Значението на духовността за съвременното общество

Общество и духовност – християнската гледна точка

Така поставена, темата изглежда практически необятна, неизчерпаема. Разбира се, тук ще пристъпим към нея не от гледна точка на някаква духовност изобщо или на която и да било духовност (както вече е модерно да се говори), а гледано от хилядолетния опит на Църквата – в различни епохи и общества, в срещи с най-различни духовни и културни традиции да проповядва едната и съща вяра в Христос Разпнатия и единия и същ живот в Неговото общество, което е тя самата – Църквата, Която Сам Той си придоби със Своята кръв (Деян. 20:28). От тук, следователно, следва да тръгнем и в разглеждането на нашата тема – от факта, че самата Църква – такава, каквато е замислена, е именно общество. Да – тя е по-особено – така да се каже, специфично общество – общество, което радикално се отличава от всички останали, но, от друга страна, носи и всички характеристики на всяко друго общество и най-вече признака да се обединява около нещо общо, около свой – ако заемем известната концепция от века на Просвещението – обществен договор. Тук обаче е особено важно да подчертаем, че това, около което се обединява Църквата като общество не е „нещо”, а е Някой и Този Някой не е никой друг, освен Богочовекът Иисус Христос – Този, Когото в продължение на вече две хилядолетия християните изповядват и очакват като Свой Спасител и Избавител не просто от цялото, окръжаващо ги в този свят зло и неправда, а от тлението и смъртта. Че за тях единственият обществен договор е Неговото Евангелие и сключеният в Негово лице Нов Завет на Бога с човечеството.

Специално подчертаваме това, от една страна, като отправна точка за размислите, които предстои да изложим и, от друга – защото дори сред християни в последно време се прокрадва лъжовната представа, че тях ги обединяват някакви принципи, идеали или нещо друго, и все по-малко се говори персонално за Онзи, Който в конкретно време и на конкретно място, „… заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти, … и страда, и бе погребан, и възкръсна в третия ден, според Писанията. … И пак ще дойде със слава…” – както от векове изповядва Църквата и както би трябвало да вярва и днес всеки, желаещ привилегията да се нарича християнин.

И така – за да разгледаме поставената тема от християнска гледна точка, трябва да тръгнем тъкмо от тук: от Църквата, като общество на Христос, в нейното взаимодействие с обединяващите се около нещо друго или някого другиго общества; с обществата, чийто обществени договори се разминават повече или по-малко с Христовото Евангелие. Това, разбира се, е задача, надхвърляща ограниченията на настоящото изложение, така че ще се спрем единствено върху съвременното наше общество, в което всички ние – понякога така различни по вяра, род или нещо друго – живеем като граждани на съвременната ни държава.[1]

Нека сега се опитаме да очертаем – макар и в най-общи щрихи – най-важните и определящи характеристики на нашето съвременно общество. Да зададем въпроса какъв е днес неговият обществен договор? Разбираемо, той до голяма степен съвпада с договора, върху който се крепи по-голямата общност, към която през последните години България принадлежи, а именно: общността на Европейския съюз. Тази принадлежност беше нов цивилизационен избор на нашето общество, за който от гледна точка на Църквата то не може да бъде нито възхвалявано, нито обвинявано. Поради простата причина, че той не е свързан или поне не би трябвало по никакъв начин да бъде свързан с вероизповедната принадлежност на отделния български гражданин. Вярвам, че на всички присъстващи е добре известно старателното заобикаляне на темата за Бог, вяра и изповедания в новата Европейска конституция.[2] Както най-вероятно и трябва да бъде, предвид все пак земните или, казано на църковен език, светски – политически, икономически и т. нат. – задачи на общност като Европейския съюз. Защото времената на християнската теокрация отдавна са в историята, а в носталгията по тях няма нищо здравословно – именно от християнска гледна точка.[3]

Разбира се, тук някой би възразил, че нищо добро не би трябвало да очаква едно общество, което вече няма нищо общо с Христос и Неговото Евангелие – с християнската духовност, завещали ни нашите предци по вяра и род. Че, ако обърнем добре известната фраза на Търновския митрополит Климент (Друмев), няма ли православие, няма да има и България. И наистина, достатъчно е само да се огледаме около себе си или да проследим произволна новинарска емисия, за да си дадем ясната сметка, че светът, в който живеем и от който всеки от нас е част, преживява драматичен разрив с Църквата, оказваща се все повече изтласкана към периферията на съвременния интерес и въобще на съвременното съзнание. Все по-често и у нас ставаме свидетели на опити – слава Богу засега само опити – за узаконяването на практики, говорейки най-общо, които не просто нямат нищо общо с ценностите на Църквата, но и драматично се разминават със завещаното ни от Христос и Неговите апостоли. Изправени сме пред действителни опасности, в сравнение с които явления като консумеризма, взаимното отчуждение, отчаянието и нихилизма, в неговите най-различни форми, лесно биха били оприличени на безобидна детска игра.

През последните години ние, християните, свикнахме да наричаме всичко, което е в разрез с вярата и практиките на Църквата, с твърде общото определение секуларизация, влагайки в този термин – с иначе съвсем конкретно значение – и цялата си обида от това, че светът, въпреки всекидневните ни усилия да го катехизираме и заведем при Христос, упорито отказва да се вслуша в гласа на Църквата и не просто ѝ се противи, но и – което ни изглежда още по-унизително – все повече живее така, сякаш тя изобщо не съществува и полагащото ѝ се място отдавна е в музеите по история на човешката култура. Както и друг път сме изтъквали, съвременното неверие се доближава в действителност все повече до отношението към християните в първите векове, от страна на тогавашния еквивалент на по-голямата и по-войнствената част от съвременната интелигенция. Забравяйки, че не езическият, а християнският светоглед успя да пребъде в следващите две хилядолетия и до днес. Което, разбира се, е друга тема и което по никакъв начин не трябва да успокоява и да приспива бдителността ни по отношение на реално надвисналите над съвременното човечество опасности. Какви са обаче днес възможностите, открити пред нашата Църква да предаде на съвременното общество истините и опита на своята хилядолетна богата духовност и не просто да ги предаде, а да направи това по въздействащ начин? Как днес – след окончателния провал на християнската теокрация – гласът на Църквата да може да звучи не само авторитетно, но и ефективно – така, както сме чели и знаем, че столетия наред е било? Тук вече стигаме и до основното положение, от което започнахме нашето изложение – до Този, Който е общото в обществото, наречено Църква и изповядвания от това общество като Господ и Спасител: стигаме до Богочовека Иисус Христос.

Във вярата и в съзнанието на Църквата Христос е не само и не просто Основател на Своето общество и негов вечен Глава, но и Този, Който непрестанно има Своята грижа за това общество; Този, Който още в дните на Своето земно служение беше обещал, че там, „дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм [и] Аз посред тях” (Мат. 18:20). И тези двама или трима са единственото условие за Неговото присъствие, защото, от друга страна, Той никога и на никого не би се натрапил, никога не би отнел от човека неговата изначална, дадена му още при сътворението, пълна свобода. А това има непосредствено отношение и към по-голямата тема за присъствието на нашата православна християнска духовност в живота на всеки около нас и на цялото наше общество. Защото присъствието на християнската духовност не означава в действителност нищо друго, освен присъствие сред нас на самия Христос. Защото, в действителност, християнската духовност не е и не може да бъде нищо друго, освен есенция, извлек – казано на езика на нашия всекидневен живот – от опита на десетки и стотици поколения християни от истината за Христос. И защото, от друга страна, във вярата и в опита на Църквата истината за Христос не е нещо отвлечено, което всекиму е позволено да определя по свой вкус и според своите желания – истината за Христос, това е Самият Христос: Този, Който за вярващите в Него не е нито повече, нито по-малко от Пътят, Истината и Животът (Иоан 14:6).

Какво пък друго може да означава това, освен че, ако искаме истината за Христос да достигне до нашето съвременно общество, а с нея до него да достигне и автентичната православна християнска духовност, това изисква всекидневното усилие на всеки от нас – независимо от възраст, образование или позиция в обществото – да проповядва за Този Христос със своя живот и дела, да разкрива истината за Него, да накара и другите около себе си да вкусят, за да видят колко е благ Господ (Пс. 33:9). А нима и Сам Христос не беше казал в Евангелието на Своите ученици, сред които сме и всички ние днес: „Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец” (Мат. 5:16).

С това послание от обществения договор на Църквата ще завършим и нашето кратко изложение върху иначе действително огромната тема за отношението и взаимовръзката между нашата православна християнска духовност и съвременното ни общество.

Благодаря за вниманието!