Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Литература и бележки по Икуменическото движение

Петък, 15 Февруари 2013 Написана от Прот. Стефан Цанков

scankov small„Литература и бележки по Икуменическото движение” – машинопис из архива на проф. прот. д-р Стефан Цанков

Икуменическо движение – отдавна това словосъчетание е изгубило заряда, с който е било натоварено, да кажем, само преди няколко десетилетия. Отдавна думата икуменизъм е станала мръсна за едни, безсъдържателна за други, носталгична за трети… За което има, разбира се, както обяснение, така и оправдание. Каквито и обаче да биват те, по какъвто и начин да възприемаме днес – всеки лично и всички заедно, като църква – идеята и смисъла на това движение, неговата история заслужава да бъде познавана. Най-малкото защото с нея са тясно свързани и историята на поместната ни църква, и миналото на родното ни богословие. Един документ из огромния архив на приснопаметния колос на това родно богословие, проф. прот. д-р Стефан Цанков (1881-1965), ни помага да хвърлим поглед по-отблизо не само върху начина, по който в средата на миналото столетие се е възприемала самата идея за икуменизма, но и да разберем как в тогавашната ни висша богословска школа – Духовна академия „Св. Климент Охридски” – е било преподавано за историята и настоящето на това движение. 

Текстът на отец Цанков ни потапя в атмосферата на една друга Европа, преминала неотдавна през пожара на Втората световна война, разделена и политически, и църковно, в която обаче – въпреки Желязната завеса – продължава да вее дух на надежда: ако не за обединяване, то поне за нормално съжителство на Изтока и Запада. Изложено е не само положителното в идеята на икуменическото движение, но и неизбежно съпровождащите всяко човешко дело разногласия и слабости. Особено внимание е отделено на позицията на Руската православна църква към това движение и на нейното място и роля в него.

Макар и озаглавен по този начин, предлаганият текст представлява всъщност разширен конспект по дисциплината, в който не само е посочена съответната литература, но и са споменати някои от най-важните въпроси на и около икуменизма и икуменическото движение, развити до онзи базисен минимум, който преподавателят към момента е преценил като най-важен за своите студенти. Машинописът е част от богатия архив на отец Цанков, съхраняван в Църковно-историческия и архивен институт на Българската Патриаршия в София. Текстът се предава при частично осъвременяване на авторовата ортография.

Борис Маринов

 

Литература и бележки по Икуменическото движение

І

У нас по това движение е писал (на български език) почти само протопресв. Стефан Цанков, а именно:

1. Общо и накъсо в книгата му „Българската православна църква от освобождението до настояще време”, София, 1939 (Университетско издание, Годишник на Богословския факултет, том ХVІ и в отделен отпечатък), стр. 193-195.

Там, на стр. 193 са отбелязани и други негови по-обстойни статии по това движение (сп. Духовна култура, 1921, кн. V-VІ, VІІ-VІІІ; 1927 г., кн. 34-35; 1938, окт.–декември).

2. По-подробно и общо в книгата му „Междуцърковното положение на Българската православна църква след освобождението на България”, София, 1933 (Университетско издание, „Годишник на Богословския факултет”, том Х, стр. 103-122, 9).

3. Четири статии „На общо християнския („икуменически”) фронт”, напечатани в (българския) „Църковен вестник”, 1946 г., броеве 9-10, 13-14, 15-16, 17-18.

4. В отдела „Външна (църковна) хроника” няколко години, начевайки от към 1946 г. на „Църковен вестник” е даван от него преглед и за икуменическото движение.

5. На 1945 г. Московската патриаршия замоли Св. Синод на нашата църква да ѝ даде едно изложение върху „Икуменическото движение и Православната църква” (като участвувала в това движение). Св. Синод възложи на протопр. Стефан Цанков (като винаги участвуващ в това движение в качеството му на представител на нашата църква, определян за това от Св. Синод) да състави това изложение. Той направи това (написано на руски език), представи го на Св. Синод, който го напълно удобрява и Екзарх Стефан, бидейки 1945 г. на посещение в Москва, го е предал на Негово Светейшество патриарха Алексия. Тоя труд е едно пълно и системно изложение от 217 страници (написани на пишуща машина). Вероятно един екземпляр от него е запазен в Св. Синод (а ставала е дума тогава един екземпляр да се даде и на Министерството на външните работи и изповеданията).

6. По отделни въпроси на икуменическото движение протопресв. Стефан Цанков е писал и в нашата църковна преса и други статии.

ІІ

Върху икуменическото движение протопресв. Стефан Цанков е писал и напечатал и на чужди езици (респективно и негови доклади в пленумите на конференциите на това движение, напечатани в „Деянията” на тия конференции) в отделни сборници или списания. Няколко от тях са посочени в споменатата по-горе негова книга „Българската православна църква от освобождението до настояще време”, с. 193-194, както и бележките на стр. 103-122 на книгата му „Междуцърковното положение на Българската православна църква”.

Също в статиите му от тоя характер в старокатолическото сп. “Internationale Kirchliche Zeitschrift”, Bern (Швейцария), 1925, № 4, стр. 216-229; 1944, № 1/2, стр. 75-82; 1929, № 4, стр. 219 сл. сл.

Икуменическото движение (или проблеми на това движение във връзка с Православната църква) са засегнати и в книгите на протопресв. Стефан Цанков:

1. “Das Orthodoxe Christentum des Ostens. Sein Wesen und seine Gegenwärtige Gestalt” (гостенски лекции в Берлинския университет на 1927 г.), Berlin, 1928, стр. 111-143 (преведена и напечатана е тая книга и на: английски, в две издания – едното в London, 1929, и второто в Milwaukee, Wis., USA, 1929; на чешки, Vyskove na Morave, 1931; и на български, София 1942, университетско издание, „Годишник на Богословския факултет”, и в отделен отпечатък, с прибавление стр. 123-156, в което също са засегнати икуменически (общоцърковни) проблеми;

2. “Die Orthodoxe Kirche des Ostens in ökumenischer Sicht” (гостенски лекции в университета в Zürich, Bern, Basel и Genève), 1946, Zürich, (главно в третата и шестата лекции, а особено в шестата лекция “Die oekumenische Lage und Perspective”, стр. 101-110);

А на български език и в студиите му:

1. „Етическата реалност и функция на Църквата”, София, 1948 (напечатана в „Годишника” на Богословския факултет, том ХХV, стр. 48); и

2. „Християнското всеединство като проблема в православното богословие”, София, 1955 (напечатана в „Годишник на Духовната академия”, том ІV (ХХХ), страници 43 – труд, разглеждащ основната проблема на икуменизма – единството на Църквата (респективно на християнските църкви).

ІІІ

Чуждестранната литература за Икуменическото движение (или въобще за икуменизма) е огромна, във всички езици, било в издания на самото Икуменическо движение (и в неговите клонове) в отделни книги или в списания, било в църковни или индивидуални трудове и издания по проблемите на икуменизма.

За обща ориентация следва да се вземат предвид главно (напечатани винаги най-малко на трите главни западно-европейски езици – английския, немския и френския) Деянията на главните събори (или конференции) на двата главни негови клонове: За единството на Църквата (във вяра и устройство) и За социално-практическо християнство (на църквите),[1] които към края на световната ІІ война се обединиха в една общност, ръководена от т. нар. „Икуменически съвет” (със седалище в Женева) и влизайки във федеративна връзка и дейност и с християнските съюзи за мисионерство и на християнските младежки организации.

До 1937 г. на речените два главни клона на Икуменическото движение станаха следните големи (общи) събора (или конференции):

1. На клона му за Единство на църквите (освен подготвителната в Женева, 1920 г.) една в Лозана (Швейцария) 1927 г., и втора в Единбург (Англия, Шотландия), 1937 г.

Деянията на събора в Лозана на немски са издадени от Herrmann Sasse, Berlin, Furche Verl., 1929; има ги и на английски и френски езици; а

Деянията на събора в Единбург са издадени (на немски и английски) от L. Hodgson, немското издание в Zürich, 1940 г.

2. Деянията на клона му За социално-практическо християнство на конференциите му в Стокхолм (1925) и Оксфорд (1937) са издадени (също и на трите речени езици). За оная в Стокхолм: на немски от Adolf Deissmann, Berlin, Furche Verl., 1926, на английски от G. Bell, London, University Press, 1926 и на френски от La Revue christianisme social, Paris, 1925; а за оная в Оксфорд (1937): на английски – от I. O. Oldham, London, на немски, изд. от самия клон, Leipzig, 1938.

След ІІ световна война големият събор на обединените вече два главни клона на Икуменическото движение стана в Амстердам на 1948 г. Неговите Деяния бяха издадени от Икуменическия съвет в Женева в пет големи тома (и на трите главни зап. европ. езици), Женева, 1948 г. (френското издание – в Paris и Neuchatel (Швейцария, издателства Delachaux et Niestle).

А след Амстердам такъв събор става на 1954 г. в Evanston (сев. ам. съед. щати). Документите по деянията на тоя събор са издадени (също и на немски език от F. Lüpsen, Verl. Luther, Witten) Ruhr, 1954, а и редица други издания (т. е. книги).

Разбира се, че в предварителното проучване и в подготовката на програмните проблеми било на големите, било на областните конференции, след състояването им се написват и издават редица сборници и монографии по тия проблеми, а също и в множеството християнски (богословски) списания.

Освен това при Икуменическия съвет съществува и специален постоянен отдел за колективно (и единично) проучване на проблемите на Икуменическото движение, като тоя отдел редовно издава в отделни монографии и свитъци резултатите на тия проучвания.

При това, край Женева (в Château de Bossey Céligny) Икуменическият съвет откри и ръководи за целите и дейността на Икуменическото движение „Икуменическо висше училище”, в което се държат редовни курсове по всички важни икуменически проблеми (с постоянни и гости преподаватели), за резултатите от които курсове се издават редовни печатни отчети.

Икуменическият съвет подготви и издаде в един голям сборник (под редакцията на известната икуменическа деятелка Ruth Rouse и икуменическия виден деец Stephen Charles Neill и в сътрудничество на първи икуменически дейци) и „Историята на Икуменическото движение” (“A History of the Ecumenical Movement 1517-1948”, London, изд. S. P. C. K.

От повече от десет години проф. (на Хамбургския университет) по възточните езици и история, сам старокатолик) Dr Bertold Spuler пише редовно обстойни и, сравнително, обективни прегледи (въз основа първом на богосл. и църковна литература на правосл. църкви) на живота на православните църкви, в старо-катол. списание в Швейцария, Берн, “Internationale Kirchliche Zeitschrift”. А и самото това списание от десетилетия наред дава (главно от редактора му старо-катол. епископ в Швейцария и сърдечен приятел на Православната църква, почина на 26.ХІ.1956 г., Prof. Dr Adolf Küry) подробни отзиви за Икуменическото движение и за православните църкви. Напоследък нещо подобно върши в германската църковна преса и г-ца Dr Hildegard Schaeder (голяма познавачка на Православната църква и на руската богословска и църковна литература, секретарка на Председателя на Икуменическия комитет на Съюза на германските лютерански църкви Pastor Martin Niemöller, голям страдалчески борец срещу хитлеризма в Германия и сега виден деец за миролюбиво съотношение между Изтока и Запада и на християнска основа, който, а и други видни германски протестантски дейци, и заедно с речената Д-р Хилдегард Шедер, по покана на Московската патриаршия правиха приятелско посещение на последната).

ІV

Както се знае, на 1948 г. в Москва (по повод празнуването 500 годишнината на автокефалията на Руската православна църква) се състоя (от предстоятели или представители на 9 православни църкви – Руската, Грузинската, Сръбската, Румънската, Българската, Александрийската, Антиохийската, Полската и Албанската) съвещание, на което бяха разгледани по същината им актуални въпроси от икуменически характер, а именно: Ватиканът и Православната църква, Англиканската йерархия (въпрос принципиален във връзка с живото движение за възсъединение на Англиканската с Православната църква) и Икуменическото движение и Православната църква. По последния въпрос са се изказали с доклади в съвещанието Българският Екзарх Стефан, румънският професор Иоан Коман и руският протойерей Г. И. Разумовски (с изложения и преценки на първите двама не напълно еднакви с последния). И в комисията по същия въпрос не е имало надлежно единогласие и окончателната редакция по въпроса е била дадена в и от заседанието на съвещанието. Наспоред нея, съвещанието не отрича смисъла, значението и възможността на Икуменическото движение за „възсъединението на едната, света, съборна и апостолска Църква” или на „благодатното възсъединение на църквите”, но от 1937 г. нататък Икуменическият съвет на църквите „се е отвлякъл в унионизма на социално-икономическа и даже политическа почва” и затова „през изтеклите десет години (1937-1948) идеята за възсъединението на догматическа и вероучителна почва документално повече не се обсъжда, като ѝ е дадено второстепенно педагогическо значение за бъдещото поколение”. По това съображение съвещанието решава, че „е принудено да се откаже от участие в Икуменическото движение в съвременния му план”.

Деянията на Московското съвещание (отпечатани на руски език в два тома, Москва, 1949; преведени и издадени са и на други езици) са от всяко гледище преинтересни и те предизвикаха във всички християнски страни и църкви живи и обстойни отзиви. И самата Московска Патриаршия, разбира се, нито прекъсна своя интерес към Икуменическото движение, нито своето сношение с Икуменическия съвет на църквите”.

Следващите след Московското съвещание години и събития показват, че и самото Икуменическо движение (с Икуменическия съвет) продължи пътя на Женевския, Лозанския и Единбургския икуменически събори, като (в туй отношение указанието на Московското съвещание дойде в помощ и подтик да) продължи (в успоредица) и дейността и усилията за „възсъединението на църквите на догматическа и вероучителна почва”: след Амстердам и като продължение на Лозана и Единбург, дохажда големият Икуменически събор в гр. Лунд (в Швеция), 1952 г., на същата почва (с предварителна подготовка от Икуменическия съвет – 1950 г. в Торонто, Канада), а след това и продължението по тая почва и насока.[2]

Към това ръководните тела на Икуменическото движение (общият събор в Еванстон на 1954 г., самият Икуменически съвет), както и управителни тела на значителни християнски църкви (и в Англия, и в Съедин. щати, и в Германия, и пр.) по животрептящи международни проблеми (за мир, социална правда и пр.) застъпват становища (от гледище на делова християнска етика) ако не почти идентични, то сродни и близки на ония на най-голямата и значителна православна църква – Руската.

А успоредно с това и Московската Патриаршия в последните години подема и доста обсегно и доста активно провежда взаимни междуцърковни срещи с разни инославни църкви и среди за взаимно опознаване и дружелюбни християнски връзки и почини едновременно на догматично-вероучителна, както и на социално-етическа християнска почва, така че активни представители и проводници на Московската Патриаршия (Крутицкият и Коломенски митрополит Николай) вече намират в много (и по социална линия на практическото християнствуване) сходство с дейността на Икуменическото движение и правят изяви[3] за възможността на една трезва ревизия на Московското съвещание относително Икуменическото движение.

В тоя смисъл или насока Московската Патриаршия и Икуменическият съвет са вече в разговор и е решено наскоро да се съберат техни представители за разглеждане на въпроса за съвместна дейност (или за участие и на Руската църква) в Икуменическото движение, като същевременно по същия ред се поставя и въпросът и за една всеправославна (т. е. в споразумение на всички православни църкви) установа на (целите, методите и пр.) участие на православните църкви в (дейността на) Икуменическото движение, излизайки и от началото и дълга (о който са се държали досега участвуващите в Икуменическото движение православни църкви, също и в последната – Еванстонската – конференция), да изпълняват в (християнския) свят мисията на свидетели и проводници на вярата и деловия живот на едната, света, съборна и апостолска Църква преди да настъпи разделение (или схизма) между или в християнския свят.

*   *   *

При това състояние в християнския свят, а и между народите в нашата изключителна епоха, една предпоставочна задача е също да се изучи безпристрастно и основно (също и по излязлата и излизаща литература) положението, в което се намира сега човечеството и християнският свят в него с оглед, последният да изпълни своя дълг и към себе си, и към всички народи.

София, октомври 1957 г.

Проф. протопресвитер Д-р Стефан Цанков



[1] Третият клон за „Международно приятелство и мир чрез църквите” бе към края на ІІ световна война (по почин и прокарване на клона му в сев. амер. щати), преобърнат в съюз за „Международно приятелство и мир чрез религиите”, като в него (поради тая промяна) престанаха да участвуват църквите в Европа и като основната цел и методи за работа на по-раншния съюз бяха включени в общото икуменическо движение, оглавявано вече от т. нар. „Икуменически съвет”.
[2] Това виждат и излагат и р.католишки богослови, следящи Икуменическото движение, като напр., Thomas Sartory O S B в съчинението си “Die ökumenische Bewegung und die Einheit der Kirche”, 1955, Kyrios Verlag Meitingen bei Augsburg, стр. 48-87 и по-нататък.
[3] Т. е. изявления (Б. М.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/xp6ck 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме