Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Вярата на Авраам

Петък, 25 Октомври 2019 Написана от Игумен Арсений (Соколов)

Ig Arsenij SokolovНа 22 октомври Руската православна църква празнува паметта на праведния Авраам – човек, живял на нашата земя преди четири хиляди години. Неговата памет се почита, разбира се, не само от Руската църква, и не само от всички други православни църкви, а и от целия християнски свят. Всички християни, в различни впрочем дни, имат в календарите си споменаване за този човек. Нещо повече, всички монотеисти на планетата, християни, юдеи и мюсюлмани (а това е повече от половината от нейното население), почитат именно Авраам като родоначалник и основоположник на своята вяра, на вярата като такава.

В своето Послание до галатяни (3:7) св. ап. Павел пише: „ония, които се облягат на вярата, са синове Авраамови“. Какво означава това новозаветно твърдение? Справедливо ли е такова отношение на християнина към един човек, който е живял две хиляди години по-рано от Спасителя на света Иисус Христос? Справедливо е, и ето защо.

В тази беловласа древност всички народи са били политеисти. На земята е нямало нито едно семейство, което да не се е покланяло на идоли. Праотецът Авраам също не е представлявал изключение – за това Библията говори съвсем определено: „вашите отци, Тара, баща Авраамов и баща Нахоров, в старо време живееха отвъд реката и служеха на други богове“ (Нав. 24:2). Авраам е израсъл в среда на идолопоклонници, бил е откърмен в политеистична култура. Независимо от това, тъкмо към него прозвучава божественият призив: „излез от твоята земя, от твоя род и от дома на баща си (та иди) в земята, която ще ти покажа; и Аз ще произведа от тебе голям народ, ще те благословя и ще възвелича името ти… и в тебе ще бъдат благословени всички земни племена“ (Бит. 12:1-3)!

Ние не знаем защо Бог се е обърнал именно към Авраам. Може би затова, защото именно този човек е бил готов, както никой друг, да Го послуша, бил е готов, следвайки Божия призив, да скъса със своя народ, със своята култура, да напусне (думите „лех леха“ от еврейския оригинал означават не „излез“, а именно „напусни!“) своята земя. Ще рече, той е бил способен изцяло да скъса с цялото си минало, независимо че по онова време е бил достигнал до почетната 75-годишна възраст. Та кой ли на тази възраст е способен на толкова рязка, толкова радикална промяна? Авраам обаче е послушал и е проявил към Него вярност. Вярата на Авраам – това не е някаква отвлечена интелектуална убеденост в съществуването на Единия Бог. Неговата вяра е вярност към Него. Това не е вяра в Бога, а вяра на Бога.

Когато в Стария Завет се говори за вярата, употребяват се глаголите „аман“ („стоя твърдо“, „уверен съм“) и „батах“ („разчитам [на някого]“, „доверявам се“). От първия от тези глаголи произлиза познатата на всички ни дума „амин“. „Аврам повярва („хеемин“ – хифилна производна от корена „аман“) на Господа, и това му се вмени за оправдание“ (Бит. 15:6). Спорът за вярата и делата, разгорял се през 16 в. между римокатолиците и протестантите, е безсмислен: библейската вяра сама по себе се е вече и праведност; тя е и „дело“ – дело на решителното и пълно доверие към Бога, на твърдата увереност в Него. Увереността и верността на Авраам ще бъдат изпитвани многократно и той ще издържи на всички изпитания, с които Бог ще го изкушава. Ще издържи дори и на най-силното и най-парадоксално от тези изпитания – изискването да принесе в жертва единствения, по чудесен начин даден му от Бога син, наследника, с когото са свързани всички Божии обещания, цялата авраамова надежда, целият смисъл на неговия живот. Той, Авраам, е отец на всички вярващи (Рим. 4:16) не само защото е бил първият на земята монотеист, дори изобщо не заради това. Авраам е отец на всички вярващи затова, защото неговото поведение е образец, модел за всекиго, който пожелае да бъде вярващ. Искаш да бъдеш вярващ в автентичния, в библейския смисъл на тази дума – бъди по такъв начин предан на Бога, така се доверявай на Него, както го е правил Авраам.

Вярата бива различна. Най-често тя е такава: аз вярвам в Бога и Му служа, и затова очаквам от Него помощ в осъществяването на моите планове и благословение за всички мои повече или по-малко благочестиви дела. И много рядко тя бива такава: аз вярвам на Бога, доверявам Му се, осланям се на Него, а затова съм готов и да изпълнявам Неговата воля – каквато и да би била тя, ако ще и най-неприятната и най-„неизгодната“ за мене! Готов съм да бъда Негов раб, оръдие за осъществяването не на моята, а на Неговата воля. Нима обаче това не са два различни, дори два диаметрално противоположни модела на отношения с Бога? Нима това не са два образа на вярата, които се противопоставят един на друг, ала не по смисъла на Бубер,[1] в който една на друга се противопоставят гръцката πίστις и еврейската „емуна“ (отглаголно съществително от същия този корен – „аман“), а много по-дълбоко, екзистенциално. Та кой на кого е помощник: Бог на тебе или ти на Бога?

Извън обема на кн. Битие името на Авраам се споменава в Стария Завет 73 пъти – може би не по-малко от името на Моисей. Многократно то е употребено и в Корана – 68 пъти. Което говори за това, колко важен е образът на неговото поведение за идващите след него поколения – за тези, които смятат Авраам за свой баща. Впрочем, съгласно кн. Изход, Бог, явил се за първи път на Моисей в Синайската пустиня, му се представя тъкмо като „Бог Авраамов“ (Изх. 3:6).

С каква цел Бог е избрал Авраам? Писанието ни отговаря: за да бъде благословено в него цялото човечество (Бит. 12:3). Божественото избиране никога не става само заради този, който е избран. Ако Бог избира някого, това е винаги заради всеобщото благо – за благословение на всички. Бог отделя Авраам от собствения му народ с целта да обедини и да спаси всички народи. Авраам е отделен от всички за да бъдат благословени всички, отделен е от езичниците заради благословението на езичниците. Началото на Божието домостроителство за спасението на човечеството е отделянето на Авраам от самото това човечество. От него, отделения от всички народи на земята, Бог ще създаде особен народ – Свой собствен народ, ще встъпи с този Свой народ в съвършено особени отношения – отношенията на Завета, ще му изпраща пророци и ще му дава чрез тях Своето откровение. И, накрая, ще се осъществи пълното и окончателно Божие откровение – в Иисус Христос, Който е „син Авраамов“ (Мат. 1:1). С това обявление и започва Евангелието, Благата вест, провъзгласяваща спасението на цялото човечество.

От призоваването на Авраам са минали четири хиляди години и днес повечето от хората – пет от седемте милиарда души, населяващи нашата планета, вече не изповядват многобожието. Не изповядват това най-тежко от всички възможни заблуждения. А всичко това е започнало от него, от Авраам, и затова ние го и почитаме.

Превод: Борис Маринов

* Арсений (Соколов), иг. „Вера Авраама“ – В: Киевская Русь (бел. прев.).

[1] Виж: Бубер, М. Два образа веры, М.: „Республика“ 1995, с. 233-340.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/uhu94 

Редакционни

Наши партньори

Християнство и култура

HK 190Прот. Павел Събев
Страдащият Бог

Александър Смочевски
Кратък коментар към предложението за приемане на Синодна наредба за избор на митрополити

Панайотис Трембелас
Участието на миряните при избор на епископи

Ренета Трифонова
Социално-нравствената проблематика в българската богословска традиция на 20 в.

Полезни връзки

 

Препоръчваме