За историята на една Църковна история, или за Цезар Бароний и неговия век

През 1588 г. в Рим е публикувана първата от дванадесетте части на монументалния труд на Цезар Бароний, озаглавен Църковни анали от Рождество Христово до 1198 г. („Annales ecclesiastici a Christo nato ad annum 1198”). Последната, дванадесета част на труда на Бароний излиза в 1607 г. – годината на неговата смърт. Изданието е във фолио-формат. Един век по-късно, през 1707 г., в гр. Лука започва преиздаването на Църковните анали на Бароний, като сега те са преформатирани и излизат в 37 тома.

Първоначално трудът на Цезар Бароний бил замислен като отговор от страна на дейците на Контрареформацията на друг голям корпус – История на Христовата църква („Historia Ecclesiae Christi”). Той е дело на група немски богослови лутерани от Магдебург и е публикуван в периода от 1559 до 1574 г. в 13 тома, като всеки том е посветен на историята на Църквата в рамките на едно столетие, от нейното раждане до 1298 г. Многотомната История на Христовата църква, популярно наричана и Магдебургските столетия, дава реформистката интерпретация на църковната история. Римокатолическата църква пък не закъсняла да я дамгоса като opus pestilentissimum (буквално „най-вредителски труд”). От друга страна, по-късните римокатолически богослови и църковни историци издигат автора на Църковни анали Цезар Бароний на пиедестал, като го поставят редом с Евсевий Кесарийски – съвременник на Константин Велики и автор на първата история на Църквата: двамата са определяни като „бащите на църковната история”.

Въпреки че допуска редица неточности по отношение на Източноправославната църква, Бароний наистина е голям историк. Любопитното обаче е това, че в по-ранните си години той никак не обичал историята и предпочел да се посвети на правото; в един по-късен момент започнал да изнася популярни лекции върху църковната история по искане на своя наставник Филипо Нери. Едва в зряла възраст се заел сериозно с написването на история на Църквата – така, както тя трябвало да бъде интерпретирана от гледната точка на Рим.

Не по-малко интересни са обстоятелствата, които пряко или косвено довели до написването на този огромен исторически труд. Това е времето, когато Римокатолическата църква най-сетне решила да стегне редиците си и да даде решителен отпор на идеите на Реформацията. В тази атмосфера се вписва и ексцентричната фигура на Филипо Нери – основател на „Конгрегацията на ораторианците” и духовен наставник на Цезар Бароний (или Чезаре де Бароно, каквото е рожденото му име). Затова нека да обрисуваме, макар и в най-едри щрихи, историческия контекст, в който се явили на бял свят Църковните анали на Бароний.

*   *   *

На 18 февруари 1546 г. приключил земния си път Мартин Лутер – бащата на протестантската Реформация, който имал смелостта да оспори не само някои практики на Римокатолическата църква, като например продажбата на индулгенции, но и основни нейни постулати, включително и този за непогрешимостта на папата. Само два месеца преди това, на 13 декември 1545 г., в Тренто (лат. Тридентум) – по онова време свободен град в Свещената Римска империя – бил открит т. нар. Тридентски събор, символ на набиращата сили в Южна Европа Контрареформация, в който взели участие предимно италиански и испански епископи. (Французите бойкотирали събора почти през цялото време, като тяхната делегация, водена от кардинала на Лотарингия – Шарл дьо Гиз, пристигнала в Тренто едва през ноември 1562 г., почти седемнайсет години след откриването на събора и една година преди закриването му).

Съборът бил свикан от папа Павел III (1534-1549) в отговор на разпространяващите се из Северна и Централна Европа идеи на Реформацията. С две прекъсвания от по няколко години той продължил работата си чак до 4 декември 1563 г., като след смъртта на Павел III формално бил председателстван от още двама наместници на св. Петър – Юлий III (1550-1555) и Пий IV (1559-1565). В действителност нито един от споменатите трима папи не присъствал лично на съборните заседания. По изричното настояване на свещения римски император Карл V (1519-1556) те били представлявани на събора от свои легати.

Макар с известни прекъсвания да заседавал цели 18 години, в крайна сметка Тридентският събор постигнал двете си основни цели: постулатите и практиките на протестантите били обявени за еретични и съответно – анатемосани, а по всички спорни и неясни въпроси от учението на Римокатолическата църква били направени нужните разяснения и уточнения; приети били и решения относно реформирането на дисциплината и администрацията на самата Римокатолическа църква.

Още преди да е приключил съборът в Тренто обаче, в духовния климат на Рим вече се чувствала известна промяна: през 40-те и 50-те години на 15 в. там се възцарил дух, доста по-различен от този по времето на Борджиите в началото на века. В немалка степен тази промяна се дължала на папа Павел III – толкова отявлен и неотстъпчив контрареформист, че заседанията на Тридентския събор трябвало да бъдат преустановени за няколко години, тъй като протестантите отказвали да се явят на съборните заседания заради крайните позиции на папата, отстоявани от неговите легати. Съборът възобновил работата си едва след като той си заминал от този свят.

Не че самият Павел III на младини не се бил възползвал от разгулните римски нрави по времето на папа Александър VI (1492-1503) – преди това кардинал Родриго Борджия. Последната голяма любов на застаряващия Родриго била младата и красива Джулия Фарнезе, или „Христовата невеста”, както двусмислено я наричали гражданите на Рим. Самата тя била омъжена за един грозен и кривоглед мъж, Орсино Орсини – безличен представител на някога могъщата фамилия Орсини. Бракът по никакъв начин не пречел на връзката ѝ с кардинала, който по-късно станал папа и продължил да дарява я с любовта си. Наред с другите облаги, които папската метреса Джулия успяла да издейства за роднините си, включително и за съпруга си, в 1493 г. тя издействала и високия църковен сан кардинал-презвитер за брат си Алесандро Фарнезе – по онова време 25-годишен младеж, на когото римското гражданство вече било измислило прякора Борджиевия шурей. Сега започнали да го наричат и „кардинал Френьезе”: игра на думи с фамилното му име „Фарнезе” и прилагателното, образувано от думата „френя” (итал. „жена за развлечения”), или в свободен превод – „кардинал Метресин”. В унисон с тогавашните нрави младият кардинал също имал метреса и от нея се сдобил с пет деца – трима синове и две дъщери. До края на дните си той щял да обсипва с титли, постове, пари и имоти не само децата, но и внуците си, като в проявите си на непотизъм нямало да отстъпва по нищо на своя някогашен покровител – Александър VI (или Родриго Борджия).

Когато на 66-годишна възраст обаче кардинал Алесандро Фарнезе седнал на престола на св. Петър под името Павел III, от някогашния лекомислен младеж нямало и следа. Той се бил превърнал в строг и аскетичен защитник на Църквата. От друга страна, Павел III бил принуден да следва една политическата линия, която силно се различавала от тази на неговия предшественик – Климент VII (1523-1534). Племенник на самия Лоренцо Великолепни, флорентинецът Джулиано де Медичи (по-късно – папа Климент VII) бил не само ерудиран хуманист, но и ловък дипломат, а благодарение на произхода си – и с връзки с високопоставени личности из цяла Европа. Но точно неговата намеса като глава на Папската държава във войните, които Франция и някои италиански градове-комуни водели срещу Испания, в крайна сметка довела до катастрофата, наречена „Разграбването на Рим”. На 6 май 1527 г. войските на император Карл V Хабсбург (или Карлос I Испански) нахлули във Вечния град. Голяма част от защитниците на Рим, включително и швейцарската гвардия на папата и римската милиция, били убити при защитата на града или впоследствие екзекутирани. После започнало разграбването на Рим. Папата успял да се укрие в Кастел Сант Анджело, но по-късно трябвало да плати огромен откуп за свободата си и да отстъпи на Хабсбургите няколко града от Папската държава. (Мисълта за ново нахлуване на имперски войски в Рим и за повторно затворничество на папата продължила да всява страх у римляните още десетилетия наред.) И сякаш убийствата и пълното разграбване на града, включително и на хранителните му запаси, не представлявали достатъчно бедствие за оцелелите му жители, та скоро след това заради многото разлагащи се трупове по улиците избухнала и поредната чумна епидемия в Рим.

Такава била обстановката, в която – след смъртта на Климент VII през септември 1534 г. – Павел III заел Апостолическата катедра. Той също имал високо образование на хуманист, получено в Пиза и по-късно – във Флоренция, в двора на Лоренцо Великолепни. Новият папа обаче се стараел да не дразни излишно императора „дон Карлос”, като едновременно с това осъзнавал, че Папството трябва най-сетне да обърне внимание и на ставащото от другата страна на Алпите – на действията на протестантите, които, общо взето, били игнорирани от неговия предшественик Климент VII. Като първа стъпка в борбата с еретиците папата учредил т. нар. Римска инквизиция (1542 г.) – институция, чиято основна задача била да се бори с отклоненията от правата вяра. Свикването на Тридентския събор пък било предшествано от един поместен (Латерански) събор в Рим и два неуспешни опита за свикване на икуменически събор. И когато най-накрая такъв събор бил свикан в Тренто, императорът Карл V забранил на Павел III лично да присъства на него.

Междувременно идеите на т. нар. Протестантска реформация добивали все по-голямо разпространение в Европа. Заедно с това обаче се засилвали и противоречията между нейните водачи – най-вече на доктринална основа, но и по отношение на някои практики. Мартин Лутер не можел да се съгласи във всичко с швейцареца Улрих Цвингли, а по-късно влязъл в сблъсък и със стария си приятел и съратник Филип Меланхтон. Установилият се в Женева французин Жан Калвин пък започнал да налага едни толкова крайно пуритански норми на живот, че в града дори било забранено да се свири на музикални инструменти. Или, както щял да напише Волтер два века по-късно, „ако те отхвърляха безбрачието на свещениците и отваряха вратите на женските манастири, това се правеше само за да превърнат цялото общество в манастир. Всякакви веселби и забави бяха изрично забранени от тяхната религия”. (Може би в този упрек на Волтер се съдържа намек и за това, че самият Мартин Лутер през 1523 г. помогнал на 12 монахини да избягат от един цистериански манастир, като ги скрил в празни бурета за херинга, а по-късно се оженил за една от тях – 15 години по-младата от него Катарина, която му родила шест деца.)

По същото време в рамките на Римокатолическата църква били основани няколко нови „общества”, които започнали бързо да набират привърженици. Например в Париж било основано „Обществото на Иисус”, което по-късно станало известно като Орден на йезуитите. В Киети (лат. Теате) в Централна Италия била основана „Конгрегацията на редовите свещеници на Божието провидение”, която по-късно прераснала в Орден на театинците. По нейния модел в Милано било основано обществото на „Редовите свещеници на ап. Павел”, които били наричани и варнавити по името на тяхно седалище, манастира „Св. Варнава”. В Рим пък се появила „Конгрегацията на ораторианците” начело с Филипо Нери: тя също представлявала своеобразна асоциация на енорийски свещеници, обединени около каузата да се просвещават широките маси в евангелските принципи и християнския начин на живот. Без тези нови формирования изрично да си поставяли за цел провеждането на вътрешни реформи в Църквата, тяхната дейност практически била насочена към премахването на установилите се вредни практики и връщането на миряните в правия път на вярата. Павел III не можел да не реагира на всички тези предизвикателства – както на тези, които идвали отвън, така и на тези, произлизащи от редиците на самата Римокатолическата църква.

В този контекст се вписва необикновената личност на Филипо Нери, а също – и на неговия последовател и наследник начело на „Конгрегацията на ораторианците” Цезар Бароний. Нери, наричан още и „веселият светец”, бил флорентинец по произход с добро за времето си образование. На 18-годишна възраст той бил изпратен при свой богат чичо в Южна Италия, за да помага в търговските му дела и евентуално да го наследи. За разочарование на баща си – известен юрист, младежът скоро напуснал работата при чичо си и заминал за Рим, където се посветил на духовни дела. (В това отношение жизненият път на Нери си прилича с този на неговите съвременници Мартин Лутер и Цезар Бароний: двамата също разочаровали бащите си, като въпреки университетското си образование по право се отказали от възможността за юридическа кариера и се заели с църковни дела.) Нери прекарал в Рим 17 години, отдаден на милосърдна работа за бедните и болните, без да е свещеник. Едва на 36-годишна възраст той бил ръкоположен в духовен сан.

Дълго преди това обаче Филипо Нери и неговите съмишленици били учредили неформално общество, което се събирало в една зала (или оратория). Там се изнасяли беседи върху църковната история и християнския морал, пеели се религиозни химни и се изпълнявали музикални произведения, четели се пасажи от Св. Писание. Членовете на това общество, което започнало да се нарича „Ораторията”, били енорийски свещеници и миряни. С нарастването на броя на ораторианците възникнала и нуждата от ново място, където те да правят сбирките си. Била им дадена малката енорийска църквица „Санта Мария ин Валичела”, но и тя се оказала недостатъчна. Те я съборили и на нейно място построили по-голяма църква, която населението на Рим започнало да нарича Новата църква (ит. Киеза Нуова). През 1575 г. с папска була била официално учредена „Конгрегацията на ораторианците”. Неин пръв супериор станал Нери, който след кончината си бил наследен на този пост от Бароний.

Житейският път на Бароний в редица отношения напомня на този на неговия наставник Нери. Чезаре произхождал от неаполитанския клон на някога могъщата фамилия Де Бароно. Семейството му живеело в малко градче на около стотина километра от Рим. Бащата бил провинциален юрист, който силно желаел синът му да го наследи в професията и затова го изпратил да учи право в Неапол. Но тъй като по това време градът се намирал под властта на испанските Хабсбурги, по време на Френско-испанската война в него избухнали безредици. Това принудило младежа да напусне Неапол и да се премести в Рим, където завършил образованието си с докторат по право. Чезаре пишел и нелоши стихове. Срещата му с Филипо Нери обаче довела до коренен поврат в живота на Чезаре де Бароно. Макар младежът да не изоставил веднага следването си по право, в крайна сметка решението му да се отдаде на благотворителност и просвещаване на масите в евангелските принципи довело до това, че той изгорил както стихосбирката си, така и дипломата си на юрист. Дори пожелал да стане монах от Ордена на капуцините, но по-възрастният му приятел Нери го разубедил. Бащата на Чезаре пък бил толкова ядосан на сина си, че спрял издръжката му. В продължение на няколко години младежът бил принуден да живее на издръжката на един от приятелите на Нери.

Цели шест години Чезаре водел полумонашески живот, а негово семейство била малката общност от свещеници и миряни, която се събирала в залата на болницата „Сан Джироламо дела Карита”. (Както вече беше споменато, „Конгрегацията на ораторианците” води началото си и съответно названието си от въпросната зала, или оратория.) Самият Нери бил силно притеснен от протестантската интерпретация на църковната история. Затова още през 1558 г. той възложил на 21-годишния Чезаре да изнася беседи по история на Църквата на сбирките на ораторианците. Бароний никак не обичал историята, както вече казахме, но се подчинил на искането на своя наставник. В 1564 г. младият мъж най-сетне бил ръкоположен в свещенически сан, но в действителност бил положил клетва за смирение и подчинение на Нери дълго преди това.

Бароний изнесъл два цикъла от беседи по църковна история още преди да бъде ръкоположен в духовен сан. През следващите 23 години той щял да изнесе още пет цикъла лекции на тази тема – факт, който несъмнено допринесъл за разширяването на познанията му по църковна история. Нещо повече: това породило у Цезар Бароний, както той вече се подписвал, засилен интерес към историята. Прекарвал доста време из библиотеките в Рим, където се запознавал с документи, които до този момент били останали неизвестни за публиката. Проявявал интерес и към монети, печати, надписи и всякакъв друг вид изворов материал.

Заниманията на Бароний обаче не се изчерпвали само със заниманията му с извори, които сам той откривал в Рим. Благодарение на обширната си кореспонденция със свои съмишленици от цяла Европа, Цезар Бароний успял да събере доста допълнителен материал. Разбира се, работата му като енорийски свещеник в църквата „Сан Джовани деи Фиорентини” също му отнемала доста време и сили. Тогава се проявили и първите му здравословни проблеми. Строгите ограничения в хранителния режим на Бароний, налагани му от неговия надзорник Нери, довели до появата на сериозно стомашно-чревно заболяване. На всичкото отгоре, на Бароний рядко му се отдавала възможност да спи повече от четири-пет часа на денонощие. Всичко това го довело до голямо физическо изтощение.

Въпреки умората и разклатеното си здраве обаче Бароний се отдавал с все по-голяма страст на историческите си изследвания. И след като „Конгрегацията” най-накрая получила каноническото си признание посредством нарочна папска була (15 юли 1575 г.), той се преместил да живее в новопостроената по-голяма църква „Санта Мария ин Валичела” – новия дом на ораторианците. Там той продължил да води същия изтощителен начин на живот, както преди.

В началото на 80-те години на 16 в. Бароний решил, че вече може да започне да публикува своя труд по история на Църквата. В 1584 г. обаче, точно когато той подготвял работата си за печат, папа Григорий XIII (1572-1585) му възложил да направи редакция на т. нар. Римски мартирологий. Работата не търпяла отлагане, тъй като въвеждането на Григорианския календар в 1582 г. било довело до объркване в датите на църковните празници, а и с течение на времето различните преписвачи били успели да натрупат доста грешки в цялостния текст на мартирология. На Цезар Бароний му се наложило да посвети цели две години на изследователска работа, за да изправи повечето грешки. Неговите корекции и бележки били отбелязани в първото ново издание на Римския мартирологий – „Martyrologium Romanum, cum Notationibus Caesaris Baronii” (Рим, 1586 г.). Във второто допълнено издание от 1589 г. той включил и поправките на някои грешки, които били останали незабелязани в предишното издание.

След като свършил всичко това, Бароний отново могъл да се заеме с подготовката на своята църковна история за печат. Но работата вървяла твърде бавно. Наложило му се съвсем сам да преписва на чисто монументалния си труд. Братята от „Конгрегацията” в Рим не били в състояние да му окажат каквато и да е помощ в това отношение. Сътрудниците от Неапол, към които той се обърнал за редакция на текста, се оказали некомпетентни и мудни. После той пак сам-самичък трябвало да изчете коректурите. Печатарите също му създавали проблеми, тъй като работели бавно и некачествено. И все пак през пролетта на 1588 г. първият том на Църковните анали най-сетне се появил на бял свят. Той веднага привлякъл вниманието както с голямото количество информация, събрана в него, така и с ерудирания стил на изложението си. В него богословието оставало, общо взето, на заден план, докато акцентът бил поставен върху историята на Църквата през първите години от основаването ѝ. Не на последно място, появата на първия том от „Църковните анали” на Бароний била възприета и като един вид възмездие за хулите, които протестантите отправяли към Папството, докато в същото време изглеждало, че славата на „Магдебургските столетия” на реформистите помръква. Книгата на Бароний започнала да получава положителни отзиви и похвали от високопоставени лица – както светски, така и църковни. Продажбите вървели добре, постъпвали заявки за превод на почти всички западноевропейски езици.

Окрилен от успеха, Бароний решил, че трябва да издава по един том на година. Вторият том от „Църковните анали” обаче излязъл едва в началото на 1590 г. През всяка от следващите четири години наистина се появявал по един том от Аналите, но седмият том излязъл едва в края на 1596 г. Следващите пет тома излизали на още по-големи интервали, чак до 1607 г., когато през последната година от живота си Бароний успял да издаде и дванадесетия том на своя труд. Така историята на Църквата била доведена до 1198 г., т. е. до възкачването на папа Инокентий III (1198-1216) на Апостолическия престол.

Но защо издаването на Църковните анали отнело близо двайсет години от живота на Цезар Бароний? Причината за това забавяне се крие в неговата работа като църковен деятел, натоварен с множество задължения и издиган последователно на редица постове. През 1593 г. той наследил стария и доста болен Нери на поста супериор на „Ораторията”, а след кончината на някогашния си наставник през 1596 г. бил преизбран на този пост за още един тригодишен мандат. По същото време Бароний, който бил и изповедник на Климент VIII (1592-1605), бил ръкоположен от този папа за кардинал-презвитер. Това, че трябвало да се премести да живее във Ватикана и дори от време на време да напуска Рим заедно с папската курия, никак не допадало на Бароний, тъй като го откъсвало от работата му по Аналите. На пръв поглед малка компенсация за забавянето на историческия му труд представлявало назначението му за библиотекар на Ватикана в 1597 г. Това му давало възможност да продължи изследователската си работа върху църковната история, разполагайки с богата документална база. Очакванията на Бароний за спокойни научни занимания обаче не се оправдали: освен всичко друго той бил натоварен да отговаря и за новоучредената печатница на Ватикана.

Бароний не бил подминат и от политическите страсти на деня. Той си навлякъл неприязънта на Филип II Хабсбург с това, че се противопоставял на опитите на испанския крал да установи контрол над Папството, като в същото време се застъпвал за френския крал Анри IV, който бил главен противник на Филип II и бил отлъчен от Църквата. Раздразнението на испанския монарх от поведението на Бароний стигнало дотам, че Църковните анали били забранени от Испанската инквизиция. Но пък и Бароний не скланял глава пред испанците, въпреки че по това време испанският крал бил най-силният европейски владетел. Напротив, той публикувал трактат върху монархията в Сицилия, в който застъпвал тезата, че Папската държава има по-голямо право да упражнява власт над Сицилия и Неапол, отколкото Испания. С това Бароний направо влудил не само Филип II, но и наследника му – Филип III. В тази напрегната обстановка Бароний се утешавал с това, че влиянието на испанските крале над папската курия ще попречи за избирането му за папа – пост, който той имал реален шанс да спечели, но който никак не желаел, защото искал да довърши работата си по Аналите. Бароний се намесил и в т. нар. Венециански интердикт, който траел две години – от 1605 до 1607 г. – и не само довел до скъсване на отношенията между Венеция и Рим, но и до още по-активна намеса на Франция и Испания в италианските дела.

През 1607 г. Бароний имал видение: то му подсказало, че това ще е последната година от живота му. Затова той се преместил да живее в Ораторията, т. е. в „Санта Мария ин Валичела”, и побързал да завърши последния том от Църковните анали. На 30 юни 1607 г., на 69-годишна възраст, вече доста болният Цезар Бароний предал Богу дух. Погребали го там, в „Санта Мария ин Валичела”. Надживял го неговият монументален труд, в който той – за разлика от протестантите, които твърдели, че Римокатолическата църква е Антихристът и Вавилонската блудница – отстоявал идеята, че Църквата никога в своята история не се е отклонявала от евангелските си принципи и правата вяра.

* За първи път текстът е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 10 (107), 2015, с. 67-74 (бел. ред.).