За църковността на духовната школа и на богословската наука

С разбираемо смущение и благоговеен сърдечен трепет се изкачих на тази катедра за първата си лекция. В тези най-незабравими за мене минути започва дейността ми на академичната катедра. Какво ли ме очаква, какво ще стане с мене тук дотогава, докато сляза от нея за последен път?…

Когато се сменят кормчиите на кораба и новият кормчия застане на своето място и хване рула, той преди всичко ще побърза да разбере направлението, в което върви и по което трябва да плава повереният му кораб. Зорко ще се вгледа в тъмнеещата далечина – там, където в мрака блещукат огньовете на спасителните фарове – и по светлината на тези неподвижни огньове с твърда и уверена ръка ще направлява той по морските вълни бяга на своя кораб. В донякъде подобно положение чувствам себе си в тези минути и аз. Съдено ми е било на тази катедра да сменя опитен и надежден кормчия – поне отчасти да заменя незаменимия. Млад и неопитен кормчия съм аз, а в науката – слабограмотен. И затова сега пред мене с цялата си острота стои цял ред въпроси: Защо съм дошъл тук? Накъде да вървя? Какво да правя? Да, позволявам си да смятам, че обстоятелствата на времето са добре известни на всички вас и че онези изисквания, които в последно време от различни страни се поставят към нас и към нашето училище в такова изобилие и така настойчиво – че всичко това не само пред мене, но и пред всички вас в началото на всяка учебна година, може би, с не по-малка острота поставя редица подобни въпроси – защо сме тук, какво да правим, към какви цели да се стремим? Като се надявам, че в нашето умонастроение сега има нещо общо, събирам и смелост, по мярата на разбирането си, да отговоря на тези въпроси в моята първа и встъпителна лекция – встъпителна не към курса на тази учебна година, а встъпителна в целия ми академичен живот и дейност.

Необходимо е за нас също така да погледнем и да видим дали някъде не се вижда спасителен за нас фар. Та нали, ако поетът въобще говори, че

Светилникът на истинската светлина
никъде по-ярко не гори,
отколкото във книгите на Новия Завет,

[1]

то на мен, преподавателят по Нов Завет, и на всички вас – събрани за лекция по Св. Писание на Новия Завет, за всички нас заедно е най-подходящо да търсим за себе си тази ръководна светлина тъкмо в книгите на Новия Завет. Естествено, започвайки дейността си на преподавател по Нов Завет, преди всичко си задавам въпроса: как именно Новият Завет учи за всяка въобще дейност на човека, който е християнин?

Задавайки си този въпрос, преди всичко, разбира се, аз си спомням за Господнята притча за талантите. На всекиго от нас е даден от Господа някакъв талант. И ние не бива да заравяме таланта си в земята, както е направил лукавият и ленив раб. Не можем обаче и да мислим, че талантът ни е даден за наша лична полза, в наша пълна собственост. Не, нашият Господ ще дойде при нас и ще ни поиска отчет. Какво сме ние? Нищо повече от стопани на чуждо имение. Ние сме само слуги на нашия Господар. А Неговото имение трябва да се умножава. Талантът не е наш и в него за нас няма похвала. Получил е някой пет таланта и с тях е спечелил още пет – едно може да мисли и да казва такъв: безполезен съм аз раб – сторих само това, което бях длъжен да сторя. Върху основата на тази притча можем вече да съдим за това как Новият Завет учи за всяка наша дейност – всяка дейност трябва да бъде насочвана към това, щото да умножава духовното имение на Господаря.

Всъщност, за същото, но по-ясно и по-подробно, говори св. ап. Павел. Онова, което в Евангелието е наречено талант, ап. Павел именува духовно дарование. Дарованията са различни, но те имат един общ източник – Светия Дух. На всеки, за обща полза, се дава по някое проявление на Духа: на един Духът дава слово на мъдрост, на друг същият този Дух дава слово на знание, на трети – вяра, на четвърти – дара на изцелението, на другиго – на чудотворството, на различаването на духовете, на различните езици, на тълкуването на езиците. И всичко това, както особено подчертава апостолът, произхожда от единия и същ Дух, разпределяйки на всекиго по нещо – така, както на Него Му е угодно (1 Кор. 12:4-11). Така че всичките способности на християнина не са нищо друго, освен духовни дарования. И това, че всекиму е дадено особено дарование и че всички дарования имат един общ източник, това вече указва към някаква особено цел на битието на всички тези духовни дарования. Не заради самия човек, не лично на него Духът е дал дарованието. Наистина, апостолът, веднага след като е казал за разделянето на духовните дарования, започва да говори за онова тяло, което съставляват християните. Всички християни са членове на едното тяло – макар и те да са много, съставляват обаче едно тяло. Нито един от членовете на тялото не съставлява някакво самостоятелно, затворено в себе си битие. Нито един от членовете не може да каже, че не принадлежи към тялото. Всички членове са неразривно свързани помежду си, така че един не може да каже на другиго: ти не си ми нужен (1 Кор. 12:12-27). Именно заради цялото тяло всеки отделен негов член е дарен с духовно дарование. И всеки отделен член е жив само тогава, и само тогава той действа съгласно своето предназначение, когато е неразривно свързан с целия организъм на тялото.

Веднага след това ап. Павел започва да говори за служението на отделните членове, което те принасят на цялото тяло. Едни Бог е поставил в Църквата за апостоли, пророци и учители, на други е дал даровете на изцелението, на застъпничеството, управлението, пастирството, учителството (1 Кор. 12:28; Еф. 4:11). Всичко това пък е дадено за делото на служението, за усъвършенстването на християните („πρός τὸν καταρτισμὸν τῶν ἁγίων”), за съзиждането на тялото Христово, докато всички не достигнем до състоянието на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство. А Тялото Христово – това е Църквата, и това тяло възраства в своето духовно съвършенство при действието на всеки член в неговата мяра, „чрез всички дарувани свръзки” (διὰ πάσης ἁφῆς τῆς ἐπιχορηγίας), т. е. чрез разнообразните възприятия на подаваните от Духа дарове (Еф. 4:12-13, 16). Тук можем да си припомним също така и думите на св. ап. Петър: „Служете един другиму, всеки с оная дарба (χάρισμα), каквато е приел, като добри разпоредници (οἰκονόμοι) на многоразличната Божия благодат” (1 Петр. 4:10). За да обобщим всички приведени от мене места, новозаветният възглед върху смисъла и същността на всяка човешка дейност може да бъде формулиран така: всяка дейност има в основата си дарованието от Духа, а според своето разкриване и целите си трябва да бъде църковно служение. Заради причастността му към Тялото на Църквата на човека се дават дарования, и само тогава той може да каже за себе си и другите да помислят за него, че ги употребява според предназначението им, когато ги превръща в служение на Църквата. И всяко дарование налага на човека някакъв дълг: непременно то трябва да се прояви в църковно служение. Ето как учи Новият Завет за употребяването на дарованията, т. е. за човешката дейност.

Св. отци и учители на Църквата преди всичко намират, че това учение „развенчава голямото превъзнасяне на високоумието”.[2] „За да смири превъзнасящите се”, апостолът е нарекъл способностите дарования.[3] „Не заради собственото достойнство, казва св. Йоан Златоуст, един е получил повече, а друг – по-малко, а заради другите”.[4] „Макар да имаме благодатта на различните дарования, всички те обаче ни се дават за служение на Църквата” – казва св. Ефрем Сириец.[5] А бл. Теофилакт вижда в новозаветния възглед върху смисъла и същността на човешката дейност нещо утешително за получилия по-малко дарование. Чул името на дара и получил по-малко, той може да започне да скърби за това, че сам е получил по-малко дарование. Чувайки за служението обаче това няма да е така, защото то насочва към труд и пот. Какво толкова има да се скърби, при положение, че Господ е заповядал на други да се трудят повече, а него е пощадил.[6]

В Новия Завет пък ние можем да видим как този именно възглед върху същността на човешката дейност прилагат към себе си св. апостоли. Те не наричат себе си по друг начин, освен само служители. Всеки – казва св. ап. Павел – трябва да ни смята за Христови служители и домостроители на Божиите тайни (1 Кор. 4:1). Кой е Павел? Кой е Аполос? Те са само служители и при това дотолкова, доколкото всекиму Бог е дал това. Павел е насадил, Аполос е поливал, но Бог е направил да израсте, а поради това и насаждащият, и поливащият са нищо, а всичко е Бог, Който прави да расте (1 Кор. 3:5-7).

Вече посочих как Новият Завет гледа на всяка човешка дейност – всяка дейност е църковно служение и трябва да бъде насочвана към полза за Църквата. Не може ли тази новозаветна мисъл да освети пътя, по който ни предстои да тръгнем? Мисля, че може.

Преди всичко не можем да не забележим, че така изложеният възглед за смисъла и същността на човешката дейност стои в рязка противоположност с господстващите в света възгледи по този въпрос. Та нали обикновено всеки талант се почита като някакво лично преимущество, а затова и служи като предмет на гордост. Нали този личен талант се употребява за създаване на лична кариера, на лично благополучие, и цялата дейност така често се насочва само към това, щото да тешим с нея беса на честолюбието, който с голяма изобщо охота и готовност се вселява във всеки човек. Обичайният светски възглед върху дейността не само не развенчава „голямото превъзнасяне на високоумието”: точно обратното – той всячески подхранва и укрепва това пагубно превъзнасяне. Който обаче иска да се ръководи от новозаветния възглед за собствената си дейност, той е длъжен да отхвърли решително чуждите за християнството предразсъдъци, според които талантът е лично преимущество и повод за чест и „благородна” гордост на своя притежател. Необходимо е преди всичко да смирим греховното си превъзнасяне, да осъзнаем себе си като раби, надзорници, οἰκονόμοι-и на Господнята благодат.

Възниква обаче едно недоумение. Та нали за всекиго е съвършено ясно и не изисква каквито и да било особени пояснения фактът, че животът на съвременния човек е много-много усложнен. Че пътищата на човешкия живот са разнообразни и многоразлични – че твърде разностранна е и човешката дейност. Нима може да се желае и да се изисква, щото при цялото разнообразие на своите житейски пътища, при цялото многоразличие на своята дейност всички хора – християните, разбира се – неизменно ще се придържат към новозаветния възглед за своя живот и своята дейност, съзнавайки сами себе си преди всичко членове на живото тяло на Църквата, а дейността си разглеждайки като църковно служение и насочвайки я именно към съзиждането на Тялото Христово, към ползата на Църквата? Нима да се изисква всичко това, дори да се мисли за него, не е наивна мечта, която е просто невъзможно да бъде сбъдната? Не е ли новозаветният възглед за смисъла на човешката дейност нещо неприемливо и абсолютно неприложимо в живота?… Сега обаче смятам за излишно да решавам въпроса приложим ли е или е неприложим този възглед към всеки род човешка дейност, може ли той да бъде всеобщо ръководно начало или не може. Сега мисля само за едно. Мисля за това, че за нас, които сме се събрали тук, зад стените на висшата богословска школа, подобен въпрос не съществува, че за нас той не може и не трябва да възниква. Своето пребиваване тук ние и можем, и сме длъжни да освещаваме с новозаветната светлина. Светилникът на истинската новозаветна светлина и може, и трябва да бъде за нас онзи пътеводен огън, по който ние трябва да насочваме академичния си живот и академичната си дейност.

Нашето училище е училище църковно: устроено е то от Църквата за удовлетворяване на нейните насъщни нужди и потребности. Та нали „Православната Духовна академия е висше църковно училище, което с християнското възпитание и висшата православно-богословска наука подготвя християнско-просветни дейци за служение на светата Православна църква: на първо място в църковно-пастирската област, а след това – и на останалите поприща на църковната дейност, за предпочитане в свещен сан”. Така гласи § 1 от Устава на нашето училище. Ето защо кой друг освен, разбира се, ние самите, трябва да съзнава себе си на първо място като член на Църквата, да живее нейния живот, да се утешава с нейните радости, да скърби и да более за нейните нещастия. Кой друг, освен самите ние, не само че можем, но и сме длъжни на цялата си дейност да гледаме като на изключително църковно служение. Едни от нас са призвани да разработват нужната на Църквата наука, други – в готов вид да получат онези научни знания, които ще им бъдат нужни на различните поприща на църковното служение – пастирското, мисионерското, духовно-учебното (§ 2). Ясно е обаче, че и едните, и другите трябва да бъдат одушевявани от едната обща идея на църковното служение, идеята на Църквата, като членове на която ние трябва преди всичко сами да се осъзнаваме. Не заради нас самите, а заради Църквата на нас са ни дадени душевните ни сили и различните ни способности, и не на себе си ние трябва да угаждаме със своята дейност, а на Църквата. В светлината на Новия Завет сме длъжни ние да съзнаваме цялата си дейност и да я вземем на плещите си не другояче, а като църковно послушание.

Църковно послушание поемам и самият аз, възкачвайки се на тази катедра. Та нали само Църквата придава смисъл и ценност на земното ни битие; нали само служението на Църквата, според моето мнение и убеждение, придава смисъл и ценност на земната ни дейност… Ако не се служи на Църквата, няма никакъв смисъл от каквато и да е дейност, а тогава няма и защо да се живее на Божия свят.

Идеята за Църквата може да има особено ръководно значение и в научната дейност. Към Църквата ние не само принадлежим, но и вярваме в нея, изповядвайки тази си вяра в деветия член от Символа на вярата. Църквата е по-висша от отделната личност, с всички нейни сили и способности, защото съборната Църква има надсветовните сили на Светия Дух. Затова от гледна точна на личността Църквата е неопровержим и съвършен авторитет – тя е стълб и утвърждение на истината. Науката се стреми към познаване на истината. В науката всяка отделна личност познава някаква истина. Очевидно, като съкровищница на истината, Църквата може и трябва да бъде ръководен авторитет за всеки, който търси истината. Не Църквата е тази, която трябва да се отказва от своите вековечни истини – в името на научното познание на всяка отделна личност, а обратно – личността трябва да се отрече от своите научни постижения, ако те противоречат на Църквата. По друг начин не може да бъде, най-малкото затова, защото листата на клонестото и величаво дърво на познанието се менят, понякога дори по-често, отколкото листата на дърветата от нашата академична градина. Те израстват бързо, за някое време зеленеят, но скоро пожълтяват, повяхват, изсъхват, падат и изчезват. И какво би било, ако в своето учение Църквата би се приспособявала към научното познание на всяка отделна личност или историческа епоха! Колко пъти ще ѝ се налага да отрича сама себе си? Нима за Църквата това не би било равносилно на самоунищожение? Вярвайки в Църквата, ние вече непосредствено притежаваме истината, само че разсъдъкът търси опосредствано знание. Това законно и естествено търсене трябва да получи своето пълно удовлетворение тогава, когато и по разсъдъчен път човекът достигне от същото това, в което е и вярвал.

В науката ние можем да търсим потвърждения на своята вяра и научно оправдание на Църквата. Тази последна задача на науката често не се осъзнава и дори се отхвърля. Нерядко научният работник достига до ортодоксални изводи, които оправдават вярата на Църквата. Кажете му обаче, че до тези свои изводи той е достигнал защото Църквата учи така: ще се обиди и ще твърди, че няма нищо общо с църковното учение, че неговите изводи са му подсказани от съвършено обективните научни данни, които с Църквата са съвпаднали само случайно и непреднамерено. Понякога се случва, разбира се, и това, но ако стремежът към оправдаване на църковната истина се смята за осъдителен, то къде е тогава вярата в Църквата? Ако аз вярвам, че Църквата притежава истината, то нима има нещо непохвално в това, че в научната работа съзнателно се стремя към истината? Нали кормчията на кораба не смята за свое престъпление това, че направлявайки своя кораб се ръководи от светлината на неподвижните фарове? И ако ние се смятаме за членове на Църквата, ако вярваме в Църквата, то, разбира се, в научната си работа ще се вглеждаме в непотрепващата светлина на неподвижните християнски догмати. В това за нас няма нищо осъдително – като членове на Църквата, по някакъв друг начин да постъпваме ние и не можем. Оттук и изводът: дейността ни зад стените на Академията е не само църковно послушание, но и трябва да протича в свободно послушание на Църквата.

Изслушал всичко това обаче, нима някой не си е помислил: какви са тези работи? Качил се на академичната катедра, този унижава науката, като я подчинява на Църквата и я изобразява като някаква слугиня на Църквата! Да, науката, и особено богословската, според моето убеждение трябва да бъде ancilla Ecclesiae [слугиня на богословието], само че това положение по никакъв начин не е унизително за науката – да служи на Църквата не може да е унизително за никого. Ancilla Ecclesiae – това е истинското място на науката, което единствено тя и може да заема за онзи човек, който съзнателно изповядва своята искрена вяра в Църквата.

Трудно и дори невъзможно е да се служи на двама господари, но едва ли е по-лесно да не се служи никому. Двамата господари изискват за себе си служение и изключително поклонение. Единият Господар е Христос, а другият – антихристът. Изборът е възможен само между тези двамата, враждебни един на друг царе, и на единия от двамата ние на всяка цена се кланяме. Христовото дело на земята е Църквата, против която водят своята ожесточена, но безуспешна война силите на ада. Съществуват сили на ада и съществува войнство Христово. И едната, и другата от враждуващите страни си има своите воини – въоръжени с различни доспехи, включително и с наука. Сама по себе си науката все още по никакъв начин не определя на коя страна трябва да застане човекът – това го определя вярата, а вече след вярата следва науката. Когато човек вярва в Христос, тогава и науката за него и в неговите ръце също служи на Христос. Когато пък човек вярва в антихриста, антихристов ярем надява и на науката. Доказателство за това, че науката следва вярата, е най-малко поне съдбата на Новия Завет. Та нали ако беше обратно, ако цялото дело бе в науката и вярата следваше науката, то отдавна учените хора щяха да са се договорили по отношение на Новия Завет. Ала какво виждаме? Стотици години около Новия Завет се водят научни препирни, за всеки негов стих е изписан по един кашон книги, лавиците на книгохранилищата се гънат под тежестта на научните произведения, но и досега най-православните книги излизат едновременно с виртуозно-отрицателните и Новият Завет по едно и също време за едни е просто литературен паметник от първото или от второто столетие на нашата ера, с достатъчно тъмно минало, а за други е слово Божие – живо и действено, истинско Св. Писание. Който е следил историята на науката и е размишлявал над нея, той, разбира се, с немалко удивление е забелязвал, че често и за най-сериозните учени някаква висяща едва ли не във въздуха, на тънката нишчишца на нищожния факт хипотеза е по-скъпа от противоположното ѝ твърдение, почиващо на редица надеждни за другиго факти. Кое обаче заставя учените хора да отхвърлят фактите и да предпочитат хипотезите? Това е вярата. Като една от най-ценните истини, в които се уверих тук – в Академията, смятам това, че така наречената свободна наука не съществува и не може да съществува. Науката е свободна докато е отвлечена. Ученият е свободен дотогава, докато прави такива математически изчисления, които не засягат неговата душа, неговия живот. Веднага обаче щом бъде засегнат въпросът за живота и за смъртта, за спасението и за погибелта, науката се подчинява или на Христос, или на антихриста, тъй като отговорът на тези въпроси не зависи от науката – той зависи от вярата в Христос или в антихриста. В отвлечените науки – например, в математиката – са установени множество безспорни и общопризнати истини, но за въпросите на живота спорят до безкрай, спорят страстно и ожесточено и това е именно защото спорът се води за вярата, а такива спорове винаги са най-напрегнатите.

Където върви за вярата спор
там, като вихър, има раздор,
и любовта, и дружбата там са пометени.

[7]

Споменах математиката – че там има множество непоколебимо установени истини, но твърде мъдро за това е разсъждавал един от философите (Лайбниц). Ако – казвал е той – математиката се въоръжеше против нашите страсти, то ние навярно не по-малко често бихме нарушавали нейните закони, в сравнение с онова, което правим по отношение на законите на морала; бихме оспорвали нейните положения, а всичките нейни аксиоми и теореми по най-искрен начин бихме смятали за софизми.

Нашата богословска наука с преимущество пред всички други се отнася до нашия живот, до нашето спасение и нашата погибел. Богословската наука е най-жизнената от всички науки и нито една от останалите науки не може да се сравнява с нея в каквото и да било отношение. Нима наистина е възможно на здравомислещия човек-християнин да му се каже, че за неговия живот и неговото спасение е по-необходимо да знае как са протекли пуническите войни, какво са правили някакви там каролинги или капетинги, какви храносмилателни органи притежават майският бръмбар или малката пеперуда – че всичко това му е по-необходимо да знае, отколкото да бъде, например, научно убеден в автентичността на Евангелието и на апостолските послания? Мисля, че всеки църковен човек ще каже: та какво ме интересува как се хранят различните бръмбари и с какво са се занимавали различните капетинги и каролинги – за моя живот, за моето спасение е несравнимо по-важно да се уверя в това, че св. Евангелие е произведение на св. апостоли, изпратени в света от Христос, а не някаква фалшификация от 2 век. И това, разбира се, е така. Въпросите, подлежащи на нашето обсъждане, са въпросите на живота и смъртта, на спасението и погибелта, това са най-жизнените възможни въпроси. А следователно и няма нищо удивително в това, че богословската наука е по-малко свободна от всяка друга – с голяма самоотверженост тя служи или на Христос, или на антихриста.

Ако усвоим този именно възглед за взаимоотношението между Църквата и науката – между вярата и науката, ние сме длъжни веднъж и завинаги да се издигнем над някои разпространени предразсъдъци. При нас съвсем нерядко „свободна”, „безпристрастна” наричат само отрицателната, противоцърковната наука. Напразно! Тя е пристрастна и то много повече в сравнение с църковната наука, защото е подчинена на антихриста, а нали на антихриста, разбира се, не може да се отрече постоянния стремеж да извращава истината и действителността. Ние пък и своето, и научното мислене пленяваме, съгласно заповедта на св. ап. Павел, в послушание към Христос (2 Кор. 10:5). Още по-често пък нецърковното направление в науката наричат „напредничаво”, „прогресивно”. Всичко това за църковния човек остава неразбираемо. Прогресивна е истината, а истината е в Църквата. И отричането на църковната истина е лъжа, а нима лъжата е преди истината? Нима лъжата е по-прогресивна от истината? Крайно време е да захвърлим всичките тези и подобните на тях предразсъдъци и това важи с особена сила за нас – църковните хора.

И така, говорейки, че науката трябва да бъде ancilla Ecclesiae, със самото това ние утвърждаваме само това, което е: науката винаги е ancilla или на Христос и Неговата св. Църква, или на антихриста, който води постоянна война с ненавистната на него Църква. А затова и въпросът се свежда само до това, вярваме ли ние в Църквата? Ако вярваме, то нека да не се срамуваме да изповядваме тази своя вяра ясно и открито, и зад стените на висшето църковно училище да носим църковното си послушание – в послушание към Църквата! А ако не вярваме? Ако не вярваме, тогава няма какво да правим тук и трябва да побързаме да си тръгнем оттук, защото, мисля си, в Духовната академия, зад стените на лаврата на преп. Сергий, да се враждува с Църквата и да се предпочита служението на антихриста пред послушанието към Христос е не само неуместно, но е дори и нечестно.

Да носим църковно послушание, в послушание към Църквата – ето го отговорът, който според силите си мога да дам на поставените в началото на тази лекция въпроси.

Твърде млад съм, господа, но не и дотолкова наивен, че да си въобразявам и сам да се наричам ваш учител. Не, обръщайки се към вас, мога да говоря за нашето поколение. Струва ми се, че пред нашето поколение лежи голяма задача и дори нещо повече – пред нашето поколение лежи нравственият дълг да осъзнаем себе си именно като църковни послушници и целия наш живот и дейност да не смятаме за нищо друго, освен само за църковно послушание. Работата е там, че, както винаги и навсякъде, църковният кораб трябва да плава против теченията на съвременния живот на човечеството. Строят пък на този живот

Винаги с лъжи е пълен
и срещу благодатта Господня
мътни пляскащи вълни
старае се той да повдига.

Та нима не е до очевидност ясно това, че триумфалната колесница на културата и на мнимия прогрес върви покрай Църквата? Тесен е за тази колесница пътят, прокаран от Христос и към който Църквата се придържа. Светът отдавна се е отделил от истинната Църква, а днес дори е и забравил за нея, като не вижда, нито разбира нищо друго, освен своите сурогати на Църква. У нас, в Русия, за Църквата е трудно, а може би и невъзможно да се забрави, защото елементите на църковността са влезли в народния бит и характер, пък и у нас Църквата все още заявява достатъчно гръмко за съществуването си. Ето защо, у нас е възможно да се враждува против Църквата, да върви борба против нея, но да не бъде тя забелязвана не е възможно. Несъмнено обаче отношението към Църквата и у нас е променено. Говорейки нагледно, за мнозина у нас Църквата е станала не майка, а баба. А нали отношението към бабата обикновено не е същото това, което е отношението към майката. Майка си синът слуша, естествено живее един живот с нея, с едни мисли и едни интереси. С бабата обаче не е така. Нейните възгледи често биват твърде изостанали. На нея може и да не ѝ се възразява, да не спорим с нея, за да не ни се сърди, и можем да си живеем посвоему. Така и Църквата за мнозина от нас изглежда като някаква неизгонена сякаш от ума им бабичка, баба-мърморана, със съвършено остарели и нелепи възгледи, които собствено никога не са и имали какъвто и да било жизнен смисъл. Добре е поне това, че тези свои възгледи тя на никого кой знае колко не натрапва. Та нали на практика у нас почти не съществува църковна дисциплина, и от принадлежащите към Църквата не се изисква абсолютно нищо. Като най-обикновено и безобидно явление у нас вече се смята човек да се нарича „по вероизповедание православен”, но за Църквата, за нейните догмати и нейните правила за живот да смята за съвършено непозволително да говори по друг начин, освен с тон на пренебрежение и насмешка. Предаността към Църквата са готови винаги да заподозрат в невежество и користолюбие. А църковният човек, който е просветен и е безкористен, да не изглежда по никакъв друг начин, освен като жалък и опасен мечтател. Все по-често и по-често на църковния човек днес се налага „да чува вик оглушителен”:

На място ли са
измислиците ваши в нашия век позитивен?
Много ли ви остава на вас, мечтатели?
Предайте се пред натиска на новото време!
Светът изтрезня, отминаха увлеченията.
Как ще устоите вие, които сте едно отживяло племе
против течението?

[8]

Струва ми се, че с мнозина от вас се е случвало същото: като разберат, че сте студент в Духовната академия, веднага да ви причислят към „отживялото племе”, което не може и не трябва да устои пред натиска на новото време. И не познавам по-печално и тягостно зрелище от това, да видиш студент в Духовната академия, който се извинява и оправдава за това, че е студент тъкмо в Духовната академия, при това нерядко да прави това с най-унизителните доводи – нещо от сорта на това, че едва ли не ние не е нужно на всяка цена да сме духовни и нещо повече – че и с науките ние можем да се занимаваме по светския начин. Не, господа, наблюдавайки съвременното отношение към Църквата, ние и следва, и е необходимо да отговаряме само с умножаване на любовта и безкористната преданост към Църквата, да отговаряме именно със съзидателно приемане върху си на църковното служение, на църковното послушание. Това е нашето истинско призвание. И от него ние няма защо да се срамуваме – то е високо, но е идеално и с нещо несравнимо. То е свято. Едва тогава ние ще можем да се надяваме, че

… връх над крайното ще вземе безкрайното.
С вярата в светото наше значение
ние ще възбудим насрещно течение
против течението!

[9]

Нашето значение е свято и в това не може да има съмнение. А на Църквата хората с искрена вяра в светостта на своето дело сега са особено нужни.

Църквата се е разпростряла по целия свят. Много ли обаче са висшите ѝ църковни училища? Ако се позамислим над този въпрос, неволно ще ни осени мисълта, че всяка Академия на Църквата е много нужна, че и студентът в Академията не е безразличен на Църквата.

Има времена и години, когато тази нужда нараства. Такова време, струва ми се, днес преживява нашата Всеруска църква. Съвсем накратко ще кажа и за това.

Може би никъде другаде Църквата не е разполагала с такива благоприятни условия за своето съществуване и процъфтяване, както в древна Русия. Тогава именно е натрупан нашият огромен народен духовен капитал. Преди два века обаче, при Петър I Църквата изведнъж се оказала пречка пред пренасянето на руската земя на полуезическите форми на държавния и обществения живот, и положението рязко се изменило. И на нея ѝ било отредено едно единствено ъгълче от народния живот. Тя била лишена от патриарх и от свободата на каноничния съборен живот. Поробеното православие запазило своето име „господстващо” и с външни мерки го опазвали от еретическите попълзновения против него. Плодовете пък от това двувековно положение на Църквата са могли да бъдат и те действително са били твърде печални. Църковният живот съвсем отслабнал, а на места се и изродил до чиста формалност. Богословието изгубило светоотеческото дръзновение и се принизило до схоластика. Служението на Църквата заприличало на чиновничество. Пастирите започнали да гледат на Църквата просто като на кърмителница на духовното съсловие и, надявайки се на външната държавна опека, свикнали да се занимават повече с това, с което на кораба се е занимавал и пророк Йона, когато е бягал към Тарсис (Иона 1:5). Въобще, в нашия църковен живот не са малко онези явления, които могат да бъдат обяснени само с това, че за двеста години хората са свикнали да живеят зад яка стена – в едно и също време ограждаща и стесняваща. И ето че изведнъж тази стена паднала почти до самата си основа. Враговете се окопават навсякъде – те трябва да бъдат посрещани с открити гърди, ала някогашните войници вече се чувстват на място само зад здравата и висока стена. Нужни са нови хора – нови войници, които не щадят живота си, когато се налага да бедстват „за отеческите закони”. Нужни са хора, съзнателно живеещи живота на Църквата, съзнателно и убедено възприемащи църковното послушание, църковното служение. Нужни са вдъхновени пророци, а не изпълнителни чиновници! Нужни са… Нужни са… Нужни са… Всичките пък тези „нужни са” са насочени към нас, към нашето поколение.

Нужно е да се строят нови стени около Църквата. Любов към Църквата, преданост към църковното дело, самоотвержено желание да се служи на Църквата до саможертва – ето камъните, от които трябва да се гради днес достойна за Църквата ограда от нейните врагове. С този материал и трябва да се запасим колкото се може повече. Едва тогава ще започне обновлението на църковния живот, приближаването му до каноничните идеали. Само наивни хора могат да очакват от обновлението на каноничния живот на Църквата някакви привилегии и земни изгоди за себе си. Трябва да признаем и твърдо да помним, че автентичният църковен живот, във всичките свои области, винаги изисква и подвиг и отричане от себе си.

На Бога да бъдат оръдие
за земните създания е тежко.
Рабите Си Той съди строго.

[10]

Нима не заради това някои гледат с безпокойство, и даже с ужас, на предстоящото възстановяване на автентичния каноничен живот?

Не е ли обаче престъпно да се бяга от служението на Църквата, когато има такава нужда от идейни църковни дейци? Мисля, че човекът от нашето академично поколение може да бъде спокоен в съвестта си само тогава, когато на питането на Църквата „Кого да изпратим” ще отговори: „Ето ме мене – пратете мене!”. И отговорът му ще бъде твърд и решителен, спомняйки си за нелъжовното обещание на Спасителя, че „който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси” (Марк 8:35).

С онова да се простиш, с което не ще успееш,
Та какво не си ти пожелавал – никога!

[11]

Ето ги, господа, онези упования и убеждения, с които съм въодушевен при своето встъпване на академичната катедра. Изложих ги пред вас прямо и откровено.

Заедно, докато сме тук, ние трябва да се заемем с нашето мъничко дело. По мярата на силите и способностите си да изучаваме своя предмет. Ще се наложи, разбира се, да вършим и немалко черна работа, която на пръв поглед няма непосредствено църковно значение и интерес. По друг начин и не може. Та нали научната работа ще е надеждна и ще има смисъл само тогава, когато е поставена на широка основа. Сред цялата тази маса от научна работа обаче не трябва да изпускаме от внимание онази основна цел, заради която се и заемаме с всичката тази работа. Идеята за Църквата и за църковното служение трябва да ни направлява и да ни вдъхновява. Към себе си обръщам сега призива:

Но ставай, лениви рабе Божи!
Господ желае: Върви, върви!
Превий се, орачо, над браздата!
Бори се, борецо, до късна тъма!

[12]

Бих бил обаче безкрайно щастлив, ако мога не само от свое лице, но и от лицето на всички вас, от лицето на самото наше училище, да отговоря на този призив с думите на нашия поет, богослов и човек на Църквата:

Вървя да свърша в труд и в пот
дела, от Теб определен ми
не ще склопя очи във сън,
не ще да се отпусна пред борбата.
И плуга няма да захвърля, като раб ленив!
Не ще избягам аз от него!
докато нивата аз не прорежа
за Твоята сеитба, Господи.

[13]

Владимир Троицки

Превод: Борис Маринов

* Свщмчк Иларион (Троицкий), архиеп. Верейский „О церковности духовной школы и богословской науки” – В: Богословский вестник, 4, 11, 1912, с. 485-500 (бел. прев.).