Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Истината на Боговъплъщението като сърцевина на иконопочитанието

Понеделник, 21 Март 2016 Написана от Никола Владиков

N VladikovПреди да се подходи към темата по същество, трябва да се изясни, – колкото и това да изглежда самоочевидно и саморазбиращо се, – какво точно се има предвид под Боговъплъщение, та оттам да може да се изясни и какво точно е иконопочитанието.

Макар и мнозинството верни, които почитат и целуват светите образи, изписани на иконите, и се молят пред тях, да нямат рационално знание, те обаче имат вътрешен апофатичен усет – вътрешната увереност и необходимост от общуването по този начин с Христос и със светците. Те не могат без това. Гледано обаче от един по-катафатичен дискурс, все пак сме длъжни да кажем, че Боговъплъщение в собствен смисъл наричаме преди всичко изпълнението на предвечния Божи замисъл – Словото да стане плът и да заживее между нас. И така да спаси и да обòжи всички, които вярват в Него и които Го обичат. Разбира се, Христовото Въплъщение не е завършек, а стъпка, предпоставка към Разпятието Христово, което пък е допуснато само и единствено заради Възкресението. Което не е извършено от Христос заради Самия Него (Той е Предвечният Син и Логос), а изцяло за нас. И точно затова главното Тайнство на Църквата се нарича Благодарение (Евхаристия). Единствено благодарението е начинът, по който можем да отговорим на превеликата Негова любов. И така, можем да кажем, че Възкресението на Господ Иисус Христос е завършекът на събитието на Боговъплъщението. И този Завършек, завършен от Завършителя – Алфата и Омегата, – е и ново, макар и предвечно промислено начало – нов път в и към живата Истина и истинския Живот. Единственото ново под слънцето, което обаче осмисля всичко. Това е Боговъплъщението.

От своя страна, иконопочитанието се появява точно като порив – на тази истина и на тази тайна на Боговъплъщението да се даде максимална пълнота. Да се покаже. И това всъщност е призванието на иконата. Говорейки обаче за иконата, добре е първо да я погледнем и в един по-общ, изкуствоведски дискурс. За да видим дали тя се отличава с нещо от останалите художествени изкуства. А тя е художествено изкуство. Но не само. От първобитната епоха, та до епохата на модерността, можем да кажем, че главна цел на художествените изкуства е била да „съхранят” света. Творчески да го преобразят и да го съхранят. Този стремеж към преобразяване присъства и в някои от теченията на модерното изкуство, само че там е отпаднала необходимостта от съхраняването на този Божи свят. Това може да се види в кубизма и сюрреализма – течения, в които прозира деструктивност и фрагментарност.

Да се върнем обаче към иконата. Иконата изпълва, тя изпълнява този естествен вроден порив на всяко класическо изкуство: да погледне автентично, неповторимо и по творчески начин на този Божи свят и да го запази. Иконата даже, – ако си послужим с популярната (класическа) стилова терминология, – изпълва и кубизма, и сюрреализма. Лишени от всяка фрагментация, иконите показват един архитектурен кубизъм, който обаче – това трябва да се подчертае – не разделя, а свързва молещите се със светците и с Христос, и оттам и самите молещи се помежду им. В иконата можем да видим също и безброй сюрреалистични елементи заради които една голяма част от ренесансовите и от постренесансовите реалистически изкуствоведи не съвсем умно дефинират (за жалост тези дефиниции и досега остават на мода) иконата като „ограничено, нереалистично” изкуство – изкуство, което не познава живия живот.

Да, иконата си е поставила някакви екзистенциални ограничения (канони), но те са само за да се покаже, че естетиката не е нищо, ако не е стъпила върху онтологията. И когато Достоевски е казал, че красотата ще спаси света, той, според нас, е имал предвид точно тази онтологична, честна красота, спрямо която всяка друга „красота” се открива като фалшива. Така че можем да кажем, че иконата е и изпълнението на всяко изкуство. Защото това, което тя прави, е, че изобразява както Изпълнителя по природа, така и изпълнителите по благодат на Божието домостроителство. И вярващите художници, живеейки в тази реалност на Боговъплъщението, са създали иконографски език, който е възприел (а следователно и изразява) точно този техен църковен опит.

Разбира се, както е и в цялата история на Църквата, нещата не са вървели гладко. Църковното изкуство, израствайки, е преминало през различни изкушения и въпроси. Първите няколко века то е израствало. Без много въпроси. Просто е растяло, огрявано от лъчите на Боговъплъщението. Изпълвало се е. След това се превръща в изкушение за мнозина, които не могат да различават икона от идол и които не виждат разлика в контекста по времето на Моисей и по времето на Христос. А тъкмо този контекст, тази радикално нова реалност, тази среда изменя всичко. И не са могли (и продължават да не могат) да различат икона от идол, защото не са усетили единственото ново нещо под слънцето – Боговъплъщението.

А Боговъплъщението изменя радикално всичко, просто защото то самò е всичко и защото спрямо Него, без Него, всичко друго е нищо. Боговъплъщението се превръща в Основата на ъгъла. Така, в Източната Римска империя църковното изкуство изгражда устойчив език (тук трябва да споменем св. Йоан Дамаскин и св. Теодор Студит – като най-ярките поборници за иконата). На същия този език говорят и иконите от времето на османското владичество по нашите земи. Да, тук вече е много по-сложно и трябва да гледаме на тези икони с един икономѝен поглед, понеже тогава са били наистина доста тъмни времена за иконата. След 18 век пък времената за иконата стават още по-тъмни, защото в иконографията, – на фона на цялото незнание и разстройството на църковния живот, – започват да се „имплантират” ренесансови, възрожденски похвати, методи и техники, които не изразяват истината на Боговъплъщението. Те са дело на художници-„техничари”, които гледат на иконата само като на занаят и изделие, но не усещат ясно главното, заради което трябва да я има – Боговъплъщението (много добре илюстрира тази тенденция сцената, известна като „Колелото на живота”). Много повече симпатии от образците от този период печелят наивистичните икони. Там личи, че художникът е дал всичко от себе си; това личи от смирението му. За разлика от първите. В епохата на модерността и на постмодерността към иконата се появява засилен интерес. Не само от Църквата. Много светски художници се вдъхновяват от нея. За нас обаче е по-важно, че и самата Църква я преоткрива. Появяват се сериозни богослови, които знаят езика ѝ и ни го казват, въвеждат ни в него. Това са хора като Павел Евдокимов, Леонид Успенски, епископ Атанасий (Йевтич), отец Стаматис Склирис, Георгиос Кордис и др. Всички те, единодушно ни разкриват, че иконният език изразява истината на Боговъплъщението.

Точно защото истината и тайната на Боговъплъщението се явяват сърцевината, съдържанието и посланието на иконата, тя (иконата) не може да се разбере истински извън общността (извън Църквата), в която се раждат иконите и за която те са. Вън от тази общност иконата остава само (в най-добрия случай) красив, майсторски изпълнен образ, по някакъв начин свързващ ни с традицията, или пък с нашия имен ден. А иконата може и трябва, призвана е да бъде нещо много повече. Да въвежда в живота ни светците или на Самия Христос. Така тя се превръща в пространство за разговор и за диалог. И всичко това е възможно отново заради Боговъплъщението.

Когато се говори за иконата, не може да не се спомене и другата нейна важна характеристика – толкова важна, че без нея не можем въобще и да имаме икона. Тази характеристика е честността на иконата. Отците от Седмия вселенски събор дават тази важна характеристика на светите икони в самия орос на събора. Те ги назовават честни и това всъщност е единственото качество, което трябва да притежава една икона – тя не бива да лъже. Било като сюжет, било като послание, било като език. Това всъщност е и главният порив на вярващия – чрез нея да се моли на Христос и на светците. Защото е уверен, че тя е честна, истинна, че е истински прозорец към истинската вечност.

И може би това е най-голямата отлика между иконата и всякакво друго визуално изкуство. Защото никое друго изкуство не предлага честността на иконата. А ако пък я предлага, в такъв случай то е икона. И тъкмо по тази честност се познава, че иконата е икона. А най-интересното е, че честността на иконата бива откривана на честността на молещите се. В църковен контекст тази честност има много синоними: православност, истинност, нравственост, доблестност, каноничност и др., но именно честност изглежда много по-обширна и трудна за манипулация характеристика. И затова не е случайно, че като основна характеристика на иконата отците са избрали тъкмо нея.[1]



[1] Много повече по всички тези и свързаните с тях въпроси в: Атанасий (Йевтич), Еп. Духовният живот видян от православната антропология, ВТ: „Синтагма” 2008; от същия автор: „Христос – земята на живите” – В: Мирна, 16, 2002; Владиков, Н. „Градската среда в иконата” – В: Живо Предание; Евдокимов, П. Православието, С.: „Омофор” 2006; Коев, Т. „Иконопочитанието в светлината на Боговъплъщението” – В: Духовна култура, 3, 1974; Склирис, С. От портрета до иконата, ВТ: „Синтагма” 2009; Тутеков, С. Добродетелта заради Истината, ВТ: „Синтагма” 2009; Шмеман, А. За живота на света, С.: „Омофор” 2004 и др.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wa9yp 

Редакционни

Наши партньори

Християнство и култура

HK 190Прот. Павел Събев
Страдащият Бог

Александър Смочевски
Кратък коментар към предложението за приемане на Синодна наредба за избор на митрополити

Панайотис Трембелас
Участието на миряните при избор на епископи

Ренета Трифонова
Социално-нравствената проблематика в българската богословска традиция на 20 в.

Полезни връзки

 

Препоръчваме