Неделя православна

Днес си припомняме една велика духовна победа, която Божията св. Православна църква е извоювала преди точно хиляда сто шестдесет и три години [текстът е писан през 2006 г. (бел. ред.)], на днешния 11-ти март, т. е. Първата или чистата неделя на Великия пост, когато тогавашните християни, както и ние днес, чрез пост, молитва и вършене на добри дела са победили еретиците и разколниците и така на практика са удостоверили истинността на Христовите думи: „Тоя пък род не излиза, освен с молитва и пост“ (Мат. 17:21).[1] Както казва св. ап. Павел, „облечете се във всеоръжието Божие, … облечете се в бронята на правдата, … вземете щита на вярата, с който ще можете угаси всички нажежени стрели на лукавия; вземете и шлема на спасението…“ (Еф. 6:11-17). Не с война, нито с насилие, а с молитва и пост. Това е нашето християнско оръжие, с което ние побеждаваме и себе си, и тези около себе си. От древност до днес християните винаги са постъпвали така и са побеждавали не с огън и меч, а със саможертвено и смирено любовно уподобяване на Господ Иисус Христос и Неговите последователи.

Днес си спомняме с гордост, – а не с горделивост, всички онези, които, живеейки и бранейки вярата, са принесли жертви. Спомняме си за Константинополския патриарх св. Герман, който е първата жертва на гонението; спомняме си за великия православен богослов, аскет и подвижник от манастира „Св. Сава Освещени“ в Юдейската пустиня, в Светите земи, преп. Йоан Дамаскин, чиито съчинения в защита на св. икони и до днес излъчват духовна свежест и бодрост; спомняме си за св. Стефан Нови и многобройните преподобни монаси, които са били унижавани, малтретирани, убивани не само заради защитата на вярата и иконите, тъй като в определен момент еретиците са претворили иконоборството в монахоборство; спомняме си за св. Теодор Студит и неговите събратя от манастира „Студион“ в Константинопол; и за Константинополския патриарх св. Никифор, и за св. Методий, и за св. императрица Теодора, която макар и жена е имала смелостта да свика събора на днешния ден в храма „Света Софѝя“ в Константинопол и тържествено да провъзгласи триумфа на истината над лъжата, на православието над всички ереси. Приетият тогава Синодик, или Съборник, е ценен с това, че потвърждава още веднъж вярата и Преданието на Църквата за иконите. Победата на православието той нарича „ден на обновление“ за Църквата, на обновление на храмовете, но още и на вярващите – на всеки вярващ човек като жива Църква Божия. Възстановяването на св. икони е духовна „пролет“ за цялата Църква, която е излязла от хладният мраз и зимата на ереста, в която е била около столетие и половина. С всички тези свети образи днес Църквата напомня и същевременно предупреждава, и разбира, че времето на ересите и разколите не е отминало и в наши дни. И ние днес търпим несгоди заради истината на православието; и у нас, и по света заплашват разколи, раздиращи и до днес на места тялото на Православната църква. Съвременният свят е пълен с перфидни иконоборци и гонители на истинската вяра и Предание, а това означава и гонители на самия човек и неговото човешко и божествено достойнство. Съвременният свят, неговата култура и цивилизация убиват иконата в човека, Божия образ в него, по който Бог го е сътворил. Това не е нищо друго, освен богоборство и човекоборство – представено като култура, прогрес, напредък.

Победата на православието, т. е. триумфът на иконата – като образ, лик изобразен и нарисуван! Как биха изглеждали нашите храмове и манастири, нашите домове, ако не е била победата от 843 г.? Ликът, Божият образ е във всекиго от нас: И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божи образ го сътвори. Тази е библейската истина за нас хората, за това откъде произхождаме, кое е отечеството ни и кой е нашият Създател. Иконата, светият образ, е нашето връщане към първообраза, към прототипа, което е и целта на нашия подвиг. Онтологично ние сме сходни с Бога, приличаме на Него. Това, което ни разделя от Бога, а и не само от Него, но и едни от други, е грехът, с който ние замърсяваме, помрачаваме лика, образа Божи в нас.

Втората голяма причина за почитането на иконата като образ и подобие Божие в нас хората, е фактът, че невидимият Бог, живеещ и обитаващ в непристъпна светлина, е станал човек, явил се е в тяло: „… Бога никой никога не е видял. Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той Го обясни“ (Иоан 1:18); „… Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“ (Иоан 3:16). А в нашия Символ на вярата четем, че ние вярваме в Бога, Който е „Светлина от светлина, Бог истинен от Бог истинен, … единосъщен с Отца, … Който… се въплъти от Дух Свети и Дева Мария, и стана човек“ – във всичко подобен на нас, освен в греха. Следователно, чрез Своето въплъщение Бог е станал видим, поради което сега можем да изобразяваме Неговия образ, както е казвал св. Йоан Дамаскин, и образите – икони на онези между нас, които са се уподобили на Него и са се осветили. Кои обаче са Божиите светци? В Синодика на православието за тях се казва: „Светителите в течение на своя живот са били изпълнени със Светия Дух, така че и след смъртта им благодатта на Светия Дух е останала изобилно в тях: в душите и телата на онези, които са в гробовете, и в техните образи, и в техните икони – не заради тяхната природа, а поради благодатта и Божието действие“ (2, 19). Така и всяка икона оприсъства по някакъв начин онзи, който е изобразен на нея. Както казват православните богослови, тя е „прозорец към небето“. Иконата ни упътва към първообраза, оригинала, възнася нашите набожни мисли и усещания към Първообраза. В Синодика на православието се говори за „… онези, които с думи освещават устата си, а след това и слушателите чрез речта си, и онези, които знаят, че чрез честнѝте икони също се освещават очите на гледащите, а умът им се издига към богопознание, както това става и чрез разглеждане на божествените храмове и св. съсъди и другите посветени предмети…“. Следователно, като гледаме иконите, освещават се очите ни и нашите сетива се насочват към Бога и Неговите светци.

Тъй като сме богоòбразни, именно в дните на Великия пост ние следва да чистим, разкрасяваме и обновяваме дивната хубост и красота на иконата – Божия образ в нас. Всички сме призвани за това. Затова и Христос е дошъл, за да обнови отново падналия образ в нас. Това е била, скъпи мои, и целта на Христовото идване в света – да обнови отново Божия образ в човека, както и да покаже напълно и съвършено проявление на Божия образ – икона на иконата, извор на всеки светителски лик. Да покаже образ, който е неръкотворен, или най-старата позната Христова икона, която не е нарисувана от човешка ръка – която Сам Господ е изобразил върху обруса, както свидетелства най-старото църковно предание, записано от ранните християнски писатели. Понеже св. Йоан Богослов казва, че всеки, който не изповядва Христа въплътения, не е от Бога, той е антихристов. Затова, скъпи мои, не е чудно, че Църквата е осъдила иконоборците като еретици. Който отрича и отхвърля иконата, отхвърля и Самия Господ Иисус Христос. Когато във всекидневната реч казваме за някого, че е безобразен, имаме предвид, че е изгубил Божия образ в себе си и ликът му се е уподобил на този на демоните.

От друга страна, почитането на св. икони ни упътва към междуособно почитане и уважение, така че във всяко човешко битие да припознаем Самия Бог. Иконата отново ни показва, че с вяра и чрез цялостно духовно преображение можем да се уподобим на Бога, да станем икона, която може още в този живот да просияе и заблести по поръката: „Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесният ваш Отец“ (Мат. 5:16).

Затова, славейки победата на православието над ересите, следва да пазим своята православна вяра, тъй като времето на ересите и разколите не е отминало. Трябва да се грижим да пазим иконата на собствената си душа. Да я чистим, да измиваме нейния изцапан от греха лик и да обръщаме този лик към Бога – неговия извор и първообраз – така, както билката, цветето се обръща към извора на светлината и слънцето, за да може да расте и да живее. Същия този лик трябва да почитаме и в другите.

Ще допълним размишленията си с думите от молитвата, която чухме на Първата неделя от Великия пост и която свещеникът изговаря преди всяка св. Литургия пред св. икона на Христос, когато взема време: „На пречистия Твой образ се покланяме, Благий, като просим прошка за прегрешенията ни, Христе Боже. Ти доброволно си приел да се издигнеш с плътта Си на Кръста, за да избавиш от робството на врага нас, които Ти си създал. Затова благодарствено възкликваме: Спасителю наш, като си дошъл да спасиш света, с радост си изпълнил всичко“.[2]

В заключение на това кратко слово за иконите, ще завърша с думите от Синодика на православието: „Както пророците са видели, както апостолите са научили, както Църквата е приела, както учителите са потвърдили догматически, както цялата вселена се е съгласила, както благодатта Божия е просияла, както самата Истина се е доказала, както Премъдростта смело се е изказала, както Христос даром е потвърдил – така всички мислим и говорим, и проповядваме: Христос истинският Бог наш и Неговите светци почитаме с думи, писания, мисли, жертви, храмове, икони; Него – като Владика, а светците честваме, и съответно им отдаваме поклонение, като на верни Негови служители. Това е вярата на апостолите, това е вярата на отците, това е вярата на православните, тази вяра утвърди вселената“. Това ни поръчва и св. Йоан Дамаскин: „Чуйте народи, племена, мъже, жени и деца, старци, младежи и младенци – свят народе християнски! Ако някой ви учи на нещо противно на онова, което Вселенската църква е приела от апостолите, отците и съборите, и което всичкото е опазила до днес, не го слушайте!“. Скъпи мои, в тази вяра да останем и ние, както са били в нея и светите наши предци сега и винаги и във вечните векове. Амин!

Превод: прот. Петър Петров

* Поповић, Р. „Недеља православља“ – Српска црква у историји, Београд 2007, с. 357-361 (бел. прев.).