Православната църква в Източна Европа през 20 век. Въведителни текстове

Предисловие

За нас – православните – православието е Църквата на Св. Предание, подвизаваща се във „вярата, веднъж завинаги предадена на светиите” (Иуда 1:3), „без да отнема и да добавя към нея нещо”, както утвърждават отците от Седмия вселенски събор 787 г. Но същевременно ние признаваме, че това неизменно Предание трябва да се съединява с личния опит на хората и всяко поколение трябва да го преосмисли и преживее отново. Големият руски богослов на 20 век Владимир Лоски (1903-1958) пише: „Преданието е живо и творческо само в единството на човешката свобода с благодатта на Светия Дух”. И добавя, че Преданието е „критичният дух на Църквата”.

В настоящата книга, издадена от г-жа Кристин Шайо след дълъг труд, виждаме как православните християни от Източна Европа през 20 в. са приложили в живота си опита на това Предание: „винаги неизменно и заедно с това винаги живо и творческо”. Предишната книга, издадена от нея – Кратка история на Православната църква в Западна Европа през 20 век[1] – описва историята на възникването и израстването на общините на православните в страните от Западна Европа, които исторически не са свързани с православието. Настоящата книга разказва какво е преживяло православието в същия 20 в. в своите традиционни земи – православните страни. Тези две книги свидетелстват за живота на православните общини в Европа и дават много трудно достъпна извън тях информация. Задават и трудни въпроси относно бъдещето на православните общини в Европа. Например, какво е тяхното призвание през 21 в. – в дадения ни от Бога καιρός? Какви врати се отварят пред нас, какви са предстоящите възможности, перспективи и предизвикателства, какви опасности и какви изкушения ни очакват?

За православните християни 20 в. бе смутно време, с големи предизвикателства и нови надежди. Историята на православието през последното столетие беше белязана от три основни събития.

Преди всичко, две решаващи събития бележат началото на 20 в: болшевишката революция от 1917 г. в Русия и поражението на гръцката армия в 1922 г. в Мала Азия, след което в 1923 г. следва обмен на население между Гърция и Турция, който може да наречем на съвременен език „етническо прочистване”. Най-голямата и най-влиятелна православна църква – Руската – попадна под робството на войнстващия атеизъм и в течение на седем десетилетия бе обект на преследвания – ту преки и жестоки като през 1920-1930 г. или началото на 60-те, ту прикрити, както в годините след Втората световна война. Установяването на комунистическия режим в Русия обаче предизвика огромна емиграция на православни руснаци на Запад и така даде своя принос в конструктивния диалог между православните и западните християни.

Малоазийската катастрофа от 1922-1923 г. лиши Константинополската Вселенска патриаршия от по-голямата част от паството ѝ. От времето на Втория вселенски събор (381 г. в Константинопол) Вторият Рим беше главният църковен център на източното християнство. И във византийския, и в османския период Патриаршията има своята юрисдикция над огромна и гъсто населена територия. Паството ѝ обаче чувствително се съкращава, главно заради възникналите през 19 в. национални църкви в Гърция, в Сърбия, в България и в Румъния, а след това и поради обмена на население от 1923 г., който означава изгонване от Турция на всички православни, освен онези, които живеят в Константинопол. Започвайки с 1923 г. и още повече след гръцките погроми от 1955 г., православните гърци, останали в Константинопол, стават жертва на терор от страна на турските власти и днес живеят в печална изолация. Независимо от тези загуби обаче, Вселенският патриарх и днес остава primus inter pares (пръв между равни) в световното семейство на Православната църква.

Второто решаващо събитие, белязало историята на православието през 20 в., е експанзията на комунизма от 1945 г. насетне от Съветския съюз в страните от Източна Европа. С това Сръбската, Румънската, Българската, Полската, Албанската и Чешката православни църкви падат под атеистично робство и около 85% от всички православни живеят под игото на комунистически режим. Независимо от препятствията, поставяни пред православните, независимо от всички противодействия от страна на държавата, от всички гонения в тези страни, с изключение на Албания, нищо от тях не може да се сравни с гоненията в Русия 1920-1930 г. Както в следвоенната, сталинска Русия, така и в другите страни от Източна Европа, с изключение на Албания, целта на властите е била, по-скоро, да контролират Църквата, а не да я унищожат напълно.

Третото решаващо събитие е много по-благоприятно за Православната църква – внезапният, но окончателен крах на комунизма от 1988-1989 г. От този период насетне, всички православни църкви, с изключение на Вселенската патриаршия в Истанбул, се ползват с поддръжката или поне с положително-неутралното отношение на държавата към тях.

Как в общи черти да обрисуваме картината на живота на Православната църква в Източна Европа днес?

Положението на Вселенска патриаршия в Турция остава сложно, дори, можем да кажем, несигурно. В Истанбул постоянно живеят по-малко от 5000 православни гърци. В последните 40 години многократно натискът върху Патриаршията стигаше дотам, че изглеждаше все едно турското правителство иска напълно да я изгони от Турция. Дори се смяташе, че за самата Патриаршия ще е много по-добре ако напусне Турция и така да престанат непрекъснатите притеснения от страна на властите. Нека да припомним колко голям е броят на вярващите от Вселенската патриаршия, които се намират извън пределите на Турция: в така наречените „нови територии” от днешна северна Гърция, в Крит, на Атон, в огромната диаспора на Патриаршията по целия свят. Независимо от това, сегашният Вселенски патриарх Вартоломей I даде ясно да се разбере, че се чувства дълбоко свързан и задължен да поддържа вярващите именно в Турция, и съвсем няма намерението доброволно да напусне катедрата си там. Независимо от безброй многото препятствия, той активно работи в разни области на църковния живот, включително в диалога с останалите християни, с мюсюлманите, в сферата на екологията и т. н. Той е привърженик на влизането на Турция в Европейския съюз, но по този въпрос с него не са съгласни много от православните в Гърция.

Гърция и Кипър, – където църковната традиция възхожда още към апостолските времена, – са единствените страни, в които Православната църква е официално „основана” от държавата, независимо че в някои бивши комунистически страни, като Русия и Румъния, тя de facto се намира в подобно близко положение.

В Гърция и в Кипър по-голямата част от населението днес е кръстено в Православната църква. В Гърция и до днес се смята, че да бъдеш грък, означава да си православен. Не може обаче да се отрече фактът, че с увеличаването на урбанизацията и материалното благосъстояние, а в случая с Гърция и с встъпването ѝ в Европейското икономическо съобщество в 1981 г., влиянието на Църквата върху обществото отслабва. От началото на 50-те години на миналия век гърците постепенно отвикват да ходят на църква и днес, в неделните дни, храмовете на тази страна се посещават от не повече от 10% от населението. Но трябва да отбележим, че по времето на покойния архиепископ Христодул, Църквата там отново започва да води активен обществен и благотворителен живот и можем да предположим, че същото ще продължи и при неговия приемник – архиепископ Йероним, избран през 2008 г.

Какво пък може да се каже за Православната църква в бившите комунистически страни и, в частност, в Русия и Украйна, обърнати в християнството ок. 988 г., в Грузия, приела го в 4 в., в България и Сърбия, приели християнството от Византия през 9 в., в Румъния, където корените на християнството в Дакия, завладяна от римляните, са от 2-3 в.? Във всички тези страни след падането на комунизма се наблюдава възстановяване на външните църковни структури. Това се случва в частност в бившия Съветски съюз. В Русия и Украйна през 1987 г. е имало 6800 енории, а в 2007 те вече са 27300. Още повече впечатлява ръстът на мъжките и женски манастири – през 1987 г. те са само 19, а в 2007 г. броят им достига 716. През този период броят на богословските училища нараства от 3 до 70. Независимо от това и там броят на посетителите в неделен ден в храма е между 5 и 10% от населението, като значително нараства на големите християнски празници.

В цяла Източна Европа, било в Гърция и в Кипър, или в бившите комунистически страни, Православната църква се сблъсква с едно и също предизвикателство – в каква степен православните могат да противостоят на процеса на секуларизация, който вече доведе дълбок упадък на религиозния живот в Източна Европа? За шест десетилетия атеистична власт, независимо от огромните загуби, значителен брой руснаци остават верни на Църквата. Тяхната смелост и упорство пред гоненията представляват сами по себе си една от най-великите победи на християнството за всичките две хилядолетия на неговото съществуване. Тук обаче не можем да подминем и въпроса: дългогодишното изкушение на секуларния материализъм няма ли да се превърне в нещо още по-разрушително от откритото гонение против Църквата? Решаващ в това отношение ще бъде опитът от предстоящите тридесетина години.

Един от главните проблеми, с които православието се сблъсква през 20 в. и който, безусловно, не ще изчезне и през настоящия 21 в., се състои в отсъствието на единство и междуправославно сътрудничество, – не на ниво вероучение и богослужение, защото в тези области сериозни разногласия не съществуват, – а в областта на църковното управление и юрисдикции. Всички ние, православните, споделяме една вяра, нашите богослужения са еднакви и по принцип всички сме в литургично общение един с друг. На практика обаче проявлението на нашето вътрешно духовно единство е нарушено. Често за решаването на избухващи църковни конфликти са необходими десетилетия и изглежда ние пренебрегваме простите и действени методи за разрешаване на нашите недоразумения. Общението между Константинополската патриаршия и Българската църква, например, беше прекъснато за близо 70 години: от 1872 до 1945 г. В периода на втората половина на 20 в. бяха наблюдавани други подобни трудности. През 1967 г., без благословението на Сръбската църква, бе създадена Македонска църква, непризната от другите православни църкви. Изминаха повече от 40 години, а проблемът продължава да не е решен. През 1995-1996 г. в Естония нарасна напрежението между автономната Естонска църква, призната от Константинополската патриаршия, но не и от Москва, а също и между енориите и манастирите, намиращи се в юрисдикцията на Московската патриаршия. Независимо от преговорите между двете патриаршии, въпросът и днес не е окончателно решен.

Един от най-сложните въпроси е свързан с огромния брой вярващи в Украйна, разделени между три противоборстващи юрисдикции. Най-голямата и най-влиятелна група там принадлежи към Украинската православна църква (Московска патриаршия), призната за каноничната Православна църква в Украйна от всички останали поместни църкви. Някои от членовете на останалите две влязоха в контакт с Константинополска патриаршия, с надеждата да бъдат приети под юрисдикцията на Вселенския патриарх, който, независимо че прие под свое попечителство православните украинци, живеещи в Западна Европа, се отнася много внимателно към всяка намеса в делата на Църквата вътре в Украйна. Всеки случай това създава огромно напрежение в отношенията между Константинополската и Московската патриаршия. Преодоляването на обусловените от тази ситуация рискове ще има може би най-важно значение въобще за положителното развитие на православието в съвременния свят.

В течение на целия 20 в. липсата на сътрудничество между православните дълбоко тревожи много православни предстоятели, които търсят възможности да заявяват на всеослушание нашето църковно единство, но същевременно в практическо отношение и до днес по този въпрос е направено твърде малко. В самото начало на 20 в. – в 1902 г. – Константинополският патриарх Йоаким III се обръща към всички православни църкви с нереалистичното послание за необходимостта от спешното организиране на преки консултации между православните. В своя отговор (1903 г.) Руската православна църква подчертава, в частност, важността от специални съвещания на православните епископи от целия свят. В 1923 г. Константинополският патриарх Мелетий IV Метаксакис се опитва да свика такова съвещание, като обявява свикването на всеправославна конференция в Истанбул. За съжаление, само няколко православни църкви изпращат представители на това съвещание, а взетите решения, в частност това за новия календар, предизвикват нови сериозни разногласия.

В 1930 г. се състои нов опит за „специално съвещание”. Тогава на Атон се събира междуправославна „Подготвителна комисия”, чиято цел е да организира „просинод”, а сетне, в случай на необходимост, Всеправославен събор. В някои кръгове намекват, че този събор може да стане Осми вселенски. Разразилата се обаче Втора световна война възпрепятства организирането му. След това, през 1948 г. – по повод честването на 500-годишнината от автокефалността на Руската православна църква в Москва се провежда „Конференция на главите и представителите на автокефалните църкви”. Когато е бил обявен замисълът на тази среща, представител на Руската православна църква е дал да се разбере, че това ще подготви пътя за свикването на вселенски събор. Но тогава идва възражението от Константинополската патриаршия, заявяваща, че каноничното право да свиква всеправославни събори има само тя и така срещата в Москва е наречена не събор, а просто „конференция” – нещо, което за православната еклисиология съдържа огромна разлика. Независимо че конференцията в Москва от 1948 г. засяга и много от най-острите въпроси, засягащи Православната църква тогава, тя изпитва върху себе си и господстващия по това време дух на студената война.

В 1961 г. Вселенският Константинополски патриарх Атинагор повторно се обръща към идеята за велик и свят събор и организира Родоската всеправославна конференция, на която участват всички най-важни православни църкви. Следват нови православни срещи на Родос (1963-1964 г.), последвани от редица конференции в Шамбези, близо до Женева. На тях се обсъждат технически въпроси като правилата за поста, календара, и много по-сериозният проблем за организацията на Източно-православната църква. На срещите в Шамбези (1990-1993 г.) се утвърждава мнението, че в страните с паралелни православни юрисдикции църквите трябва да създадат епископски комисии за обединение на постоянна основа. Така бе сторено в редица страни от Източна Европа. Независимо че конференциите в Родос и в Шамбези активизират междуправославното общение, те така и не довеждат до свикването на Великия и свят събор. Освен това, тези конференции се проточват прекалено дълго през годините. Мечтите на патриарсите Йоаким и Атинагор са забравени или в по-добрия случай, отложени.

За неуспехите на тези усилия, насочени към едно по-тясно сътрудничество между православните, несъмнено огромна вина носи националистическият дух, царящ почти във всяка поместна православна църква. Твърде често православните чувстват себе си преди всичко гърци, руснаци, сърби и т. н., и чак след това – членове на Православната църква. Патриотизмът и любовта към отечеството и към традицията на отците са все скъпоценни качества, които могат да обогатят нашия християнски живот. Както казва Александър Солженицин в речта си при връчване на Нобеловата награда, „нациите са богатство на човечеството и обобщения на неговата личност – дори най-малката от тях носи в себе си своите особени цветове, пази в себе си особено отличие на божествения замисъл”. Същевременно нашето единство в единната Христова църква е несравнимо по-ценно от патриотизма. За съжаление в миналия и настоящ опит на Православната църква е объркан истинският порядък на ценностите. Предаността ни към собствения ни народ трябва да бъде „кръстена”, за да можем да стигнем до μετάνοια – покаяние в буквалния смисъл на думата, промяна на ума. В Символа на вярата ние, православните, утвърждаваме, че вярваме „в една, света, съборна и апостолска Църква”, но така ли е в действителност? Ние забравяме за предупреждението на св. Филарет Московски (1782-1867), че Символът на вярата принадлежи на тези, които го живеят.

От обръщането на имп. Константин в 313 г. до 20 век православието съществува преди всичко като държавна църква. По парадоксален начин това продължава и след падането на Византийската империя: под османска власт православните живеят като в някаква „държава в държавата”, в която гражданското и религиозното управление се осъществява от църковната йерархия. Същевременно – и това е най-значителният факт в историята на Православната църква през 20 век – през последните сто години, този традиционен съюз църква-държава изчезва или всеки случай поне значително отслабва. За броени часове той е изпразнен от съдържание в православните църкви в страните с комунистически режим и дори днес той частично да е възстановен в страни като Русия или Румъния, то е в много ограничен вид. В същото време в страна като Гърция съюзът между църква и държава е сериозно разклатен от растящата секуларизация. А това означава, че в почти всички православни страни днес епископите не зависят като преди от правителствата и политиците, а енорийският свещеник повече не може да се надява, че работата му ще бъде свършена от учителя в училището или от полицая.

Този край на църковно-държавния съюз означава обаче, че Църквата все повече и повече ще се опира на това, което никога не е преставало да бъде основен източник на живота ѝ – светата Евхаристия, извършвана по време на отслужването на божествената Литургия, причастяването с Тялото и Кръвта Христови. Преходът от държавна църква към Църква свободна, съществуваща в мултикултурно и секуларно общество, неизбежно ще бъде болезнен и ще се възприема на първо място като носещ материални загуби и изискващ многобройни жертви. Дългогодишният опит обаче показва, че тази промяна не е загуба, а печалба. Ако през 20 или в началото на 21 век Православната църква се лиши в значителна степен от своето материално и светско влияние, ако тя, смалявайки се, все повече и повече живее с това, което е едното потребно (Лука 10:42), а именно св. Евхаристия, то на това трябва да гледаме не като на наказание, а като на благословение. Това означава, че Църквата става самата себе си.

20 век несъмнено беше време на тежки изпитания за православните в Мала Азия, в Съветския съюз и в останалите страни от Източна Европа в комунистическия период. Същевременно, независимо от „огненото изкушение” (1 Петр. 4:12), през което в 20 век православието преминава, през 2000 г. то действително може да се смята за много по-силно, отколкото в 1900 г.

Що се отнася до монашеския живот, можем да кажем, че той процъфтява, когато процъфтява Църквата, и е в упадък, когато и Църквата е в упадък.

В заключение трябва да кажем, че в периода 10-12 октомври 2008 г. в Истанбул се състоя събрание на йерарсите на православните църкви, поканени там от Вселенския Константинополски патриарх Вартоломей I. От всяка църква бяха поканени по двама епископи. Петима йерарси не присъстваха по здравословни причини (на Сърбия и на България) или поради неотложни ангажименти (на Грузия, Румъния и Полша) и бяха представлявани от делегати. На 12 октомври в патриаршеския храм „Св. Георги” беше отслужена божествена св. Литургия от всички участници в срещата. Същия ден беше публикувана декларация в 12 точки, с която беше обявено началото на подготовката на Всеправославен събор по пътя на междуправославни консултации, които започнаха в 2009 г.

В свое Послание православните йерарси-участници в събранието изразяват своето „желание, независимо от всички трудности, да следват пътя на богословския диалог с другите християни, а също междурелигиозния диалог, в частност с юдаизма и исляма, защото диалогът представлява сам по себе си единствения начин за преодоляване на различията между хората – в частност, в епоха като нашата, когато всички разделения, включително и религиозните, носят заплаха за мира и единството на хората”.

В Посланието се казва още, че „вярното свидетелство на спасителното послание на Православната църква предполага преодоляване на вътрешните конфликти в нея по пътя на умиротворяване на националните, етническите и идеологическите разделения от миналото, защото само така православното слово ще има действено влияние върху съвременния свят”.[2]

Уверен съм, че читателят ще възприеме с интерес новата книга на Кристин Шайо – по същия начин, както възприе и предишната нейна книга История на Православната църква в Западна Европа. 20 век.

Диоклийски митр. Калистос (Уеър)

Въведение

Откривам самия себе си благодарение на другия

Ели Визел

През 2005 г. издадох сборника Кратка история на Православната църква в Западна Европа през 20 век. Целта на настоящята книга е да представи въведение към историята на православните църкви в деветнадесет страни на Западна Европа през 20 в.

Трябва да отбележа, че някои от държавите, разгледани там, са разположени по-скоро в Централна Европа, отколкото в Западна, но ако това трябваше да се уточнява, заглавието на книгата, което и така е прекалено дълго, щеше да стане още по-голямо.

Разбира се, събитията, преживени от църквите на различните източноевропейски страни през 20 в., са тясно свързани с една много наситена и бурна, а оттам и сложна политическа история на Европа в този период, белязана от многобройни промени на границите. Затова в тази книга пред очите ни преминава също и историята на Европа като цяло. Страните тук са отбелязани съгласно географските си граници от края на 20 в. Тъй като историята на Източна Европа през 20 в. често е слабо известна на широката публика, в нашата библиография предлагаме на читателите си няколко общи трудове по въпроса, като част от тези работи са снабдени с исторически карти.

Трябва да отбележим, че политиката е оказала силно влияние върху историята на православните църкви. В отделните статии читателят ще види, че отношенията църква-държава са били доста сложни, особено в страните с неправославно или нехристиянско мнозинство от населението. И при комунистическите режими, и по други политически причини огромен брой православни храмове и манастири са бивали разрушавани или национализирани, а много православни жестоко са страдали, затворени в лагерите на смъртта и дори мъченически загивали. Такава е съдбата и на другите християни в тези страни.

В края на 80-те в Съветския съюз и в зависимите от него страни в Източна Европа започва период на „перестройка” – на либерализация, а по-късно и на независимост, което значително повлиява върху живота на цялата Църква.

Историята – а по-точно отделните истории – на православните църкви от Източна Европа ще бъдат представени в следния порядък: на първо място Турция, а след това Гърция, Кипър, България, бивша Югославия и Албания, Румъния и Молдова, Унгария, а също Чешката република и Словакия (съставляващи бившата Чехословакия), Полша и балтийските страни, след това Украйна, Беларус и Русия и накрая Грузия.

Грузинската църква е една от най-древните православни църкви, основана в 4 в., когато християнството става там държавна религия, а в 5 в. Грузинската църква става автокефална. В периода 19-20 в. историята на Грузия е тясно свързана с тази на Русия. Географски погледнато, Грузия, както и Русия, е част от Европа, чиято източна граница преминава по хребетите на Кавказ.

Защо тук е включена Турция? Географски това може да се аргументира с факта, че престолът на Вселенската патриаршия се намира на западния бряг на Босфора, т. е. Патриаршията пребивава в Европа и по-точно в „европейска” Турция. В исторически план гръцката православна Константинополска патриаршия, основана в 4 в., е църква-майка на повечето от представените в нашата книга църкви и играе значителна роля в историята на православните църкви в Източна Европа, включително в 20 в. По време на Османската империя Константинополският патриарх е предстоятел на всички православни на Южните Балкани – тогава те съставляват част от гръцката православна община (rum millet), и това продължава в различна степен чак до края на 19 в.

Проповедта на Евангелието на Балканите започва в 9 в. с мисията на светите братя Константин-Кирил и Методий, които от Солун тръгват да проповядват Словото Божие сред славяните на родния им език.

По такъв начин във всяко царство или област на Източна Европа е била основана православна църква, която в многовековната си история е развивала неговата култура, идентичност и дори някакъв национализъм.

След това проповедта на Евангелието достига и по-отдалечени краища: Киевската земя (днес Украйна), както и на север, на територията на днешна Русия и Беларус, в Прибалтика и други страни на Източна Европа. Руската православна църква е основана в Киев през 988 г. и става автокефална в 1448 г.

Огромен брой източноевропейски християни, след разкола между православни и римокатолици от 1054 г., съхраняват принадлежността си към православието.

Ако през вековете Константинополска патриаршия е имала голямо влияние над християните на Балканите, то Московската патриаршия оказва подобно влияние върху православните, живеещи на териториите, завоювани от Русия на запад – по време на царуването на Петър Велики (1682-1725).

Същевременно, с разпада на Османската империя, продължил от началото на 19 до началото на 20 в., виждаме създаването на нови и независими държави, а сетне и на екзархии на православните църкви, и накрая, постепенно до края на 20 в., установяване на независими поместни национални православни църкви и патриаршии, имащи или автокефален, или автономен статут. Първата църква, чиято самостоятелност признава в ново време Константинополската патриаршия, е Гръцката църква, чиято автокефалия е провъзгласена в 1850 г.

За да бъде четена историята на православните християни през 20 в., както и в предшестващите периоди, е необходимо да се познават названията и географията на многобройните, различни православни юрисдикции, както и на православните групи, смятани за неканонични. Казваме това, защото някои от тях, като старообрядците и старостилците, ще бъдат споменати в нашите статии.

За всяка страна в новия общоевропейски контекст ще се предоставят и обобщени статистически данни, имащи отношение към различните християнски общини, както и мюсюлманите и юдеите.

В Източна Европа е разпространен и римокатолицизмът от латински и от източен обряд. Някои от православните приели римокатолицизма продължават да извършват божествената св. Литургия и другите богослужения според православния обряд. Те се наричат още и униати, т. е. пребиваващи в уния с Римокатоличесата църква.

Протестантите в Източна Европа принадлежат към различни обединения – сред тях лутерани, калвинисти и мн. др.

Православните църкви от Източна Европа поддържат икуменически контакти на национално и международно ниво. Почти всички стават членове на Световния съвет на църквите, основан 1948 г., както и на Конференцията на европейските църкви, основана в 1959 г. Други важни икуменически срещи с участие на християни от Източна Европа са станали с посредничеството на Съвета на Конференцията на епископите в Европа и на Християнската конференция за мир.

Православната Църква на Кипър – поради своето специфично средиземноморско разположение – се явява още и член на Съвета на църквите в Близкия Изток.

Протестантските и римокатолически мисионери бяха особено активни в Източна Европа в периода на промените. Това отчасти обяснява защо икуменическите контакти в някои от страните от този регион не винаги са били плодотворни и дори възможни. Неотдавна две православни патриаршии прекратиха своите отношения със Световния съвет на църквите: Грузинската патриаршия в 1997 г. и Българската патриаршия в 1998 г. На 11.10.2008 г. Московската патриаршия взе решение да преустанови отношенията си с Конференцията на европейските църкви.

В източноправославните страни, където в продължение на цялата своя история православни и римокатолици са се противопоставяли едни на други и дори са влизали във военни конфликти, днес е крайно важно да се поддържат добронамерени контакти, независимо че това понякога е доста трудно. Всъщност, с помощта на икуменизма днес християните могат да играят една изключително положителна роля в обединяваща се нова Европа, защото днешна Европа е крайно секуларизирана и, може да се каже дори, дехристиянизирана. Не трябва да се забравя и за християнските корени на Европа.

През цялото нейно историческо развитие в нея са живели и хора с нехристиянско изповедание – главно мюсюлмани. Затова е важно да се поддържат добри отношения с техните общности, както и да се води междурелигиозен диалог.

През 2006 г. в Европейския съюз влязоха Румъния и България. От 2007 г. повечето страни, за които се говори в тази книга, са пълноправни членове на Европейския съюз или се готвят за това. В новоевропейски контекст, към брюкселските учреждения бяха открити представителства на няколко от православните църкви: Константинополската Вселенска патриаршия от 1995 г., Гръцката православна църква – от 1998 г., Руската – от 2002 г., Румънската – от 2006 г., а в началото на 2009 г. представителство в Европейския съюз реши да открие и Кипърската православна църква. Този списък може би ще бъде продължен.

В 1999 г. бе основана Междупарламентарна православна асамблея, обединяваща православни парламентаристи от 24 европейски страни. През 2004 г. пък обединените православни духовни учебни заведения основаха Европейски форум на православните богословски училища.

На национално и международно равнище обединението „Синдесмос” организира за православната младеж срещи и мероприятия по цял свят, включително и в Източна Европа.

Представените тук статии са само въведение в историята на Православната църква в Европа от 20 в. За да бъде обхваната цялостно историята на Православната църква в Източна Европа през 20 в. са необходими много томове. Това може да стане възможно само когато бъдат отворени и станат достъпни всички църковни и държавни архиви, а този момент все още е твърде далече. Може би някои читатели ще бъдат удивени да намерят в нашите статии, посветени на 20 в., очерци от далечното минало на Църквата. Тези ретроспекции ни се струват полезни за разбирането на историческите корени на църквите, които често са доста преплетени и объркани. Както казва доминиканецът о. Ириней Далме, голям познавач на историята на източните църкви, никой исторически период не може да бъде разбран без вникване в историята поне на две от предходните столетия. Ние се опитахме да следваме този негов съвет, като често престъпвахме тази двестагодишна граница.

Историята ни предоставя възможността да разбираме трудностите на миналото. Разбирайки тези трудности, споменът за миналото трябва да ни научи да не повтаряме неговите грешки и най-вече да градим бъдеще, да строим една Европа на утрешния ден – включително и новия живот на Църквата.

В настоящата книга се стремихме да постигнем две цели: На първо място броят на източноевропейските страни, членки на Европейския съюз продължава да расте. Нима не следва и ние на политическо, междухристиянско и дори на междурелигиозно ниво да се научим да разбираме древните православни общности, към които принадлежат по-голямата част от вярващите в Източна Европа?

И, на второ място, да бъде помогнато на самите православни да разберат себе си, четейки собствената си история. Ще бъде много добре, ако те успеят да изживеят духа на национализма, като придобият всеправославен дух. Всички ние, независимо дали сме християни или не, е добре да преодолеем разделенията на миналото, а още по-добре е завинаги да приключим с тях.

Най-трудното е да бъдеш обективен в това, което засяга историята. Събирачът на тези статии искаше от авторите им именно обективност, а не полемика, същевременно при абсолютното съблюдаване правото на тези автори да се изкажат свободно. На мен се пада задачата да формулирам тук общото правило, към което, носейки своята лична отговорност за всичко, казано от тях, се придържаха авторите на всички статии.

Статиите са написани от православни хора – главно историци, но и не само, добре известни в собствените си страни, а често и зад граница.

Всяка една статия беше написана независимо от другите, което обяснява и някои повторения в текста. В края на всяка статия читателят ще може да намери и кратка библиография, където са посочени и книги на местните езици. Само в една от статиите библиографията е заменена с бележки.

Някои термини могат да са непонятни за неправославните читатели. Обясненията на тези термини могат да бъдат намерени в речника, който съпътства книгата.

Трудно е също така да бъде приведено в един стандарт изписването от различните автори на многобройните собствени имена. Повечето статии бяха написани от нашите автори на английски език, само три от тях бяха на френски, две на руски – за църквите в Русия и Беларус, и една на гръцки – за Константинополската патриаршия. Искам да изкажа своята благодарност към преводачите.

В заключение искам също така да благодаря на всички автори и на всеки, който с нещо спомогна в работата над тази книга, и чиито имена нямам възможност да посоча тук. Особена благодарност заслужават:

О. Иакинт Дестивел, Василиос Караянис (Кипър), д-р Наталия Кулкова (Русия), о. Антоний Ламбрехт от манастира „Шевтон” (Белгия), д-р Георгиос Лемопулос (КЕЦ, Гърция), о. Сергий Модел (Брюксел), проф. Власиос Фидас (Атина, Гърция), архидякон Радомир Ракич (бивша Югославия), о. Йон Саока (КЕЦ, Румъния), д-р Ирина Семьонова-Тян-Шанская-Байдина (Франция), Михайловско-Кошицки еп. Юрай (Странски; Словакия), Елена Тихонова (Беларус), о. Георгиос Цецис, о. Венедикт Йохану, проф. Иван Желев Димитров (България).

Гореща благодарност към моя духовен отец, съветник и постоянен помощник – о. Борис Бобрински.

Бих искала да изразя дълбока признателност и към митрополит Калистос (Уеър), известен британски православен историк и бивш професор в Оксфорд, който любезно се съгласи да напише предисловие към настоящата книга.

Кристин Шайо

Обща библиография:

1. Bafoil, F. Europe centrale et orientale. Mondialisation, européanisation et changement social, coll. „Références”, Paris: “Presses de Sciences-Po” 2006.

2. Binns, J. An Introduction to the Christian Orthodox Churches, Cambridge 2002.

3. Clark, V. Why Angels Fall. A Portrait of Orthodox Europe from Byzantium to Kosovo, London 2000.

4. Clements, K., T. Sabev “Europe”, A History of the Ecumenical Movement, Vol. 3 (1968-2000), ed. J. Briggs, M. Oduyoye, G. Tsetsis, Genève 2004, p. 533-564.

5. Eastern Christianity and politics in the Twentieth Century, ed. R. Ramet, Durham 1988.

6. Hopchick, D. The Balkans. From Constantinople to Communism, London 2002.

7. Journal of Ecumenical Studies, 36, 1-2, Winter-Summer 1999 – Специален брой на тема: „Плурализъм, прозелитизъм и национализъм в Източна Европа”.

8. Les Étapes spirituelles de l’Europe, des origines à nos jours. Guide européen des hauts lieux spirituels, dir. R. Aucourt, Paris: “Danaé” 1993 (с много карти и фотографии).

9. L’État des religions dans le monde, éd. M. Clévelot, Paris: “Découverte – Cerf” 1987.

10. Obolensky, D. The Byzantine Commonwealth: Eastern Europe, 500-1453, London 1974.

11. Pacini, A. L’Ortodossia nella nuova Europa, Torino 2003.

12. Parry, K. The Blackwell Companion to Eastern Christianity, Oxford 2007.

13. Sellier, A., J. Sellier Atlas des peuples d’Europe centrale, illustr. de Anne Le Fur, Paris: “Découverte” 2002 (многобройни исторически карти).

14. Tachiaos, A. Cyril and Methodius of Thessalonica. The Acculturation of the Slaves, New York, Crestwood 2001.

15. Ware, T. L’Orthodoxie. L’Église des sept conciles, Paris 1997, ²2002.

Виж също картите „Европа” в енциклопедия Larousse, 2005, col. 1354-1357.

* Kallistos (Ware), metropolitan of Diokleia „Forward”; Chaillot, C. “Introduction” – In: The Orthodox Church in Eastern Europe in the twentieth century, ed. Christine Chaillot, Oxford – Bern 2011, p. ix-xvii; 1-8 (бел. прев.).
Книгата се превежда и публикува на български език с разрешението на нейния съставител (бел. ред.).