Човекът и неговото развитие

Човекът е венецът на творението и е създаден според образа на Твореца с велико предназначение – да се развива („имайте плодове” – първа заповед в Бит. 1:28), с велик потенциал – да властва (1:26) и овладява творението (1:28), а заедно с това да бъде Божи син (Откр. 21:7) и Божи приятел (Йоан 15:13-15). Бог подчертава: „Ето човекът стана като един от Нас” (Бит. 3:22).[1] Очевидно, в измерението на тлението (в „този свят”) това е по-скоро потенциал. Потенциал, но реален; даденост, която е положена от Твореца, цел и назначение отпреди грехопадението и отстраняването от „обиталището на светлината” (Йов 38:19).

Когато се говори за развитие, се предполага, че е налична свитост, неразвитост (и в личен, и в обществен аспект). Разбира се, има хора, които съумяват да се държат като „достатъчно развити”. Доколкото обаче самата дума „доста”, „достатъчно” предполага състояние, което е близо „до сто”,[2] това тяхно извисяване естествено е несъстоятелно. Други приемат, че „толкова може”, „с толкова – толкова”, изживявайки се като жертви на обстоятелства. Трети твърдят, че са произлезли от маймуните и че „това е животът”. Четвърти споделят възгледа, че „техният бог” не иска от тях кой знае какво, а да пазят няколко неща е достатъчно „и толкова”, като маргинализират проблема за „болката на успеха” и нейните причини. Това обаче не е полемичен текст, нито апологетичен, нито психоаналитичен и тук няма да диверсифицираме темата. Задачата на този текст е да докосне, да очертае път и надежда.[3]

Освен върху свитост и потенциал, развитието стъпва върху намерението за човека, което е възникнало в ума на Твореца, защото човекът е замислен и сътворен по Негов образ и подобие (Бит. 1:26). И тъй като е венец на творението, човекът е извлечен тъкмо от творението – съставен е от земя и вода, от огън и въздух, в които е вложено „жизнено дихание” и дух. Освен че тези елементи могат да бъдат анализирани „материално”, те имат и духовна субстанция, рефлексия в нематериалното – света на логосите, душите и духовете. Нека обаче уточним, че това не е светът на интелекта, изкуствата и емоциите, а изцяло духовна сфера, която се отразява в материалния свят – предимно на местата, в които има съчетание с него, а именно и най-вече – в умовете. Ето защо, като знаят за силата на духовното, определени хора целенасочено търсят достъпи до нематериалния свят, а и оттам търсят достъп (все по-често) до материалния. Не е редно да кажем „към нашия свят”, тъй като този свят не е съвсем „наш” и по-скоро не е „само наш”. Човекът не е създаден за „усъвършенстване по плът”, изоставен на земята, обречен на отчаяние. Напротив, писано е: „Плътта с нищо не помага” (Йоан 6:63). Когато човекът изпада на земята (и е изгонен там – Бит. 3:23), тук вече има живот и същества (4:14), оглавени от „княза на този свят”. Ето защо, човешкото изгнаничество в плътта е само възможната форма на живот, която човешкият погрешен избор е предопределил.

Човекът може да започне с развитието си във всяка възраст – ограничения няма. Съществуват много примери с хора, предприели развитие в дадена насока (обикновено като хоби, по плът) и след пенсиониране, и постигнали значителни резултати (според възрастта). Тук обаче не става дума просто за едно насърчение, което да вдигне човека от телевизора. Началото на всяко развитие е огромна крачка напред самò по себе си. Известно е, че „всяко начало е трудно”, дотолкова, че „доброто начало е половината от работата”. Още повече, когато става дума преди всичко и най-вече за духовно развитие и по-точно за развитието на човека в Духа. Плътта се развива в училище, но душата може да се развива и в ежедневието. Тук не говорим общо за „сферата на духа”. Музикални постановки, изложби, театри, поетични вечери и други празници на изкуствата са плод на душевни копнежи и духовни търсения, но те се отнасят до душата на трихотомния човек, а тъй като тя е субстанция на духа, то влияят и на духа, както и на плътта, което се изразява в емоции и настроения. Но говорим за търсения, посвещение и развитие в духовни реалности (обемащи материалните), в измерение и в съзнание, в които няма много наплив (и реклами) за навлизане – смело, отговорно и с доверие към Този, Който изпитва чрез мъчното водене. Християнството не е религия и идеология, още по-малко „за масите”. Когато е представено така, „сърцата стават дървени, а потирите – златни”. Не е и религия за „интелектуален елит”, нито за индустриален, нито за друг някакъв. Християнството обединява общочовешките разбирания относно действията на Божия Дух. Ето защо, то не е свързано просто с „религиозно развитие”, с практики и теории, догми, треби и облагородителни процеси сред „църкварите” сред народа. Този текст е насочен към човека като раса, идентичност, ген, предназначение, не към „моментните” представи за света, порядъка, бита, тварите и тяхната цел.

И така, развитието е път и този път има посока. Затова, ако тя не е правилната, се създават предпоставки за задействане на механизми, описвани с термини от модерните науки като аномалия, малформация, деградация, инфлация и др. Известно е, че там, където има развитие и нарастване, там няма застой, застиване, регрес. „Всичко тече, всичко се променя”. Там, където няма развитие, за известно време може да настъпи застой, но не след дълго на негова база започва упадък (и бактериоза). Най-ясно тези процеси могат да бъдат наблюдавани в плътта – физическите и умствените способности, при липса на системно умерено натоварване, отслабват значително. Разбира се, плътта неизбежно старее, особено когато не се причастява с Живота,[4] и колкото и да бъде упражнявана, тя неизменно ще се приближи към смъртта. Много обаче преди остаряването на тялото, изнемощяването и отпадането се пораждат като следствие от слабостта на душата. И това изнемощяване е по-скоро следствие, резултат от грехопадналото, старозаветното поведение, отколкото присъда приживе или аномалия в Божия повик за покаяние и за нов живот.

Съществуват разни видове развитие: интелектуално, физическо, професионално, емоционално, финансово, личностно. Всички те се отнасят преди всичко до душата на човека и, съответно, до плътта. Те са изключително полезни, ценни, плодоносни (всяко добро развитие е прекрасно). Най-важно е обаче духовното развитие; нали „Бог е Дух и Неговите поклонници трябва да се покланят с дух и с истина” (Иоан 4:24). „Без вяра не е възможно да се угоди на Бога. Защото онзи, който се приближава до Бога, трябва да вярва, че Той съществува и награждава[5] онези, които Го търсят” (Евр. 11:6). От всички Бог предпочита най-вече духовно развитите – с тях, както е известно, сключва завети, с тях по-често общува, тях подкрепя и пази, те са Му по-близки и Той им е по-близък. И е приготвил жилище и прослава за всеки, и любовта Му е към всички простряна, но не всички копнеят за нея и са готови да Го приемат в пълнота, за което Той няма вина – това е личен дял и лична отговорност.

Бог е личност и цени определени неща, насърчава ги и ги предпочита, а други не понася, дразнят Го и в последна сметка ги ликвидира. Той притежава лична воля и тя е съвършена – учи хората да се молят: „Да бъде Твоята воля”. Но обстоятелството, че Той не веднага наказва (Екл. 8:11) често обърква умовете и те приемат, че дълготърпението Му, преценката и отлагането (Авак. 2:3) са аномалия и нередност. Тогава страхът Божи се измества от съмнения и в ума бива вложена „достатъчна причина” и оправдание за самонадеяно „оправяне в живота” и в неговите обстоятелства. И само различаването, разпознаването на истината, придобиването на мъдрост и духовното развитие могат да помогнат тази грешна схема в умовете да бъде разбита и изменена към правда и към освобождение. Защото иначе самостоятелното справяне или чакането на такова отвън привежда начина на живот към една значително устойчива перспектива – на възможно най-приятното и бавно умиране. Това е само един пример за практическата полза от духовното развитие и неговото пряко влияние в материалния свят.[6] Съществена е също така ползата от интелектуалното развитие, което, особено ако не е обвързано с някоя от „осемте главни страсти”,[7] е близко до духовното и както виждаме продуцира успехите и техническите постижения в световен мащаб.

Редното според Бога често е „неизгодно” според човешките представи. В този свят има три вида воля: демонична, човешка и божествена.[8] В първите две Бог не благоволи. Е, как човекът да придобие съизволение с намеренията на Духа, как да се облагороди неговата животинска природа и да сполучи в духовните си търсения и в разпознаването на Божиите проявления? Само чрез искреното си посвещение в пълнота: „И на всички говореше: Ако някой иска да бъде Мой ученик, нека се отрече от себе си, нека носи кръста си всеки ден и Ме следва. Защото който иска да спаси живота си, ще го загуби, а който загуби живота си заради Мене, той ще го спаси. Или каква полза за човека, ако придобие целия свят, а себе си погуби или си причини страдания. Защото който се срамува от Мене и от думите Ми, от него ще се срамува и Синът човешки, когато дойде в Своята слава и в славата на Своя Отец и на светите ангели” (Лука 9:23-26). Това вече уточнява как се случва духовното развитие – в ученичество, следване на Духа и служене всеки ден: „Който обича живота си, ще го загуби, а който мрази живота си на този свят, ще го запази за вечен живот. Който Ми служи, нека Ме последва; и където съм Аз, там ще бъде и Моят служител. И Моят Отец ще почете онзи, който Ми служи” (Иоан 12:25-26).[9] В християнството има духовно развитие, следване на Духа, не на „буквата”. Божият Дух води до Христос (Иоан 16:14), а Той води до Отца (Иоан 14:6).[10] Такъв тип следване предполага действително духовно посвещение и действителна симбиоза между духа на човека и Божия Дух, при което Той започва да се изобразява в човека, а човекът – да Го усеща, чува и вижда. Бог благоволи именно в добрата воля в човека. Чрез нея поражда в него не някакви „добри намерения” и „добрина”, а родени от Духа дела.[11]

Ето защо, особено важен е погледът на човека. Много принципи от Св. Писание се отнасят до погледа и начина на гледане: Бит. 4:5-7; Лука 11:33-36; Иоан 7:24. От тях сетне зависят и добрите плодове и успехи, които вече определят тенденциите, придобивките в живота и съдбите. Това не са принципи от диалектически материализъм, енергийна психология или социална антропология – това е самата реалност за човека: „Където е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви” (Мат. 6:21) и „добрият човек от доброто съкровище на сърцето си изнася доброто, а лошият човек от лошото съкровище на сърцето си изнася лошото; защото от онова, което преизпълва сърцето, говорят устата му. И защо Ме зовете „Господи, Господи”, а не вършите, каквото казвам?” (Лука 6:45). Човек се занимава в ежедневието си най-вече с отхвърляне на грижи и ангажименти и с нещата, които е избрал да му харесват, а не с нещата, които Бог му говори. А писано е: „Преди всичко търсете царството на Бога и Неговата правда, а Той ще ви прибави всички тези неща” (Мат. 6:33). Така че който иска да придобие вечен живот, нека търси тези неща.

Усъвършенстването по плът не води до такова и по дух, но може да помогне. От развитието вътре в човека произтича и развитието на заниманията му. Всяко развитие е ценно. Всяко средство, спомагащо за развитие, е полезно. За развитието няма възраст – то е практично и полезно навсякъде. И ако материалното неизбежно старее, бидейки подложено на ентропия, без това да е оправдание за отпускане, то душата е причастна на духа в човека и ако е роден свише човекът може от ден на ден да се подновява (2 Кор. 4:16), в напълно устойчива перспектива.

Развитието не само подпомага баланса в движението на света, от една страна, и вътрешното равновесие, от друга, но и ги продуцира. Категорично – без развитие няма равновесие. Природните закони показват, че без развитие има застой, западане. Затова когато няма развитие в духа, го има в плътта. И колкото повече едната перспектива е по-устойчива, толкова другата изнемощява и точката на баланса, за да може плътта да следва духа, а не обратното, се измества към материята – получава се екс-центричност. Тогава принципите на диалектическия материализъм стават и значими, и смислени, а тяхната перспектива е насочена предимно към плътта.[12] Така вътрешното равновесие и балансът (хармонията) в природата зависят непосредствено от духовното развитие, тъй като могат да понесат само временно дисбаланс и егоцентризъм. Всеки прекален или продължителен екс-центрицитет и своеволие би лишило дадено битие от смисъла за продължаване на неговия живот (който е получен назаем). И това съвсем не е присъда, а последица. За да бъде предотвратена възможността противоборстващите усилия да изместят техния носител (субекта, на когото влияят), всяко равновесие изисква спазване на закони и правила. Така например, вътрешната хармония е невъзможна въз основа на вложѐния предимно в плътта. На духа не му е нужно много, но му трябват свещени неща. На душата ѝ трябва много, на плътта – още повече. И точно затова човечеството се занимава главно с плътта си – усъвършенстване по плът и отблъскване на неприятни последствия; забравило, подтиквано от злите сили, че „храната не ни приближава към Бога” (1 Кор. 8:8), а „Духът е, Който дава живот; плътта с нищо не помага” (Иоан 6:63) и „беспорно мисленето (φρόνημα) на плътта е смърт, мисленето на Духа обаче е живот и мир … Тези, които са в плътта, не могат да се харесат на Бога (θεῷ ἀρέσαι οὐ δύνανται) … Ако определено живеете според плътта, сте в състояние на осъдени на смърт, ако умъртвявате чрез духа практиките на тялото, ще живеете” (Рим. 8:6, 8, 13).

Следователно, когато се натрупат обстоятелства и се появи достатъчна причина, Бог оттегля духа, който е вложил, и там се намества смъртта – духът се връща при Бога, където е бил, а плътта се връща в земята, от която е „изваяна” (Бит. 2:7). Душата пък отива на съд. И ако човек се е развивал главно или само в материалното, то и доводите ѝ там няма да са ѝ от съществена полза, още повече, че на този Съд няма институцията адвокатура. С човешки напъни на Бога не можем да прибавим, а което е ненужно, то се отстранява. И тук трябва разум, защото всичко е лично: говорим за лично развитие и за лични взаимоотношения, както и за личен избор.

Дотук изложихме смисъла от развитието. Нека сега да се насочим към неговата методология. Човекът не може сам да се развие, както не може без помощ, без среда и усилия да научи, например, чужд език и чуждестранна култура. Позитивното мислене, самоусъвършенстването и липсата на лична отговорност са методи, които възпират развитието. Стимулират го реалистичното мислене, стремежът към съвършенство и носенето на лична отговорност. Без развитие има вегетиране. Човекът е призван не да оцелява, а да побеждава. Път се прави с ходене. Развитието е целенасочено движение по път. Каква е целта обаче? Прицелната точка е от решаващо значение за движението. „И най-бавният човек, ако не губи от поглед целта си, върви по-бързо от този, който блуждае безцелно”.[13] Всяко развитие – като всеки живот – има причина и цел. Така и смисълът на всеки живот се определя от твърдостта в следването на решението, което всеки лично избира за своя цел в живота – ще се развива ли или ще оцелява.[14]

Един от основните новозаветни и светотечески термини за увеличаване, умножаване, растеж и развитие е αὔξησις, което идва от αὐξάνω. Използвано е характерно, за тялото на Църквата, в Еф. 4:15-16 и Кол. 2:19: „ἀληθεύοντες δὲ ἐν ἀγάπῃ αὐξήσωμεν εἰς αὐτὸν τὰ πάντα, ὅς ἐστιν ἡ κεφαλή Χριστός, ἐξ οὗ πᾶν τὸ σῶμα συναρμολογούμενον καὶ συμβιβαζόμενον διὰ πάσης ἁφῆς τῆς ἐπιχορηγίας κατ’ ἐνέργειαν ἐν μέτρῳ ἑνὸς ἑκάστου μέρους τὴν αὔξησιν τοῦ σώματος ποιεῖται εἰς οἰκοδομὴν ἑαυτοῦ ἐν ἀγάπῃ” – „и като говорим истината в любов израстваме във всяко нещо в Него, Който е Главата Христос, от Когото цялото Тяло, свързано в словото и съвъздигнато чрез всички разпалвания за предвождане на хор, според енергията в мярката на всяка част поотделно, за да стане нарастване на Тялото за неговото построяване в любов”; „καὶ οὐ κρατῶν τὴν κεφαλήν, ἐξ οὗ πᾶν τὸ σῶμα διὰ τῶν ἁφῶν καὶ συνδέσμων ἐπιχορηγούμενον καὶ συμβιβαζόμενον αὔξει τὴν αὔξησιν τοῦ θεοῦ” – „и като няма сила от Главата, от Която цялото Тяло, като предвождащо хор и съвъздигнато чрез разпалванията и свързаните венци, израства с нарастване от Бога”.[15]

Друг подобен на този термин е съвършенство, завършване – τελείωσις, от гл. τελεῖν. Използван е характерно в Лука 1:45: „Блажена е повярвалата, понеже е съвършенство тези [думи], които са изговорени към нея (τοῖς λελαλημένοις αὐτῇ) от Господа”. Друго място, където го срещаме, е емблематичното обяснение на ап. Павел към наследниците на обещанието за смяната на свещенството и закона: „И така, ако имаше съвършенство чрез левитското свещенослужене (народът чрез него получи закона), защо имаше нужда свръх това да се въздигне друг свещеник (ἕτερον ἀνίστασθαι ἱερέα), според чина на Мелхиседек, а не да се нарича според чина на Аарон?” (Евр. 7:11). Тези два стиха от Новия Завет ясно показват духовния път към съвършенството: чрез приемане с вяра на Божието говорене и чрез свещенослужение според дара Христов в чина Мелхиседеков. Така, ако Христос се усъвършенства (Евр. 2:10), то и Тялото Му се усъвършенства. Това е видно от парадигмата, изложена в Иоан 17:20-21: „И не само за тях се моля, но и за тези, които чрез тяхното слово вярват в Мене: да бъдат всички едно – както Ти, Отче, си в Мене и Аз – в Тебе, – така и те да бъдат в Нас едно, за да повярва светът, че Ти си Ме изпратил”. За да може Неговото слово да стане тяхно слово, чрез което да може и да се вярва, то значи тук става въпрос за труд, за процес, за ходене – за да може да се създаде вътрешен извор на Словото, претопено и пречистено – като извор на жива вода в сърцето на вярващия.

За всяко развитие трябват мотив, стимул, цел и методика, т. е. съединение – затова „който обича живота си, ще го загуби, а който мрази живота си на този свят, ще го запази за вечен живот” (Иоан 12:25), защото „… който поиска да бъде приятел на света, враг става на Бога” (Иаков 4:4). А „който се свързва с Господа, е един дух с Него” (1 Кор. 6:17). Развитието става най-вече с помощ отвън – с подкрепа и с усърдие. И целта му е много плодове за прослава на Бога Отца (Иоан 15:8). Господ действа вътре в Своите си: „Тогава ще бъдете Мои ученици”. Това става в единство (Иоан 10:16; 11:52) и доказва, че Христос не напразно умря за хората. Така става ясно, че който не търси единството (не политическия икуменизъм), той не е християнин, и обратно – който търси отцепване и идентичност с идеология (дори верска), е сектант. Но и в това има развитие.

Вечният живот се придобива (1 Тим. 6:12), спасението се изработва (Фил. 2:12) и славата се заслужава (Иоан 12:26). Развитието, трудът и усъвършенстването са задачи от Бога за хората (Екл. 3:13; Мих. 6:8; Мат. 5:48). И ще се съгласим с популярната мисъл, че nemo vir est, qui mundum non reddat meliorem.[16] Подобряването, приносът, прогресът, успехът, просперитетът са заложени в човека и те са задължение за обществото. Всеки ученик и поколение са призвани да надградят, за да има растеж. Най-много майката се радва на това, че този, за когото тя полага грижи, е добре и че има успех. Това именно е причината „пазенето на статуквото” да е такова зло, тъй като – освен дето не привнася нищо – пречи и на тези, които имат желание за развитие. Човек се учи от грешките си само тогава, когато не спира да се развива. Спре ли, грешките се превръщат в навици и втора природа и започва да пие хапчета, да се оправдава и да търси достойна доктрина, зад която да се скрие и да отдаде свободата си другиму. Още по-неприятното е, когато в такова болестно състояние изпадне цяла общност (нация).[17] Архетипните стремежи и естествената нужда от развитие (на призванието), похвала (признание) и разбиране са неизменни и осъществяването им е право пропорционално на коефициента на лично и обществено щастие. Никакъв модел, различен от хармоничното вътрешно развитие, не може да бъде предложен като заместител на удовлетвореността, на насищането и на блаженството. Напротив, моделът е строго фиксиран и може да се очертае така: „Чрез вярата проумяваме, че светът е създаден с Божието слово и от невидимото произлезе видимото…” (Евр. 11:3) и „нека всеки човек бъде бърз на слушане, бавен на говорене и бавен на гняв… Изпълнявайте учението, а не бъдете само слушатели” (Иаков 1:19, 22).

Развитието изисква вярност и търпение, неотклонно следване на целта и труд с въздържание. Христос ни завеща развитие на талантите, а за това е необходима сила – постоянен и независим източник на енергия. Както дървото, колкото и многовековно да е, се е развило бавно и постепенно, така и духовното развитие е устойчиво и здраво, ако е свързано с постоянство, търпение и успешно овладяване на свещените механизми. Писано е: „Изпитанието на вашата вяра поражда търпение. Търпението обаче нека да води към нещо съвършено, за да бъдете съвършени и безукорни и да не изоставате в нищо” (Иаков 1:3-4).

Въпросът за усъвършенстването (развитието) на Иисус Христос не е догматично фиксиран. Освен това, Той говори за приготвяне на жилища след Възнесението (Иоан 14:2-4, 23), което също означава процес и развитие. Ето защо, християнското „застиване в очакване” на есхатона е очевидна ерес. Всяко развитие е полезно (1 Тим. 4:8), особено духовното – в дарби, служения и дейности (1 Кор. 12:4-6). И всяко противене на Божия Дух е ерес. Христос заповяда: „всеки ден да Ме следва” (Лука 9:23). Как може да бъде следван Някой, без Той да е видим? Иконата не е Бог. Не може да се следват икони – в Йерусалим, в Хонг Конг (имало чудотворна), в Бачково или другаде. „Роденото от Духа е дух…” (Иоан 3:6). Доктринерството, посредствеността, талибанщината водят само до формопоклонничество, маргинализация, неадекватност, анахронизъм и ригоризъм.

Развитието, трудът, увеличаването и надграждането на положените вече основи е дадено като основно занимание за човечеството (Екл. 1:13; 1 Кор. 3:10). А умножаването на плодовете е слава за Отца (Иоан 15:8). И обратно – малкото успехи, неразвитите таланти, стигащо в отделни случаи до духовна олигофрения, е срам за Христос и повод за клевети (Откр. 12:10). Така че усъвършенстването и доразвиването на способностите, умножаването на плодовете, родени от Духа, и приносът са непосредствен достъп, вход в Божието царство сега – не „някой ден”. Развитието е нужно сега. „Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи!, ще влезе в небесното царство, а онзи, който изпълнява волята на Моя небесен Отец” (Мат. 7:21) и който го прави именно днес.