Установяването на празника Пасха в ранната Църква

Достигналата до нас светоотеческа литература е огромна и е почти невъзможно да се обхване целият светоотечески корпус писания, с който днес разполагаме. В този огромен обем писмено наследство трябва да отбележим, че почти липсват календарни разсъждения, засягащи срокове или дати. Всъщност, единствено църковните историци са тези, които се занимават с подобни въпроси и това е обяснимо. За историка времето е категория на познанието. В съчиненията на историците то обикновено фигурира като инструмент на анализа, тъй като само така може да бъде реконструирано миналото, а времето е фон, на който се проявяват събитията. Макар и рядко, самото време също е обект на самостоятелно изучаване. В схемата на това уточнение, църковните историци правят своите времеви интерпретации и най-вече във връзка с възникналите през 2 век спорове относно празнуването на Пасха. Това, от своя страна, идва да покаже, че през 2 век празнуването на християнската Пасха се е утвърдило повсеместно в Църквата, при това дотолкова, че вече определени подробности от самото празнуване стават предмет на оживени спорове и дискусии. И това е съвсем разбираемо, като се отчита фактът, че Пасха е празник, който християните наследяват от юдеите и в който Христос влага нов смисъл и начало. Раннохристиянските автори виждат в еврейската Пасха предобраз на християнската. Страданията, смъртта и Възкресението на Христос са осъществяването, завършекът на еврейската Пасха.[1]

Като юдейско наследство, в първите години на Църквата празнуването на Пасха неминуемо е свързано с юдейския календар. А това налага в области, където юдейският календар не е в употреба, датата на празнуването на Пасха да бъде напасвана съгласно местната традиция, което понякога води дотам, Църквата да празнува Пасха в различни дни, в различни области. Макар че празнуването на Пасха и Петдесетница произлизат и са пряко следствие от Христовата смърт, Възкресение и слизането на Светия Дух над апостолите, съществува мнение, че тяхното празнуване е повече практика в еврейското християнство в Палестинската църква до разрушаването на Храма в 70 г. сл. Хр., която стихва след разрушаването на средоточието на юдейския религиозен живот.[2] Въпросът, който остава открит е: била ли е пренесена тази практика от апостолите в църковните общини, които те раждат за Христос в благовестието[3] вън от Йерусалим. Трябва да се отбележи и това, че древната Църква ясно разграничава седмицата преди Възкресение, наричана Кръстна Пасха, от седмицата след него, наричана Възкресна Пасха.

И те постоянствуваха в поучението на апостолите, в общението, в преломяването на хляба и в молитвите (Деян. 2:42).[4] От този текст, се вижда, че тайнството Евхаристия, което сам Господ Иисус Христос установява на Тайната вечеря се явява средоточието на църковния живот още в първите дни на Църквата. Показателно е, че св. ев. Лука пише за преломяване на хляба непосредствено след като в същата глава е описал слизането на Светия Дух на Петдесетница. Новият Завет е нашият първи и единствен извор за това, как в апостолския период е празнувана Евхаристията. На няколко места там имаме загатвания за начина, по който тя е извършвана от апостолите и от техните ученици, макар да не съществува пълно описание на нейната последователност. Новозаветните писатели не са сметнали за необходимо да ни оставят детайлно описание за нещо, за което се предполага, че всеки техен последовател е имал непосредствено и съкровено разбиране и личен опит.[5] Тук съвсем естествено възникват въпросите, кога Църквата започва да празнува Пасха и как е ставало отбелязването ѝ.

Първият век на Църквата не ни е оставил сведения за това и дали въобще тя е празнувана извън кръга на юдеите, приели християнството.[6] Много интересно събитие, от което по-късно Църквата обособява празника „Поклонение на честните вериги на св. ап. Петър”, е описано в Деян. 12:1-25. Всячески стремящ се да притесни Църквата, за да угоди на народа, Ирод намира удобен повод да затвори Петър в тъмница малко преди еврейската Пасха. Според нас, този удобен повод за Ирод може да бъде само някаква проповед(и) на ап. Петър, в която той указва Новата Пасха – Христос.[7] От друга страна, правдоподобно би било да допуснем, че есхатологичните очаквания в първите години след Христовото Възкресение са твърде силни, за да имаме специално отбелязване на Пасха в средите, необременени с юдейско наследство. Тези настроения намират своето изражение и отпечатък в творенията на апостолските мъже от началото на 2 век. В тях непрекъснато се говори за бъдещия век (τόν μέλλοντα), който ще наследим, ако угодим в настоящия (έν τω νυν αίωνι).[8] Пък и съвремието (τόν νυν αίωνα), непрекъснато се противопоставя на идващия, на бъдещия век.[9] Авторът на т. нар. „Второ послание на св. Климент Римски” († 100) към коринтяните нарича настоящия свят (οὔτος ὁ αίων) и бъдещия (ὁ μέλλων) врагове (δύο ἐχθροί).[10] В същия дух се изказват още и св. Игнатий Богоносец († 107),[11] Ерм[12] и др.[13]

Тези схващания са в пълно съзвучие със Св. Писание на Новия Завет.[14] При това, настъпването на бъдещия век, началото на който ще постави Второто пришествие на Христос, е нещо съвсем близко, напълно възможно да се случи още утре. Св. Климент Римски го сравнява с плодовете на дърветата, които в съвсем кратко време достигат до зрелост, бързо и внезапно (ταχύ καὶ ἐξαίφνυς).[15] Св. Игнатий Богоносец недвусмислено заявява, че вече са настъпили последните времена (ἕσχατοι καιροί).[16] Авторът на Дидахия изброява и събитията, които предшестват повторното идване на Христос и са пряко свързани с последните дни, като кулминацията на беззаконието ще бъде идването на изкусителя на света – антихриста, който ще положи началото на велико гонение и ще съблазни и погуби мнозина.[17] Съвсем естествено е, че при тези близки есхатологични очаквания християните ще търсят и персонализиране на събитията. Съвсем естествено, те отъждествят имп. Нерон с антихриста, а неговите гонения тълкуват като изпълнение на събитията, предшестващи идването на Христос.[18]

Независимо от тези есхатологични очаквания обаче, трябва да отбележим, че много скоро след Христовото Възкресение, под влияние на апостолите и на еврейските общини, станали ядрата, от които започва бурният разцвет на Църквата, християните започват да честват Пасха. Един от най-силните аргументи за това предположение се крие в твърденията на водачите на малоазийските, а също така и на Римската църкви, на които ще се спрем подробно по-късно, че начинът и денят на празнуването на Пасха им е завещан от апостолите. В тази връзка е и другият труден за отговор въпрос – коя практика е по-стара: на Римската църква, да празнува християнската Пасха в първата неделя след юдейската, или на малоазийските църкви да празнуват на 14 нисан,[19] без значение в какъв ден се пада.[20] И тук големият проблем, изникващ при анализирането на двете практики както ще видим е, че според свидетелството на мнозина св. Отци от ранната Църква всяка от двете традиции претендира да е апостолско наследство.[21]

От сведенията, достигнали до нас от 2 в. и следващите векове, можем да съставим доста пълна картина на празнуването на Пасха по онова време, както и предполагаема парадигма на празнуването ѝ в по-ранния период. Първоначално кръстната смърт и Възкресението Христово са отбелязвани ежеседмично, като петъкът е бил ден на пост, възпоменаващ страданията Христови, а неделята – ден на радост.[22]

В своята Първа апология св. Юстин Философ († 165) пише: „И ние се събираме заедно в неделята, защото е първият ден, в който Бог преобрази тъмнината и бездната и създаде света; и Иисус Христос нашият Спасител Възкръсна от мъртвите в този ден; защото те Го разпънаха на кръста в деня преди съботата; и в деня след съботата, който е неделя, Той се яви на апостолите и учениците Си и ги научи на тези неща, които ти представихме, за да ги имаш предвид”.[23]

От казаното става ясно, че Римската църква в средата на 2 в., а вероятно и още по-рано, е започнала да изгражда богословски вярна и издържана интерпретация на събитията от последните дни от живота на Христос и Неговото Възкресение, намерили израз в литургичния живот на Римската църква. Интересното е, че Тертулиан († 230 г.) говори и за определени, очевидно утвърдени по негово време правила за поведение на отбелязването на dies Dominus като забрани за пост и коленопреклонение в определени дни от седмицата и годината, което показва началото на оформянето на литургичния цикъл. От текста се вижда още, че и Петдесетница вече е утвърдена като голям празник и забраната за пост и коленопреклонение обхваща целия период между Възкресение и Петдесетница.[24]

Св. Киприан Картагенски († 258) сочи, че, успоредно с богословското осмисляне и развитие на Евхаристията, вървят и процеси в разрез с общоприетото. Той например говори за християни, които заменят виното с вода при извършването на тайнството: „Защото, ако на нас е позволено да следваме само Христос в жертвата, която принася, тогава, колко повече трябва да изпълняваме това, което е направил и постановил…”.[25] Св. Киприан ни е оставил и интересно разсъждение кога, как и какво точно празнуваме в Евхаристията, като казва, че Христос не е предложил чашата по-рано, а след вечерята, при това на залез слънце, в сходство с Изх. 12:6 и в Пс. 140:2. И въпреки тези указания изяснява: „Ние обаче празнуваме Възкресението на Господа сутринта”.[26]

Св. Епифаний Кипърски († 403) допуска, че в Коринт християните отбелязвали Пасха по особен начин,[27] заради което ап. Павел е принуден да им напише: „Очистете стария квас, за да бъдете ново тесто, – тъй като сте безквасни; защото и нашата пасха, Христос, биде заклан за нас. Затова нека празнуваме не със стар квас, нито с квас от злоба и нечестие, а с безквасни хлябове от искреност и истина” (1 Кор. 5:7-8). Трудно е да се даде отговор дали християните в Коринт,[28] към които е отправено посланието, са новообърнати езичници или евреи, но Деян. 18:1-2,8 дава правото да мислим, че става дума за евреи. Тук основателно възниква и въпросът, дали ап. Павел не пише за пазене от коринтяни на еврейския празник Песах – Матзах (Безквасници)[29] или пък използва метафора. Още повече, че тук става въпрос за празнуване и това е единственото място в Новия Завет, където се използва глаголът ἑορτάζωμεν.[30]

Така, можем да обобщим следното: Обособяването на празника Пасха в ранната Църква представлява пряко следствие от новия смисъл, придаден от Христовата смърт и Възкресение на старозаветната Пасха.[31] Новозаветната Пасха не е само продължение, но изпълнение и завършек на старозаветната. Християнската Пасха празнува отначало Палестинската църква, откъдето апостолите я пренасят в диаспора. Първото честване на християнска Пасха основателно можем да отнесем непосредствено в първата година след Христовото Възкресение – продължение на утвърдилата се традиция сред евреите, които и след обръщане в християнството продължават да празнуват Пасхата, но вече в нов контекст,[32] според апостолското учение, разкрито в Новия Завет.[33] Тоест можем да говорим за приемственост на Пасхата, изпълнена със съдържание и сила от Христовата смърт и Възкресение, която, от чисто обреден спомен чрез Евхаристията, се превръща в тайнство на Богообщението и Спасението.

Разбира се, трябва да направим уточнението, че тази приемственост съвсем не е възходяща права. Ще са необходими няколко столетия и огромните усилия на пастири и проповедници, за да може християнството да се очисти от юдейското си наследство. Апокалиптичната картина, която св. Йоан Златоуст († 407) рисува в своите осем „Слова срещу евреите” красноречиво говори, че и през втората половина на 4 в. християните продължават да са под въздействие на юдаизма.[34] Те продължават да пазят съботата и да посещават синагогите в съботния ден, да се обрязват, да празнуват юдейската Пасха, да постят заедно с юдеите, да пазят юдейския закон за чистите и нечисти храни и т. н. При това, както се вижда от внимателния прочит на текста, св. Йоан не говори за и не обвинява псевдо-християни, появяващи се в храма три-четири пъти годишно. Словата му са отправени срещу негови собствени енориаши, които за съжаление продължават да не правят разлика между закон и благодат.[35] Този тип възприемане на църковната действителност и днес продължава да е актуален в някои среди, особено на обърнали се към християнството руски евреи, проповядващи своя собствена „двойна” благодат. Веднъж като евреи по закона и втори път, като християни по благодат. Състоянието на християнството в Антиохия, което описва Златоуст и което можем да предположим, че макар и не в същата степен е било характерно и за други църковни общини, показва, че трябва да бъдат преосмислени някои затвърдени мнения за направеното от Първия вселенски събор. Сред тях е и това, че съборът окончателно отделя християнството от юдаизма и слага край на юдеохристиянството в рамките на каноничната Църква.