Леко ли е християнството?

Продължение от „Похвала на делниците“ (тук)

Леко ли е християнството?“ – пита английският мислител Клайв Стейпълс Луис. Какво означава „вярата в Христа“? Вярващите, това са тези, които се „обличат в Христа“. Обличането пък в Христа означава следване на Христос, вникване в духа Христов. Това вникване за вярващия не е просто „една от задачите“ или упражнение, а самата същност на вярата в Христа. Вярващите нямат никаква друга задача, освен само да се уподобят на Сина Божи, да бъдат осиновени от Бога.

Преди човекът да е повярвал в Христа и да го е възлюбил, изходна точка на неговия живот и стимул на действията му е неговото човешко „аз“, неговите тайни помисли и желания. В процеса на цивилизацията хората започват да признават, че желанията им е необходимо да бъдат някак ограничавани от общите за всички нравствени изисквания и от законите на обществения порядък. Че за да смяташ себе си за „добър“, „порядъчен“ човек, за някои е достатъчно просто да се придържат към изискванията на държавните, социалните и общоморалните закони. При това на човека му се налага, разбира се, да се отказва от някои свои егоистични постъпки (към които все го тегли), ако в обществото, където той живее, тези постъпки се смятат за срамни, непозволени или неприлични.

Тук Луис вярно обръща внимание върху това, че хората „постоянно се надяват как – тогава, когато те ще са изпълнили всички морални и социални изисквания – за тяхното потиснато и изтикано встрани (а затова и винаги гладно) егоистично „аз“ ще остане все пак възможност да направи това, което му хрумне. И, правейки добро, ние, хората, често изхождаме от своето егоистично „аз“, и това продължава дотогава, докато не възлюбим Христа и не се облечем в Христа.

Ние не винаги виждаме доброто в неговата същност и или отбягваме някое трудно за нас добро, или ставаме добродетелни, но скучни и нещастни хора, скучаещи в своето добро. Не е така при вярващия в Христа човек.

За него всичко е различно. Христос е казал на човека: „Не са ми нужни нито твоето време, нито твоите пари, нито твоите дела. Отдай Ми душата си. Аз не искам нищо по-малко от това; искам единствено самия тебе, изцяло, без остатък. Аз не съм дошъл, за да ограничавам и измъчвам твоето егоистично „аз“ – дошъл съм, за да го унищожа и да ти дам нова природа, за която доброто е радост… Аз ти давам ново сърце, съединено с Мен. Давам ти самия Себе си“. Ето какво по същество говори Христос на човека. И ако човекът приема Христа, приема Божията воля, то волята Христова става воля на този човек.

Тук са висшата свобода и същността на учението на Христос. За тези пък, които не знаят това, думите на Христос „вземи кръста си“ звучат така, сакаш Христос им повелява: „Умри в концентрационен лагер!“. Казвайки обаче „вземи кръста си“, Господ пояснява: „… защото игото Ми е благо, и бремето Ми леко“.[1] За вярващите и обичащите Христа, Кръстът Христов не е „концлагер“, а благо и леко бреме, радостно творческо възхождане към Висшия Живот. Такова е новото, евангелското измерение на човека.

Поначало на човека му изглежда нещо ужасно и невъзможно да отдаде себе си на Христа, да се раздели завинаги със своите егоистични, дребни разчети и изгоди.

Само че „да вземеш кръста си“ е по-леко от това, което през цялото време хората правят, а това, което правят е, че се опитват да живеят без Христа. Устремявайки сърцето си към всичко егоистично, човекът иска да живее достойно. Това обаче е невъзможно. И нашата воля е имал предвид Христос, когато е попитал: „Бере ли се грозде от тръни, или смокини от репей?“.[2] С нашите егоистични желания не бихме могли да съберем добро дори и колкото макова капчица роса. В тях живее една привидност на добро, и в подобно призрачно добро живеят мнозина, залъгвайки и себе си, и обкръжаващите ги. Колко ли ужасно е да излъжеш самия себе си и в края на живота, „подредил се за отчет“, изведнъж да видиш, че животът ти е преминал без светлината на правдата! Христос е Спасител, и е дошъл в света, за да спаси хората от тяхното зло и нравствено себепрелъстяване.

Душата на човека е подобна на поле от плевели. Както и човекът да се старае само със собствените си усилия да отгледа в себе си пшеница – даже ако окоси всичката плевел в себе си, пшеницата ще израсте само там, където е била посята. А сеячът на пшеницата на Вечния Живот е единствено Христос.

Проблемът с религиозния живот не се състои в това, в което обичайно го виждат хората. Вярата в Бога, животът в Бога стои пред нас още със събуждането ни, ала нашите егоистични мисли, надежди, желания веднага се нахвърлят върху ни като гладни псета. И само вярата може да прогони звяра от нас и да ни даде да се вслушаме в онзи вътрешен глас, откриващ ни висшата реалност. Този глас на правдата Христова е вътре в човека.

„Ето, стоя пред вратата и хлопам“.[3] И ако някой Му отвори, Спасителят ще влезе и ще обхване човека със Своята чудесна, велика правда. И тази правда ще намери своето изражение в огромна радост. Радост, която не може да даде никой друг, освен Христос.

Превод: Борис Маринов

* Иоанн (Шаховской), архиеп. „Легко ли христианство?“ – В: Азбука.ру; шеста и последна беседа от десета част – „Църковността в живота на християнина“ – от цикъла беседи „Ценност и личност“ на архиеп. Йоан (бел. прев.).