Богословските школи и християнското единство

Ваши Високопреосвещенства, скъпи отци и братя в Христа! Днешният ден е празничен за Санкт-Петербургската духовна академия, която представлявам на този конгрес. Съгласно „стария” църковен календар това е денят на св. апостол и евангелист Йоан Богослов, на чиято памет е посветен и нашият академичен храм. Апостол и първи истински богослов на Християнската църква, възлюбеният ученик на Христа Спасителя, св. Йоан за всички нас присъстващи тук е велик пример за православно богословстване.

В 17-та глава на Евангелие според св. Йоан четем следните думи на Господа: „Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе” (Иоан 17:21). Ако се замислим внимателно върху това голямо предизвикателство, което Христос отправя към всички нас, наистина ще бъдем удивени от недостижимата на пръв поглед висота на тази заповед. Единството на християните трябва да бъде така тясно, истинно и съкровено както единството между Лицата на Светата Троица. Външен израз на това дълбоко, същностно единство можем да видим в живота на първата християнска апостолска община, но в историята на Църквата подобни примери, за съжаление, са твърде редки. Можем да ги проследим в живота на отделни манастири, епархии и християнски общини в разни епохи и разни места в християнския свят. При все това, вследствие на нашата греховна човешка природа, отсъствието на силна вяра и воля и, разбира се, благодарение на усърдието на врага на човешкия род, дявола, ние срещаме неизброими примери на разединение и дори на открито противопоставяне вътре в самата Църква. И най-малките различия и особености на хората, на техните възгледи, подходи и желания, винаги са се превръщали в източници на сериозни неразбирателства и конфронтация. Това, разбира се, е резултат от егоистичния ни подход към нашия живот, от отсъствието на желание не само да пожертваме себе си, а просто да бъдем търпеливи и снизходителни към характера и слабостите на ближния. Именно поради тези причини разделението толкова често е преобладавало сред християните – дори сред онези от тях, които са обединени от истинната православна вяра. За съжаление, често ние не искаме да отстъпим от пътя на нарушаване на закона на Христовата любов: дори когато имаме Неговата заповед в умовете си, нашите сърца отказват да следват повелята на Христос.

Ако искаме да избегнем мрежите, в които ни улавя грехът на разединението, всеки от нас е длъжен да осъществява на практика себеотрицание и стремеж към даровете на Светия Дух, най-великият от които е дарът на жертвената любов. И това не е просто някакво рационално понятие или идея, а необходимост от носене на истински кръст, разпятие за нашето егоистично самолюбие. Друг път към Христос и към единение в Него не съществува.

Като засягаме темата за единството, не можем да не споменем и протичащите в съвременния свят процеси на глобализация. Обединението на Европа, глобализацията на целия свят действително са отличителни черти на съвременния живот. Като християни днес ние сме изправени пред упрека: защо вие не сте едно, не сте единни като нас? Тук следва да имаме предвид, че истинският отговор на този упрек са нашите грехове и едновременно с това да съзнаваме твърде различната природа на това ново – политическо и икономическо – европейско единство. Новата Конституция на Европейския съюз никъде не споменава християнската вяра и християнското наследство на влизащите в този съюз народи. И това не е просто неутрална, а в същността си антихристиянска позиция, за която ние, като християни, никога не трябва да забравяме. Гласове, които обявяват настъпването на пост-християнска ера в Европа, днес могат да бъдат чути все по-често и все по-високи. В същото време човешкото общество не може да действа без някакъв обект на открито или скрито поклонение, поради което напълно е възможна появата в новия Европейски съюз на открито и скрито антихристиянско идолопоклонство.

Великата империя на древния Рим е била толерантна към почитането на различни богове, но е изисквала от всички свои граждани задължително приемане на култа към римския император. Отказът да се принесе дори символично жертвоприношение върху олтара на императора е представлявал краят на много от съдебните процеси срещу тогавашните християни. Те са били осъждани на смърт от най-образовани и философски възпитани императори. Новата велика империя също може да наложи на своите членове нови изисквания, които да се окажат в противоречие с фундаменталните принципи на християнската вяра.

Нашата страна неотдавна излезе от един голям период на тоталитарен режим, който през цялото време на своето съществуване заставяше водачите на Църквата да подкрепят комунистическата му идеология чрез някакви „богословски” основания. В началото това се изразяваше в т. нар. „обновленческо” движение, появило се в 20-те години на миналия век, за да разцепи Църквата, въвеждайки идеята за осъвместяване на комунизма и християнството. „Богословите” от това движение се опитваха да открият във фигурата на Иисус Христос първия истински революционер – едновременно в политическия и в религиозния смисъл на тази дума. С времето към този подход беше прибавено и известно количество протестантски идеи.

В края на 60-те и на 70-те години политиката на съветското правителство беше насочена към една „миротворческа програма”. И отново църковните йерарси бяха принудени не само да вземат активно участие, но и да подсигурят „богословска подкрепа” за тази програма. Множество дисертации от твърде ниско богословско равнище бяха посветени на политическия ред през този период. Така, съвсем скоро изпитали опитите за външно влияние, ние днес имаме силна мотивация да защитаваме православното богословие от всякакъв вид политическо използване и нечестна употреба на драгоценното християнско наследство на богословската мисъл за целите на каквито и да било световни политически игри.

Връщайки се към проблема за християнското единство и ролята, която богословските школи имат за неговото достигане, тук трябва да отбележим голямата отговорност, която лежи върху тях в този смисъл. Разбира се, ние се нуждаем от далеч по-интензивен и тесен обмен както на преподаватели, така и на студенти. Нуждаем се още от сериозна работа във всяка школа с оглед изграждането ѝ според принципите на Евангелието и на Св. Предание. Нужно е да помним и факта (факт, който трябва да внушаваме и на нашите студенти), че обемът и възможностите на богословието са ограничени, че в действителност Църквата се ръководи от Самия Христос. И тази мисъл и вяра трябва да бъдат вложени добре в душите и сърцата на нашите бъдещи млади свещеници, учители и студенти. В противен случай те лесно могат да се превърнат в това, което нашият голям богослов Владимир Лоски нарича „светски кардинали”. За да избегнем този духовен капан ние трябва да намерим тънкия равновесен баланс между човешката активност и истинската, жива надежда в действията на Бога в Неговата Църква. Последното особено силно трябва да се проявява в духа на търпение, внимание, предпазливост и духовно разсъждение, което е така необходимо в съвременния, бързо изменящ се свят.

Обобщавайки опита на нашите духовни школи в продължение на повече от 30 години участие в икуменически конференции, конгреси и комисии, трябва да признаем, че тук резултатите на практика са нищожни. Като отчитаме този опит, който като цяло съвпада с опита на всички православни в тази област, ние несъмнено трябва да изместим акцента на нашите обединителни усилия към православните християни. Тази ориентация следва да бъде приоритетна на първо място по силата на самия принцип на единството на нашата православна вяра, а също така и в резултат от факта, че инославните понастоящем отново и отново потвърждават своето нежелание да се придържат твърдо към главните, фундаментални богословски догмати на нашата християнска вяра. Свидетелства за последното в съвременния западен свят има повече от достатъчно, както вече беше отбелязано тук в доклада на о. Джордж Драгас.

Искам още да акцентирам върху изключителната важност на силната вяра и преданост на нашите студенти към Христос и Неговата Църква. Това е особено важно днес, когато в нашето богословие е привнесено толкова много от протестантските критически методи на изследване. Ако нашите богослови и пастири не бъдат подкрепяни от силна православна вяра, тези методи ще доведат до раздробяване на цялостния християнски светоглед, до загуба на вътрешната хармония на християнската душа. Как обаче личност, която няма мир сама в себе си, ще може да стане източник за обединение в Църквата, в християнския свят? Именно поради това в нашите школи ние се нуждаем от възпитание на първо място на истински християни, които да могат да станат истински богослови и истински водачи към християнско единство. За изпълнението на тази задача е необходимо студентите да се приобщават към светоотеческата традиция не само с умовете си, достигайки чисто рационално до нея, но и в своя реален жизнен опит. Тя трябва да стане родна за техните умове и сърца.

„Този, който се моли, той е богослов” – казвал известният руски богослов св. Теофан Затворник. „Знанието възгордява, а любовта назидава” (1 Кор. 8:1) – слушаме от устата на св. ап. Павел. Всичко това означава, че възпитанието на нашите бъдещи пастири, учители и богослови трябва да бъде концентрирано върху следните цели и принципи:

1. Придобиване дух на търпимост, уважение и кротост.

2. Придобиване дух на самоотверженост, смирение и преданост към Църквата; разбиране, че всички ние вършим една и съща важна работа заради благото на Христовото стадо.

3. Силна вяра и жив опит в духовния живот в съгласие със светоотеческата традиция. Тази задача е от изключителна важност, особено в нашия век на неизброими съблазни, когато свободата се разбира далеч не в християнски смисъл.

4. Памет за ограничените възможности на богословската наука като цяло. Нейното неизменяемо ядро е обкръжено от множество изменящи се идеи, хипотези и предположения, но единството на православните християни може да бъде достигнато само в духа на Истината – вечна и неизменяема само в Христос и Неговата Църква.

5. Откритостта за диалог с инославните, по силата на общия дух на християнската любов, не трябва да затъмнява главния акцент върху увеличаването на сътрудничеството между православните от различните поместни църкви. Богословските школи могат и са длъжни да играят ключова роля в обогатяването на процеса на взаимно общение между автокефалните поместни православни църкви, които често биват упреквани за своето прекалено независимо съществуване до такава степен, че отстрани може да изглежда сякаш са отделни църкви, а не една Вселенска православна църква.

Мисля, че нашият общ живот в Христос и в Неговата Църква би бил по-добро свидетелство за инославните за реалното и живо единство във вярата и в Светия Дух, единството на истинната Христова Църква.

Превод: Борис Маринов

* За първи път текстът е публикуван в: Православието и светът днес. Шести конгрес на Висшите православни богословски школи, София, 5-10 октомври 2004, С.: УИ „Св. Климент Охридски” – „Омофор” 2006, с. 398-402; оригиналния английски текст – пак там, с. 394-397 (бел. ред.).