Професор протопрезвитер академик Стефан Цанков

Богословът и духовникът в служба на Църквата обществото

През 2013 г. се изпълват 90 години от основаването на първата висша богословска школа у нас, Богословският факултет при СУ „Св. Климент Охридски” – добър повод да си спомним за основоположниците на висшето ни богословие. Сред учителите ни по богословие от 20 век се открояват библеисти, литургисти, историци на Църквата, систематици… Макариополският епископ д-р Николай (Кожухаров) и прот. Благой Чифлянов, Иван Марковски и Боян Пиперов, академиците Иван Снегаров и прот. Иван Гошев, Ганчо Пашев и Иван Панчовски, Димитър Пенов – имена, респектиращи и като личности, и като творчество. Ако обаче тези и други наши богослови от епохата имат повече или по-малко поместно значение и влияние, то друг български богослов от 20 в. и днес остава най-добре познаваният в богословските среди не само у нас, но и в чужбина. Познат дотолкова, че първият докторат върху неговото творчество е защитен отвъд Желязната завеса – в Рим, още в 1965 г.[1]

Този богослов е Стефан Станчев Цанков (1881-1965) – пръв декан на Богословския факултет и ректор на СУ (1940-1941), високо поставен църковен служител, представител на БПЦ пред света, почетен доктор на три европейски университета (Атина, Оксфорд и Берлин), Духовната академия в София и Евангелсколутеранската в Будапеща. Списъкът с академичните, църковни и обществени длъжности включва още: гост-преподавател в редица европейски университети (Берлин, Лайпциг, Базел, Берн, Кьонигсберг, Женева, Цюрих, Атина, Букурещ и др.), участник в Първия православен конгрес в Атина 1936 г.,[2] дългогодишен член на Академичния съвет на СУ (1923-1946), секретар на Философско-обществения клон при БАН (1932-1935; 1944-1947) и член на правния институт при БАН (от 1949 г.), съветник на Св. Синод по каноничните въпроси и консултант в изработване устава на Българската Патриаршия от 1953 г.,[3] член на Синодалната комисия за превод на Библията на съвременен български,[4] главен редактор на Църковен вестник, основател и редактор на сп. Духовна култура,[5] предстоятел на храма „Св. Александър Невски” (1926-1961), член на Червения кръст и Славянското дружество…

Безспорен авторитет и колос на родното богословие, с когото би се гордяла всяка богословска школа по света, след 1944 г. о. Цанков споделя съдбата на повечето активни дотогава интелектуалци и църковници[6] и в целия период на социализма – макар да не е открито репресиран[7] – се оказва полузабравен.[8] Едва в последните години личността и творчеството му станаха обект на сериозен богословски интерес и у нас. През 2008 г. в Богословския факултет на СУ беше проведена посветена на него международна научна конференция, а творчеството му е вече в списъка с дисертабилните теми и на нашите богословски школи.

Роден на 4 юли 1881 г. в Горна Оряховица, бъдещият клирик на БПЦ и канонист израства в Добрич, където завършва основно училище. Богословското си образование получава в Богословското училище в Самоков (1895-1899) и Богословския факултет в гр. Черновиц (Черновци), Австроунгария (1900-1904), където в 1905 г. защитава и докторат по богословие. Завърнал се в България е назначен за помощник-секретар на Св. Синод. През 1908 г. – по покана на своя духовен старец Варненски и Преславски митр. Симеон (Попов) – е ръкоположен лично от него за дякон и свещеник и в същата година е приет за протосингел на Варненска и Преславска митрополия, какъвто остава до 1911 г. В 1912 г. оглавява новооткрития Духовно-просветен отдел при Св. Синод. От 1915 г., предвид предстоящото заемане на катедрата по Църковно право при планирания Богословски факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, учи в Юридическия факултет на Цюрихския университет, който завършва в 1918 г. с титлата доктор по право. Темата на докторския му труд е Основите на устройството и управлението на Българската православна църква.[9] В същата година, отново на немски, е отпечатана и книгата му Устройство и управление на Българската православна църква,[10] а две години по-късно в Хале излиза и Управлението на Българската православна църква.[11] Специализацията в Швейцария продължава и в 1919 г. – в Лозана и Германия.[12] От 1921 г. о. Цанков е вече Секретар на Св. Синод, а на 1.2.1923 г. е назначен за преподавател в Богословския факултет на СУ и пръв декан на същия.[13]

Всъщност научните занимания на о. Цанков започват много преди Швейцария. В 1906 г. Синодално издателство отпечатва книгата му Патриарх Евтимий, а в 1912 и 1913 г. са публикувани първите два (от първоначално планирани три) тома от Правилата на св. Православна църква с тълкованията им, под редакцията на свещ. д-р Стефан Цанков, протод. Иван Стефанов и П. Цанев – колосален и уникален за родните стандарти труд, от който и днес, столетие по-късно, духовници на БПЦ, студенти и преподаватели по богословие черпят информация за правилата на Църквата и за тяхната рецепция през вековете.

Сред фундаменталните трудове на о. Цанков особено внимание заслужава още и Православното християнство: неговата същина и неговият съвременен образ, отпечатана за пръв път на немски език в Германия,[14] а по-късно появила се и на български, в авторски превод (ГСУ-Бф, 19, 1941-1942, С. 1942), обединила шест Берлински лекции от 1927 г.

Освен като гост-преподавател, в периода 1920-1942 г. о. Цанков се изявява и като представител както на БПЦ, така и на православието въобще, на ред междуцърковни форуми. За него говорят като за един от гласовете на православието на Запад. Според личното му свидетелство, „в своята отговорна, многостранна и дългогодишна дейност в чужбина аз се стараех да премахна от векове напластилата се в западния свят заблуда и предубеждение за Православния изток, както и да дам на тоя свят вярна представа за живота на нашите източно-православни народи и църкви”.[15]

Сред интересните факти от биографията на о. Цанков е и оглавеното от него – в качеството му на Ректор на СУ – историческо едноседмично поклонническо пътуване на Академичния съвет на СУ в Охрид, Битоля, Прилеп и Скопие през юли 1941 г.[16]

Катедрата по Църковно право о. Цанков завежда до навършването на своята 80-годишнина (1961 г.), а в последните години от живота си работи над недовършени свои текстове, с които иска да увенчае творческия си път като духовник и богослов.[17]

Прот. д-р Стефан Цанков се преставя в Господа на 20.3.1965 г. след дългогодишно плодотворно служение на БПЦ и богословската наука, оставяйки колосално писмено наследство (включително трудове на немски, английски, френски, чешки, румънски и полски) и богат личен архив.[18] Върху творчеството му са написани стотици рецензии от български и чужди автори. В своя In memoriam по повод смъртта му о. Радко Поптодоров обобщава значението и величието на личността на покойника така:

Със смъртта на академик проф. протопр. д-р Ст. Цанков българският народ губи един верен и достоен свой син. Със смъртта на проф. Цанков БПЦ се лиши от своя наистина „пръв презвитер” (протопрезвитер),[19] който в течение на близо половин век достойно я представяше и пред свои, и пред чужди, вътре и навън, като допринесе неимоверно много за голямото издигане и укрепване на нейния авторитет между другите православни автокефални църкви! Със смъртта на проф. Цанков цялата Православна църква загубва един от най-изтъкнатите свои съвременни клирици, а Православието се лиши от един крупен свой представител, изяснител и тълуквател. Със смъртта на проф. Цанков икуменическата идеология и Икуменическото движение загубват една значителна духовна величина.[20]

Погледът към богословските търсения на о. Стефан Цанков доказва правотата на тази висока оценка. Предвид ограничения обем ще спрем вниманието само върху двете най-важни теми в неговото, иначе изключително богато по своя размах творчество.

Правото и Църквата

Така е озаглавена встъпителната лекция на о. Цанков като пръв преподавател по канонично право и декан на новооснования Богословски факултет. Лекцията е изнесена на 16.11.1923 г. – в аулата на СУ.[21] Заглавието и съдържанието на тази лекция очертават основното ядро както на дотогавашните, така и на бъдещите богословски търсения на автора: правото на Църквата и в Църквата, както и взаимодействието на Църквата, като обществото на Христос, с държавата и обществото. Тази проблематика е продиктувана от два основни фактора. През първото половин столетие на подновено самостоятелно съществуване, в условията на наложена от Вселенска патриаршия схизма, Българската православна църква изживява тежки изпитания и в междуцърковен, и във вътрешен план. И в двата аспекта под въпрос е поставена същността ѝ като православна църква: от една страна, да доказва несправедливия характер на схизмата от 1872 г., а от друга – да отстоява независимостта си от и във възстановената българска държава, която, в тон с господстващия след 18 век дух на секуларизма, вижда в Църквата само инструмент за постигане на държавно-политическите си цели. Борба на два фронта: междуцърковния и фронта на идеите. И ако първата задача – да се докаже като православна църква – е по-лесна, тъй като невинният рано или късно доказва правотата си, то не така е с втората, тъй като това е борба, водена от Църквата от самото начало и състояща се в решаването на вечната дилема: как Църквата да съществува и да изпълнява призванието си в света, бидейки не от света? В какво се изразява взаимодействието ѝ с него и къде границите на това взаимодействие?

На този вечен, а всъщност и до днес оставащ отворен въпрос, о. Цанков отговаря в духа на църковното учение и с добро познаване на господстващите общоевропейски тенденции в каноничното и в гражданското право. В заключението на встъпителната си лекция той пише:

Както държавата с държавното право служи и трябва да служи предимно на светските блага на гражданите и само косвено на духовните им задачи и цели, тъй и Църквата… служи или трябва да служи предимно в своята област, на своите духовни (религиозно-нравствени) цели и със своите специфични средства, и само косвено – на светските (държавно-политически, национални, социални) цели… В това разграничение лежи и основата на самостойността и успоредното действие на правата на държавата и на Църквата; в него същото лежи и гаранцията на тяхното взаимодействие за общия нормален културен напредък на човечеството.

… Църквата е във, но не от мира сего. Тя е духовно общество. Есенциалното и специфичното в нея по преимущество е надземното, мистично-сакраменталното… Правото на Църквата трябва да се ограничава до онзи минимум нормиране на външни действия и съотношения в Църквата, който осигурява външната изява и действие на Църквата в мира сего като колективно цяло.

… Една от трудните, но важни задачи на нашата наука – църковното право – е да отвори трънясали и засипани пътища, да събере здраво градиво и положи всички усилия или поне даде всички улеснения за изграждане църковно-правната сграда на синтеза на правото с духовната свобода в Църквата – така, че самото църковно право да бъде не окова, а опора на личната и на колективната свобода в Църквата…[22]

Не е трудно да се забележи, че основната тема на о. Цанков е всъщност Църквата – нейната същност и начина на действието ѝ в света. Ето защо не е учудващо, че темата, върху която най-често ще се спират изследователите на богословието му, както у нас, така и в чужбина, е неговото разбиране тъкмо за Църквата – именно разбиране, но не и „учение”, какъвто израз също може да се срещне из литературата. Богословът, верен на Преданието, е само изразител на учението на Църквата, но не и негов автор.

И тъй като обзорният характер на тази статия не позволява задълбочаването ни в детайлен анализ, ще посочим само най-важното: че във всички свои трудове богословът Стефан Цанков остава верен изразител на изконното учение на Църквата за самата нея – такова, каквото то е в цялото ѝ вековно Предание: от Евангелието, през творенията на нейните духоносни отци от всички столетия и до днес. Разлистването на трудовете на о. Цанков очертава образа на православен богослов, здраво вкоренен в Преданието, който с богоприлични думи и точни изрази и образи говори за Църквата като за богочовешки организъм и тяло Христово, като майка, обгръщаща всички в мистично-реално единение с Иисус Христос и обяснява защо Православната църква схваща себе си като единствена вярна продължителка на древната и неразделната църква, като вярна пазителка, стълбът и крепилото на откровената истина, светата посредница на благодатта на Светия Дух… Към това о. Цанков специално подчертава, че Църквата е въпрос на свободно общение в Христос, но в същото време само в нея, „само вътре в тоя организъм, само в същностно единство с това тяло [което е Църквата] може да има една избава, едно спасение”.[23]

Авторът знае, че Църквата няма свое собствено, логически обосновано, писмено формулирано учение за себе си, тъй като такава задача не е стояла пред нея в първите столетия. И все пак има термини, с които тя може да бъде описвана, които изразяват най-важното от гледна точка на човека: общество, реално и мистично единство, организъм, тяло Христово и др. Църквата, подчертава о. Цанков, „е организъм и тяло на Христос в най-реалния, макар и необясним мистически смисъл”.[24] Учението за Църквата е тясно свързано и дори, може да се каже, е пряка функция от богочовешката ѝ същност, т. е. онова, което можем да мислим за Църквата е в пряка връзка с христологията: „Както божествената, абсолютната, съвършената, и човешката, относителната и ограничената природи са неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно съединени в едната и единна реална личност на Иисус Христос, така по същия начин, макар и непонятно за нас как, са съединени всички християни в едно мистично реално единство с Богочовека”.[25] „От това мистично тяло познаваме само някои части, а и тях повече от външната им страна; вътрешният състав и състояние знае само Христос”.[26]

И тук именно – в това разбиране за границите на нашето знаене за и познаване на Църквата – се крие отсъствието у о. Цанков на онази фанатична категоричност, с която от името на православието биват отричани всички останали християнски изповедания. Тук са и действителните основания на активното участие и ангажираност на о. Цанков с икуменическото движение, за което ще стане дума малко по-късно.

С годините о. Цанков ще продължи да работи върху голямата тема за Църквата в редица публикации, засягащи вече не само общо, но и конкретно взаимодействието на църковния, държавния и обществения живот у нас.[27] В 1933 г. е отпечатан очеркът „Богословският факултет у нас”,[28] който и днес остава първостепенен и ценен източник на информация за предисторията и първото десетилетие от живота на най-старата ни висша богословска школа и който поразява с анализа на причините за нейната късна поява във времето. Определяйки отношенията между светски и духовни водачи след освобождението като охлаждане, вследствие проникването на „буржоазно-либерални и отрицателни идеи сред българската интелигенция от това време”, о. Цанков заключава:

Резултатите от… увлечението на мнозинството български политически мъже и българската интелигенция от арелигиозното и даже антирелигиозното умонастроение и от либертинско-еманципаторския и утилитаристично-евдемонистичния морал в нашите училища, закони, държавни институти, книжнина и т. н., не закъсняха да се появяват твърде масово и зловещо още преди войните – създаване на поколения, загубващи или загубили вяра в себе си и доброто, разнищване на нравите, добродетелите и съвестта, липса на възпитание, характери и морал, телесно и душевно израждане – резултати, които взеха да стряскат по-дълбокогледни и по-далекогледни българи и да ги заставят критично да погледнат на поетия и следван… път на новите… начала на българското народно, обществено и държавно развитие и благосъстояние.[29]

В 1939 г. излиза още по-широкообхватното изследване „Българската православна църква от освобождението до настояще време”. Подобно на „Богословският факултет у нас”, тук отново о. Цанков поразява не само с детайлното и систематично излагане на историческите факти, но и с дълбочината на анализа и безпощадно точната оценка на реалиите на църковния ни живот. Описал до-екзархийското състояние на духовността и църковността на българина като не отиващи „в дълбочина и пълнота” и движещи се повече „в християнско-църковната битова и традиционна линия и форма”, така че „зад òбредното упражняване на християнската религия” там „прозират или са свързани с него паганизъм и суеверие” – нещо, което с пълна сила важи и днес – той пише:

Едно от най-неблагоприятните вътрешни условия за дейността на Българската църква в нашата епоха бе антирелигиозният и антицърковен дух на интелигенцията… Много от нашите светски водачи… и почти цялата наша младеж, и излязлата от нея интелигенция… станаха лека жертва на своето време, на арелигиозен и антирелигиозен модернизъм… буренясал и трънясал религиозен терен… Преобладаващата част от ръководителите на новата българска държава и общественост лесно и рязко обърнаха гръб на вяра и Църква, и възложиха… всичките си надежди и грижи на „науката”, на проводника ѝ училището, на формално-интелектуалното образование, количествения и технически напредък, а за върховна цел на живота се поставяше индивидуалистично-нихилистическото утилитарно и евдемонистическо благуване. В тая нова атмосфера като от само себе си дойде да се гледа на вяра, християнство и Църква като на нещо отживяло, излишно и даже вредно за напредъка и доброденствието на човека и страната, на духовенството – като на представител на мрака и невежеството, като на паразит.[30]

Що се отнася пък до самата Православна църква в България, може да се каже, че о. Цанков е първият, обосновал и защитил по най-категоричен начин съборното начало в Църквата – положение, което почти без изменения се съхранява и днес. В 1921-1922 г. той участва активно в работата на Втория църковно-народен събор и разработването на новия проект за устройство и управление на БПЦ, прокарвайки като основен принцип именно съборното, общностното начало на Църквата като богозаповядано единство на клир и народ.[31] По-късно, между 1948-1950 г., е привлечен и в Синодалната комисия по преработване на Устава на БПЦ, приет от Третия църковно-народен събор (от 1953 г.) и действал до неотдавна като устав на Българската Патриаршия.

Проблемите пред Църквата в България, както и общо-църковната ситуация през първата половина на века карат о. Цанков да обърне внимание още и на състоянието на останалите поместни църкви. Така, в друг кръг публикации той изследва съвременното състояние на църковно-държавните отношения в Румънската,[32] в Полската, Литовската, Естонската, Финландската и Грузинската,[33] в Албанската[34] и други православни църкви.

Само пълното преиздаване на трудовете на о. Цанков, което би събрало на едно място разпилените из богословската ни периодика и по други места негови текстове, и за чието осъществяване можем да се надяваме при повишения интерес към този автор в последно време, би могло да даде представа за мащабите на изследователския размах на този наш не само пръв презвитер, но и, смело можем да кажем, пръв богослов и учен на възроденото у нас в началото на 20 век богословско творчество; на канониста, обосновал по най-добър начин основите на самостойността на Българската православна църква в ново време; на радетеля за нейната абсолютна независимост – като Църква на Христос – не само от държавата, но и от всевъзможните идеологически повеи на новото време; на духовника и богослова, положил всички усилия да открие не само изконното учение за Църквата, но и да посочи практическите механизми за прилагане на това учение в живота на църковното ни общество.

Икуменическото движение

Идеята за единство, която лежи в основата и на икуменическото движение – като движение за единство на християнските църкви – е близка на о. Стефан Цанков още от младежките му години. Още като студент в Черновиц, той е убеден привърженик на движението за славянско единство и членува в руското студентско дружество „Карпат”, на което към края на следването си става дори и председател.[35] По-късно, вече в София, членува и в прочутото „Славянско дружество”. Въобще единството – противопоставено на фрагментацията и раздробеността – е за него цел и стремеж, подпечатали целия му житейски път – и като личност, и като изследовател на Църквата.

Този стремеж обаче не е форма на мечтателно бленуване, а изхожда от дълбоки убеждения. В разбирането на о. Цанков за Църквата, към която той принадлежи и на която служи през целия си съзнателен живот, православието – за разлика от другите християнски изповедания – е пълнота на вероизповедта и на оделотворяването на тази вероизповед в живота. Там, където други изкуствено разделят неделимото, православието създава синтез.[36] Към тази именно пълнота, към този синтез, са призвани всички. Дълг на всички, изповядващи Христовото име, е „да се молим със смирение и любов за мира на целия свят, за благосъстоянието на светите Божии църкви и за единението на всички тях”.[37] Защото Бог е Бог на любовта и на мира, а не на разделенията и раздорите, които остават на ниското ниво на човешките страсти, но според убеждението на Московския митр. Филарет – споделяно и от о. Цанков – „не достигат до небето”.[38] На това „ниско” ниво следва да се водят и разговорите между различните християнски изповедания в посока на обединението. Защото католичността на Църквата не е само даденост, но и задача. Истинското чувство за католичност е „отрицание на изолирането, на раздялата, на самодоволството. И ако въпреки това наблюдаваме противното (в църковния живот) то е плод на липсата на жива вяра в католичността на Църквата”.[39]

До голяма степен икуменическите убеждения на о. Цанков са продиктувани и от епохата, в която той живее – епоха на войни и смърт, на разделения и омраза. За него Църквата има и етическата функция да примирява, да довежда до съгласие и хармония – „между думите и делата, … между отделните човеци, между народ и народ, между държава и църква, между отчуждените християнски вероизповедания и изобщо между човеците и Бога”.[40] Оттук и иринизма на о. Цанков – като отличителна черта на неговото богословие.

Воден от тези дълбоки убеждения, о. Цанков постепенно се превръща в един от най-активните дейци на икуменическото движение на междуцърковно ниво. И – както отбелязват познавачите на неговото творчество – „малцина са направили тъй много за реалното преодоляване на разделението, колкото протопрезвитер Ст. Цанков – поради личната му примирителност и сговорчивост, но особено поради високото му съзнание, че за различията не може да не се знае и да не се говори, но преди всичко трябва да се говори за общото, обединяващото. Тогава и онуй, което ни дели, постепенно ще отстъпи назад, или пък ще бъде изпълнено с духа на единството в любовта”.[41]

На идеята за икуменизма о. Цанков посвещава редица трудове, публикувани из богословската ни периодика и в чужбина.[42] Неотдавна бе публикуван и текст от неговия личен архив, озаглавен „Литература и бележки по икуменическото движение”.[43] Сред непубликуваните текстове по тази тема е и изложението му „Икуменическото движение и Православната църква”, изготвено по възложение от Св. Синод на БПЦ във връзка със запитване от страна на Св. Синод на Руската православна църква.[44]

За икуменическите си убеждения о. Цанков е често критикуван, и дори отричан, от радикално настроени православни. Това обаче не обезсмисля темата за единството. От една страна поради самата нейна актуалност в един свят, превръщащ се – въпреки привидно единителните процеси – във все по-раздробен и фрагментиран, и, от друга – заради обвързаността на тази тема с личната съдба на нашия пръв презвитер и богослов Стефан Цанков, в чието творчество темата за Църквата, икуменизмът и иринизмът са „неразделно свързани” като „средоточие на цялото му жизнено дело”.[45] Надяваме се и вярваме, че бъдещите изследвания върху неговата личност и творчество ще докажат с още по-голяма яснота правотата както на богословските, така и на чисто човешките му убеждения, че неговите завети към поколенията няма да потънат в забрава и ще бъдат оделотворявани: както във все по-задълбочени анализи, така и в практически действия за осъществяване на богочовешката единителна и миротворяща същност на Църквата – така, както я е разбирал и учителят ни по богословие, протопрезвитер Стефан Цанков.