Православната „инвазия”

Когато миналия петък папа Франциск се срещна с Руския патриарх Кирил, това беше икуменически момент от най-висок порядък – първата в историята среща между епископа на Рим и руски патриарх. Срещата подчертава две от най-важните събития в двадесетото столетие: икуменичното отваряне на Римокатолическата църква и възхода на православието на Запад.

Донякъде православната „инвазия” на Запад е историческа случайност. Когато в 1453 г. Константинопол е бил завладян от Османската империя, мнозина християни от Византия бягат в Италия. Това, което за Византия е катастрофа се оказва предимство за Запада, тъй като напливът на гръко-говорещи бежанци, заедно с техните гръцки книги, катализира културното съживяване, което ние познаваме като Италиански ренесанс.

Подобно въздействие има и Съветската революция, – прокудила православните интелектуалци вън от Русия към Западна Европа и, накрая, към Америка. В началото и средата на 20 в. руската емигрантска общност в Париж обединява в себе си каймака на тогавашното православие: о. Георги Флоровски, Владимир Лоски, о. Йоан Майендорф, о. Сергий Булгаков, о. Александър Шмеман.

През изминалото столетие тези и други православни мислители имат огромно въздействие върху европейското и американското богословие. До степен, че днес всеки сериозен литургист – бил той римокатолик, протестант или петдесетник – заимства от съкровищницата на православието. Еклисиологичната и литургична визия на Втория ватикански събор беше формирана от римокатолици-реформатори, възпитани тъкмо в православната традиция. Тринитарното възраждане в западното богословие частично също беше вдъхновено от тринитаризма на православието, и в наши дни всеки иска да говори за обòжение.

Православието обаче стана още по-забележимо и по земята. Общо в Америка за първото десетилетие на 21 в. православните църкви нараснаха до 16%. В Съединените щати има повече от милион православни християни, разпределени в двадесет църкви и около 2 300 енории.

И все пак православието продължава да носи и от полъха на екзотичния ориент. Репортажът на BBC за срещата между папа Франциск и патриарх Кирил бе последвана от друга част, поставила въпроса, възникващ в ума на всеки слушател на BBC: „Какво е това Православната църква?”. За мнозина това е църквата на иконите и на тамяна – на скритите ритуали, притихналите песнопения и ослепителната орнаментика, на високи мъже с дълги бради и черни раса. „Православието – това е нещо като католицизма, не е ли така?”.

Отговорът на подобен въпрос е, разбира се, не. Както обаче Николай Денисенко показва в книгата си Литургичната реформа след Втория Ватикански събор: влиянието на източното православие [Liturgical Reform After Vatican II: The Impact on Eastern Orthodoxy, Minneapolis, MN: “Augsburg Fortress” 2015 (бел. прев.)], православното влияние върху римокатолическата литургична реформа е значително. Той описва взаимния обмен на литургични прозрения и похвати между православни и римокатолици. Едното такова течение идва от пред-съветска Русия: „Учени-литургисти не просто съставят издания, с цел да разкажат историята на литургиката – те също поставят и въпроси, насочени към разбиране на историческото развитие на литургията – от древността, до възприетата от Руската църква през синодалната епоха традиция. Към края на 19 в. пък епископите на Православната църква в Русия поставят началото на един процес на широка църковна дискусия относно потенциалните реформи, които биха дали възможност на Църквата да посрещне пастирските предизвикателства, изправящи се пред модерна Русия”. Така авторът стига до заключението си, че „един от най-критичните периоди и контексти за православната литургология е бил в предреволюционна Русия.

В руските емигрантски среди обаче „… православните емигранти преминават от археологията на литургиката към литургично богословие. Православното литургично богословие се съсредоточава около връзката между Църквата и Евхаристията”. А най-важното прозрение, изплувало от този православен фермент, – което е оказало и най-дълбокото въздействие върху Римокатолическата църква – е съживяването на идеята за диференцираното свещенство и, в резултат от това, наблягането върху свещенството на миряните. За Денисенко „… най-важният аспект на взаимното оплодотворяване между Изтока и Запада е недоразвит и функционира като апарат на литургичната реформа – общото развитие на определянето на християнското свещенство, чийто основи са били положени от Христос, като Първосвещеник, Който вечно принася Литургията на Отца, и предаването на тази религиозна идентичност към миряните – мъже и жени, активно участващи в Литургията и служещи като Божии свещеници за света. Многопластовото свещенство, вкоренено в Първосвещеника Христос, и активното участие на миряните в Литургията са двете централни опори на литургичната реформа, осветляващи нейната крайна цел.

Свещенството е било литургично, но то не е било ограничавано до Литургията: „Литургичната реформа не спира само до преобразяването на Църквата – посредством служението на Божия народ в света – във всекидневния живот – литургичната реформа търси начините, как да промени, как да преобрази и самия този свят”. Същото нещо се подчертава и от Втория Ватикански събор: „Отците на събора издигнаха Литургията до най-високото ѝ място в живота на хората – Литургията подсигурява духовната енергия, необходима за достигане до възвишените и ясно очертани цели на събора: да изгради една църква от свещеници, които променят и преобразяват света”.

Това е и една от главните ползи от православната „инвазия” през отминалия век.

Превод: Борис Маринов

* Leithart, P. J. “Orthodox ‘invasion’” – In: First Things. Текстът е публикуван на 16.2.2016 г., вторник – само няколко дни след срещата в Хавана между папа Франциск и Московския патриарх Кирил (бел. прев.).