Последно сбогом, Ваше Светейшество!

Отива си от този свят човек, а с него си отива и цял един свят. Когато този човек е почти столетник, с него си отива епоха, или по-скоро няколко. Когато пък столетникът е бил и патриарх с почти половинвековно служение, това вече създава епоха. Църквата има свой собствен подход в разчитането на времената и годините – не за друго, а защото по свой си начин знае, че тях Господ е поставил в Своя власт, защото смята Него едничък за действителен Двигател на историята.

Епохата, родила в историята на поместната ни църква дълголетното служение на патриарх Максим, тепърва ще получава своите характеристики. С оценки за нея ще излизат богослови, историци, социолози и кой ли още не. В съответствие с нагласите си към главния виновник за нея, едни ще я възвеличават, други омаловажават, а трети – просто ще я игнорират. В паметта на всички обаче ще остане фактът на десетилетията, в които един дарен от Бога с дълголетие монах държеше кормилото на православното вероизповедание у нас: за едни, по Божи промисъл, а за други – по други причини.

А оценката за него няма как да е еднозначна. Толкова много е натрупалото се през всички тези години напрежение, неразбиране, недоброжелателство. И само човек, пораснал и формирал се в условията на царска България, достигнал до най-високия църковен пост в разгара на атеистичния режим и опазил единството на Църквата в тъжната ни пост-атеистична действителност, можеше да тушира това напрежение – с постоянството, търпението и любовта, с които е дарявал и даряваше не само приятели и врагове, но и онова мнозинство, което просто не се интересуваше от него: нито от вярата му, още по-малко от ръководената от него Църква. Мнозинството на онези, които – вместо да разпознаят в начина, по който той стоеше, липса на демонстрация – виждаха там само фигуративно стоене, нямащо нищо общо със служението му. Служение на Патриарх, който всъщност по никакъв начин не демонстрираше себе си и присъствието си, и – в същото време – стоеше толкова стабилно, здраво стъпил върху основите на своята вяра и в попрището, към което Сам Бог го бе призовал.

Трудно е, за да не кажем невъзможно, за повечето от нас дори да си представим толкова дълъг жизнен път, да осъзнаем извървяването на всички възможни служения в Църквата, в толкова различни времена… Да придобием поне някаква представа как се носи отговорност за цяла поместна църква в условията на войнстващ атеизъм, какъв е характерът, необходим за съхраняването на онзи минимум църква, който позволяваше „непогрешимата” партия. И, като благодарност за всичко това, да претърпиш и цялата злоба и ненавист, донесени от така наречения „вятър на промяната”, когато опиянени в самозабравата си силни на деня решават да ти обяснят каква всъщност трябва да бъде Църквата – същата тази Църква, в която си роден, откърмен и израсъл, и отговорността за чиято съдба лежи на твоите, не на техните плещи.

Не е необходимо да припомняме добре известните факти от близкото минало на поместната ни църква. Да повтаряме до втръсване, че е била търпяна – от една страна, за пред света, а от друга – доколкото е можела да бъде полезна – с точно определени и подробно разписани функции, с ампутирани крайници и запушена уста, така че уж да я има, а всъщност реално да не присъства в живота на обществото ни. Не е необходимо да обясняваме, че от така функциониралата в продължение на десетилетия Българска православна църква не можеше да се очакват чудеса в краткосрочен план, още повече в условията на вътрешно разделение – разделение, предизвикано от същите тези, които изискваха от нея споменатите „чудеса”, а всъщност не искаха нищо повече от това, тя просто да влезе в тона на новата политическа ситуация. И затова решиха, че трябва да я „реформират” – по свой образ и по свое подобие.

Пръв от всички, всичките тези неща добре беше съобразил именно Светейшият ни патриарх – този, който вече две десетилетия бе държал кормилото на тази Църква. И който – по Божия воля – продължи да държи това кормило още две десетилетия, че и отгоре. Да, времето на неговото служение не бе времето на древните образци: нито на Василиадата, нито дори на сиропиталищата и старопиталищата от преди 9-ти, не бе и време на извисена духовност и високо богословие. Защото Църквата няма механизми, с които просто да тържествува в този свят, защото не ѝ е присъща силата, характерна за „силните на деня”, защото Царството на Онзи, Който я е основал на земята не е от този свят. В същото време обаче, парадоксално или не, тя винаги присъства – все едно как – именно в този свят, за да му напомня, да го подсеща, че е тварен, грешен и несъвършен, но пък е Божи свят – творение на любещия всички ни Бог и затова не може да бъде ей така оставен в ръцете на Неговите врагове.

Ето тези неща добре разбираше покойният ни патриарх. Знаеше, че усилните времена ще отминат, че поредната буря на агресивното богоборчество ще отшуми, но Църквата на Христос, в Когото той вярваше и Комуто единствен се уповаваше, отново ще остане: за да свидетелства пак и пак за преизобилната Божия любов, за да приведе нови и нови верни към единствения Спасител и Неговото Царство – във всички времена и в условията на всевъзможни обстоятелства. Да, като добър студент по богословие и съвестен клирик, вероятно е имал и по-добра идея за поверената на ръцете и съвестта му патриаршия, но едно са желанията ни, а друго – действителността. Живеем обаче в действителността, а не в свят на желания и блянове. И сме призвани да свидетелстваме за Христос и Неговата правда не в някакъв идеален, илюзорен свят, а в този, в който сме се родили и в който живеем.

Днес няма войнстващ атеизъм или, ако го има, то той войнства по друг начин – с други методи и тактика. Със сигурност обаче я има и Църквата в България. И ще я има, защото това е воля Божия, не човешка. Воля Божия беше и отминаващата в тези дни на скръб и траур епоха – епохата на Светейшия патриарх Максим. Бъдещето ще покаже на какво сме се научили от примера на неговия живот – като монах, като митрополит, като патриарх. Делото му е вече в историята. Има я Църквата в България, Патриархът ни я опази, за да я предаде в ръцете на оставащите след него. Какво ще сторим, зависи от всички нас – верните чада на овдовялата ни, но жива Българска православна църква.

Дълбок поклон и последно сбогом, Ваше Светейшество!