Щрихи към църковната ни история през Възраждането

Не вярвам да е имало книга, по-разрушителна от Евангелието

А. Балабанов

Главната сила на Църквата се състояла в нейната изключителна способност да разлага и да разчленява народите чрез обезличаването, уеднаквяването и обезродяването им

Д. Съсълов

В началото на 21 в. се извършва преоценка на цели исторически периоди, в това число и на нашето Възраждане. Чрез тази преоценка изследователите се стремят да преодолеят натрупани с годините, предпоставени идеологически и политически подходи, които до голяма степен замъгляват обективния поглед върху процесите и събитията от периода, утвърден в историографията като „Българско възраждане”. В случая става дума не само за преоценка на идеите, залегнали в марксическата историография след 1944 г., но и за такива още от зората на модерната българска наука. Изкушавайки се от тази позитивна тенденция и смятайки, че сме в състояние и ние да добавим няколко думи към разказа за това, наречено от някои „най-българско време”, в следващите редове се заемаме да споделим някои наши мисли, с акцент върху това, как интересуващият ни период от нашата, българската история се вгражда въобще в пътя на Църквата? Отговорът, макар и привидно ясен, не е така лесен, тъй като изисква не само непосилния за човека опит за вникване в Божия промисъл, но и абстрахиране от ред емоции и стереотипи, които са насложени в историографията ни през годините, с които продължаваме да живеем и днес и които са определящи възприятието на историята не само сред обикновените хора, а и сред мнозина от изследователите.[1]

Отговорът на така поставения въпрос допълнително се усложнява от отсъствието на системни проучвания по отношение на духовните преобразования, които се случват в Църквата[2] в края на 18 и през целия 19 век.[3] Следователно настоящата работа не може да претендира за изчерпателност, а в най-добрият случай за насочване вниманието към съществен, но често подминаван аспект от църковната история от възрожденско време.

*   *   *

Термините възраждане, пробуждане, свестяване и много други подобни са на първо място технически, въпреки че битуват и в речника на самите деятели на периода, който обозначават. Терминът възраждане, например, е утвърден в историографията и дълбоко залегнал в съзнанието на българите, тъй като извиква асоциации с Ренесанса в Западна Европа и, като такъв, е идеологически „удобен” за целия период от Освобождението до днес, тъй като идеологическата му натовареност приравнява станалото на Балканите с това, което се е случило в Западна Европа, т. е. явява се неразделна част от модерната и „прогресивна” история, възприемана до скоро като диктуваща процесите в световен мащаб. Съвременните изследвания обаче все повече потвърждават факта, че, макар и общи, историческите процеси не протичат еднакво не само в отделни краища на света, но и в различните региони на Европа.

По отношение на регионалното деление Балканският полуостров заема особено място. Той е част от Европа и от границата между православния и римокатолическия свят; част от две големи империи, едната от които заема територии на три континента, със свойствените им особености, и, накрая – сам разделен на отделни региони, чието развитие не е еднакво. Във всички тези междуконтинентални, религиозни и културни региони от една страна протича период на модернизация и национално обособяване, но, от друга, в отделните области този процес е породен от различни причини, поради което протича неравномерно. Регионалното деление или, ако се изразим с по-модерна терминология, геополитическото място на българските земи определя и особеностите на Българското възраждане.[4] Това е период от нашата история със свой континюитет,[5] с минало и не може да се разглежда като нещо епохално и изключително в българската история.[6] С други думи, случващото се е логично следствие от историческите процеси, протичащи в Османската империя, на Балканския полуостров и в Австро-Унгария, и то без задължително да е породено от същите причини, които предизвикват Ренесанса, модернизацията и националното самоопределение на Запад.[7] Западни влияния има, – в различните периоди различно проявени, – но те се изразяват по-скоро във външните възприятия на чуждите модели, отколкото в същностното им възпроизвеждане.[8]

Ако мислим в категориите на западния Ренесанс, то ще се окаже, че на практика в този период не се възражда нищо.[9] Нито средновековната държавност, още по-малко средновековната култура, а още по-малко аристокрацията.[10] Дейците на Възраждането обаче влагат различен смисъл във възраждане, пробуждане, свестяване и пр. Контекстът на употребата на тези думи недвусмислено показва, че те са употребявани по смисъла на самоосъзнаването на българите като народ или, казано по-модерно – обособяването на българската нация.[11] Осъзнаването се възприема като преоткриване, като пробуждане на нещо исконно съществуващо, ала и заспало под дебелата сянка на времето,[12] а това може да стане чрез просвета. С други думи, участниците във възрожденските процеси са убедени, че трябва да покажат на своите събратя колко уникален, благороден, велик, древен и могъщ е българският народ и съответно какво е полагащото му се място сред другите народи, неизбежно водещо до сътворяването на една национална митология, която търси своите основания в миналото.[13] От висотата на отминалото време, споменатото определение е също толкова идеологическо, колкото и отпращащото ни към ренесансовите образци.

Абстрахирали се от емоционалните нагласи, стигаме до извода, че същността на периода, наречен Възраждане, се състои в прехода от нещо, което е било преди него до друго, което е дошло след него,[14] – преход, който най-добре се изразява в постепенната промяна на духовната ситуация от „средновековна” към „съвременна”. С промяната на духовната ситуация се променят и породените от нея динамични културни модели, а те, от своя страна, изразяват регионалните и националните[15] особености на този преход (български, гръцки, сръбски, албански, хърватски, румънски и турски).

Основна характеристика на прехода е секуларизацията на обществото, довела до появата на национализма и до въздигането в ценност на народностната идентичност,[16] до утвърждаване на светското образование и на светското светоусещане, а всичко това заедно – и до промяна в ценностната система и в самата „парадигма” на историческото възприятие.

Развитието на процесите, довели до обособяването на нациите във вида, в който ги познаваме и днес, води до появата и на нов държавно-политически феномен – феномена на националната държава, най-мощното средство за постигане целите на национализма. В балкански контекст националната държава има за задача преди всичко да пробуди в останалите под чуждо господство народности национално чувство, да ги приобщи към националната им култура и да ги присъедини към вече свободните хора в пределите на новата държава. В националните държави народът е персонифициран, идеологизиран и смятан за върховен законодател в борбата за благоденствие.[17] От това време датира и изискването за лоялност най-вече към народа – съответно към националната държава и към нейните цели, което ще доведе по-късно и до т. нар. популизъм, който в България и до днес има твърде лоша слава.

Всичко това е нещо коренно противоположно на средновековния възглед, където от населението на една християнска държава, независимо от етническият му произход, се изисква лоялност преди всичко към Църквата и където държавата се разглежда като космополитно средство, само подпомагащо Църквата по пътя ѝ към Царството Божие. В новата ситуация в църковното съзнание възниква раздвоение – докъде християнинът остава член на Богочовешкото общество и докъде е поданик на националната и светска държава? Този казус е решен с учредяването на националните поместни църкви, които, заедно със своите отделни устави, се утвърждават от съответните държавни органи, т. е. стават част от структурата на националната държава. Именно тогава и по този начин се раждат и самостойните народностни църкви, чиято първа задача обаче вече не е пътят към Царството Божие. В различни напътствия към клириците и миряните вече все по-често звучат пожеланията те да са патриоти, родолюбци, националисти[18] и пр., което е истинско отстъпление от учението на Христос и на Църквата, че вече няма иудеин, нито елин, нито варварин, а всички са едно.[19]

Първата национална (народностна) църква на Балканите, узаконено отделена от диоцеза Константинополска патриаршия, създават гърците, в новосъздаденото гръцко кралство, след края на кратък период на схизма с Патриаршията (1833-1850 г.). Клирът на тази вече „Гръцка” църква твърдо застава в първите редици на националистите като оглавява и участва в инициативите на гръцкото националистическо движение.[20]

Различните национализми обаче неминуемо стигат и до взаимните си сблъсъци, което довежда до яростния конфликт, намерил най-ярък израз в борбата за османското наследство и в двете световни войни (в балканското им измерение). На идеологическо равнище всички – като се обвиняват взаимно – търсят оправданията за своите действия в ретроспективен исторически план, в миналото. Пренасяйки съвременните проблеми в отминали времена обаче това изцяло променя самата перспектива на историческото мислене. Ако човекът от Средновековието възприема историята най-общо казано като движение напред – към Царството Божие, то през Възраждането на историята започва да се гледа като на свидетелство за изгубено велико минало („златен век”), което трябва да се възстанови отново – нещо, изискващо и утвърждаващо още повече националната историческа митология, основна част от която в България е и разказът за „коварните” гърци, които постоянно, с всякакви средства и по всяко време, търсят как да погърчат българите и да изтрият спомена за тях. Съответстващ пък на този разказ е другият – за българските царе и герои, които устояват на този натиск. Съвсем естествено, акцентът пада върху „великия” цар Симеон, направил всичко възможно за разширяването на българската държава и за принизяването на Империята, при пренебрегване на св. княз Борис І Михаил и открит упрек към св. Петър І в едва ли не национално предателство.

Така бива романизирано и героизирано миналото. В тази идеология Църквата е приета като един от факторите за образуване и сплотяване на народа, а на славянската писменост се гледа не като на средство за християнска просвета, а като на фактор за укрепване на народностното самосъзнание и т. н. С други думи, на християнския възглед за всеобщата история на човечеството, имаща началото си в разказа за сътворението, е противопоставена националната история на всеки отделен балкански народ. Което на практика означава „решителна промяна, насочена към приемане на светското минало и разбиране на историята като разкриване на колективната съдба на дадена етническа група, която се отличава не само по своята съдба, но особено по езика си и по начините на културна изява. Именно на това ниво новата историография… допринася за ясното представяне на едно различно и самостоятелно бъдеще за поробените народи на Балканите”.[21] Историчният космополитизъм на Църквата е сведен до „национален”, а проповядваните от нея универсални ценности – заменени с националните. Ако преди, например, самоубийството е смятано за голям грях, в новата ситуация то вече намира оправдание, стига да е своеобразна „мъченическа” жертва пред олтара на отечеството – „олтар”, който за дълго ще замести Божият.[22]

Характерна особеност в развитието на собствено българския национализъм е, че националната държава се появява на политическата сцена късно и не играе такава роля каквато имат гръцката, сръбската, влашките княжества и Румъния.[23] В същото време, за да реализира целите си, възрожденската дейност се нуждае от консолидиращ център. Единствен възможен такъв по това време е Църквата и по-точно националната църква. Поради това борбата за самостоятелна българска църква се превръща в насъщна грижа на всички дейци в и извън Османската империя, а учредяването ѝ – в безспорна победа на национализма, увенчана с раждането на самостойна, народностна, българска църква на 28.2.1870 г. (датата на издаване на фермана за учредяване на Екзархията). Това става възможно поради обективни и субективни причини. На първо място, както посочихме, липсва национална държава и обособена в нея народностна църква.[24] На второ място, в условията на Османската империя Църквата е натоварена и със социални, просветни[25] и политически отговорности.[26] И на трето – избухналият гръцки национализъм, който има и рязко изявена църковна страна, предизвиква ответната реакция на българите. Всичко това вече поставя „народностната” Българска църква на гребена на вълната на обществения живот – особено след Освободителната война (в останалите под османска власт територии, населени с българи). Ето защо, църковната борба е най-популярното движение сред българите до балканските войни.[27]

Дори и при бегъл поглед към събитията прави впечатление общо взето слабото представителство на клира във форумите, занимаващи се с църковни дела в османската столица. Наистина, свещениците по места участват активно в движението за църковна независимост, ала рядко са избирани за представители![28] Това позволява постепенно инициативата да премине в ръцете на миряни, да ги превърне във водачи, да измести фокуса на движението от чисто църковно към национално, а по-късно и да доведе не просто до схизмата, а и до парадоксалното[29] осъждане на Българската църква на събора от есента на 1872 г. Донякъде това развитие на събитията се дължи и на обективни причини, тъй като „българският социален опит в рамките на зимма[30] традицията, при липсата на автокефална църковна организация и практическо отсъствие сред собствено българския опит на… висшето духовенство естествено изтиква на преден план светския елемент в българските обществени организации и в частност в църковната борба”.[31]

Възраждането е времето, в което се оформят и основните модерни политически формирования, изразени в две полярни формации – либерали и консерватори. Трябва обаче да отбележим, че на Балканите и в Западна Европа тези политически термини не са изпълнени с еднакво съдържание.[32] На Балканите, формирането на политическите партии протича по различен начин, особено в българското общество, което почти през целият възрожденски период е лишено от собствена съвременна държава. Условията в Османската империя предполагат различно развитие на политическите партии така че в случая е по-добре да се използват термините употребявани от възрожденците: млади и стари, които отразяват по-добре настроенията сред българите.

Безспорно е, че църковно-освободителната борба е тази, която ражда българския парламентаризъм.[33] Именно в хода на тази борба се проявяват противоречията между либералните и консервативните възгледи, т. е. между млади и стари. Един резултат от тези сблъсъци (съвсем не винаги коректни и принципни) е, например, Екзархийският устав.[34] Постепенно дебатите и ходът на събитията не просто „разделят” дейците, но и прокопават пропаст между тях. Най-общо – „църковниците” защитават еволюционни възгледи, които се сблъскват с радикалните възгледи на младите и особено с „младата” интелигенция. Което довежда до там, интелигенцията да възприема Църквата преди Освобождението и в неосвободените територии като неизбежна необходимост, а сетне – като ретрограден институт.

За противоречията допринася и специфичната организация на „екзархийското управление” след Освобождението. За разлика от Гърция, която притежава собствена йерархия, в България такава няма (чак до края на Балканските войни). Централното управление се намира в османската столица – с идеята, че така се запазва като единен център на цялата Българска църква, чийто епархии се намират в княжеството и извън него. Съответно, йерархията е една, а не отделена в Османската империя и в княжество България. На практика обаче тази структура по-скоро спъва, отколкото да подпомага църковния живот, тъй като условията в двете държави са различни.[35] Просветното дело в империята, например, продължава да бъде църковна дейност, докато в България вече е държавна. При тези условия, въпреки родолюбивата дейност на духовенството, то не може да застане в първите редици на националистическите проекти, а това пък създава противоречия с много от дейците и правителствата в България. Така в Македония след 1879 г. сблъсъкът между Екзархията, някои правителства и радикални революционери ще се изостри до краен предел.[36] От друга страна, в условията на схизмата, Екзархията трудно би съществувала без подкрепа от държавата (Османската империя и България), което я принуждава да се съобразява. Накрая, бурните събития не ѝ дават възможност и да подготви своя собствена църковна интелигенция, способна пълноценно да противостои на светската, която не само пренебрегва Църквата, но и открито проповядва всевъзможно езичество, ереси и атеизъм – в най-различни форми (особено след Освобождението).

Големият интелектуален сблъсък между Църквата и светската интелигенция[37] е в периода между двете световни воини,[38] когато българският национализъм преживява своя зенит. Самият сблъсък показва, че Българската църква е изгубила голяма част от влиянието си сред българското интелектуално общество, а това означава задълбочаване на започналата още до Освобождението маргинализация на Църквата – процес, който ще завърши окончателно с идването на власт на атеистичния комунистически режим. Още тогава редица интелектуалци внушават на аудиторията, в духа на използваните за мото на тази работа изказвания, че, за разлика от еретическото богомилство например, Църквата не носи в себе си позитивен заряд. Някои дори направо призовават за целите на въобразеното предстоящо „ново възраждане” да бъде изобретена и „нова религия”, наречена „българизъм”.[39]

След всичко казано се натрапва изводът, че утвърждаването на национализма е спънка, един истински „препъни камък” по естествения път на Църквата – в света и в историята – към Божието царство. Постепенното и канонично раздробяване на едната, света, съборна и апостолска Църква, заедно с появата на светското общество постепенно изтласкват „поместните” църкви (в отделните държави – в различна степен) към периферията на интелектуалния живот и ги поставя в зависимост от съответните правителства и държавни идеологии в много по-голяма степен, отколкото в Средновековието.[40] Зависимостта противопоставя сестрите-църкви до такава степен, че взаимното им общение остава затруднено и днес. Погледната само от външната страна на фактите, констатацията е вярна, ала оценявана през призмата на църковната духовност е неизчерпателна. При оценката на събитията и на процесите през Възраждането – особено що се отнася до тяхната връзка с историята на Църквата – е необходим друг подход, който да бъде съобразен с традиционната църковна визия за Богочовешкия организъм и за неговата роля в историческия процес. За да стане обаче тази визия ясна, са необходими системни проучвания на протичащите в Църквата по онова време духовни процеси. Без тях нашият поглед ще остава неизбежно замъглен, а всички наши отговори на фундаменталните ни въпроси – недостатъчно аргументирани. Както и друг път сме казвали, съществена част от тези изследвания – в духа на съвременните принципи за проучване на миналото, пък и въобще – е разкриването на светогледа на хората, живели в 19 и началото на 20 век. Само това ще даде възможност по-плътно да се приближим до динамиката на времето и да не правим прибързани изводи.

Ще си позволим да завършим този наш опит за църковен и богословски поглед към времето на Възраждането с един обобщаващ цитат, изразяващ не само изложените тук в най-едри щрихи проблеми, но и насоката за една възможна по-нататъшна работа:

„Да се пресъздаде историята на противоречието между православие и национализъм е равносилно на това да се напише наново църковната история на Югоизточна Европа и Балканския Изток за последните два века”.[41]