Мисия и култура

Аз, Иоан, който съм и брат ваш и съучастник в скръбта и в царството и в търпението Иисус Христово, бях на острова, наречен Патмос, заради словото Божие и заради свидетелството Иисус Христово. Един неделен ден бях обзет от дух и чух зад себе си силен глас като от тръба, който казваше: … туй, що видиш, напиши на книга и изпрати на църквите, що са в Асия: в Ефес и в Смирна, в Пергам и в Тиатир, в Сарди, във Филаделфия и в Лаодикия.

(Откр. 1:9-11)[1]

Започвам с тези стихове от кн. Откровение затова, защото в тях мога да проследя началото на моето собствено пътуване от моя личен „Патмос“ – мястото, където, осмелявам се да кажа, съм сигурен, че Бог, след като първо ме подготви в един болезнен процес, ме разпарчетоса целия. Той срина със земята всичко онова, което вземах за даденост или за самоочевидно, всичко, което смятах за свещено, и което с голяма дързост си мислех, че Той и историята са сложили на раменете ми. Направи ме на парчета и с тези парчета, с тези камъни ме префасонира така, както Той желаеше и както самият аз никога не бих могъл да си се представя. Накара ме да разбера какво точно означава „… за всички станах всичко“ (1 Кор. 9:22): за евреите – евреин, за гърците – грък. С риск да бъда етикетиран и категоризиран, бих си позволил дори да кажа, че сега съм наясно как крайната цел на служението ми като епископ на Църквата на Африка се обяснява чрез моята еклисиална идентичност, а не чрез която и да било от другите ми идентичности, които съм наследил и които, без да ги изброявам, бяха в крайна сметка релативизирани. Кеносисът, колкото и болезнен да е той, е плод от свободата, от любящата откритост и от опита да участваш в кеносиса par excellence – в този кеносис, който отива дори дотам, че да приеме „образ на раб“ (Фил. 2:7), дори до Кръста.

Ето защо аз чувствам, че тези строфи от кн. Откровение улавят нещо, отнасящо се до мен. Все едно са писани от мене или за мен. Те бележат нов обрат в еклисиалното ми вървене към моя „истински живот“. Водят ме към една нова родина или, още по-вярно, към истинската ми родина. Дори и на някого да се случи да бъде мъчително повикан при своите си и те да не го приемат (срв. Иоан 1:11), за него винаги ще остава вярно казаното, че „Господня е земята и онова, що я изпълня, вселената и всичко, що живее в нея…“ (Пс. 23:1).

Гласът на Господа, Който говори „туй, що видиш, напиши на книга и изпрати на църквите“, е който ме накара да напиша онова, което следва. Това не е трактат, изпълнен с бележки под линия и претенции за автентичност, а опит да повървя с вас и да ви отведа до моя собствен Патмос, така че да го опознаете и почувствате, и да се убедите, че можете да обогатите почвата му, с надеждата, че ако действително го пожелаете или ако можете да го понесете, можете да опитате неговия плод. Пиша като един от епископите, като съ-презвитер и равен в тази борба, но на първо място и най-вече като африканец. Ето защо моите рефлексии ще възприемат формата на онова описание, което ние използваме, за да изразяваме най-възвишените идеи.

*   *   *

Моето място, Африка, е част от творението. Било е изградено от Същия този Бог, Който е създал и вас. Неговият Дух, също както е направил и по местата, където вие живеете, е създал хора, които говорят, които беседват, които общуват на свои собствени езици, със свои собствени кодове, които са различни от вашите. Хора, които се смеят, които плачат, които се тревожат, които изразяват своите чувства с думи, музика, танц, рисунък и всичко онова, което наричаме изкуство. Хора, които са организирани от самото начало в групи със свои собствени норми, свои собствени нравствени ценности, и които с голямо уважение към тези принципи създават общности. Хора, които мислят, които обсъждат, които имат отношение към живота, хора със своя собствена философия. Хора, които са запазили и са предавали опита и достиженията на своите предци – устно, от поколение на поколение, с уважение, чувство за отговорност и благоговение. Хора, които са създали традиция. Хора, с други думи, които са създали култури. Различни от вашите, и все пак култури. Хора, които дълбоко са вярвали в Бога Отец и Творец, които са изразили вярата си по свой собствен начин, чрез ритуали и тълкуватели на своя собствен духовен свят, на своите емоции и своя опит. Хора, казано с други думи, които са почитали божественото, които са „принасяли литургия“ на божественото, които са „принасяли“ своите „дарове“, извършвали са своите жертвоприношения и са прощавали, и са били опрощавани чрез тях. Хора, които усърдно са се заемали с търсене на истината, скрита още от основаването на света, имащи „това съзнание, посято [в тях от Твореца на всички неща] чрез вродените идеи“.[2] Те са били и предвестници на откровението, което е трябвало да бъде дадено, по същия начин както св. Юстин Философ и Мъченик, Климент Александрийски и Евсевий Кесарийски са възприемали гърците като хора, притежаващи „искрата“ на божествения Логос.[3] В тези хора, в делата им е и диханието на Бога, Неговата слава, Неговите нетварни енергии, които обгръщат всяка форма на живот и съществуване, понеже „у всеки народ оня, който се бои от Него и върви по правда, приятен Му е“ (Деян. 10:35).

„Когато се изпълни времето“ при нас дойде и това. Вашите собствени люде – от коя ваша родина дойдоха те в нашите земи? Те брутално насилиха нашия народ, нашите души и всичко, което бяхме създавали в продължение на много столетия и което бяхме съхранили с голямо благоговение. Дойдоха, за да вземат каквото можеха и както можеха. С тях дойдоха мисионери, които ни говореха за първи път за някакъв Бог, незнаен за нас, и които ни говореха, че Той е истинският Бог и ни призоваваха да повярваме. Те дойдоха и донесоха със себе си различни традиции, различни подходи към нещата.

Накрая, твърде късно, в нашите земи дойдохте и вие, православните, носейки това, което сте видели, което сте чули и до което ръцете ви са се докосвали (срв. 1 Иоан. 1:1), „самата“ истина, Бога, въплътен в пространството и времето, в конкретно пространство и време, в специфична историческа и културна среда. И ние повярвахме в Него, в Кръста Му, в Неговото възкресение и Неговата победа над смъртта, в живота, който е изгрял от Неговия гроб – като реките, които избликват от нашите планини, утолявайки жаждата и обновявайки онези, които пресъхват от жаркото слънце на пустинята, заедно с цялото творение.

И ние сме наистина благодарни за онова, което ни донесохте, което ни предадохте. Фактът, че ние – Църквата, която пребивава в Нигерия, представена в мое лице, сме с вас тук днес, е просто защото вие сега си припомнихте, макар и със закъснение, забравената заповед да научите „всички народи“ (Мат. 28:19). Как някой може да забрави онази шепа хора, които първи се осмелиха на героичния „изхòд“ и се оставиха на Божията милост, които отговориха на Неговия призив: „… излез от твоята земя, от твоя род и от дома на баща си (та иди) в земята, която ще ти покажа; … и в тебе ще бъдат благословени всички земни племена“ (Бит. 12:1-3)? И сега ние сме заедно, в едно тяло – Тялото Христово, като причастници към единия Хляб и едната Чаша, като участници в Царството Божие.

*    *   *

Сега обаче дойде наш ред да проповядваме на нашия народ: както на онези, които са близо, така и на другите – които са далеч от Истината. Да явяваме Църквата, тук и сега, вътре в параметрите на нашата собствена култура, което означава – в продължаващото Въплъщение на Бога, в продължаващото възприемане на тварното в начина [τρόπος] на съществуване на нетварното. Ако Църквата е, както вярваме, Тяло Христово или Христос продължен във вековете, това означава, че Христос присъства в историята, че Той е плът: „И Словото стана плът, и живя между нас“ (Иоан 1:14). Сам Христос иска „да осъществи докрай тайнството на Въплъщението винаги и навсякъде“.[4] Ако приемем истината в тези думи, ние неизбежно биваме водени към заключението, че истината и животът, Христос и Неговата Църква трябва да бъдат обличани по всяко време в културната плът на света, в онова, което е свойственото за всеки народ. Огънят на Петдесетница, изпепелил всички езикови, национални и културни бариери, продължава да гори. Всеки отделен момент, всяка минута е Петдесетница. Това е ново слизане на Светия Дух, което не принадлежи по изключителен начин на една култура, на един народ, и на начините, по които той се изразява.

Фактът, че Евангелието е било облечено в плътта на света означава, че то не просто не отхвърля от самото начало която и да било култура, но и че то бива присаждано към съществуващата култура, с цел да я преобрази – да я охристовѝ или да я оцърковѝ. Защото онова, което не е възприето, то не е излекувано и не е спасено. При все това има и някои части от културата, които то няма да може да съхрани, които няма да понесат светлината на Евангелието, защото те съдържат смърт, а ние говорим за възкресение и живот. Тези части от културата ние сами първи трябва да отхвърлим, каквато и цена да се изисква за това.

Вие сте живели с Христос, или поне твърдите, че това е било така, в продължение на повече от две хиляди години. Изградили сте величествена постройка. Богословствали сте, пели сте похвали, извършвали сте богослужения и сте създавали изкуство. В хода на този процес вие дори сте използвали части от вашата култура – категории на мисълта и изрази, непознати за библейския език („Λόγος“-ът на св. Йоан Богослов, светоотеческото „ὁμοούσιος“), заедно със символи и практики на богопочитание, заети от ритуалите на вашите предци. Взели сте ги, трансформирали сте ги, след което вече сте съставяли и сте творили, при това не винаги с лекота.

Днес се сблъскваме с нова реалност. Църквата Божия е отворила себе си за цялата Вселена. Това е Църквата, към която и вие принадлежите, но също така и тази, към която принадлежим и ние, заедно с азиатците, алеутите, латиноамериканците и още мнозина други. Ние се движим насред пробуждането на една промяна – изместването на центъра на тежестта на християнството от бързо дехристиянизиращия се Запад към страни, към които се отнасяте като към Трети свят – свят, който неотдавна изплува от демоничното господство на колониализма и се опитва да се прегрупира и да преоткрие, доколкото му е възможно, своята открадната идентичност, осланяйки се на своята собствена вътрешна сила да продължи напред.

Този процес, както и коректното и безпристрастно четене на Евангелието, правят наложително едно ново въплъщаване на Църквата, ново нейно изразяване в собствените ни мисловни категории. Мисля си, че е дошло времето, когато трябва да се придвижим напред: към създаването на една действително Африканска църква. Което не предполага да се дистанцираме от догматическото учение на Църквата, от истината, от Евангелието, а да успеем – и наистина трябва да успеем – да отстъпим от вносните начини за изразяване на вярата, на истината и на Евангелието. Мнозина възразяват против това, други остават резервирани и скептични. Ще се съглася, че този опит – особено за едно ново изразяване на богословието, е изключително труден и е изпълнен с опасности. Същевременно обаче не можем едновременно да разбираме тази необходимост на теоретично равнище, след което да се противопоставяме на обновяващия полъх на Светия Дух, Който иска и търси нови въплъщавания.

*    *   *

Центърът на нашия църковен живот – това е нашето богослужение. Бих могъл да кажа много по този въпрос, ала мястото не ми позволява. Затова ще се огранича само до две неща.

Маниерът на нашето богослужение, който използваме днес, са одежди, които са изплетени от вашата културна фабрика. Всичко това е ваше: архитектурата, живописта, химнографията, музиката, одеждите, службите, молитвите, символите, позите – всички те са ваши.

За какво въплъщаване, при това положение, можем ние, православните в Африка, да говорим днес? Кои части от нашата култура, или култури, се употребяват в одеждите на нашата собствена църква? Защо Църквата в Африка да не може да има своя собствена литургична форма – израз на онова, което е характерно за нея? Не е ли имала тя такава в миналото, или създаването на нови литургични форми е еретично? Защо тя завинаги трябва да използва химнографията, която, макар и да е наистина забележителна, е била създадена в столетия, толкова отдалечени от нашите собствени души, от собствените ни сърца? Защо византийската и руската църковна музика трябва да бъде музика на нашите събрания? Изразява ли ни тя? Говори ли на нашите сърца? Изразен ли е характерът ни в нея?

Защо внасяме вино за св. Евхаристия от Гърция, смятайки, че то е най-подходящо? Къде е принасянето на нашите дарове – даровете, които ние принасяме от себе си, които сме приготвили със собствените си ръце, за да ги принесем обратно на техния Творец? И какво ще се случи, ако ние не произвеждахме вино, а вместо него произвеждахме други продукти? Защо в нашите панихиди ние да не можем да включим и нещо от собствената си традиция на отдаване на почит към починалите, към тези, които са нашите предци? Вие смятате възлиянията в памет на починалите – върху техните гробове, като езически обичай. Вашите обаче ритуали пред надгробна плоча, пред статуя или пред незнайния воин – не са ли те друго възлияние?

Защо благославянето на брака да не включва части от традиционната африканска наша сватба? Нима традиционната сватба не може да бъде развита до църковна служба? Много традиционни африкански сватби имат кулминацията си в отпиването от виното – палмово вино, от обща чаша. Призоваването на Божието присъствие (на божественото) в живота на брачната двойка е интегрална част от тези церемонии. Да спрем обаче дотук.

Няма да спестя откровеността си и ще кажа, че ние се задушаваме под тежестта на тази внесена традиция – традиция, която въпреки всичко е уважавана от всички и която ние сме длъжни старателно да изучаваме, така че да можем да продължим нататък – със създаването на наша собствена традиция. Защото ние трябва да продължим напред. Ние няма да позволим огънят на Петдесетница да бъде угасен, но ще поемем риска да бъдем „изгорени“ до такава степен, че от пепелта ни да се роди истинската Църква на Африка. И ние сме длъжни да направим това, така щото в деня на Съда, пред Божия трон в Новия Йерусалим – в есхатона, ние също, заедно с всички други народи, да можем да принесем своята слава (срв. Откр. 21:24-26).

*   *   *

Накрая, позволете ми и един личен коментар. Всички вие сте харизматични хора. Бог ви е надарил с остър ум, разсъдливост, жива реч, вдъхновение, креативност, дълбока вяра и любов към Него и Неговата Църква, смирение и непринуденост. Дайте ни вашите таланти. „Защото Ти дойде в света и ни помогна“. Това, което вие представлявате, което вършите, което говорите или пишете, моля, осъзнайте, че то не е ваше достижение. То е действие на Светия Дух. Не се страхувайте да признаете това. Отворете се към призивите и към предизвикателствата на Бога и на историята. „Който има ухо, нека чуе, що Духът говори на църквите“ (Откр. 3:22) – тук и сега. Покажете загриженост към новите църкви. Нека вашите пера да отбележат нашите безпокойства. Нека стъпките ви проправят нови пътеки за богословието на бъдещето. Вероятно ще бъдете осъдени – вероятно ще бъдем осъдени заради модернизъм. Не забравяйте обаче казаното от св. Григорий Богослов, че „модернисти самонадеяните наричат предвидливите“.[5]

* Alexander (Gianniris), metr. „Mission and Culture“ – In: The Wheel, 25, 2021; обръщение, представено за първи път пред конференцията „Църква и култура“ във Волоската академия за богословски изследвания, Гърция, м. май 2009 г. (бел. прев.).