Истината на Боговъплъщението като сърцевина на иконопочитанието

Преди да се подходи към темата по същество, трябва да се изясни, – колкото и това да изглежда самоочевидно и саморазбиращо се, – какво точно се има предвид под Боговъплъщение, та оттам да може да се изясни и какво точно е иконопочитанието.

Макар и мнозинството верни, които почитат и целуват светите образи, изписани на иконите, и се молят пред тях, да нямат рационално знание, те обаче имат вътрешен апофатичен усет – вътрешната увереност и необходимост от общуването по този начин с Христос и със светците. Те не могат без това. Гледано обаче от един по-катафатичен дискурс, все пак сме длъжни да кажем, че Боговъплъщение в собствен смисъл наричаме преди всичко изпълнението на предвечния Божи замисъл – Словото да стане плът и да заживее между нас. И така да спаси и да обòжи всички, които вярват в Него и които Го обичат. Разбира се, Христовото Въплъщение не е завършек, а стъпка, предпоставка към Разпятието Христово, което пък е допуснато само и единствено заради Възкресението. Което не е извършено от Христос заради Самия Него (Той е Предвечният Син и Логос), а изцяло за нас. И точно затова главното Тайнство на Църквата се нарича Благодарение (Евхаристия). Единствено благодарението е начинът, по който можем да отговорим на превеликата Негова любов. И така, можем да кажем, че Възкресението на Господ Иисус Христос е завършекът на събитието на Боговъплъщението. И този Завършек, завършен от Завършителя – Алфата и Омегата, – е и ново, макар и предвечно промислено начало – нов път в и към живата Истина и истинския Живот. Единственото ново под слънцето, което обаче осмисля всичко. Това е Боговъплъщението.

От своя страна, иконопочитанието се появява точно като порив – на тази истина и на тази тайна на Боговъплъщението да се даде максимална пълнота. Да се покаже. И това всъщност е призванието на иконата. Говорейки обаче за иконата, добре е първо да я погледнем и в един по-общ, изкуствоведски дискурс. За да видим дали тя се отличава с нещо от останалите художествени изкуства. А тя е художествено изкуство. Но не само. От първобитната епоха, та до епохата на модерността, можем да кажем, че главна цел на художествените изкуства е била да „съхранят” света. Творчески да го преобразят и да го съхранят. Този стремеж към преобразяване присъства и в някои от теченията на модерното изкуство, само че там е отпаднала необходимостта от съхраняването на този Божи свят. Това може да се види в кубизма и сюрреализма – течения, в които прозира деструктивност и фрагментарност.

Да се върнем обаче към иконата. Иконата изпълва, тя изпълнява този естествен вроден порив на всяко класическо изкуство: да погледне автентично, неповторимо и по творчески начин на този Божи свят и да го запази. Иконата даже, – ако си послужим с популярната (класическа) стилова терминология, – изпълва и кубизма, и сюрреализма. Лишени от всяка фрагментация, иконите показват един архитектурен кубизъм, който обаче – това трябва да се подчертае – не разделя, а свързва молещите се със светците и с Христос, и оттам и самите молещи се помежду им. В иконата можем да видим също и безброй сюрреалистични елементи заради които една голяма част от ренесансовите и от постренесансовите реалистически изкуствоведи не съвсем умно дефинират (за жалост тези дефиниции и досега остават на мода) иконата като „ограничено, нереалистично” изкуство – изкуство, което не познава живия живот.

Да, иконата си е поставила някакви екзистенциални ограничения (канони), но те са само за да се покаже, че естетиката не е нищо, ако не е стъпила върху онтологията. И когато Достоевски е казал, че красотата ще спаси света, той, според нас, е имал предвид точно тази онтологична, честна красота, спрямо която всяка друга „красота” се открива като фалшива. Така че можем да кажем, че иконата е и изпълнението на всяко изкуство. Защото това, което тя прави, е, че изобразява както Изпълнителя по природа, така и изпълнителите по благодат на Божието домостроителство. И вярващите художници, живеейки в тази реалност на Боговъплъщението, са създали иконографски език, който е възприел (а следователно и изразява) точно този техен църковен опит.

Разбира се, както е и в цялата история на Църквата, нещата не са вървели гладко. Църковното изкуство, израствайки, е преминало през различни изкушения и въпроси. Първите няколко века то е израствало. Без много въпроси. Просто е растяло, огрявано от лъчите на Боговъплъщението. Изпълвало се е. След това се превръща в изкушение за мнозина, които не могат да различават икона от идол и които не виждат разлика в контекста по времето на Моисей и по времето на Христос. А тъкмо този контекст, тази радикално нова реалност, тази среда изменя всичко. И не са могли (и продължават да не могат) да различат икона от идол, защото не са усетили единственото ново нещо под слънцето – Боговъплъщението.

А Боговъплъщението изменя радикално всичко, просто защото то самò е всичко и защото спрямо Него, без Него, всичко друго е нищо. Боговъплъщението се превръща в Основата на ъгъла. Така, в Източната Римска империя църковното изкуство изгражда устойчив език (тук трябва да споменем св. Йоан Дамаскин и св. Теодор Студит – като най-ярките поборници за иконата). На същия този език говорят и иконите от времето на османското владичество по нашите земи. Да, тук вече е много по-сложно и трябва да гледаме на тези икони с един икономѝен поглед, понеже тогава са били наистина доста тъмни времена за иконата. След 18 век пък времената за иконата стават още по-тъмни, защото в иконографията, – на фона на цялото незнание и разстройството на църковния живот, – започват да се „имплантират” ренесансови, възрожденски похвати, методи и техники, които не изразяват истината на Боговъплъщението. Те са дело на художници-„техничари”, които гледат на иконата само като на занаят и изделие, но не усещат ясно главното, заради което трябва да я има – Боговъплъщението (много добре илюстрира тази тенденция сцената, известна като „Колелото на живота”). Много повече симпатии от образците от този период печелят наивистичните икони. Там личи, че художникът е дал всичко от себе си; това личи от смирението му. За разлика от първите. В епохата на модерността и на постмодерността към иконата се появява засилен интерес. Не само от Църквата. Много светски художници се вдъхновяват от нея. За нас обаче е по-важно, че и самата Църква я преоткрива. Появяват се сериозни богослови, които знаят езика ѝ и ни го казват, въвеждат ни в него. Това са хора като Павел Евдокимов, Леонид Успенски, епископ Атанасий (Йевтич), отец Стаматис Склирис, Георгиос Кордис и др. Всички те, единодушно ни разкриват, че иконният език изразява истината на Боговъплъщението.

Точно защото истината и тайната на Боговъплъщението се явяват сърцевината, съдържанието и посланието на иконата, тя (иконата) не може да се разбере истински извън общността (извън Църквата), в която се раждат иконите и за която те са. Вън от тази общност иконата остава само (в най-добрия случай) красив, майсторски изпълнен образ, по някакъв начин свързващ ни с традицията, или пък с нашия имен ден. А иконата може и трябва, призвана е да бъде нещо много повече. Да въвежда в живота ни светците или на Самия Христос. Така тя се превръща в пространство за разговор и за диалог. И всичко това е възможно отново заради Боговъплъщението.

Когато се говори за иконата, не може да не се спомене и другата нейна важна характеристика – толкова важна, че без нея не можем въобще и да имаме икона. Тази характеристика е честността на иконата. Отците от Седмия вселенски събор дават тази важна характеристика на светите икони в самия орос на събора. Те ги назовават честни и това всъщност е единственото качество, което трябва да притежава една икона – тя не бива да лъже. Било като сюжет, било като послание, било като език. Това всъщност е и главният порив на вярващия – чрез нея да се моли на Христос и на светците. Защото е уверен, че тя е честна, истинна, че е истински прозорец към истинската вечност.

И може би това е най-голямата отлика между иконата и всякакво друго визуално изкуство. Защото никое друго изкуство не предлага честността на иконата. А ако пък я предлага, в такъв случай то е икона. И тъкмо по тази честност се познава, че иконата е икона. А най-интересното е, че честността на иконата бива откривана на честността на молещите се. В църковен контекст тази честност има много синоними: православност, истинност, нравственост, доблестност, каноничност и др., но именно честност изглежда много по-обширна и трудна за манипулация характеристика. И затова не е случайно, че като основна характеристика на иконата отците са избрали тъкмо нея.[1]