„Сега е съд над тоя свят” (Иоан 12:31)

Както се казваше в поредната блестяща с безвкусицата си реклама: „Представете си…”. Та представете си, че аз – пишещият сега – съм в много отношения слаб човек; че съм подвластен в по-голяма или по-малка степен, ако не на всички, то на някои от пороците, споделяни и поделящи всички нас. И си представете след всичко това, че съм и човек, който се опитва да се „занимава” с богословие. С други думи, такъв, който твърди, че вярва в Бога и – нещо повече – се опитва да обясни на другите, що е то вяра, Църква, Бог, Христос и т. н. И накрая, след като си представите всички тези неща, няма ли да възникне усещането за едно върховно лицемерие? Ще възникне, и още как.

Този усет за лицемерието на богословстващия християнин изобщо не е нещо „измислено” или абстрактно. Той не е просто някакво бесовско озлобление срещу вярващите, както често се самоуспокояваме, нито пък е само и единствено нравствен проблем, макар че повечето хора си го представят и го изживяват именно според нравствени категории и причини. Той е ясно свидетелство за непосилната за човека разлика между Светия Дух, Който животвори Църквата, и нас – нейните членове. Казано по друг начин, усетът за лицемерието на богословстващия християнин е дори и подсъзнателно нарисувана картина на последиците от грехопадението, което с толкова лека ръка забравяме или пък го разбираме моралистично.

И тук съм длъжен да кажа, че последиците от грехопадението не могат да служат като оправдание за каквото и да било според модела, по който, например, човек с увреден по рождение слух има сам по себе си и сам-в-себе-си оправданието, че не е в състояние да бъде добър музикант. Не е такова отношението в случая. Грехопадението и неговите следствия могат да бъдат само подтик към смирение и към разбиране на неговия дълбок смисъл. Те не могат да се използват като защита пред собствената съвест, още по-малко – пред Христос, Който пострада като човек и възкръсна, за да ни възсъедини отново със Своя Отец, или – образно казано – да ни отвори вратите към рая, затворени за нас след изгонването оттам на нашите прародители. Не могат да ни оправдаят пред Христос, Който прие „бръмчащия облак мухи около кръста, раздрания гръб, притиснат към грубия стълб, пироните, пробили срединните нерви, зараждащото се наново задушаване при всяко отпускане на тялото, непрекъснатото изтезание на гръбнака и ръцете, когато пак и пак се изтласква нагоре, за да си поеме дъх”.[1]

И така, лицемерието на богословстващия християнин – по един на пръв поглед парадоксален и даже направо абсурден начин – представлява елемент, част и участ на и във самото му богословстване. Напомням, това не е оправдание, а вид диагноза.

Но тогава защо изобщо да богословстваме? Така би запитал някой и изглежда ще има основания за подобен въпрос. Да, ще има, ала те по същността си ще произхождат от скепсиса на Пилат – нали помните: „Що е истина?”. Трябва да ни е ясно, че животът в Христовата Църква вече е богословстване. Разбира се, тук трябва да отделим т. нар. спекулативно богословие, изучавано в семинариите и университетите – не в смисъл че то не е богословие (то е), но че не е „богословието въобще”, както смятат много от хората днес. Всички вярващи и живеещи в Църквата са богослови – един „повече”, друг „по-малко”; един е по-можещ и знаещ в една област на живота, друг – в друга. Самата жива вяра е богословие и богословието е самата жива вяра. Разликата, ако мога да се изразя така, между богослова с диплома за богослов и вярващия, който, например, е лекар, физик, философ, шофьор, чистачка и пр., е в това, че дипломираният богослов е поел по-голяма отговорност в Църквата, която невинаги е по-силите му. Дори твърде често е обратното.

Тук няма да говоря специално и за клира, защото за него важи същото. Нужно е винаги да се помни, че няма клир без миряни по същия начин, както няма миряни извън Църквата. Никой не е „свещеник сам по себе си”, нито пък е „епископ сам по себе си”. Това не са някакви жречески титли, нито шамански посвещения. Аналогичен на това в определен смисъл е и често срещаният, особено днес, случай, когато някой некръстен човек (а това означава и нехристиянин) говори и критикува, обикновено с един изнесен патос, проблемите на Църквата, т. е. позволява си да критикува самата Църква. Такъв обаче не е член на Църквата, което, разбира се, не му отнема правото да говори каквото пожелае, ала му отнема любовта, която ръководи християнина, когато се възмущава от нещо във вътрешно-църковния живот. Отнема му в собствен смисъл богословието, тъй като не е почувствал необходимостта от Бога Слово.[2] Неговите позиции могат да бъдат всякакви: общественически, философски, научни и пр., но те не са богословски позиции в смисъла, за което стана дума по-горе. Той дори може да бъде и формално прав в някоя от критиките си към Църквата. Но какво от това? И аз ще бъда формално съвсем прав, ако, виждайки повреден автомобил, съобщя на неговия собственик, че автомобилът му е повреден. Нещо, което той знае и без мен, и то много по-ясно и по-драматично от мен. Аз обаче не съм автомонтьор, за да му помогна. Тогава защо изобщо се намесвам? Или от тщеславие, или просто да си „чеша езика”. Тъй или инак, намесата ми във всички случаи е безсъдържателна. По този повод си припомням думите на Чарлз Буковски: „С възрастта ми става все по-ясно, че навсякъде може и без мен”.

И така, за да се върнем към първоначалната тема, нека припомним: усетът за лицемерие в богословстването е съвсем истински; всички ние, в частност и аз, които вярваме в Христос и се опитваме да Го обичаме, сме слаби хора и слаби богослови. Обаче сме богослови, защото сме в Неговата Църква. И тук идват думите Му: Сега е съд над тоя свят. Какъв е този съд? Няма да се спирам върху добре известните и неподлежащи на лични интерпретации догматически истини на Църквата. Ще се опитам да подходя по друг начин, само имайки ги предвид.

Сега е съд над тоя свят; сега князът на тоя свят ще бъде изгонен вън – казва Христос, а с това и твърди, че чрез Своята саможертва и възкресение Той всъщност вече отнема от „княза на този свят” властта над този свят. Още по-точно казано – взема от крадеца това, което поначало не му принадлежи; над което поначало той няма права. Църквата е онова духовно пространство-време, което му е абсолютно неподвластно и над което дори „портите адови няма да надделеят”. В този смисъл можем да кажем и че животът-в-богословстване в Църквата е един своеобразен, продължаващ във времето, съд над този свят. Самото наличие на Църквата е непрестанен съд над света. Не над света като творение, а над неговата мъртвост; над неговата отделеност от Твореца. Защото злото на този свят не е просто „другото на доброто”; не „липса на светлина, както е мракът”. Злото винаги е волево и лично отношение. То е една парадоксална „природа”-без-природа и абсурдно „съществуващо-разсъществяване”. Злото е обратното не на „доброто” – диалектически свързано с него, както смятат религиозните дуалисти, а след тях и много философи. То е обратното на Твореца. В него има – да! – и желание за творчество, но извън, независимо от Сътвореното. Казано в метафизическа перспектива, то е вечен опит за самоубийство, буквално плач и скърцане със зъби. И за всичко това има една единствена архипричина – гордостта.

Много често днес слушаме изрази от типа: „Гордея се, че съм славянин”; „Гордея се, че съм българин”; „Гордост е да си американец”; „Гордост е да си руснак”, и т. н. Но нека се замислим с какво точно се гордее казващият, че се гордее, защото е „българин”. С това, че се е родил на определена територия и сред определен народ? Това е абсурдно. Че прадедите му са били достойни, трудолюбиви, честни хора? Това е глупост, защото достойнството, честността, трудолюбието и пр. са лични качества и не се предават по наследство като цвета на очите и предразположението към определени заболявания. Но тогава с какво се гордее той? Всъщност с нищо. Гордее-се-с-нищото. Изглежда трудно за разбиране и парадоксално – но тъкмо такава е „природата” на злото. Тук някой ще възкликне: „Какво зло има в това, да се гордееш с произхода си?”. Тъкмо нищо няма. Или има. Защото нищото е неопределимо. И това, което казвам, въобще не е игра на думи. Напротив, от него има много сериозни и съвсем практически следствия. А т. нар. етнофилетизъм, църковният национализъм е само едно от тях.

Гордостта далеч не е безобидна дума, нито пък съществуват нейни невинни съдържания. Тя може да се маскира като всичко – дори и като любов. Бих казал даже – най-често като любов. Ако запитаме българин, руснак, французин и т. н. защо се гордее, че е такъв, ще получим еднотипни отговори, независимо от националността – и всички те ще бъдат проекции на исторически общностни постижения или припомняне на делата на едни или други съотечественици в науката, в изкуството, в спорта и т. н. С две думи, нищо, което да е собствено лично. Но как тогава се гордееш, без да влагаш в това лично отношение? Ако пък влагаш лично отношение, защо не си в състояние да отговориш в какво именно се състои то? Какви са съдържанията му? Нали ако твърдя, че се гордея с Ботев, това би значело, че се гордея с неговия поетичен и писателски талант и с неговата саможертва. Но как да се гордея с нещо, което е негово, а не мое? Ще ми кажат, че той принадлежал „на народа” и така ще решат, че са изчерпили проблема с гордеенето.

Там е работата обаче, че изобщо не са го приключили. Само са го задълбочили още повече. Това задълбочаване води дотам да се обявява и че се гордеем със св. Йоан Рилски, например, защото е бил българин. Въпросът, дали самият св. Йоан би се съгласил с тези констатации, е, меко казано, глупав. И без да влагам кой знае колко въображение, съм убеден, че по-скоро би прогонил изкушаващия го. Подобно на всеки християнин, в този контекст и той не е мислел в категориите на „народа” и „нацията”, а единствено и само според отношението Църква-държава. От един нормален и здравомислещ християнин не е възможно да бъде чуто твърдението: „Гордея се, че съм християнин”. Това би било толкова безумно, че просто няма как да бъде и коментирано. Самата гордост – самият акт на гордостта – е напълно безсмислен, независимо дали става дума за „национална” или „лична” гордост. В крайна сметка, ако се гордея със собствени постижения, то това ще значи, че не виждам или неглижирам работата, познанията, а често и величието на онези, благодарение на чиито трудове постигам едно или друго (което и без това, по определение, винаги е недостатъчно и е малко). Казано съвсем опростено, започвам да мисля за себе си като за нещо повече от онези, които цитирам в подкрепа на едно или на друго свое твърдение. Следователно обаче – в контекста на богословието – смятам себе си и за „по-голям” от светите отци на Църквата, нали така? Но ако съм „по-голям”, защо ги използвам тогава? Ето го безсмислието на гордостта. Тя няма собствено съдържание, а заимства и изкривява едно или друго, само по себе си добро чувство или желание.

Разбира се, според някои нещата придобиват различен вид, когато се каже че се гордеем, не защото сме „християни”, а защото сме „православни християни”, или – още по-точно – „защото сме православни българи (руснаци, сърби…)”. Това вече, за така изповядващите „православието” е нещо друго. И не са в състояние дори да осъзнаят, че тъкмо в това „православие” изначално е дълбоко врязан и коренът на гордостта, т. е. на причината за всяко зло (не случайно впрочем така много от тях се почувстваха обидени от определението на Калин Янакиев за „злото” християнство [целия текст виж тук (бел. ред.)]; те дори не се опитаха да разберат за какво става дума и възроптаха по една чисто националистическа инерция).

В някаква абсурдно сантиментализирана геополитическа риторика днес нерядко се говори и за „целите на Църквата”. Само че не съществуват „цели на Църквата”, които да не са „цели” на Христос. И никой отделен човек или група от човеци не може да си присвоява правото да говори от името на Църквата, защото така си присвоява правото да говори от Негово име. Без да разбира и без да е в състояние дори да си го помисли, такъв, първо, се опитва да положи някакво разделение между Духа и Словото (което е невъзможно) и, второ и по-страшно (защото е възможно), да върне себе си или групата си обратно под властта на княза на този свят, т. е. да отпадне от Църквата. Ето го чисто практическия пример за следствията от „абстрактните”, от „невинните” съдържания на гордостта.

Когато споменах смирението, нямах предвид смирението на светите люде, което за нас днес, потънали в абсолютния материализъм и утилитаризъм на бита си, е почти невъзможно. Струва ми се по-скоро, че ясното разбиране за неговата непостижимост би могло да ни служи като своеобразен заместител на онова истинско смирение. Защото всъщност какво е смирението? То е пълната себеотдаденост на Бога с любов и вяра. Но такава себеотдаденост за нас днес е практически невъзможна, освен ако не поемем пътя на монашеството и, по-точно – на отшелничеството. Само че вътре в самото желание за аскетизъм също може да има дълбоко прикрита гордост. Примери за каквато в живота на Църквата има и назад в историята, и още повече в наше време. И би било невярно, ако това, което казвам, се възприема като „съд”. То е тъжна констатация. Не бива никога да забравяме, че покаянието очиства много грехове, както и че докато сме още тук – на тази земя и под това небе – за него винаги има време. И че въобще не можем да знаем какво става в душата на човека, в неговата „скришна стая”, наблюдавайки го отстрани – а за нас няма и друг начин за „наблюдаване”. Да си спомним казаното от св. апостол Павел: „Кой си ти, който съдиш чуждия слуга? Пред своя Господар стои той, или пада. И ще бъде изправен, защото Бог е мощен да го изправи” (Рим. 14:4). Най-важното наистина е да не отпадаме от Църквата; в съвремието, което вече няма нужда от Христос, това само по себе си е ежедневен и внимателен труд. В определен смисъл тъкмо този внимателен труд би могъл да бъде за нас и нещо като „сурогат” на онова смирение.

Сега е съд над този свят. Съд, който не е еднократен акт, а обратно – извършва се непрекъснато в историята след Възкресението и слизането на Светия Дух. Христовата Църква е едновременно и спасителен кораб, и съд. Затова изглеждат безсъдържателни и доста ненужни всички изследвания и опити за пророчества за настъпването на самия Съден ден. При положение че животът в Църквата изисква и предполага самосъда, това просто не е толкова важно за нас. Кога „ще свърши светът”? Светът няма да свърши, а ще се измени, защото Бог не е унищожител, а Съзидател. За какво ми е да знам „деня и часа”, щом като знам, че сам съм слаб богослов, подвластен на греховете и на пороците? За какво ми е да очаквам „деня и часа”, след като онова, което мога да очаквам, е само след смъртта ми Църквата да се моли за мен? И си мисля, че в самото желание да бъде узнат този „ден и час” като че ли има и някакво сатанинско изкушение. Та нали, ако го знам с достоверност, ще знам кога е настъпило времето за покаяние? Ето това, струва ми се, прозира под всички тези изследвания и моди на тема апокалипсис. Само че думата „апокалипсис” означава откровение, откриване. А нам не ни е открито кога ще настъпи „денят и часът”. Открито ни е само винаги да сме будни и да държим светилниците си запалени (нищо че будността ни вече е станала твърде сънлива, а светилниците ни едва-едва мъждукат). Всичко останало е от лукавия.