Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Размисли

Сряда, 28 Октомври 2015 Написана от Ганчо Пашев

G PashevВелик-ден! Камбаните на катедралата „St. Pierre” в Montpellier тържествено бият. Има нещо радостно в този звън, нещо което ти говори на сърцето, което ти припомня детинските години, което те отнася в родния край, защото тези камбани бият като у нас.

Вървя към църквата и рояк мисли се тълпят в главата ми. Платаните[1] по булевард „des Arceaux” шумолят някак сладко и тържествено. А от към високите стени на Peyeron на вълни още долита радостния, призоваващ към храма звън.

Изведнъж се пренесох далеч, много далеч. Стори ми се че съм в Киев… Градът цял е облян от „пасхалния трезвон”,[2] тъй радостен, тъй тържествен. Струва ми се, че чувам живите весели припеви на „Пасха Господня”.

Църквите се пълнят с народ. Улиците са оживени. Движение навред. В тъмнината на нощта хилядите свещи около църквите и по улиците правят картината вълшебна. До полунощ хората ходят от църква на църква. След това се почва тържествената пасхална служба. Свещениците са облечени в бели одежди. С напрегнато внимание следим службата. Ние чакаме първото Христос Воскресе. Това е един тъй хубав, тъй напрегнат момент. Като буен поток се леят радостните църковни песни. Във всяка дума, във всеки тон се изобразява тържеството на светлината над тъмнината…

Аз следя мислите си, спомените си, а тържественият звън на St. Pierre е вече тъй близо до мене. Той сега неволно ми прекъсва спомена за миналото и с някаква настойчивост ме кара да си помисля за туй което виждам и наблюдавам наоколо си, както и за туй, което чувам, че става днес за днес в Русия.

Как празнуват там тоя тържествен ден на победата на светлината над тъмата, на живота над смъртта? Дали се чува волният тържествен пасхален трезвон, или всичко е глухо. Глухо под ударите на една безумна, безбожна власт, посегнала върху най-свещеното, най-интимното у човека – върху неговата съвест?

Къде е сега този буен поток на богомолци? Стреми ли се той тъй неудържимо към църквите, както тогава? Или, може би, нови зрелища, нови забави го влекат в друга посока – забави и зрелища, устройвани от болшевиките за подбиване на религиозното чувство у него?

Енергичните служители на разрушението вършат своето дело. Те правят всичко възможно само и само да отбият народа от Църквата, от религията. И те срещат слаб отпор от страна на голяма част от вечно неустойчивата интелигенция и полуинтелигенция, слабо проникната от истински религиозен дух, съмняваща се, или пък възпитана в духа на отрицанието. И не е това, което би могло да учудва. Учудва пасивността на този народ, който бе известен със своята голяма религиозност, който правеше хиляди километри път пеша, за да отиде в Киев на поклонение…, който се наричаше народ богоносец. Учудва ни липсата на едно по-решително, по-смело отстояване на правата на свободната съвест, един по енергичен протест срещу нечуваното в историята гонение на вярата и насилие на съвестта.

И човек започва да мисли за причините за това странно, необяснимо явление. Дали това е съзнанието на безсилие пред въоръжените до зъби нови тирани? Но нали ¾ от всяка сила е в духа, в морала на хората, а не в оръжието, с което те са снабдени? Трудно е да се говори с положителност за това. Но, ми се струва, че има и редица още причини, които заслужават да бъдат отбелязани, защото те са и твърде поучителни.

Първата причина е в това, че религиозният руски селянин не получаваше необходимото и по-дълбоко религиозно-нравствено възпитание. Тези които отиваха да служат на църквата като свещеници и дякони по селата, гледаха на своята служба много често твърде повърхностно, или смятаха, че това е един начин на прехранване, поради което държаха за требите, привличаха хората към службата в църквата, но не правеха необходимото да заздравят връзките на народа към тази църква. Не въздействаха с нищо за издигането на селянина в религиозно-нравствено отношение. И още преди 25-30 години[3] аз чувах да се говори за охладняване на населението към Църквата, още тогава ми правеше впечатление обстоятелството, че мнозина свещеници сменяха енориите си, търсейки по-богати, по-доходни села. Спомням си, че много пъти съм говорил със свои другари (които от училищната скамейка на семинарията се готвеха за свещеници) по въпроси свързани с тяхната бъдеща дейност. И оставах поразен от обстоятелството, че те си представяха своята служба само от към нейната външна страна.

„Ще имам дом, земя, ще имам треби, малко едно възнаграждение. И понеже смятам, че ще мога да служа в църква не по-лошо от… х… вярвам, че ще бъдат доволни от мене…, ще ме обикнат селяните”. Казваше ми един… Той споменуваше също, че ще работи в църковно-енорийската школа, дето дяконът ще бъде учител, а той вероучител. Говори ми също, че в тоя край пчеларството цъфтяло, че ще има пчели, и, понеже бъдещият му тъст имал добре уредено стопанство, той приятелски ме канеше да му отида на гости.

И мнозинството гледаше само така на своята бъдеща служба. Липсваше духът на истинския свещеник-възпитател, водител на човешките души. Липсваше често пламъкът на апостолското и учителско призвание, тъй необходим, за да се издигнат енориашите във всяко едно отношение чрез Църквата.

Неволно се занизаха пред мене и редица други недостатъци на църковните служители, на тая интелигенция, която получаваше духовно образование, за да отиде да работи на църковното поле. Много са те и твърде ярко биваха изразявани, и не е чудно, че тия недостатъци пускаха дълбоки корени сред населението, което се оставяше да живее в първобитно невежество и, често пъти в непрогледно пиянство.

Но спомените ми се прекъсват. Аз съм пред масивните кули на фасадата на съборния храм. Звънът утихва. По тесните улици слизат към църква мъже, жени, деца. Те отиват да присъстват на голямата архиерейска служба. Други излизат от църква. Те са били на по-раншната.

Настроението е празнично. Църквата е препълнена. След отпуста млади и стари се нареждат край средната пътека, за да получат благословение от епископа. Аз гледам това и се питам: „дали тия хора биха се борили упорито, за да бранят своите храмове, своята вяра, свободата на своята съвест, или и те, подобно на русите, биха били палачи на своите кумири, заставени на това от камшика или приклада на една насилническа власт?”. И ми се струва, че, въпреки новото време, тук не би минало без борба…, без упорита продължителна борба.

Montpellier, 20.5.1930 г. Г.[анчо] [Ст.] П[ашев]



 

Първоначално текстът е публикуван в Църковен вестник, бр. 25 за 1930 г., с. 289-290, а за Живо Предание беше предоставен в този си частично осъвременен вид от колегата Никола Владиков – изследовател на личността и богословието на проф. Ганчо Пашев, за което редакционният ни екип му изказва своята благодарност (бел. ред.).

[1] „Platanus” е латинското наименование на дървото чинар или още известно като яблан (бел. ред.).
[2] Руско наименование на празничния звън на повече от една камбани, на три порции, преди началото на тържествени служби, при пеене на полиелеи, четене на литургийното Евангелие в първия ден на Пасха и други подобни случаи (бел. ред.).
[3] Ще рече ок. 1900-1905 г. (бел. ред.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9qwuf 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме