Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Догматика и патрология в системата на богословските дисциплини – методология и предизвикателства

Сряда, 10 Февруари 2016 Написана от Светослав Риболов

Svetoslav RibolovДоколкото през последните седем години се занимавах да организирам семинарните занимания на студентите по догматика и патрология в Богословския факултет на Софийския университет, а от 2010 г. водя и лекциите по патрология, реших да споделя някои свои размишления и идеи относно методологията на работа по тези дисциплини.

Патрологията възниква като самостоятелна дисциплина на Запад едва през 18 в. Тя в онази епоха основно борави с историческа методология, а в православния свят бива въведена в руските духовни академии и семинарии в края на 19 в., с цел да запознава студентите с творчеството на светите отци, като това би трябвало да обслужва последващите им занимания с догматика в една среда на повишен интерес към съборното съзнание на Църквата и специално към институцията на вселенските събори.

Въвеждането на тази дисциплина може да се свърже със стремежа за обнова на руското богословско образование през втората половина на 19 в. и набиращите скорост тогава дискусии в Русия за промени в курикулумите на богословските училища. Особено активна роля в този процес играе Московският митр. Филарет (Дроздов), а паралелно на неговата дейност все по-популярен в Русия става сборникът с монашески аскетични съчинения Добротолюбие, преведен, събран и издаден от св. Паисий Величковски, който се появява през 1793 г. Разширеното му издание е дело на св. Теофан Затворник. То започва да излиза от 1877 г. и бива преиздавано многократно през 19 в. То се явява рефлексия на гръцката Филокалия, издадена от св. Макарий (Нотарас), епископ на Коринт, и св. Никодим Светогорец през 1782 г., но не отговаря напълно на него, а представлява адаптиран превод на църковнославянски език.

Впоследствие дисциплината „Патрология” в руските духовни училища започва все повече да се обвързва с катедрите по класически езици и с набралата скорост в края на 19 в. работа върху протоколите на вселенските събори.

Поставянето обаче на тази дисциплина на границата между историята и догматиката пак е свързано с едно стандартно схоластическо разбиране за четирите клона на богословието: theologia biblica, theologia historica, theologia systematica и theologia practica, които се изучават последователно като тематични кръгове в продължение на академичното образование. Поставена в този контекст, патрологията може да попадне само на границата на историческия и догматическия клон. Така, в края на 19 в. в курикулумите на духовните академии и семинарии в Русия патрологията твърдо застава на границата между „историческото богословие” и „систематическото”, като явно би трябвало да възвежда към последното. Този подход, както виждаме, предполага известна систематичност в материала, с който би трябвало да борави тази наука, за да бъде той използван за изучаване на догматите на Църквата. От само себе си се разбира, че подобен модел се разминава с реалното съдържание на този тип книжнина, която е всичко друго, освен систематична. В нея можем да открием множество свидетелства за духовния живот на древната Църква или за културната среда на епохата, аргументи против еретически учения, опити да се рефлектира върху мистичен опит с изразните средства на философското познание, увещания към нравствен живот и аскеза и др., но не и строго систематични доктринални структури, каквито бихме открили в съвременните помагала по систематическо богословие. Освен това, поставена като контекст за изучаването на догматиката, патрологията се оказва носеща рамка за догмата – задача, която едва ли би могла да изпълнява без контекста на вселенските и поместните събори и историко-догматическите развития като цяло в историята на Църквата.

В България идея за такъв тип методология дава учебникът по догматика на Димитър Дюлгеров и Илия Цоневски за духовните семинарии, възприет за дълго и във висшето богословско образование у нас.[1] Всъщност той е превод от учебника на руския догматист Иван Николин, озаглавен Есе по догматическо богословие, публикуван в 1911 г.[2] и е построен по схемата на наръчниците по систематическо богословие на консервативните протестанти. Всъщност самият този труд е във висока степен заимстван от протестантски учебници по систематическо богословие. В него не са намерили място нито паламитската мисъл, нито по-важните авторитети от по-ранната светоотеческа традиция. Тук решенията на вселенските събори са представени често като отвлечена метафизика, а догматите са значителни на брой постулати, изведени от безконтекстно цитиране на библейски места, за да илюстрират постулираните преди това в неясно какви мисловни пространства догмати. Още от пръв поглед в този учебник липсва връзка с литургическата традиция на Православната църква, а отците са цитирани подобно на библейските места – извън контекст, което прави прочита им труден и често неясен. Подборът на това учебно помагало за превод на български като че ли не е случаен. Причината значението на вселенските събори и съборите въобще да се подценява в българското богословие до 50-те години на 20 в. досега не е търсена, но съм склонен да мисля, че тя се намира във факта, че БПЦ по онова време се намира в схизма, поддържана масово от населението по чисто националистически причини, като при това положение някак съборният принцип в Църквата се оказва неудобна тема в богословските училища по чисто практически съображения. По-добре е за него да се говори като за абстракция, отколкото като нещо реално тук и сега в живота на Църквата. През 50-те обаче, именно под влиянието на Цоневски и Дюлгеров, по темата за богословието на вселенските събори започва да работи незабравимият Тотю Коев, който до края на живота си успя да обгърне цялата тематика за вселенските събори и да ни остави безценни разработки в областта. И до днес като основно помагало по дисциплината „Догматическо богословие” се ползва посмъртно издаденият му труд върху догматическите определения на вселенските събори.[3]

По този начин въведената и в България дисциплина патрология по образеца на руските школи, но лишена от контекста на веселенските събори, до средата на 20 в., остава да виси без реално приложение в учебния процес. Това е причината в областта да не се появят значителни изследвания и изследователи до Втората световна война. Публикациите на отец Ибришимов през 20-те и 30-те години на 20 в. са затворени единствено до житията на по-важните свети отци и до събиране на мъдри мисли и откъси с интересни епизоди от техните съчинения.

През Втората световна война от Германия се завръща и започва да преподава по неволя този предмет Илия Цоневски, който е от кръга на професорите-етици Пашев и Панчовски, силно повлияни от тогавашните либерални течения в протестантското богословие. В младежките си години той се увлича по немска класическа философия и по руска религиозна философия. През учебната 1940-1941 г. Илия Цоневски завършва Философския факултет на университета в Марбург с темата: „Еклисиологията на Хомяков”, но за съжаление този текст така и не бива издаден, а екземпляр от него не попада в България.

Работейки в перспективата на методологията на Д. Дюлгеров и намирайки се под силното влияние на философските възгледи на Панчовски и Пашев, Ил. Цоневски не успява да насочи патрологията като интегрирана в една цялостна православна богословска методология дисциплина. Тя си остава в рамките на онова, което самият той вижда в немските учебници по патрология в средата на 20 в. Това лесно може да се види, когато се сравнят неговите лекции по този предмет, издадени във вид на учебник с огромно закъснение, едва през 1986 г., когато те вече са безнадеждно остарели.[4] Все пак тази книга и до днес функционира като важен справочник за основните автори, писали на Изток и на Запад от 2 до 8 в. Също така неговият принос е очевиден и в сферата на ранните отци – апостолските ученици, апостолският символ, апологетите от 2 в. и значението на св. Ириней Лионски за православното разбиране за Църквата и епископата.

Много важна крачка в метологията и перспективите на работа като цяло на православното богословие в България прави Тотю Коев, който се оказва първият докторант по догматика след свалянето на схизмата и пише дисертацията си, защитена през 1955 г., на тема: „Догматическите формулировки на първите четири вселенски събора”. По този начин той решително и трайно вкарва темата за вселенските събори и като цяло темата за съборността в българското богословие. На тази материя е посветена и хабилитацията му в края на 60-те, където той изследва произхода на Халкидонското вероопределение (451 г.). Така неговата работа се оказва изключително важна за контекстуализиране въобще на заниманията с православна догматика и косвено – с патрология, тъй като заниманията с патрология в крайна сметка в България се оказват изключително зависими от догматиката в нашите курикулуми след Втората световна война.

В това отношение преподаването на патрология в България се оказва малко или много уникално за целия православен свят в края на 20 и началото на 21 в. Практически то се съсредоточава предимно върху историко-догматически проблеми и по-малко върху чисто филологически и текстологически проблеми, като по този начин започва да се асоциира дори със систематическото богословие, доколкото такова съществува в чист вид. Почти същото можем да видим в консервативните немски римокатолически богословски факултети, в които патрологията до голяма степен се припокрива с историята на догматите. Блестящ образец за такава методология на преподаване е учебникът на един от най-изтъкнатите и активни патристи в Германия в момента – Хубелтус Дробнер от университета в Падерборн.[5]

Днес в почти всички православни школи патристиката се преподава като изворознание на църковната книжнина, ползващо се в най-висока степен от историко-филологическа методология, а в западните най-вече протестантски школи патристика под тази форма вече почти не съществува. Тя обикновено е погълната от църковната история, а в англосаксонска среда дори е разгърната в посока към Късната античност и обикновено се представя като „изследване на късноантичната литература”, като по този начин се съчетава с изследването на чисто езически автори и няма особено отношение към изучаването на християнския догмат. Можем да говорим вече за съвсем обективистки подход, който е вкарал изучаването на отците в контекста на „история на идеите”.

Какви са предимствата и недостатъците на сегашната ни система на обучение по догматика и патрология в България?

Определено, според мен, предимство е, че предметът се припознава от колегията на богословските ни училища, както и от самите студенти като важен, тясно свързан със самата православна идентичност, което и предопределя силните взаимовръзки между патрология, догматика, християнска етика, философия и библеистика. От друга страна, сегашното предпоставяне на познанията по патрология пред познанията по догматика вече е напълно изчерпано като модел и затруднява изключително много преподаването на предмета. Оказва се, че за да се навлезе в светоотеческата книжнина е нужен контекст, който би трябвало да се подсигури най-вече от догматиката, църковната история и философията. Без този контекст детайлизирането в прочита на конкретни съчинения на отците се оказва невъзможен, тъй като студентите не разполагат с базови понятия от речника на православното богословие. Тези липси са тясно свързани и със слабата им образованост по история на философската мисъл на античността, класически езици, история на Европа и Близкия Изток и като цяло на световната литература, което е недостатък на средното образование. Може би изучаването на отците трябва да бъде изтеглено след догматиката и философията, а не да ги предхожда, тъй като четенето на отците извън контекста на догматическото и съборното предание се оказва занимание просто с литература или с история на идеите, а липсата на философски познания изобщо лишава студентите от способността да мислят категориално и да схващат базови проблеми в съчиненията на отците.

Като цяло неспособността да вникнат в съдържанието на един патристичен текст демотивира някои студенти да се занимават със светите отци и те по правило взимат изпитите си като зазубрят клишета и повече исторически факти около житието на основните автори. Също така, нужно е разделянето на предмета на две основни дисциплини, едната от които да има пропедевтичен характер и да се занимава предимно с историческия и книжовен контекст на патрологията, а във втория да се изучава в подробности учението на отците, където се изисква по-голяма задълбоченост и интелектулна ангажираност. По този начин изучаването на предмета е организирано в гръцката система на богословско образование. Оказва се също така, че са важни и познанията по литургика, тъй като, доколкото опитът ми позволява да твърдя, занимаващите се сериозно с литургичната практика на Православната църква успяват по-добре да се ориентират в богословските понятия и практически не им струва особен труд да навлязат в някои текстове сами.

Новите перспективи на преподаване и организиране на университетските курикулуми в света дава възможност именно за една много здравословна промяна на нашите учебни планове в посока изграждане на една чисто православна методология. В световен мащаб големите, продължителни и всеобхванти курсове отмират и новите гъвкави курикулуми се изпълват с курсове по конкретни проблеми, търсещи отговори на конкретни въпроси. Това дава голям шанс да избягаме от систематиката, донесена ни от схоластическата традиция, и да осъществим търсеното от отец Георги Флоровски освобождение на православното богословие от неговия схоластичен плен.

Да не забравяме, че в дългата си история православното богословие спазва един изпълнен като че ли с апофатизъм принцип на догматическия минимум, който ни поставя в положението в крайна сметка да имаме само два догмата – триадологическия и христологическия, които са постигнати именно в стремежа да се отговори на конкретни проблеми, възникнали в рамките на историческия път на Църквата. Останалото в нейното учение се ориентира именно към принципите, заложени в тези два основни за Църквата ни догмати. Патрологията в нашия контекст би трябвало да се съсредоточи върху разглеждането на конкретни исторически, текстологични и контекстуални проблеми в определен кръг светоотечески съчинения, които се смятат за образцови, въз основа именно на добро познаване на догматическата проблематика в подчертано историко-догматически план. Този подход би стеснил и конкретизирал информационните масиви, които трябва да се усвоят от студентите, което несъмнено ще повиши качеството на обучението.



 

За първи път текстът е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 9 (106), 2015, с. 71-76 (бел. ред.).

[1] Дюлгеров, Д., И. Цоневски Православно догматическо богословие, С. 1936. Впоследствие този учебник е два пъти преиздаван.
[2] Публикуван на части в Душеполезное чтение, Март-Ноябрь, 1911.
[3] Коев, Т. Догматическите формулировки на седемте вселенски събора, С.: УИ „Св. Климент Охридски” 2011.
[4] Цоневски, И. Патрология. Живот, съчинения и учение на църковните отци, С.: „Синодално издателство” 1986.
[5] Drobner, H. Lehrbuch der Patrologie, Freiburg: “Herder” 1994.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wp344 

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме