Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Още за живота и делото на св. княз Борис-Михаил

Петък, 09 Октомври 2015 Написана от Венцислав Каравълчев

St Boris-MichaelВаше Високопреосвещенство, уважаеми организатори на този превърнал се вече в традиция голям православен форум, уважаеми отци, братя и сестри в Господа. Преди всичко искам да благодаря за поканата да взема участие в поредното 17 издание на „Седмицата на православната книга” в гр. Варна. Град, който завинаги е свързал името си с най-ранната християнска история не само на българските земи, но и в общохристиянски контекст. Град, чиято слава е толкова голяма, че руснаците в края на 18 в. създават собствен едноименен град на Черно море – днешна Одеса, в желанието си да споделят славата на древния Одесос. Варна е изключително значим древен център и люлка на най-старата и значима култура не само в Европа, но и в света – имам предвид Варненския некропол, с откритото там най-старо злато на света, дело на неизвестни ни предци, чиято висока култура и степен на развитие преобръща всички вече утвърдили се исторически и културологични модели и стереотипи за Древния свят. Град, който привлича вниманието на светите апостоли и става обект на проповедта лично на св. ап. Андрей Първозвани, който сам ръкополага за пръв епископ на града св. ап. Амплий – ученик и близък съработник на св. Павел, чието благочестие и добродетели дотолкова го впечатлили, че да напише: „Поздравете обичния ми в Господа Амплий” (Рим. 16:8). А всичко това знаем благодарение на друга изключителна личност от ранната история на Църквата – св. Доротей Тирски, голям раннохристиянски мисионер, писател и просветител, чието дело все още е слабо познато на църковно-историческата наука, който на два пъти е изпращан на заточение в град Варна (древния Одесос) и който при второто си заточение, по времето на имп. Юлиан Отстъпник, в 362 (263?) г. 107-годишен загива мъченически. В околностите на Одесос и близкия Марцианопол (Девня) проповядва и друг ученичк и спътник на ап. Павел, обърнат лично от него към Господа – св. равноапостолна Севастиана, загинала мъченически по време на гоненията на имп. Домициан.

Градът е свързан и с други раннохристиянски значими личности, които пръскат светлината на Христовото слово по нашите земи и чиято памет чака да бъде възкресена и към тях отново да потече нашата молитва. Казвам това, защото светецът няма нужда от нашата молитва за себе си, него Сам Господ е прославил и утвърдил с думите Си: „Бъди верен до смърт, и Аз ще ти дам венеца на живота” (Откр. 2:10). Ние обаче – страдащите и лутащите се по пътя към Христос и Църквата – имаме нужда от тяхната молитва за нас, от тяхното покровителство, защото те с живота си са заслужили дръзновението да бъдат наши застъпници на Небето. Те предстоят пред Господа и с нетърпение очакват да чуят нашите молитви отправени към тях, за да ги пренесат пред престола на Вседържителя. Те, – нашите по-големи братя и сестри във вярата – които, оделотворявайки своята преизобилна любов към Твореца и творението тук на земята са заслужили правото от Този, Който Сам е Любов, да отправят още по-преизобилно тази любов към нас, сега, когато са при Него.

Варна е свързана и с името на една от най-значимите личности в историята на България и Българската църква – св. княз Борис І. Изказвани са различни хипотези, включително и че той се е оттеглил в местния манастир при Джанавара. Тази версия няма как да бъде доказана на този етап, както не можем да докажем или отхвърлим и другите – че това се е случило в големия манастир при най-голямата средновековна базилика в света, изградена от него пред стените на Плиска, или че това се е случило в Марянския м-р край гр. Елена или в манастира „Св. Пантелеймон” до Велики Преслав. Факт, който обаче не се нуждае от доказателства е, че големият скрипторий при манастира в Джанавар тепе е многократно посещаван и надзираван както от св. Борис, така и от неговия син Симеон и от внука му, св. цар Петър І. Както и че този манастир и книжовната школа в него са сред изворите на Златния век на българската писменост и култура.

Трудно е да се пише за живота и дейността на светец, защото само светци разбират светците – само тези, чиито живот е подобен на живота на светеца, могат да обяснят това, което е основата на тяхното битие. Ап. Павел пише: „… понеже кой човек знае, какво има у човека, освен човешкия дух, който живее в него? Тъй и Божието никой не знае, освен Божият Дух” (1 Кор. 2:11).

Неимоверно трудно е да се нарисува словесен портрет и да се опише делото на личност, чийто добродетели се изписват все с главна буква. Която както симпатизанти, така и критици могат да определят единствено като най-големия, мъдрия, величествен и достоен български владетел. И чието дело, безкористност и преданост, далновидност, любов и енергия ще останат завинаги ненадминати в българската история – на светия благоверен и равноапостолен княз Борис, получил в светото кръщение името Михаил.

Кой е св. Борис І Михаил?

Корпусът от изследвания, свързани с проблемите на официалното приемане на християнството от България, с делото на св. Борис, на светите братя Кирил и Методий и техните ученици, надхвърля десетки хиляди статии, студии и монографии – дело на учени от цял свят. Независимо от това, неясното около това велико дело и участниците в него не намалява. Изследванията са базирани предимно на гръцките и на латинските свидетелства за този период, като със съжаление трябва да отбележим, че българските често се пренебрегват, а сведенията в тях понякога се интерпретират тенденциозно и свободно. Както отбелязва един наш историк, изглежда невероятно, но факт, че най-голямото постижение на християнската цивилизация в Източна Европа – приемането на християнството от българския род, създаването и разпространението на българската писменост и литература, въвеждането на богослужение на български език – е сред най-слабо осветените от историографията въпроси. И до днес продължават спекулациите и наложените клишета от марксистката историография, която не можа да пренебрегне голямото дело на св. Борис, но направи достатъчно, за да го опорочи и да го замъгли до степен, че днес не винаги можем да се ориентираме в лабиринта от полуистини и идеологеми, които – ако и да не успяха да заличат делото на Църквата в България – но успяха достатъчно да го обезличат. Наложително е много от проблематиката да бъде отново осмислена, да се постави в правилния си не просто исторически, но църковно-исторически контекст. Само тогава многото парчета от пъзела, върху които светските историци недоумяват, ще намерят правилното си място.

Един от най-големите проблеми в съвременната българска историография е, че част от историците ни не осъзнават неоспоримия факт, че в Средновековието канавата на всички процеси и събития в обществата е колкото политическа, толкова и верова, определяща се от религиозния мироглед на участниците в тях…

До нас не е достигнало ранното (старобългарско) житие на св. Борис І Михаил и независимо от факта, че споровете за него в науката продължават, ние сме повече от убедени, че такова е съществувало.[1] Увереност за това ни дават както достигналите до нас различни жития на неговите съработници – св. Кирил и Методий и учениците им, ранната иконография на св. Борис, достигнала до нас в миниатюрите от „Учителното Евангелие” на Константин Преславски (средата на 12 в.) и в „Слово за антихриста” от св. Иполит Римски – превод от началото на 12 в. Можем да предположим, че прототипите на тази иконография са още от 10 в., като се има предвид, кога се датира самото създаване на Учителното Евангелие на еп. Констатин Преславски.

Сухите, оскъдни биографични данни достигнали до нас трудно могат да осветят дори частично личността на този изключителен българин, когото Бог избира и поставя начело на държавата ни. Годината, в която Борис І се ражда, не ни е известна; условно приемаме, че се е родил в първата половина на 9 в. – някъде през 817-819 г. Известна е датата на блажената му кончина: 2 май, събота вечер, като ни съобщава Тудор Докс и когато Църквата чества неговата памет. Годината, в която почива св. княз Борис – макар и официално приета за 907 г. – е също дискусионна. Твърде е вероятно, това да се е случило няколко години по-късно, около 912 г. – началото на 913 г., тъй като от лятото на 913 г. виждаме промяна в поведението на неговия син и наследник на престола – цар Симеон Велики.

От средата на 913 г. започва и неуморната офанзивна политика на цар Симеон към Византия и другите съседи на България, която слага край на дългогодишния мир, наложен от св. Борис. Промяната на тази политика можем да обясним само със силата и респекта, който е имал бащата – както по отношение на своя син Симеон, така и на всички слоеве от населението на държавата, и само тъжно събитие, като неговата смърт е могло да доведе до подобна промяна. Тази сила и респект към св. Борис се проявява и в свалянето на разюздания Владимир Расате от престола и в послушанието на цар Симеон към баща му до самата негова блажена кончина. Това наше мнение косвено се потвърждава и от откритите изключително ценни печати на св. Борис-Михаил, един от които открит тук, недалеч от Варна, в добилия вече популярност манастирски комплекс в „Караач тепе”.[2] На един от тези печати пише: „Богородице, помагай на своя раб, станалия монах Михаил, владетел на България”. Този печат, както и друг, на който пише само „Богородице (Господи) помагай на Михаил, владетел на България”, – но светецът е изобразен не като владетел с корона, а като монах – показват, че св. Борис и след доброволното си оттегляне от престола и замонашването си в 889 г., е запазил прерогативите си на владетел на България, а синовете му, съответно Владимир (Расате) и впоследствие Симеон, са били само съуправители на своя баща. Каноничното право и византийската история не познават такъв прецедент – явно наследство от българската правна норма, действаща до този момент, един замонашил се владетел (оттеглил се от престола) да продължи да съвместява „ангелския образ” – монашеското пострижение с управлението на държавата! Парадокс, който не е бил обект на специално изследване в историографията и който има нужда от задълбочено проучване.

Изворите казват, че Борис е син на кан Пресиян (Персиан; 836-852) от династията на кан Крум и внук на болярина Звиница, който пък е внук на кан Омуртаг. Една много ценна приписка от Чивидалското евангелие съобщава, че Борис има двама братя, Докс и Гаврил, че съпругата му е Мария и имат шест деца: синовете Расате, Гаврил, Симеон и Яков и дъщери Пракси и Анна, като Пракси през декември 867 г. (!) е вече монахиня.[3]

Тези кратки и откъслечни данни в телеграфен стил не казват много за светеца, но могат да бъдат вдъхновени за живот и да дадат някаква по-пълна представа за образа и истинското величие на личността му от достигналите до нас различни сведения за неговите дела. Името на св. княз Борис-Михаил и делото му са записани със златни букви в световната история. Извършеното от него е главна новина и обект на коментар от всички големи исторически хроники, истории, анали, кореспонденции – и на Изток, и на Запад. Големият интерес към личността му и във Византия, и сред монархиите, под юрисдикция на папата свидетелстват за значението на делото му, а значението на това дело за тогавашния цивилизован свят, свидетелства за значимостта и величието на България, която и Константинополският патриарх, и Римският папа желаят да имат под крилото си.

Източната римска империя, Империята на българите и новоформиращата се на франките са трите християнски сили на Средновековието. Изтокът е под омофора на Константинополския патриарх, а Византия необратимо губи сили и ресурс в полза на арабите. Западът е под палиума на папата, но православието в Рим е в смъртна хватка на далеч не-православното немско духовенство. Така, от ориентацията на България се определя и дали и в чия полза ще се наруши съществуващият църковно-политически паритет. Дали Изтокът и Западът ще продължат ръка за ръка в православието или не. Папата предусеща огромната опасност за Църквата от набиращата сила империя на франките и се опитва с редица мерки и събори да ги държи далеч от контрола върху Рим. Приснопаметният о. Йоанис Романидис по прекрасен начин описва тези процеси в своето изследване за filioque.[4] „Трябва ясно да заявим, че спорът за filioque не е спор между патриарсите на Стария и Новия Рим, а между франките и всички римляни – както на Изток, така и на Запад”, казва о. Романидис и думите му много проникновено отразяват процесите в Църквата в този период. Извор, на който досега в българската историография не е обръщано достатъчно сериозно внимание, по недвусмислен начин потвърждава тези изводи и обобщения на о. Романидис. Става въпрос за трактата от 11 в. „Как се появи и защо и кога стана разграничаването и отделянето на италийците от православните”.[5] В него ясно се описва борбата на папите срещу „италийската ерес” и как те постепенно са принудени да отстъпят от православието и да се подчинят на натиска на франките. България официално приема християнството точно в разгара на този конфликт, който завършва с окончателното превземане на папската институция от франките през 1009 г. и, забележете, само няколко десетилетия по-късно, през 1054 г. това ще доведе до пълния разрив между Изтока и Запада. Те ще се отделят в църковно отношение – в най-голямата схизма в историята на Църквата, която продължава и се задълбочава и до днес.

Така, в привличането на България папата търси и политически и идеологически съюзник, който да противопостави на франките. Латинските извори от времето, които са изпълнени с разни сведения за процесите, протичащи между Рим и България през този период, по прекрасен начин отразяват това. България е трябвало да се превърне в спасителката на Рим и Западното православие от франките. В България папата вижда спасителен пояс срещу натиска на франките. Топлият прием, който оказва на св. братя, епископското ръкоположение на св. Методий, официалното признаване и освещаване на българската азбука от папата и краят на триезичната ерес, многобройните отстъпки към св. Борис и пратениците му – са само част от свидетелствата за това, че България е била крайъгълен камък за самото съществуване на православния Рим. Сведенията от Фулденските анали, Животоописанието на папа Николай І от Атанасий Библиотекар, Ксантенските летописи, хрониките на Херман Аугуйски и на Бертолд, преписката на папа Инокентий ІІІ с нашия цар Калоян и т. н. също недвусмислено говорят за това. Те потвърждават, че българите са покръстени или лично от самия папа или от пратеното от него духовенство в България. Хроника на Андреа Бергомат от 867 г. (!) отбелязва, че св. Борис І Михаил е кръстен лично от папата при своето посещение в Рим. Евгений Вулгарий през 912 г. говори за покръстването на българския народ от папа Формоза.

Кому са били необходими тези неверни свидетелства и твърдения? При всички положения само на папата. Едва ли на него не са били известни сведенията, които ние упорито продължаваме да пренебрегваме и да твърдим, че са легендарни, а именно, че св. Константин-Кирил Философ поставя началото на приобщаването към Църквата на българите (т. нар. Брегалнишката мисия), отбелязана в Краткото му житие, Солунската легенда, Приложното му житие, в Краткото и в пространното житие на св. Климент Охридски, във Второто българско житие на св. Наум, Дукляновския летопис, „Повесть временных лет”, Чешката легенда, Моравската легенда, Бориловия синодик и т. н., а Пространната хроника на венецианския дож Андреа Дандуло дори пряко посочва св. Кирил като кръстник на св. Борис… Прекалено много са свидетелствата, че княз Борис се е познавал лично със св. Кирил, че е бил съпричастен – ако не и инициатор – на съставянето на българската азбука, за да продължават те да бъдат пренебрегвани. Ако Брегалнишката мисия е само плод на фантазията на автори от 10-11 в., с какво онези, които я отричат, могат да обяснят неимоверната грижа, която Борис полага за третия дял от България – земите на днешна Македония, Албания? Защо там са изпратени най-достойните и преки наследници и ученици на св. братя: св. Климент, св. Наум? Каква е причината там да са мощите на св. Горазд и св. Сава – в старата българска област Кутмичевица, в Белия град (дн. Берат). Защо св. Ангеларий, за когото знаем, че, според преданието, умира в Плиска, също е погребан в Берат (дн. в Албания). Защо от седемте съборни храма, които Борис гради наред със стотиците други храмове и манастири, се предполага че три или дори четири от тях са на територията на този Трети дял от Българската държава?

Можем да зададем още много такива въпроси. Не е ли обаче всичко това пряко свидетелство, че именно от там – от този Трети дял (присъединен към територията на България именно от кан Персиан) започва управлението на държавата на св. Борис, който, както виждаме в традицията на българските канове, е съуправител на своя баща Персиан до 852 г., когато онзи умира и той поема управлението на държавата? Че от там св. Константин-Кирил започва онова грандиозно дело, което св. Борис окончателно завършва в 865 г.? Въпроси, които могат да получат задоволителен отговор единствено в светлината на излизането от легендарност на Брегалнишката мисия на св. Климент. И в светлината на случилото се там, ще можем ясно да си дадем сметка за това, че св. княз Борис – подобно на св. Константин Велики – преминава през дългогодишен период на въцърковяване, на катехизиране, на подготовка за Кръщение, а самият акт на неговото кръщаване е вече плод на дълбока вяра, осъзната необходимост от връзка с Живия Бог, а не както и днес мнозина историци продължават да пишат, хаотичен акт, продиктуван от конюнктурни съображения, страх, дребни сметки и раболепие пред Византия. Само истинската, дълбоката вяра може да направи от един монарх на първата сила в Европа (независимо, какво се пише, за неуспехите на бойното поле на св. Борис, за мнимите му поражения и т. н., той ясно е съзнавал истинския силов потенциал на България, който виждаме в действие при неговия син), какъвто е бил св. княз Борис, истински монах.

Не случайно подчертахме и момента с дъщеря му Пракси, която виждаме, че в 867 г. е вече монахиня, без обаче да знаем колко години преди това се е замонашила. В този ред на мисли, подкрепени и от всички последващи действия на Борис – диалога с Рим и Константинопол, потушаването на болярския бунт, свалянето от престола на Расате, учредяването на самостойна Българска църква – при това на събор, свикан като вселенски, организационната, просветителската, строителната дейност и пр. говорят за изключително голям дипломат, стратег и визионер, оросяващ със сълзите на чистата молитва към Бога всички кълнове на семената, които е посял. И всичко това дава повод смело да предположим, че през цялото време св. Борис внимателно следи стъпките на св. Братя и е добре информиран за случващото се в Рим, Великоморавия, Панония и Константинопол.

Франките обаче също чувстват заплаха от процеса на приобщаване на българите към Рим. Немското духовенство грубо и безцеремонно преследва св. Методий, избива много от учениците му, българският език и литература са подложени на изтребление. Протестът и реакциите на папата в защита делото на св. Братя обаче не могат да спрат франките. Те съзнават, че борбата вече е на живот и смърт. Печалният край на мисията на св. Братя обаче е началото на тържеството на тази мисия. В древния Сингидунум – в исконния български град Алба Булгарика (дн. Белград) – пристигат оцелелите ученици на св. Братя. Пристигането им е организирано и очаквано, посрещнати са тържествено, с почести и веднага са изпратени към столицата Плиска, където св. княз Борис, според отдавна начертан план, ги прави неотделима част от своето епохално дело.

И като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им…

Най-великият български държавник прекарва последните близо две десетилетия от живота си в манастир – отдаден на покаяние, пост и молитва. Покаяние за всичко, което волно или неволно е извършил през живота си. Верен на Св. Предание – „защото няма човек, живял и един ден на земята, който не е съгрешил”. Прекарва в пост и в молитва дните си, за да пребъде делото му и до днес, и завинаги.

Както споменахме, Тудор Доксов, който се е подвизавал в манастира на брата на св. Борис, ни съобщава точния ден на Успението (смъртта) на българския владетел – 2 май 907 г. Благодарният и благочестив български народ и Църквата веднага започват да почитат своя благодетел.[6] Пряко потвърждение за това намираме в писмо на патриарх Николай Мистик до цар Симеон Велики от 923 г., от което научаваме, че покойният му баща отдавна вече е канонизиран. Култът към св. Борис бързо надхвърля пределите на огромната по това време Българска държава. Единият от синовете на св. Владимир и на българската княгиня Анна (прабългарското Бизек – Милолике), от Волжските българи носи името Борис.[7] Той, заедно с брат си Глеб, загиват мъченически и са първите руски национални светци. Култът и житието им са градени по български архетип, а паметта им се чества също на 2 май, в деня на св. княз Борис.

Тази година, ние като нация и държава честваме 1150 години от обръщането към Христос на целокупния български народ – бележита годишнина, с каквато никоя друга държава в Европа и само единици в света могат да се похвалят. Това е повод за радост, но и за размисъл, в тези „безпътни години”, когато – ще си позволя да цитирам проф. Пламен Павлов – докато „… се стремим да възвърнем унизеното ни от свои и чужди „благодетели” достойнство и родова памет, е крайно време да преосмислим отношението си към по-далечното ни българско минало. Въртенето в „омагьосания кръг” на познати исторически дати, без ни най-малко да подценяваме величието на Апостола Левски, на Ботев, на Априлското въстание или Съединението, не ни прави по-богати духом”.[8]

Днес трябва ясно да си дадем сметка, че България я има благодарение на делото, светостта и мъдростта на св. Борис. Че истинските, големите, значимите и благородни дела са на хора, осъзнали своята връзка с Бога, Който недвусмислено е казал: „Без Мене не може да вършите нищо” (Иоан 15:5). И тогава ще осъзнаем, че всичко останало е преходно и тленно – суета, превръщаща се в сухи цифри и нищо не означаващи имена.



 

Доклад, изнесен при откриването на Седмицата на православната книга в гр. Варна, 7-13 септември 2015 г. (бел. ред.).

[1] Драгова, Н. „Фрагменти от старобългарското житие на свети княз Борис в балканските средновековни творби” – В: Литературознание и фолклористика. Сборник в чест на 70-годишнината на акад. П. Динеков, С. 1983, с. 93-100.
[2] За двата печата и текста, който те съдържат, повече в: Юрукова, Й., В. Пенчев Български средновековни печати и монети, С. 1990, с. 16-43; Йорданов, И. Печатите на преславските владетели (893-971), С. 1993, с. 9-37.
[3] Виж: Moravcik, G. Byzantinoturcica, 2, 1983, p. 356.
[4] Romanides, J. “The Filioque” – In: Κληρονομία, 7, Β, Ιούλιος 1975, σ. 285-314.
[5] “Οπως εγένετο καί πόθεν καί πότε η των Ιταλων εκ των ορθοδόξων διαίρεσις καί διάστασις”, In: Monumenta graeca ad Photium ejusque historiam pertinentia, quae ex variis codicibus manuscriptis collegit ediditque (Collegit ediditque: J. Hergenroether etc.), Ratisbonae 1869, p. 177-178.
[6] Върху канонизацията и култа към св. Борис І Михаил в България виж, например: Георгиева-Гагова, Н. „Към въпроса за почитането на княз Борис І като светец” – В: Кирило-Методиевски студии, 8, С. 1991, с. 178-188; Драгова, Н. Цит. съч., с. 93-100.
[7] Повече за това в моята статия: „Коя е майката на св. братя Борис и Глеб” – В: Двери на православието.
[8] Павлов, Пл. „Забравеният култ към св. княз Борис-Михаил” – В: Демокрация, бр. 138, 28 май, 1998.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9qp4r 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме