Относно отговорността на християните за целия свят

В името на Отца и Сина и Светия Дух.

Всички ние все повече осъзнаваме, че живеем в един трагичен свят – свят, в който страшното, което се случва, е твърде много. И когато се вглеждаме в това, което се случва, става толкова ясно, че сега светът жъне плодовете на цялата човешка неправда, вършена в течение на, може би, твърде много столетия – неправда, с която нашите предци са се примирявали и с която и ние лесно се примиряваме, докато тя не се излее в гняв върху самите нас.

С ужас ние мислим за войната, но често твърде спокойно се отнасяме към страшния обезчовечен свят, който предшества бурята и проливането на кръв. И всеки от нас носи отговорност за всичко страшно, което се случва наоколо – нека никой не казва: „Аз съм жертва, чист съм, подложих се на страдание, сломиха ме събитията”. Нищо не може да сломи християнина, християнинът никога не е просто мъртъв, не е бездушна играчка на заобикалящите го събития. В нас живее силата на Господа и ако с тази сила не вършим на земята Божията правда, то ние сме като онази сол, за която Христос е казал, че ако тя изгуби солеността си, то за нищо повече няма да е годна. Остава само да бъде изхвърлена, за да бъде тъпкана (Мат. 5:13). И твърде често ние сме точно такива.

Често ние се затваряме в сърцата си, стараейки се да си създадем тих залив, без да забелязваме, че този залив в скоро време ще се превърне в блато. Пред лицето на онова, което се случва, ние не можем да снемем от себе си отговорността, която носим заедно с тези, които са живели преди нас и чиято плът и кръв се явяваме. Не можем също и да се надяваме, че Господ ще ни защити и ще ни запази – не за това е създал Той Църквата, за да се превърне тя в затворено, в боязливо общество от хора, които се крият под Божието крило. Христос е създал Църквата за това, щото хората, облечени в духа Му, да излязат в света и с цената на живота си, на своето страдание, на своите трудове и своята смърт да създават от поколение в поколение нов свят – свят, в който да би тържествувала Божията правда. Не е достатъчно да знаем, че Господ е сътворил всичко – трябва да влезем в труда Му и да помним, че на Своите ученици, изпращани в живота, в езическия, безбожния и гниещ свят, Христос е казал, че ги изпраща подобно на овци сред вълци (Мат. 10:16), че ги изпраща така, както Отец е изпратил Него – за това, щото да останат непричастни на неправдата, на нечистотата, на оскверняването, на безбожието на света, но заедно с това – да влязат в този свят с цялата огнена любов, с цялата готовност за саможертва, с цялата сила на човешкия дух, с цялото си смирение пред спасяващата Божия воля.

И всеки от нас е длъжен да стои именно така в този свят: да осъждаме света, това не е наша работа, защото ние носим за него по-голяма отговорност от онези, които вършат неправда. Комуто много е дадено, казва Господ, от него много и ще се иска. На нас ни е дадено извънредно много и от нас ще се иска извънредно много. За останалите Христос се е молил на Кръста: Отче, прости им! Те не знаят какво вършат (Лука 23:34).

И ето, ние живеем в този свят. А влизайки в него, Христос е казал: Аз дойдох, за да спася света, а не за да съдя света (Иоан 12:47), и нас Той изпраща така, както и Сам Той е бил изпратен от Отца: нима не е ясно как ние трябва да живеем и с какво? Всеки от нас, според мярата на своите сили – нека никой не смята тези сили за по-малко отколкото те са – е длъжен да внесе в този свят колкото може повече любов, повече смирение, повече разбиране за Божиите пътища, повече милосърдие, състрадание и опрощение – всеки! И всеки според силите си да стори това, защото достатъчно е да сме онеправдани, за да се предадем с вяра на Божията воля. Достатъчно е да притежаваме поне нещо, за да го споделим с този, който няма дори и него. А когато ни налегне пределната старост, когато ни налегнат болестите, когато телесните сили вече ги няма, тогава всичко, за което току-що говорих, ще остане при нас. Ще остане при нас и горещата молитва, щото да бъдат простени всички неправди, щото всички хора да бъдат помилвани, щото всички да бъдат спасени.

Ако ние не живеем с този дух по отношение на заобикалящия ни свят, ние сме вън от Христовия дух и няма защо да се лъжем: за нас също се отнасят думите на Спасителя: не всеки, който ми казва „Господи, Господи” ще бъде приет от Моя Отец, а тези, които ще са творци на спасителното слово на милостта, на опрощението и любовта (Мат. 7:21). За мнозина нашият свят е страшен и дори много от нас, до които страховитостта на този свят не се е докоснала, живеят със страх, като се крият от света. С това обаче ние няма да се скрием от Божия съд: длъжни сме да живеем – или с труд, или с молитва, но винаги в духа на Христовото милосърдие, в името на спасението на света.

Ето какво лежи сега пред всеки от нас, като неумолим завет на Господа, и затова да съберем не само всички сили на духа, които може да се окажат много малко, но и всяка трошица вяра, която е в нас, и да се предадем в Божиите ръце – нека чрез нас Той да върши Своята воля. Да помним обаче, че тази воля винаги ще бъде за наша сметка, че ние сме длъжни да принесем жертва за това, щото някой друг да получи опрощение и нов живот. И това се отнася и в големия, широк мащаб, и в мащаба на най-простите, на най-близките наши взаимоотношения. Амин.

Превод: Борис Маринов

* Антоний (Блум), митр. Сурожский „Об ответственности христиан за весь мир” – В: Библиотека „Халкидон”; текстът представлява запис на проповед по Мат. 14:14-22, произнесена на 13 август 1967 г. (бел. прев.).