Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Щрихи към църковната ни история през Възраждането

Вторник, 02 Февруари 2016 Написана от Свещ. Петър Петров

Fr Petar_PetrovНе вярвам да е имало книга, по-разрушителна от Евангелието

А. Балабанов

Главната сила на Църквата се състояла в нейната изключителна способност да разлага и да разчленява народите чрез обезличаването, уеднаквяването и обезродяването им

Д. Съсълов

В началото на 21 в. се извършва преоценка на цели исторически периоди, в това число и на нашето Възраждане. Чрез тази преоценка изследователите се стремят да преодолеят натрупани с годините, предпоставени идеологически и политически подходи, които до голяма степен замъгляват обективния поглед върху процесите и събитията от периода, утвърден в историографията като „Българско възраждане”. В случая става дума не само за преоценка на идеите, залегнали в марксическата историография след 1944 г., но и за такива още от зората на модерната българска наука. Изкушавайки се от тази позитивна тенденция и смятайки, че сме в състояние и ние да добавим няколко думи към разказа за това, наречено от някои „най-българско време”, в следващите редове се заемаме да споделим някои наши мисли, с акцент върху това, как интересуващият ни период от нашата, българската история се вгражда въобще в пътя на Църквата? Отговорът, макар и привидно ясен, не е така лесен, тъй като изисква не само непосилния за човека опит за вникване в Божия промисъл, но и абстрахиране от ред емоции и стереотипи, които са насложени в историографията ни през годините, с които продължаваме да живеем и днес и които са определящи възприятието на историята не само сред обикновените хора, а и сред мнозина от изследователите.[1]

Отговорът на така поставения въпрос допълнително се усложнява от отсъствието на системни проучвания по отношение на духовните преобразования, които се случват в Църквата[2] в края на 18 и през целия 19 век.[3] Следователно настоящата работа не може да претендира за изчерпателност, а в най-добрият случай за насочване вниманието към съществен, но често подминаван аспект от църковната история от възрожденско време.

*   *   *

Термините възраждане, пробуждане, свестяване и много други подобни са на първо място технически, въпреки че битуват и в речника на самите деятели на периода, който обозначават. Терминът възраждане, например, е утвърден в историографията и дълбоко залегнал в съзнанието на българите, тъй като извиква асоциации с Ренесанса в Западна Европа и, като такъв, е идеологически „удобен” за целия период от Освобождението до днес, тъй като идеологическата му натовареност приравнява станалото на Балканите с това, което се е случило в Западна Европа, т. е. явява се неразделна част от модерната и „прогресивна” история, възприемана до скоро като диктуваща процесите в световен мащаб. Съвременните изследвания обаче все повече потвърждават факта, че, макар и общи, историческите процеси не протичат еднакво не само в отделни краища на света, но и в различните региони на Европа.

По отношение на регионалното деление Балканският полуостров заема особено място. Той е част от Европа и от границата между православния и римокатолическия свят; част от две големи империи, едната от които заема територии на три континента, със свойствените им особености, и, накрая – сам разделен на отделни региони, чието развитие не е еднакво. Във всички тези междуконтинентални, религиозни и културни региони от една страна протича период на модернизация и национално обособяване, но, от друга, в отделните области този процес е породен от различни причини, поради което протича неравномерно. Регионалното деление или, ако се изразим с по-модерна терминология, геополитическото място на българските земи определя и особеностите на Българското възраждане.[4] Това е период от нашата история със свой континюитет,[5] с минало и не може да се разглежда като нещо епохално и изключително в българската история.[6] С други думи, случващото се е логично следствие от историческите процеси, протичащи в Османската империя, на Балканския полуостров и в Австро-Унгария, и то без задължително да е породено от същите причини, които предизвикват Ренесанса, модернизацията и националното самоопределение на Запад.[7] Западни влияния има, – в различните периоди различно проявени, – но те се изразяват по-скоро във външните възприятия на чуждите модели, отколкото в същностното им възпроизвеждане.[8]

Ако мислим в категориите на западния Ренесанс, то ще се окаже, че на практика в този период не се възражда нищо.[9] Нито средновековната държавност, още по-малко средновековната култура, а още по-малко аристокрацията.[10] Дейците на Възраждането обаче влагат различен смисъл във възраждане, пробуждане, свестяване и пр. Контекстът на употребата на тези думи недвусмислено показва, че те са употребявани по смисъла на самоосъзнаването на българите като народ или, казано по-модерно – обособяването на българската нация.[11] Осъзнаването се възприема като преоткриване, като пробуждане на нещо исконно съществуващо, ала и заспало под дебелата сянка на времето,[12] а това може да стане чрез просвета. С други думи, участниците във възрожденските процеси са убедени, че трябва да покажат на своите събратя колко уникален, благороден, велик, древен и могъщ е българският народ и съответно какво е полагащото му се място сред другите народи, неизбежно водещо до сътворяването на една национална митология, която търси своите основания в миналото.[13] От висотата на отминалото време, споменатото определение е също толкова идеологическо, колкото и отпращащото ни към ренесансовите образци.

Абстрахирали се от емоционалните нагласи, стигаме до извода, че същността на периода, наречен Възраждане, се състои в прехода от нещо, което е било преди него до друго, което е дошло след него,[14] – преход, който най-добре се изразява в постепенната промяна на духовната ситуация от „средновековна” към „съвременна”. С промяната на духовната ситуация се променят и породените от нея динамични културни модели, а те, от своя страна, изразяват регионалните и националните[15] особености на този преход (български, гръцки, сръбски, албански, хърватски, румънски и турски).

Основна характеристика на прехода е секуларизацията на обществото, довела до появата на национализма и до въздигането в ценност на народностната идентичност,[16] до утвърждаване на светското образование и на светското светоусещане, а всичко това заедно – и до промяна в ценностната система и в самата „парадигма” на историческото възприятие.

Развитието на процесите, довели до обособяването на нациите във вида, в който ги познаваме и днес, води до появата и на нов държавно-политически феномен – феномена на националната държава, най-мощното средство за постигане целите на национализма. В балкански контекст националната държава има за задача преди всичко да пробуди в останалите под чуждо господство народности национално чувство, да ги приобщи към националната им култура и да ги присъедини към вече свободните хора в пределите на новата държава. В националните държави народът е персонифициран, идеологизиран и смятан за върховен законодател в борбата за благоденствие.[17] От това време датира и изискването за лоялност най-вече към народа – съответно към националната държава и към нейните цели, което ще доведе по-късно и до т. нар. популизъм, който в България и до днес има твърде лоша слава.

Всичко това е нещо коренно противоположно на средновековния възглед, където от населението на една християнска държава, независимо от етническият му произход, се изисква лоялност преди всичко към Църквата и където държавата се разглежда като космополитно средство, само подпомагащо Църквата по пътя ѝ към Царството Божие. В новата ситуация в църковното съзнание възниква раздвоение – докъде християнинът остава член на Богочовешкото общество и докъде е поданик на националната и светска държава? Този казус е решен с учредяването на националните поместни църкви, които, заедно със своите отделни устави, се утвърждават от съответните държавни органи, т. е. стават част от структурата на националната държава. Именно тогава и по този начин се раждат и самостойните народностни църкви, чиято първа задача обаче вече не е пътят към Царството Божие. В различни напътствия към клириците и миряните вече все по-често звучат пожеланията те да са патриоти, родолюбци, националисти[18] и пр., което е истинско отстъпление от учението на Христос и на Църквата, че вече няма иудеин, нито елин, нито варварин, а всички са едно.[19]

Първата национална (народностна) църква на Балканите, узаконено отделена от диоцеза Константинополска патриаршия, създават гърците, в новосъздаденото гръцко кралство, след края на кратък период на схизма с Патриаршията (1833-1850 г.). Клирът на тази вече „Гръцка” църква твърдо застава в първите редици на националистите като оглавява и участва в инициативите на гръцкото националистическо движение.[20]

Различните национализми обаче неминуемо стигат и до взаимните си сблъсъци, което довежда до яростния конфликт, намерил най-ярък израз в борбата за османското наследство и в двете световни войни (в балканското им измерение). На идеологическо равнище всички – като се обвиняват взаимно – търсят оправданията за своите действия в ретроспективен исторически план, в миналото. Пренасяйки съвременните проблеми в отминали времена обаче това изцяло променя самата перспектива на историческото мислене. Ако човекът от Средновековието възприема историята най-общо казано като движение напред – към Царството Божие, то през Възраждането на историята започва да се гледа като на свидетелство за изгубено велико минало („златен век”), което трябва да се възстанови отново – нещо, изискващо и утвърждаващо още повече националната историческа митология, основна част от която в България е и разказът за „коварните” гърци, които постоянно, с всякакви средства и по всяко време, търсят как да погърчат българите и да изтрият спомена за тях. Съответстващ пък на този разказ е другият – за българските царе и герои, които устояват на този натиск. Съвсем естествено, акцентът пада върху „великия” цар Симеон, направил всичко възможно за разширяването на българската държава и за принизяването на Империята, при пренебрегване на св. княз Борис І Михаил и открит упрек към св. Петър І в едва ли не национално предателство.

Така бива романизирано и героизирано миналото. В тази идеология Църквата е приета като един от факторите за образуване и сплотяване на народа, а на славянската писменост се гледа не като на средство за християнска просвета, а като на фактор за укрепване на народностното самосъзнание и т. н. С други думи, на християнския възглед за всеобщата история на човечеството, имаща началото си в разказа за сътворението, е противопоставена националната история на всеки отделен балкански народ. Което на практика означава „решителна промяна, насочена към приемане на светското минало и разбиране на историята като разкриване на колективната съдба на дадена етническа група, която се отличава не само по своята съдба, но особено по езика си и по начините на културна изява. Именно на това ниво новата историография… допринася за ясното представяне на едно различно и самостоятелно бъдеще за поробените народи на Балканите”.[21] Историчният космополитизъм на Църквата е сведен до „национален”, а проповядваните от нея универсални ценности – заменени с националните. Ако преди, например, самоубийството е смятано за голям грях, в новата ситуация то вече намира оправдание, стига да е своеобразна „мъченическа” жертва пред олтара на отечеството – „олтар”, който за дълго ще замести Божият.[22]

Характерна особеност в развитието на собствено българския национализъм е, че националната държава се появява на политическата сцена късно и не играе такава роля каквато имат гръцката, сръбската, влашките княжества и Румъния.[23] В същото време, за да реализира целите си, възрожденската дейност се нуждае от консолидиращ център. Единствен възможен такъв по това време е Църквата и по-точно националната църква. Поради това борбата за самостоятелна българска църква се превръща в насъщна грижа на всички дейци в и извън Османската империя, а учредяването ѝ – в безспорна победа на национализма, увенчана с раждането на самостойна, народностна, българска църква на 28.2.1870 г. (датата на издаване на фермана за учредяване на Екзархията). Това става възможно поради обективни и субективни причини. На първо място, както посочихме, липсва национална държава и обособена в нея народностна църква.[24] На второ място, в условията на Османската империя Църквата е натоварена и със социални, просветни[25] и политически отговорности.[26] И на трето – избухналият гръцки национализъм, който има и рязко изявена църковна страна, предизвиква ответната реакция на българите. Всичко това вече поставя „народностната” Българска църква на гребена на вълната на обществения живот – особено след Освободителната война (в останалите под османска власт територии, населени с българи). Ето защо, църковната борба е най-популярното движение сред българите до балканските войни.[27]

Дори и при бегъл поглед към събитията прави впечатление общо взето слабото представителство на клира във форумите, занимаващи се с църковни дела в османската столица. Наистина, свещениците по места участват активно в движението за църковна независимост, ала рядко са избирани за представители![28] Това позволява постепенно инициативата да премине в ръцете на миряни, да ги превърне във водачи, да измести фокуса на движението от чисто църковно към национално, а по-късно и да доведе не просто до схизмата, а и до парадоксалното[29] осъждане на Българската църква на събора от есента на 1872 г. Донякъде това развитие на събитията се дължи и на обективни причини, тъй като „българският социален опит в рамките на зимма[30] традицията, при липсата на автокефална църковна организация и практическо отсъствие сред собствено българския опит на… висшето духовенство естествено изтиква на преден план светския елемент в българските обществени организации и в частност в църковната борба”.[31]

Възраждането е времето, в което се оформят и основните модерни политически формирования, изразени в две полярни формации – либерали и консерватори. Трябва обаче да отбележим, че на Балканите и в Западна Европа тези политически термини не са изпълнени с еднакво съдържание.[32] На Балканите, формирането на политическите партии протича по различен начин, особено в българското общество, което почти през целият възрожденски период е лишено от собствена съвременна държава. Условията в Османската империя предполагат различно развитие на политическите партии така че в случая е по-добре да се използват термините употребявани от възрожденците: млади и стари, които отразяват по-добре настроенията сред българите.

Безспорно е, че църковно-освободителната борба е тази, която ражда българския парламентаризъм.[33] Именно в хода на тази борба се проявяват противоречията между либералните и консервативните възгледи, т. е. между млади и стари. Един резултат от тези сблъсъци (съвсем не винаги коректни и принципни) е, например, Екзархийският устав.[34] Постепенно дебатите и ходът на събитията не просто „разделят” дейците, но и прокопават пропаст между тях. Най-общо – „църковниците” защитават еволюционни възгледи, които се сблъскват с радикалните възгледи на младите и особено с „младата” интелигенция. Което довежда до там, интелигенцията да възприема Църквата преди Освобождението и в неосвободените територии като неизбежна необходимост, а сетне – като ретрограден институт.

За противоречията допринася и специфичната организация на „екзархийското управление” след Освобождението. За разлика от Гърция, която притежава собствена йерархия, в България такава няма (чак до края на Балканските войни). Централното управление се намира в османската столица – с идеята, че така се запазва като единен център на цялата Българска църква, чийто епархии се намират в княжеството и извън него. Съответно, йерархията е една, а не отделена в Османската империя и в княжество България. На практика обаче тази структура по-скоро спъва, отколкото да подпомага църковния живот, тъй като условията в двете държави са различни.[35] Просветното дело в империята, например, продължава да бъде църковна дейност, докато в България вече е държавна. При тези условия, въпреки родолюбивата дейност на духовенството, то не може да застане в първите редици на националистическите проекти, а това пък създава противоречия с много от дейците и правителствата в България. Така в Македония след 1879 г. сблъсъкът между Екзархията, някои правителства и радикални революционери ще се изостри до краен предел.[36] От друга страна, в условията на схизмата, Екзархията трудно би съществувала без подкрепа от държавата (Османската империя и България), което я принуждава да се съобразява. Накрая, бурните събития не ѝ дават възможност и да подготви своя собствена църковна интелигенция, способна пълноценно да противостои на светската, която не само пренебрегва Църквата, но и открито проповядва всевъзможно езичество, ереси и атеизъм – в най-различни форми (особено след Освобождението).

Големият интелектуален сблъсък между Църквата и светската интелигенция[37] е в периода между двете световни воини,[38] когато българският национализъм преживява своя зенит. Самият сблъсък показва, че Българската църква е изгубила голяма част от влиянието си сред българското интелектуално общество, а това означава задълбочаване на започналата още до Освобождението маргинализация на Църквата – процес, който ще завърши окончателно с идването на власт на атеистичния комунистически режим. Още тогава редица интелектуалци внушават на аудиторията, в духа на използваните за мото на тази работа изказвания, че, за разлика от еретическото богомилство например, Църквата не носи в себе си позитивен заряд. Някои дори направо призовават за целите на въобразеното предстоящо „ново възраждане” да бъде изобретена и „нова религия”, наречена „българизъм”.[39]

След всичко казано се натрапва изводът, че утвърждаването на национализма е спънка, един истински „препъни камък” по естествения път на Църквата – в света и в историята – към Божието царство. Постепенното и канонично раздробяване на едната, света, съборна и апостолска Църква, заедно с появата на светското общество постепенно изтласкват „поместните” църкви (в отделните държави – в различна степен) към периферията на интелектуалния живот и ги поставя в зависимост от съответните правителства и държавни идеологии в много по-голяма степен, отколкото в Средновековието.[40] Зависимостта противопоставя сестрите-църкви до такава степен, че взаимното им общение остава затруднено и днес. Погледната само от външната страна на фактите, констатацията е вярна, ала оценявана през призмата на църковната духовност е неизчерпателна. При оценката на събитията и на процесите през Възраждането – особено що се отнася до тяхната връзка с историята на Църквата – е необходим друг подход, който да бъде съобразен с традиционната църковна визия за Богочовешкия организъм и за неговата роля в историческия процес. За да стане обаче тази визия ясна, са необходими системни проучвания на протичащите в Църквата по онова време духовни процеси. Без тях нашият поглед ще остава неизбежно замъглен, а всички наши отговори на фундаменталните ни въпроси – недостатъчно аргументирани. Както и друг път сме казвали, съществена част от тези изследвания – в духа на съвременните принципи за проучване на миналото, пък и въобще – е разкриването на светогледа на хората, живели в 19 и началото на 20 век. Само това ще даде възможност по-плътно да се приближим до динамиката на времето и да не правим прибързани изводи.

Ще си позволим да завършим този наш опит за църковен и богословски поглед към времето на Възраждането с един обобщаващ цитат, изразяващ не само изложените тук в най-едри щрихи проблеми, но и насоката за една възможна по-нататъшна работа:

„Да се пресъздаде историята на противоречието между православие и национализъм е равносилно на това да се напише наново църковната история на Югоизточна Европа и Балканския Изток за последните два века”.[41]



[1] Например, представата, която имаме за героите на Възраждането, до голяма степен е формирана от идеологически удобни литературни образи, създадени по-късно и още по-късно превърнати в клишета. Това се отнася в още по-голяма степен за клириците, който често са представяни като просветители или революционери и твърде рядко като духовници.
[2] Тук под израза духовни преобразования имаме предвид преобразяването в духовните преживявания на християните, промяната в аксиологическите критерии, породени от Новото време.
[3] По отношение на църковното традиционно историческо проучване на духовните процеси, протичащи в Църквата, ни е известен само един труд: Шмеман, А. Историческият път на православието, С. 2009. За външната фактология на събитията през Възраждането, отнасящи се до Църквата виж: Кирил, Патриарх Български Паисий, митрополит Пловдивски в църковно-народната борба, С. 1948; Натанаил, митрополит Охридски и Пловдивски (1820-1906), С. 1952; Съпротивата срещу Берлинския договор – Кресненското въстание, С. 1955; Екзарх Антим (1816-1888), С. 1956; Граф Игнатиев и българският църковен въпрос, С. 1958; Католическата пропаганда сред българите през втората половина на ХІХ в., С. 1962; Принос към униатството в Македония след Освободителната война (1879-1895), С. 1968; Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война (1877-1878), т. І-ІІ, С. 1969-1970; 100 години от учредяването на Българската екзархия, С. 1971. През последните години излязоха и няколко обобщаващи изследвания с неоспоримо значение: Маркова, З. Българската екзархия 1872-1879, С. 1989; Тодорова, О. Православната църква и българите ХV-ХVІІІ в., С. 1997; Бонева, В. Българското църковнонационално движение 1856-1870, С. 2010; Николов-Зиков, П. Раждането на българския консерватизъм, С. 2011; Божинов, П. Цариградските българи между реформите и революцията 1875-1877 г., С. 2012; Даскалов, Р. Как се мисли българското възраждане. Десет години по-късно, С. 2013; Детрез, Р. Не търсят гърци, а ромеи да бъдат. Православната културна общност в Османската империя ХV-ХІХ в., С. 2015 и др.
[4] Това обаче не бива да се абсолютизира. Макар и географското разположение да е важно, развитието на територията зависи не само от ландшафта, а и от нейните обитатели, и от способността им да прозират предимствата и недостатъците на географското пространство, както и политическите дадености.
[5] Тезата, че нацията изкача едва ли не от нищото, защитавана от модерни автори като Раймонд Детрез (Пос. съч., с. 164), който обаче не обяснява как етническата принадлежност става основа за идеологията на национализма, е несъстоятелна поне в контекста на балканската история. Едва ли може да се отрича, че корените на местните национализми са в пред-османско време (Шмеман, А. Пос. съч., с. 351).
[6] По-подробно: Везенков, А. „Очевидно само на пръв поглед: „Българското възраждане” като отделна епоха” – В: Балканският ХІХ век. Нови прочити, С. 2006; Дечев, С. „Интимизиране на изобретеното: национална държава, национална идентичност и символи на всекидневието ХІХ-ХХІ в.” – В: В търсене на българското. Мрежи на национална интимност (ХІХ-ХХІ век), С. 2010, с. 47-52; Аретов, Н. „Мислейки Възраждането, слушайки (за) Възраждането” – В: Балканистичен форум, 2, 2011, С. 2012, с. 61-67. Интересно е да се отбележи, че много от обикновените участници в събитията, в своите спомени говорят именно за времето до Освобождението, под османска власт и пр. Виж: Даскалов, Р. Пос. съч. , с. 15.
[7] За влиянието на Танзимата върху възрожденските процеси виж: Тафрова, М. Танзиматът, вилаетската реформа и българите. Администрацията на Дунавския вилает (1864-1876), С. 2010; Детрез, Р. Пос. съч., с. 41.
[8] Тук става въпрос предимно за началото на Възраждането, макар този процес на външно възприемане да продължава и след формалния край на периода (ако приемем, че краят е Освобождението). Много интелектуалци, а сетне и политици, открито се противопоставят на механичното пренасяне на идеи от Запад, тъй като виждат тук само външно възприемане и невъзможност за местна реализация (Вълчев, Г. Захарий Стоянов и символният капитал на Българското възраждане, С. 2010, с. 21-25; Тодорова, М. България, балканите, светът: идеи, процеси, събития, С. 2010, с. 73, бел. 92; Детрез, Р. Пос. съч., с. 259; Мишкова, Д., Р. Даскалов „Форми без съдържание”: дебатите за преноса на западни модели на Балканите” – В: Преплетените истории на Балканите, т. 2: Пренос на политически идеологии и институции, С. 2014.
[9] Днес вече е доказано, че тъмните векове от периода на османското владичество не съществуват, т. е. не съществува интелектуално дълбоко заспал народ, който в един момент да се събуди или, с други думи – между Средновековието и Новото време съществува континюитет, а не прекъсване или пък бездна.
[10] Народният спомен не отива по-далеч от края на Средновековието. Дори и сред интелектуалците няма единен възглед върху произхода на българския народ.
[11] По-подробно: Даскалов, Р. Пос. съч., с. 13.
[12] Пак там.
[13] За историческото митотворчество виж сборника История, митология, политика, С. 2010; Аретов, Н. Национална митология и национална литература, С. 2006; „Началото на българското време” – В: Знанието като ценност, познанието като призвание. Юбилеен сборник в чест на проф. Пепка Бояджиева, С. 2015, с. 325-332.
[14] За границите на Възраждането се спори, но в случая те не са от изключително значение.
[15] Особеностите са регионални и национални, тъй като, от една страна, българите живеят из целия полуостров, но от друга възрожденските процеси (или, така да кажем, акцентите на възрожденските процеси) не протичат по един и същ начин в северозападните български земи и в Македония, например. Това е характерно и за останалите народи. Сред сърбите и румънците, живеещи в Австро-Унгария, тези процеси са по-напреднали, отколкото сред тези, които живеят в Османската империя, в Сърбия или във Влашките княжества.
[16] През Възраждането се говори много повече за народ, отколкото за нация. За „нация” пръв говори еп. Партений Павлович (ок. 1695 – 1760 г.), който е прекарал много време в чужда среда (Детрез, Р. Пос съч., с. 78). По-подробно за живота на този епископ виж в: Бояджиев, П. Партений Павлович, С. 1988.
[17] Срв.: Мишкова, Д. „Балканските либерализми: исторически пътища на една модерна идеология” – В: Преплетените истории на Балканите, т. 2: Пренос на политически идеологии и институции, С. 2014, с. 111; Китромилидис, П. От кръста към флага, С. 1999, с. 151-154.
[18] И до днес девизът на СДС е: „Вярвай в Бога, обичай България”!
[19] По-подробно за християнският възглед за народ виж: Шиваров, Н. „Въпросът за нацията от библейска и православна гледна точка” – В: Религия и Църква в България. Социални и културни измерения в православието и неговата специфика в българските земи. Научна конференция: София, 27-29 ноември 1997, С. 1999, с. 108-115.
[20] Китромилидис, П. Пос. съч., с. 164.
[21] Пак там, с. 60. Националните разкази са изразени не само на историографско, но и на белетристично ниво. Второто е по-популярно, защото е по-близко до широката публика: „Основният български национален мит има следната сюжетна схема: българите притежават нещо изключително ценно. Другите го похищават, а българите полагат усилия… да го спасят. Това… нещо, което може да бъде наречено и съкровище, се среща в (поне) три варианта: жена или девойка, християнската вяра, стари книги. Самият български народ като цяло може да се окаже съкровище, за което другите копнеят и се борят” (Аретов, Н. Българската литература от епохата на националното възраждане, С. 2009, с. 138).
[22] Новите идеолози съвсем целенасочено ще използват църковна терминология. Срв. Вълчев, Г. Пос. съч., с. 78-88, 170-175; Аретов, Н. Национална митология…, с. 412-474.
[23] Интересни, макар и косвени данни за причините за късната поява на българската национална държава виж в: Иванова, С. „Преди да се роди българският милет” – В: Държава и Църква – Църква и държава в българската история, С. 2006, с. 160-172.
[24] За разлика от България, в Гърция, Сърбия и Румъния учредяването на държавата предхожда по време обособяването на народностната църква и това е един съдбоносен факт. Изхождайки от християнския космополитизъм, Константинополска патриаршия първоначално се противопоставя на тенденцията за народностно обособяване на различни части от обширния ѝ диоцез, но по-късно (след 1878 г.), когато възможността да загуби големи територии най-вече в Македония е напълно реална, прегръща гръцките националистически идеи. Това решение се дължи не само на емоционални, но и на икономически и на субективни причини (Либератос, А. „Вселенската патриаршия, национализмът и българският църковен въпрос” – В: Религия и Църква в България…, с. 130-134).
[25] Не е случайно, че първият модерен учител и основател на светски училища е не кой да е, а Неофит Рилски. Виж: Бойчева, В. Неофит Рилски. Създател на българското народно училище, С. 2006.
[26] Срв.: Темелски, Х. Дипломатът в расо. Екзарх Йосиф І – живот и дейност, С. 2015.
[27] По разни причини, най-вече идеологически, този факт е пренебрегван в продължение на десетилетия (не само след 9.9.1944 г.). Прав е Р. Даскалов (Пос. съч., с. 17), когато отбелязва, че появата на книгата Българският великден или страстите български на Т. Жечев е възприета като своеобразно дисидентство.
[28] Списък на участниците в: Архивите говорят, 15. Църковно-народният събор 1871 г., Встъпителна студия, съставителство, бележки и речници ст. н. с. д-р Христо Темелски, С. 2001, с. 460-462.
[29] Парадоксът се изразява в това, че Българската църква не е нито първата, нито последната национална църква, но именно тя понася всички последствия на етнофилитизма.
[30] „Терминът „dhimma” / „zimma” означава подновяван контракт, чрез който мюсюлманската общност осъществява гостоприемство и протекция на хора от други религии, при положение че приемат доминацията на исляма; но зимма е и самият човек или група, получили аман от мюсюлмани, фактически немюсюлманин / немюсюлмани. В Корана се споменават термините: „muslim” (мюсюлманин), „kâfir” (неверник); „müvehhia” (монотеист) и „müşrik” (многобожец); „dhimma”, колективно се обозначават като „ahl al-dhimma”. За статута на последните основополагаща е сура ІХ „Покаянието” на Корана, която говори за снизходително отношение към тези, които доброволно са признали върховенството на мюсюлманите и са се съгласили да плащат джизие” (Иванова, С. Пос. съч., с. 140-141).
[31] Пак там, с. 172.
[32] Николов-Зиков, П. Пос. съч., С. 2011; Мишкова, Д., Р. Даскалов Пос. съч.; Мишкова, Д. „Балканските либерализми: исторически пътища на една модерна идеология” – В: Преплетените истории…; Нягулов, Б. „Ранният социализъм на балканите: идеи и практики в Сърбия, Румъния и България” – Пак там; Даскалов, Р. „Аграристки идеологии и селски движения на балканите” – Пак там и др.
[33] Николов-Зиков, П. Пос. съч.; Бонева, В. Пос. съч.; Тодев, И. „Екзархията – фактическо начало на модерната българска държавност?” – В: Преплетените истории…, с. 237-238.
[34] За противоречията и дебатите между дейците в Константинопол виж: Маркова, З. Пос. съч., с. 31-75; Протоколите на предварителните смесени заседания, на смесения привременен български съвет и повода за избиране представителите на Българския народен събор в Цариград през 1871 г. виж в: Архивите говорят, 15…, с. 41-376.
[35] Оказва се обаче, че Екзархийският устав не може да действа безпроблемно в диоцеза на Българската екзархия. Османското правителство така и не го утвърждава, така че са изработени временни правила за управление на Екзархията. В Княжеството пък уставът е приспособен за местните условия.
[36] Става дума за Екзархията и ВМРО. Виж: Константинова, Ю. Българи и гърци в борба за османското наследство, С. 2014, с. 49, 56, 84, 99-101; Радев, Т. Екзархията и българският революционен национализъм в Македония и Одринска Тракия: 1893-1903, Пловдив 2010; Михов, М. С кръст и меч. Българската Екзархия, ВМОРО и националните борби в Македония и Одринско, ВТ 2003.
[37] Тук използваме определението светска интелигенция в буквален смисъл. В този дебат участват всички: леви и десни интелектуалци, комунисти, националисти, философи, писатели, поети и т. н. Разбира се, и Българската църква има своите интелектуалци като Софийския митр. Стефан, Стобийски еп. Кирил (бъдещ Пловдивски митрополит и Български патриарх), проф. Г. Пашев и др., но те са представители на, така да се каже, тясната църковна интелигенция. Липсва широка интелигенция – хора, които живеят, и в работата си се ръководят от своята вяра без да са свързани непосредствено с църковната институция: писатели, поети, драматурзи, чиито произведения да са изградени върху православната вяра. Всъщност съществува обратното. Достатъчно е да споменем само символизма с целия му окултен пантеон. Виж: Димитрова, Н. Религия и национализъм. Идеи за религията в междувоенния период в България, С. 2006.
[38] Пак там.
[39] Пак там.
[40] Виж: Шмеман, А. Пос. съч., с. 366-367.
[41] Китромилидис, П. Пос. съч., с. 187.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9ckr6 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме