Дилемите на съвременното ни богословие

Едно впечатляващо с категоричността си настояване, прочетено в заключителната част на неотдавна публикуван в Живо Предание текст, за пореден път предизвиква дълбок размисъл над всичко онова, с което се занимаваме. Твърди се, че „румънското богословие е творчеството на поместната църква, а не румънски синтез на задгранични влияния”! Цитатът е взет от преведен от румънски енциклопедичен текст на един от най-значимите румънски православни богослови на миналото столетие – отец Йон Бриа. И, неизбежно, мисълта се прехвърля на юг от Дунава – във времето, когато от юг на север, през същата тази дълбока река, са били прехвърляни нещата, създавани тук, по земите, и днес обитавани от нас. А от онова време неизбежно се прехвърля и към нашето време, към нашето днес. И, – с всички уговорки относно неуместността на всяко „национално” определяно богословие, тъй като това е нещо наистина неуместно, – щем не щем се запитваме:

А какво представлява българското богословие?

Може ли и то, по подобие на близо-северния си събрат, да се определи също като „творчество на поместната църква”, вместо като роден синтез на задгранични влияния? Докъде е границата на въздействие на „задграничните влияния” и къде именно започва творчеството в родното богословие?

За поколението, достигнало своята физиологическа и обществена зрялост заедно със или около времето на разпада на вече презрялата идеология на окултния паганизъм, облечен в прогресивни одежди, родното богословие се състоеше главно в студии, обилно цитиращи и, както се оказа, дълбоко повлияни от западни автори – от римокатолици и всякакви протестанти. Същевременно живеейки със съзнанието (или поне опитвайки се да демонстрира съзнание), че е наследник и приемник на едно друго родно богословие, било някога истински образец за вярност към Преданието на Църквата и задавало тона на ставащото не само в тогавашната ни държава, но и далеч отвъд нейните граници, съответно – отвъд диоцеза на поместната ни църква. На богословието на Седмочислениците, Йоан Екзарх, и Константин Преславски, на преп. Теодосий и св. Евтимий Търновски и още много като тях.

Като че ли единственото наистина родно в това ни богословие се състоеше в подчертаването на „ролята на Православната ни църква за съхраняването на българщинàта”. С ударение на втората сричка от края. Това поне можеше да бъде прочетено в достъпните учебници, помагала и пр., въоръжени с които ние напредвахме в тайните на богословското знание. Както и че исихастите били средновековна ерес! Такава е била и такава беше официално признатата роля на Църквата в България. Съответно и на официалното ѝ богословие. А малцината бели лястовици, някак успели да заобиколят цензурата и да надскочат от нея и от други известни фактори произтичащия неизбежен провинциализъм, свидетелстват единствено за действителните измерения на проблема. Оставайки, разбира се, в историята на Църквата ни с имена, изписани с повече от златни букви.

От края на периода на цензурата изминават вече почти три десетилетия. Време, в което се случваше и много, и твърде малко. Зависи от гледната точка. Предоставените на родното богословие възможности да навакса десетилетията на капсулиране и на цензура бяха безспорно използвани, но за съжаление не успяха да доведат до преодоляването на инерциите от миналото и на същия този провинциализъм. Случи се дори нещо още по-лошо. Случи се това, че, вместо пълноценно възползване от новите възможности, както в Църквата, така и в богословието ѝ беше допуснат духът на гордостта и разделението, на взаимното подозрение, обвиняване и изобличаване, на ревнивото групиране, окопаване и самоизтъкване и в крайна сметка не на съзиждането, а на рушенето. Причините за това са, разбира се, много, а най-вероятно една голяма част от тях все още дори не се и осъзнават, но все по-задълбочаващото се фрагментиране на картината на богословието у нас е факт, който не може и не трябва да бъде отричан.

Разбира се, тук някой би възразил, че единството на родното богословие в дните и годините на „развиващия се социализъм” е било повече формално – резултат от външна за него принуда, идваща от една власт, която е държала и държеше абсолютно всичко под свой контрол. И вероятно ще бъде прав. Лошото на подобно обяснение обаче се състои в това, че някак имплицитно ще се опита да легитимира съвременното разделение като нещо нормално – естествен резултат от предоставянето на свобода на мисълта и въобще на всякаквите там „свободи”, които наистина станаха факт, благодарение на „прехода”. Само че подобни разсъждения са валидни само в обществено-политически контекст. Не и в църковен. В църковен контекст единственото важно нещо е единството – единството, което от жива реалност в апостолската Църква и естествена среда за църковен живот и за богословие, с времето бавно и полека все повече се е превръщало – продължава да се превръща и днес – в мираж. И дори по-лошо – неговото отсъствие и крещяща липса все повече започват да се възприемат тъкмо като нещо „нормално”.

Тази тема обаче е огромна и неприятна, и не точно за нея ставаше дума в началото. А за богословското творчество и за синтеза на влиянията.

Трудно, всъщност невъзможно е да бъде забравено времето, когато като невидели „откривахме” автентичното и мистично богословие на Източната църква, към която по право принадлежахме, но чието наследство щяхме да опознаем едва в „оня свят”, ако не бе настъпила промяната в „тоя” и ако това не се беше случило точно по това време, така че да можем нещичко и да прочетем – нещо, по-различно от позволения във времето на нашите бащи и дядовци богословски „mainstream”. Само че 90-те отминаха, а заедно с тях си замина и онзи първоначален ентусиазъм, който се бе разпоредил аудиториите на върнатия към СУ Богословски факултет, на духовните ни семинарии и на раждащите се постоянно нови богословски школи, да не побират своите студенти и слушатели. Затова, защото бяхме твърде много.

Отдавна не сме много, няма и да бъдем – поне задълго. Всъщност сме драматично малко и ще ставаме още по-малко. И причините за това изобщо не са някъде извън нас, в богопротивния дух, с когото по навик сме свикнали да оправдаваме всичко, що не ни отърва. Той, разбира се, е налице, но не е на всяка цена отговорен за собствените ни, най-общо казано, дефицити.

И така, ние намаляваме. Правим го по особено услаждащ се самоубийствен начин, непрестанно доказвайки си един-другиму или по кръжоци, кой кой е и кой от кого е по-по-най. Най-верен, най-заслужил, най-православен, най-най-най… И не се и замисляме, че темите на богословието, което раждаме, са толкова далеч от онова, което е материал за богословие днес, че ако, не дай Боже, стане така, че мигом по някакъв тайнствен начин изчезнем, това няма да има какъвто и да било именно богословски отзвук – все едно че ни е нямало.

И все пак – можем ли да говорим за някакво богословие на поместната ни църква? Или за „синтез на задгранични влияния”? Или за нещо трето? Всъщност, най-вероятно, за нито едно от трите. Защото, първо, онова богословие, началата на което у нас, още в древните дни, са полагали нашите предци, отдавна и почти безвъзвратно го няма. Второ, защото синтез на задгранични влияния просто не съществува – влияния има, но го няма синтезът. И, трето – защото, както и да пожелаем да оценяваме вършената богословска работа, тя винаги ще си остава „украсена” от драматичното наше вътрешно разделение, което ще дискредитира всеки опит за надграждане на истински стойностното в родното ни богословие.

С истинско съжаление можем да констатираме, че днес, независимо от някои свои безспорни достижения, православното ни богословие е в криза на общението – криза на търпимостта сред онези малцина, които все още не са се отказали да се занимават с него, но които същевременно са готови да се самоунищожат, в името на фрагментираните си възприятия за това богословие. Възприятия, които никога няма да могат да достигнат до онази висота и католичност, за които са работили някога великият Атанасий и великите Кападокийци, преподобният Максим и богоозареният Симеон Нови Богослов, светецът от Солун Григорий Паламà и всички останали, вдъхновявали полагането на основите на богословското творчество и тук, и които и днес би трябвало да ни вдъхновяват за същото!

Днес, и не само днес, но и в обозримото бъдеще, православното ни богословие ще продължи да спори и да се бори до обезумяване за имена и думи, тенденции и термини и, в крайна сметка, за всевъзможни дребнотемия, почти лишено от съществен дебат и от онзи Дух на мира, на единството и на помирението, ала и на всяка премъдрост и на всяко творчество, Когото иначе уж всекидневно продължава да призовава. Но затова наистина няма да е отговорен богопротивният дух. Отговорни ще сме всички ние, които участваме в спектакъла…