Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Търновският събор от 1211 г. – проблеми и интерпретации

Четвъртък, 16 Юли 2015 Написана от Свещ. Петър Петров

Fr Petar_PetrovПреди повече от век един историк пише: „Съборите са представлявали пулс, по който може да се съди за общоцърковния живот. Най-вече на тях, отколкото на друго място се проявявал господстващият дух на времето, мярата на здравите сили на века или характера на неговата болест”.[1] И той се оказва прав! Колкото по-задълбочено и по-детайлно проучваме църковната история, толкова повече се убеждаваме в достоверността на факта, че съборите са онези завещани ни от апостолите форуми, които събират като във фокус въжделенията на времето. В този смисъл в началото на 13 век пулсът на българския църковен живот бие учестено, а бурните събития в зората на Второто българско царство предизвикват свикването на Търновския събор от 1211 г.

Този събор предизвиква интереса на всички учени, проучвали историята на това царство и на богомилството. В техните интерпретации обаче намират място предимно отделни аспекти от проблематиката на събора, което изтласква на заден план самия събор и неговата същност на православен форум. Затова тук ще се опитаме да открием значението на събора за историята на Българската православна църква – в контекста на съборното начало в устройството и управлението на Църквата.

Така поставен, за повече яснота и прецизност, въпросът, който предстои да бъде разгледан, изисква да се раздели на две части: Православната традиция и съборността на Църквата, и Търновският събор от 1211 г. – като израз на православната традиция.

1. Православната традиция и съборността на Църквата

1.2. Терминът „традиция” в православното му разбиране

В разбиранията си съвременният секуларизиран свят е изпразнил християнската терминология от нейното духовно съдържание,[2] което налага преди да пристъпим към изясняване на интересуващото ни да дадем някои изяснения на терминологията, която ще използваме по-нататък.

Терминът традиция е с латински произход и е богат на съдържание: предаване, разказ, повест, предание, учение, преподаване.[3] Според тълковния речник този термин означава наследен, възприет от миналото и поддържан обичай, начин на мислене или на поведение, действие.[4] В разговорната реч традиция се нарича всичко неизменяемо, прието от миналото без корекции – застинало, консервативно. Често за Православната църква се казва, че тя била традиционно изповедание, като в това определение се влага негативен смисъл.

Едно от изчерпателните определения за традиция – доколкото изобщо може да се дефинира нещо, чийто извор, както ще видим, е Бог, е дал дякон Андрей (Кураев). Според него тя е предаване и възпроизвеждане на онези ситуации, когато Бог идва и остава при хората.[5] От това определение могат да се направят няколко извода: пръво, че извор на традицията е Бог, т. е. Неговото Откровение;[6] второ, че традицията е предаване и запазване на божествената истина, която не е по способностите на човешкия разум; трето, че традицията е всичко (писано и неписано), което идва от Бога и отвежда при Него, т. е. че тя е учител на благочестие и, четвърто – че спасението е възможно само в традицията, тъй като само в нея е възможно и общението с Него.

Израз на традицията е богословието, което не е ученост или спекулация, а дар от Бога, духовен опит, вяра и любов. Оттук следва, че богословието е христоцентрично. По своя характер то е и мистагогично, а крайната му цел е богообщението, което се постига в следване на Отците на Църквата.[7]

1.2. Съборността на Църквата

В хода на тези разсъждения неминуемо се налага да отговорим и на още два въпроса: къде и как се съхранява традицията? За да бъде запазено Откровението и за да изпълни то предназначението си на благовестие за спасението, Господ Иисус Христос е основал Църквата – този „стълб и крепило на истината” (1 Тим. 3: 15). Църквата е богочовешки организъм, притежаващ своите характерни свойства. В контекста на нашата работа най-важното свойство на Църквата е нейната съборност.

Терминът съборност е превод на гръцкото καθολική, което означава всеобщност. Тя обаче няма само географски измерения, но още и духовни. Св. Кирил Йерусалимски твърди: „Църквата се нарича „съборна”, защото във всеобщност и без всякакъв пропуск преподава всичко, което трябва да влезе в състава на човешкото знание – догматите за видимото и невидимото, за небесното и земното”.[8] Следователно тя е универсална, тъй като притежава в пълнота необходимото знание за спасение,[9] явено ѝ от Господ Иисус Христос. От гледна точка на устройството на Църквата, нейната съборност се изразява в това, че върховното ѝ управление не е еднолично и тя е живо и действено единение на Христос, йерархията и народа.[10] Израз на тази съборност са и вселенските и поместните събори, на които Отците, озарени от Светия Дух, са разкрили православното учение на вярата. Така се е стигнало до формирането на един от феномените на християнството – т. нар. църковно съзнание. След всичко казано е ясно, че традицията се пази в Църквата, посредством нейната съборност.

В исторически план Църквата винаги е била съборна. Още отначало апостолите съборно са избрали заместник на Юда, а по-късно, при поява на ритуални въпроси, те отново са били решавани съборно. Тази практика е дълбоко вкоренена в разбиранията на християните и във вековете: когато в църковната администрация е настъпвала криза или са се появявали ереси, тъкмо традицията и църковното съзнание са обединявали вярващите и са им сочили пътя за преодоляването на проблемите чрез свикването на събори.

2. Търновският събор от 1211 г. като израз на православната традиция

2.1. Канонично устройство на Българската църква в края на 12 и началото на 13 век

2.1.1. Канонично устройство на Българската църква до 1185 г.

За разбирането на проблемите, възникнали пред българите след 1185 г. е нужна кратка ретроспекция на Българската църква до въстанието на Асен и Петър.

Българската църква е учредена на територии, които до създаването на българската държава са били част от Константинополския диоцез – факт, оставил трайни следи върху процеса на приемане на християнската вяра от българите и устройството на тяхната поместна църква.[11] Краткият период (866-870 г.), в който тя е под папска юрисдикция, не оказва съществено влияние върху устройството и вероизповедта ѝ.[12] С други думи, след 870 г., Българската църква е изградена на принципите на източните православни канони и според обичайте на Константинополската църква. В семейството на църквите тя отначало е автономна, с предстоятел-архиепископ. При св. цар Петър І е въздигната в ранг на патриаршия, т. е. получава афтокефалия.[13]

Тук е мястото за едно важно пояснение, от голямо значение за разбирането на събитията от Средновековието. Както тогава, така и сега е съществувало практическо положение и официална санкция. В международен план това положение има голямо значение. Така например, през 870 г. самостоятелната Българска църква е факт, но за да бъде той признат е необходима санкцията на събор. По същият начин цар Симеон І[14] обявява Българската църква за автокефална и на практика тя е такава, но за да бъде тя призната е необходима и официална международна санкция, каквато е дадена чак при сина му, св. цар Петър І. Самостоятелността на Църквата, т. е. международното ѝ признание, е важна, тъй като само автокефален предстоятел може да короняса владетел, независимо от останалите.

След краха на Първото българско царство през 1018 г. диоцезът на Българската църква е разделен на две – югоизточните български земи са били присъединени към Константинопол, а останалите влизат в диоцеза на новообразуваната архиепископия с център в Охрид.[15] Т. нар. Охридска архиепископия[16] запазва автокефалията си, което позволява на нейните предстоятели да водят самостоятелна църковна политика, която не винаги съвпада с интересите на Константинопол. Така на Балканите стават факт два църковни центъра, което има голямо значение за историята на Църквата.[17]

Както вече казахме, християнството има дълга история по нашите земи. Когато е създадена Българската държава, Църквата вече живее пълноценен живот, свидетелство за което е нейната благовестническа мисия.[18] Днес ние не можем да знаем каква точно е била административната уредба на Църквата в периода 681-865 г. и дали изобщо тя е съществувала, но е факт, че тя живее благодатен живот, спомогнал постепенно за това, християнството да се превърне във водещо вероизповедание, а официалната санкция само да утвърди фактическото положение.[19] Този често пренебрегван факт е от голямо значение за нас, тъй като ясно свидетелства за съборното начало и църковно съзнание, които са съхранили и оживотворили традицията. Това положение се съхранява и по-късно. Въпреки административните промени българският народ живее със съзнанието, че е част от Тялото Христово и че следва по дух и истина Христовото благовестие.[20]

2.1.2. Канонично устройство на Търновската църква от 1185 до 1204 г.

Независимо от нюансите при различните учени, всички са единодушни в едно: Изграждането на Търновската архиепископия върви успоредно с това на Търновското царство. Въпреки успехите на българското оръжие и спазването на православните канони обаче Търновската архиепископия и новото царство остават непризнати. Пред българските владетели и предстоятеля на Търновската църква с цялата си сериозност се изправя въпросът за международното признание на държавата и на новоучредената църква.

Признание е могло да се търси в три посоки: от Константинопол, от Охрид или от Рим. Изборът не е бил лесен! По понятни причини едва ли се е очаквало признание от Константинопол.[21] А и разширяването на българските територии присъединява към диоцеза на Търновския архиепископ епархии, принадлежали на Константинополската патриаршия. Не на последно място, владетелите на Второто българско царство имат и претенции за византийско наследство, а това има отношение и към църквата.[22]

Диоцезът на Охридската архиепископия е част от територията на Византия и до идването на кръстоносците това предопределя политиката ѝ към съседните църкви.[23] Проблем са представлявали нейните епархии, присъединени от Търновската църква.[24]

Оставала е третата възможност – да се търси признание от Рим! В началото на 13 век обаче официалните контакти с папата са надхвърляли границите на обикновената църковна дипломация. През 1054 г. Римската курия окончателно се отделя от Църквата и изгражда вероучението си по принципи, несъвместими с православната традиция. С други думи, общението с папата води до отстъпление от православието. В този смисъл пред българската дипломация е стояла задачата да се постигне признание, без това да навреди на православната вероизповед. Трябва да подчертаем, че българите се справят блестящо с тази задача, допускайки само канонични промени, не засягащи догматите.

За благоприятното решение на българския въпрос допринасят и политическите събития в Югоизточна Европа.[25] Преценявайки политическата ситуация, цар Калоян откликва на папската инициатива,[26] което слага начало на кореспонденция,[27] довела до сключването на уния, в резултат от която Българското царство и Търновската църква са признати. Архиепископията получава патриаршеско достойнство. В тези преговори се срещат православната и римокатолическата традиции, които по онова време са вече достатъчно раздалечени една от друга, за да съжителстват безпроблемно.[28]

Предвид политическите събития, българските медиевисти говорят за редуващи се периоди в които унията е замразена (не-действаща, формална) или прекратявана, и отново възстановявана – според изискванията на момента. Според нас, това мнение не отговаря на истината поради няколко причини: 1) Ако погледнем кореспонденцията между Инокентий и Калоян по-внимателно, ще видим, че от българския цар папата изисква само религиозна клетва; 2) никъде папата не предявява политически искания (ако за Запада това се е разбирало от само себе си,[29] то на Изток клетвата не е била възприемана като политически акт[30]); 3) като знаем, че в онези времена законността на църковната йерархия регламентира такава и на светската власт, е трудно да приемем, че българските владетели с лека ръка са унищожавали постигнатото с толкова много труд; 4) войните и противоречията с Латинската империя не означават прекъсване на унията (ако приемем това твърдение за вярно, трябва да приемем и че винаги, когато западните владетели са водили войни помежду си, те са прекъсвали отношенията си с Курията). Всички тези аргументи ни дават правото да твърдим, че унията е действала с пълна сила – от сключването ѝ през 1204 г. до унищожението ѝ в 1235 г.[31]

Унията не е и не може да бъде (в разбиранията на епохата[32]) само формален акт, даващ международно признание на българския владетел и на Търновския патриарх. Тя оказва влияние и върху каноничното устройство на Търновската патриаршия.[33]

Спецификата на обединението (унията)[34] между Римската и Търновската църкви се състой в това, че то няма отражение и върху догматическото учение на Търновската църква, което пък спомага българите, макар и униати, да останат приети в общността на православните.

Като добър дипломат Инокентий ІІІ съзнава силата на православната традиция и не предявява претенции върху догматите. Това прави унията възможна. Нещо, което неговите наследници не дооценяват и всички по-късни опити за унии между Римската църква и православните се провалят. В политически аспект папата разбира предимствата, които има Калоян, владеейки периферни за Рим територии, а затова не предявява и преки политически искания. Така, през целият период на унията българите продължават да живеят съгласно своя православен светоглед.

2.2. Търновският събор от 1211 г.

Две са причините, – във връзка с разглежданата тема, – да изберем като образец противоеретическия събор, проведен в българската столица в 1211 г. От една страна, че макар и лаконични, сведенията, които черпим от Синодика на цар Борил сочат, че той е притежавал необходимата представителност, за да бъде определен като изразител на съборното съзнание на православните християни, а от друга – че съборът е проведен в сложна обстановка, в условията на която най-добре проличава и силата на съборното съзнание. Тези условия и начинът, по който е проведен той, превръщат православния форум в емблематичен за историята на Българската църква.

Лаконичните сведения, черпени от Синодика,[35] не дават подробна информация за събитията, които са се случили в българската столица през зимата на 1211 г. Въпреки това можем да очертаем контурите на събитието, а това ще е достатъчно, за да стигнем до необходимите ни изводи. И така, през зимата на 1211 г. в столицата на българското Търновско царство е свикан поместен събор[36] – по инициативата и с дейното участие на българския цар Борил (1207-1218). На събора присъстват архиереи, миряни („… всички боляри и голямо множество от останалия народ”),[37] както и еретици от богомилската секта. Православният форум разглежда и осъжда богомилската ерес.[38]

Първото, което прави впечатление, е водещата роля на царя в организирането и работата на събора, откъдето би могло да се направи и прибързаното заключение за цезаропапизъм. Ако преценим този факт в контекста на цялото изложение, ще видим, че става дума за действаща симфония между двете власти.[39] В историческа перспектива засилващата се инициатива на владетеля в църковния живот датира от 11 в. и по-точно от времето на имп. Алексий І Комнин, когато в църковната администрация настъпва криза.[40] Въпреки това, императорите никога не нарушават традицията и не игнорират Църквата (въпросите се обсъждат и решават съборно и то далеч не винаги в полза на застъпваното от императора мнение).[41] След 1185 г. българските царе наследяват тази византийска практика и не решават еднолично църковните дела.[42] В подкрепа на това твърдение говори фактът, че преговорите не се водят еднолично от Калоян, а заедно с архиепископ Василий, както и че двамата поотделно полагат клетва пред папата (което не би било необходимо в условията на цезаропапизъм). Разрастването на богомилската ерес е нещо, което засяга еднакво и Църквата, и държавата, които представляват едно и също православно общество и реагират по осветения от традицията начин – свиквайки събор, в правомощията на който е осъждането на еретиците.

Съборът има необходимата представителност, за да се смятат неговите решения за валидни. Както вече отбелязахме, на него присъстват представители на църковната администрация,[43] в лицето на споменатите архиереи, на държавната администрация – в лицето на владетеля и на болярите, на миряните и на еретиците. Съборът изслушва обвиняемите, разпитва ги и ги осъжда.

Обстановката, в която се провежда този православен форум, е крайно сложна. Българският цар търпи поражения. Части от българската територия са обособени в отделни владения (най-общо наречени княжества), чиито владетели водят независима политика.[44] В църковно отношение епархиите са разпокъсани не само териториално, а и канонично. Независимо обаче от сложния исторически момент, който би могъл и да послужи като повод и оправдание за нарушаване на правилата, се получава обратното – сложността на момента предизвиква обръщане именно към традицията, което е и гаранция за успеха на събора.[45] По смисъла на вече казаното можем да приемем за достоверно следното възклицание на описващия събитията автор: „А преди неговото царуване [на Борил, П. П.] никой друг не беше правил такъв православен събор”.[46]

*   *   *

От всичко казано можем да направим няколко извода, които имат значение и за историята на Църквата въобще, и за историята на Българската църква:

На първо място, че това, което е запазило православието от опитите за неговото изкривяване е именно традицията (както това продължава да бъде валидно и до днес), разбирана в смисъл на съхраняване на чистотата на вярата и на тясно свързаното с нея благочестие.

На второ място, че действителни и действени са само онези решения, които са взети съобразно с тази традиция.[47]

Сетне, че традицията не се съхранява от институции, а от Църквата, посредством съборноста, изразена от живото и активно църковно съзнание.

И на четвърто, но не и на последно място, че историята на родната ни Българска православна църква, която преминава през всевъзможни исторически превратности, е пример именно за това, колко съществено е да бъде пазена традицията. Така, миналото се превръща още и в свидетелство за Божия промисъл и за действието на Светия Дух в историята на човечеството,[48] поради което може да бъде и пътеводител към бъдещето.



 

Първоначално текстът е публикуван в сп. Богословска мисъл, бр. 3, 2002, с. 118-130. В Живо Предание се публикува в нова авторска редакция (бел. ред.).

[1] Цит. по: Лебедев, А. История константинопольских соборов ІХ века, СПб. 2001. Авторът не посочва откъде е взет този цитат.
[2] Срв.: Лоски, В. „Преданието и преданията” – В: Кураев, А. Традиция, догмат, обряд, С. 1996.
[3] Латинско-български речник, ред. М. Воинов, А. Милев, С. 19904.
[4] Български тълковен речник, ред. Л. Андрейчин, Л. Георгиев, С. Илчев, Н. Николов, И. Леков, С. Стойков, Ц. Белчев, С. 19954 (допълнено и преработено от Д. Попов).
[5] Кураев, А. Цит. съч., с. 37. Авторът приема, че традиция и предание са синоними (с. 5) – нещо, с което сме съгласни и ние. Тук предпочитаме да използваме термина традиция, само защото той е по-популярен в светските среди и може да направи нашата работа разбираема за по-голям кръг читатели.
[6] Коев, Т. Православен катехизис и Послание на източните патриарси за православната вяра, С. 1991, с. 15.
[7] Срв.: Тайната на богопознанието. Увод в семантиката и методологията на богословието в светлината на православната традиция, съст. Е. Трайчев и П. Павлов, С. 1999 Тук не е маловажно и да се подчертае, че Църквата е присвоила званието богослов само на трима: св. Йоан, св. Григорий и св. Симеон Нови.
[8] Кирилл Иерусалимский, Творения, М. 1855 (Слово огласительное 18, 23) – цит. по: Иларион (Алфеев) йером. Таинство веры. Введение в православное догматическое богословие, М. – Клин 1996, с. 113.
[9] Православно догматическо богословие. Учебник за духовните семинарии, съст. Д Дюлгеров и И. Цоневски, ВТ 19973; Коев, Т. Цит. съч., с. 89 сл. По-подробно за историческото развитие на догмата за Църквата виж в: Владимир (Троицкий), архиеп. Очерки из истории догмата о Церкви, М. 1997.
[10] Коев, Т. Цит. съч., с. 91.
[11] Историята на Българската църква често е предмет на проучване. Всички учени, посветили трудове на средновековната ни история, са работили и по църковните въпроси. Издадени са и трудове, специално посветени на Българската църква и нейната история, най-популярни сред които остават: Цухлев, Д. История на Българската църква, т. І, С. 1910; Снегаров, И. История на Охридската архиепископия, С. 1995; Събев, Т. Самостойна народностна Църква в Средновековна България, С. 1987; Николова, Б. Устройство и управление на Българската православна църква (ІХ – ХІV век) и Неравният път на признанието – С. 2001.
[12] Много е важно да се направи разграничение между събитията, случили се в 9 в. и тези от 13 в. През 9 в., въпреки търканията между Константинопол и Рим, каноничните и догматични нововъведения на Запад и амбициите на папите, Църквата е все още една, т. е. принадлежността към един от двата центъра не е повод за схизма с другия. Коренно различно е положението в 13 в., както ще видим нататък.
[13] В новата литература съществува спор за това, кога точно Българската църква е получила автокефален статут. Виж: Николова, Б. Неравният път…, с. 9-15, 76-78. Безспорно е обаче, че събитието е станало при св. цар Петър І.
[14] От гледна точка на международното право царската титла на Симеон І остава спорна по две причини: 1) както и да го е разбрал Симеон, актът, извършен от Николай Мистик, не е коронация, и 2) дори и да е коронован от Българския патриарх в 919 г., той остава непризнат, тъй като в междуцърковен план този патриарх е самозванец (друг въпрос е формалната страна на проблема). Подобна е ситуацията в края на 12 и началото на 13 в., което принуждава първите Асеневци да търсят признание от един от центровете, от които могат да им го дадат (Асен и Петър от Фридрих Барбароса, Калоян от папата, Йоан Асен ІІ от Никея). Тези събития изглеждат по съвсем друг начин през погледа на българите. За тях владетелят им е безспорно велик и достоен. Св. княз Борис І, например, е „цар” (така се титулува и днес в иконописта). Когато монарсите решават да нарушат установени международни норми, то е за да имат въздействие върху поданиците си. Пример за това са действията на Асен и Петър след първите успехи на въстанието.
[15] Виж: Събев, Т. Цит. съч., карта №2.
[16] Понятието Охридска архиепископия е също толкова изкуствено, колкото и Византия. В историческото си битие тази църква винаги е била българска и няма основание да я отделяме от историята на родната ни църква. Това че предстоятелите ѝ са гърци, не променя нещата. Например, дълго време предстоятелите на Руската църква също са гърци, но от това не следва, че тя е гръцка. Също така, когато Видин се отделя от Търново и се подчинява на Константинопол не следва, че тази област се е превърнала в гръцка. Не е от голямо значение и това че е в границите на империята, тъй като тя има автокефален статут. Подкрепа за такова становище намираме и в древните извори. Никифор Григора отбелязва, че Търновският йерарх е „бил подчинен на архиепископа на Първа Юстиниана поради старинния общ произход на тамошния народ” (Събев, Т. Цит. съч., с. 314). По-късно това твърдение е повторено и от хрониста Ефрем (пак там). Поради това по-нататък ще говорим не за Българска църква въобще, а за самостойните ѝ диоцези, като ги назоваваме по името на резиденциите на предстоятелите им. Този подход към проблема възприема и проф. Събев, в цитираното тук съчинение. За българския характер на архиепископията виж: Снегаров, И. Цит. съч. Впрочем, по онова време народността не играе такава роля, каквато днес. В цитираното проучване на проф. Снегаров са приведени много примери за положени пастирски грижи от страна на архиепископията за нейните пасоми, независимо от народноста им.
[17] На Балканите се повтаря ситуацията, характерна за Изтока в първите векове от историята на Църквата.
[18] За положението на Църквата по нашите земи до 681 г.: Събев, Т. Цит. съч, с. 72-106.
[19] Пак там, с. 106-154.
[20] Шиваров, Н. „Относно някои съображения и мотиви за свикването на Търновския събор през 1211 г. и за неговия образец” – ГСУ-ЦСВП „Иван Дуйчев”, т. І, 1987 (1990), с. 89 сл. В историята на Българската църква има примери, показващи как съборното начало и църковното съзнание охраняват, животворят и ръководят вярващите. Такива моменти са времената на робството, периода на унията 1204-1235 г. и на схизмата 1872-1948 г. Последното се характеризира с още едно явление: разделянето на църковната администрация на две части – в Османската империя и в България.
[21] Съществува мнение, че макар и официално да няма признание от Константинопол, двете църкви са в добри отношения (Събев, Т. Цит. съч, с. 305-308). Това обаче не решава въпроса за признанието.
[22] За политическите възгледи на Асен и Петър: Божилов, И. Фамилията на Асеневци, С. 1987, с. 30 сл.; Билярски, И. Институциите на Средновековна България. Второ българско царство (ХІІ-ХІV век), С. 1998, с. 9.
[23] За историята на Охридската архиепископия до 1204 г.: Снегаров, И. Цит. съч. с. 66-99.
[24] Събев, Т. Цит. съч., с. 304 сл. По този въпрос авторът застъпва същата теза, каквато и по отношение на Константинополската патриаршия.
[25] По-подробно за събитията от 1185 до 1204 г.: Петров, П. Възобновяване на българската държава, С. 1985 (в този труд са представени всички тези относно политическите събития от периода 1185-1197 г.); Божилов, И. Цит. съч., с. 25-58.
[26] За преговорите между Калоян и папата: Шиваров, Н. „Папският примат и унията с България от 1204 г.” – В: Известия на ЦИАИ и ЦЦИАМ, ІІІ, С. 1985; Събев, Т. Цит. съч.; Николова, Б. Цит. съч. и др.
[27] Най-нова публикация на преписката между цар Калоян, архиепископ Василий и папа Инокентий ІІІ в: Държава и Църква през ХІІІ век, под общата редакция на Иван Божилов, С. 1999.
[28] Срв.: Шиваров, Н. Папският примат… Впрочем този сблъсък заслужава специално изследване, което би хвърлило обилна светлина върху тогавашните разбирания, като и би могло да помогне за решаването на някои съвременни недоумения.
[29] Тогава прословутият догмат за главенство и непогрешимост на папата официално не съществува (той е приет едва в края на 19 в.). На практика обаче по времето на понтификата на Инокентий ІІІ папската власт се разпростира както над цялата Западна църква, така и над светските владетели. За възхода и утвърждаването на папския авторитет: Шиваров, Н. Папският примат…, с. 121-123; Стоянов, Х. „Из историята на иконоборчеството (717-741)” – В: ГДА, 30, 1980-1981, С. 1990, с. 92-97.
[30] Така, въпреки войните между България и Византия, след 865 г., майка-църква Константинополската патриаршия и дъщерята-църква, Българската архиепископия, поддържат добри отношения поне до 919 г., когато се смята, че Симеон е обявил автокефалията на Българската църква. Тези отношения служат на Николай Мистик като аргумент в писмата му до Симеон. А и от гледна точка на православната практика не може да се говори за клетва на владетел спрямо йерарх. Причина за такова разбиране е съборното управление на Църквата. В Православната църква феодалните отношения на васалитет са непознати.
[31] Друг е въпросът какво точно са влагали двете страни в разбирането за действаща уния, но каквото и да е било то, обединението е действало дотогава, докато Българският патриарх е споменавал името на папата.
[32] За религиозен светоглед, какъвто е средновековният, присъединяването към един от двата центъра на християнството (след 1054 г.) е нещо съдбоносно. По-подробно за това в: Петров, П. „Още по въпроса за богомилството в контекста на средновековния светоглед” – В: Духовна култура, 9, 2001, с. 8 сл.
[33]  За влиянието на западното канонично право в България по времето на унията: Шиваров, Н. Папският примат…, с. 122-39. Още за западното влияние в България в: Петков, К. „Унията между Българската църква и Рим в началото на ХІІІ в. – някои пренебрегвани аспекти” – В: Духовна култура, 9, 1992; Павел (Стефанов), архим. „Нов поглед към унията между Българската и Римската църква през ХІІІ в.” – В: Преславска книжовна школа, 5, С. 2001; Джурова, А. „Влияние на латинската традиция върху българските ръкописи в периода на унията” – В: Помощни исторически дисциплини, 5, С. 1991; Католическата духовна култура и нейното присъствие и влияние в България, С. 1992.
[34] Терминът уния е с латински произход (unio) и в превод на български език означава съюз, обединение. Предпочитаме да употребяваме този термин в значението му на обединение, тъй като това разбиране отговаря на смисъла на папската идея за универсализъм.
[35] Този важен за българската църковна история паметник заслужава ново цялостно проучване, което би хвърлило обилна светлина върху събитията споменати в него. Тук ще маркираме само някои аспекти от една бъдеща работа, които имат пряко отношение към темата. На първо място текстът е предназначен за богослужебна употреба, т. е. не може да бъде откъснат от литургичната практика на Църквата и по-точно от теорията и практиката на проповедта. В този смисъл, макар и църковно-правен, този паметник не цели да описва подробно събития, а да информира за резултатите от тях – т. е. той има характер на прокламация. На това се дължи и лаконичността му. Освен това, той е изграден съгласно панегиричните похвати на тогавашното време и цели да възвеличи делата на православните.
[36] Такъв е, тъй като решава проблеми, засягащи диоцеза на Търновската патриаршия. В Синодика четем: „И като разбра за тези неща, цар Борил… разпрати по цялото си царство да ги съберат…” (Държава и Църква през ХІІІ век, с. 80). Освен това, за такъв статут говори представителността на събора. Някои биха се изкушили да го определят като църковно-народен (такова мнение съществува за Преславския събор от 889 г.), но такова определение е погрешно. Понятието църковнонароден събор е формулирано в ново време и не отразява разбиранията на средновековните, за които не съществува разграничение между народ и Църква в съвременен смисъл. Съвременната конституционна уредба на „отношенията” между Църква и държава за тях е нещо неразбираемо.
[37] Пак там, с. 80.
[38] Пак там.
[39] Срв.: Събев, Т. Цит. съч., с. 337-349.
[40] Не е все едно да се говори за криза в администрацията на Църквата и за криза в Църквата.
[41] Срв. Лебедев, А. Исторические очерки состояния Византийско-восточной церкви от конца ХІ до середины ХV века, От начала Крестовых походов до падения Константинополя в 1453 г., СПб. 1998, с. 40-131.
[42] За византийското влияние върху възгледите на българите: Каждан, А., А. У. Епстейн Византийската култура. ХІ-ХІІ в. Промени и тенденции, ВТ 2001, с. 51-90; Билярски, И. Цит. съч.
[43] Тук е необходимо да направим още едно уточнение относно терминологията. В късното средновековие на съборите присъстват представители на държавната и на църковната администрации. Тъй като пък и едните, и другите са членове на Църквата, то не би трябвало да се говори за представители на Църквата и на държавата. Подобно разграничение е възможно само по отношение на политическата теория и на функциите, които имат съответните представители.
[44] За съжаление липсват изследвания, специално посветени на тези т. нар. княжества. Изключение прави само княжеството на Драгаши, което е изследвано от Х. Матанов в неговата Княжеството на Драгаши. Към историята на Североизточна Македония в предосманската епоха, С. 1997.
[45] Би могло да се възрази, че царят преследва свои цели, но в случая за нас е важен фактът, че не може еднолично да прескочи авторитета на събора.
[46] Държава и Църква…, с. 81. Този израз е верен и в буквален смисъл.
[47] Историята на Църквата пази спомен за много форуми, проведени с користни цели, които са покрити с праха на времето. Предадени са на забрава, тъй като присъстващите на тях не са били озарени от Светия Дух. По отношение на традицията и църковните събори е важно да се помни изказването на Гамалиил в синедриона, по време на съда над апостолите (Деян. 5:38-39): „И сега казвам ви, оставете се от тия човеци и не ги закачайте; защото, ако тоя замисъл или това дело е от човеци, ще се разруши; ако ли пък е от Бога, вие не можете го разруши; пазете се да не би да излезете и богоборци”.
[48] Принципът на съборността е неотделим от действието на Светия Дух в Църквата. Или, казано още по-точно, самата съборност е следствие от действието на Духа на истината.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9h8r8 

Редакционни

Наши партньори

Християнство и култура

HK 190Прот. Павел Събев
Страдащият Бог

Александър Смочевски
Кратък коментар към предложението за приемане на Синодна наредба за избор на митрополити

Панайотис Трембелас
Участието на миряните при избор на епископи

Ренета Трифонова
Социално-нравствената проблематика в българската богословска традиция на 20 в.

Полезни връзки

 

Препоръчваме