Св. Марк Ефески и Флорентийската уния – Глава 8

Сключване на унията. По-нататъшни изисквания на Ватикана. Заминаване на гърците от Флоренция. Разказът на св. Марк Ефески за Флорентийския събор и за неговото участие в него

В края на предишната глава ние се спряхме на това, че обстоятелствата започват да се подреждат така, че е оставал последен шанс за спасяване престижа на Православната църква и на Византийската империя от заплахата на безславната уния. След откровеното заявление на папата, че изисква подчинение на себе си на цялата Източна православна църква и на самия император, при което това е изразено в достатъчно рязката и пряма формулировка на категоричното изискване, и след като са представени оскърбителните за Православната църква и за православното съзнание изисквания на Ватикана, дълбоко оскърбен, императорът заявява, че прекратява по-нататъшните преговори за уния и има намерението да се завърне в Константинопол.

Това обаче не е било обмислено решение, взето въз основа на минал опит, а само изблик на негодувание и на досада, каквото нееднократно се е случвало и преди – когато императорът заплашвал, че ще прекрати преговорите и ще се върне в Константинопол, след което обаче, едва ли не на следващия ден, преговорите са продължавали и гърците правели своите следващи отстъпки към латинянните, за сметка на православната вяра.

Същото се случва и сега: особено горещите привърженици на унията сред гръцките йерарси, а именно Исидор, Висарион и Доротей Митилински, поемат посредничеството между императора и папата и „уреждат проблема”, а цялата работа завършва с голямо угощение, което папата устройва за гръцките гости в своя дворец, докато по четирима делегати от всяка страна са заети в диспут по въпроса за привилегиите на Апостолския престол. Текстовете не са запазили за нас подробностите от тези диспути, но вероятно, съдейки по обстановката, в която са протичали, те не са и представлявали нещо значимо.

Доротей Митилински ни съобщава, че подир това гърците са имали свое вътрешно съвещание, на което са изработили следното изявление по отношение на първенството и привилегиите на Римския престол: „Що се отнася до главенството [ἡ ἀρχὴ] на папата, ние признаваме, че той е най-висшият архиерей и властник [ἐπίτροπος], представител и викарий на Христос, пастир и учител на всички християни; че направлява и управлява Църквата Божия, без обаче с това да се нарушават привилегиите и правата на източните патриарси”. Несъмнено, тази формула е била твърде дипломатична – условно са били запазени всички титли и наименования, които Ватиканът е изисквал гърците да приемат по отношение на папата, и в същото време, с последната фраза е бил ограничен неговият „primatus jurisdictionis”. По отношение обаче на църковната истина този компромисен подход е бил неуместен и е представлявал предателство спрямо тази истина и спрямо православния догмат за Църквата. Вече казахме, но и сега е уместно да повторим колко много ще да е страдал поради това св. Марк Ефески – този носител на църковната истина и безкомпромисен, безупречен защитник на Истината, който, – макар и сам да се е бил отстранил и да е бил отстранен от по-нататъшно участие в работата на събора, – все пак обаче, разбира се, е знаел и е чувал всичко, което се е случвало там. Св. Марк е имал свое определено мнение относно положението на Римския папа (което ще бъде и приведено по-долу), което е гласяло: „За нас папата е един от патриарсите, при това само в случай че е православен, а те [униатите] с голяма важност го обявяват за викарий на Христос, за отец и учител на всички християни”.[1]

Съставили приведената по-горе формула относно първенството на папата, гърците са били твърдо решени да не отиват по-далеч от нея и, в случай че латиняните откажат да приемат казаното там, да прекратят преговорите и да се завърнат в Константинопол, още повече, че от Венеция съвсем скоро е трябвало да пристигнат корабите за тяхното завръщане в родината. На 27 юни Исидор и Доситей отиват при папата и го уговарят да възприеме гръцката формулировка, колкото се може по-скоро да определи изготвянето на акта на унията и, в деня на апостолите Петър и Павел, тържествено да възвести мира и сключването на унията. Папата, при когото точно в този момент е протичало голямо събрание, се отнася благосклонно към предложението на гръцките представители и в същия ден им дава своето съгласие.

Андрей де Санта Кроче ни съобщава, че – по разпореждане на папата – кардинал Чезарини изготвя подробен доклад, който изнася на събранието на латиняните, относно всички преговори, които са се водили между гърците и тях и относно техния резултат. Той казва, че по отношение на догмата за Светия Дух е била предлагана цяла поредица от формулировки, докато те не се били спрели на една от тях, която е и трябвало да влезе в съборното определение. След това той съобщава, че е било решено в този документ да не се внасят думите, че светите Дарове се освещават изключително чрез произнасянето на евхаристийните слова на Спасителя, тъй като това би било оскърбително за гърците, а и не съществува необходимост, тъй като гърците официално са заявили, че те приемат това, правейки предния ден следното заявление: „За да бъдете изцяло сигурни относно нашето вярване, вижте при св. Йоан Златоуст, който говори съвсем ясно за това. Ние, впрочем, сме готови да признаем, че освещаването на светите Дарове се извършва само чрез произнасянето на словата на Христос”. След това кардинал Чезарини изчита онези точки от Хартулата, които е трябвало да легнат в основата на съборното определение. А нататък посочва, че с делото на унията трябва да се побърза, тъй като гърците желаят да си заминат незабавно. Накрая, както казва той, унията би била изключително важна, тъй като чрез нея Църквата ще придобие още много свои чеда.

По разпореждане на папата е била сформирана комисия за съставянето на съборно определение, каквото е и било съставено на 2 юли – на латински и гръцки език. Неговата редакция обаче не преминава така гладко, както то е съставено, тъй като императорът нееднократно възразява против някои от точките, изготвени така, че съзнателно да бъдат неприемливи за гърците, и латиняните действително правят някои отстъпки. Крайната редакция е единогласно одобрена от представителите на гърците и латиняните на 4 юли 1439 г.

След тържественото въведение и възхвалата на Бога, задето подир дългото и тежко време на разделение, с тежки усилия, отците на Западната и на Източната църкви са се събрали на свят и вселенски събор, и с готовност и ревност са обсъдили, между другите въпроси, и догмата относно Светия Дух,[2] дословно се казва: „След като бяха приведени свидетелства от Светото Писание и множество тълкувания от светите учители, източни и западни, от които едни говорят, че Духът Свети произхожда от Отца и Сина, а други, че Той произхожда от Отца чрез Сина, понеже всичките тези свидетелства изразяват една и съща мисъл, изразена с различни думи, гърците удостовериха, че когато говорят, че Светият Дух произхожда от Отца, те не смятат да изключват Сина, но им се е струвало, по техните собствени думи, че според латиняните, Светия Дух произхожда от Отца и Сина, като от две начала и две дихания [ex duabus spirationibus][3] – по тази причина те се предпазват да говорят, че Светият Дух произхожда от Отца и Сина. Латиняните, на свой ред заявиха, че ако според тях Светият Дух произхожда от Отца и Сина, това не означава нито изключване на Отца като източник и начало на цялата божественост [а именно на Сина и на Светия Дух], нито че свойството Духът Свети да произлиза от Сина, Синът го има не от Отца, нито че те приемат две начала и две дихания, но поясниха, че има само едно начало и едно извеждане, както са смятали дотогава. И доколкото от всичко това произлиза едно и също разбиране за истината, всички те достигнаха до едно и също разбиране, до един и същ ум, и с общо съгласие и общо одобрение сключиха следната света и богоугодна уния:

В името на Светата Троица, Отца, Сина и Светия Дух, с одобрението на този свят вселенски събор във Флоренция ние определяме, че всички християни следва да вярват, приемат и всички да изповядват, че Духът Свети е вечно от Отца и Сина, и има Своята същност и субсистентно битие[4] заедно от Отца и Сина, както и че произлиза вечно от Двамата като от едно начало и с едно изхождане, след като изяснихме, че казаното от учителите и отците за изхождането на Духа Свети от Отца чрез Сина отвежда към същата мисъл, и така става ясно, че както според гърците, така и според латиняните, Синът е също така причина за съществуването [principium subsistentiae] на Духа Свети, както Отец. И доколкото всичко, което има Отец, при раждането сам Отец е дал на своя Единороден и Роден Син, с изключение на свойството да е Отец, то и самото това [свойство], че Духът Свети произхожда от Сина, Синът вечно има от Отца, от Когото също вечно [æternaliter] е роден.

Освен това ние определяме, че разгърнатият израз на тези положения – „Filioque” – е бил добавен в Символа законно и благоразумно за разясняване на истината, когато го е изисквала необходимостта. Ние също така заявяваме, че Тялото Христово истинно се съвършава в пшеничния хляб, бил той безквасен или квасен, и свещениците трябва да съвършават самото Тяло Христово на олтара, очевидно всеки според обичая на своята църква – Западната или Източната.

След това [ние определяме], че душите на истински покаялите се и умрели с любов към Бога, преди да въздадат достойни за своите прегрешения и небрежения покайни плодове, след смъртта претърпяват очистване чрез очистителни страдания [pœnis]; така че за да получат облекчение за своите страдания им е от полза помощта на живите, а именно – свещените жертви, молитвите, милостините и другите дела на благочестието, които верните имат обичая да принасят за другите верни, следвайки постановленията на Църквата.

[Освен това ние определяме, че] душите на онези, които след кръщението не са се опетнили с никакъв грях, а също на онези, които след извършване на греха са го очистили или докато са още в тяло, или след като са излезли от него, както за това беше казано по-горе, веднага се приемат на небето и ясно съзерцават Единия и Триипостасен Бог – такъв, какъвто е, обаче едни по-съвършено от другите, според заслугите приживе. Обаче душите на онези, които умират в действен смъртен грях или дори само с този на прародителите, незабавно се спускат в ада, за да страдат там, макар и с различни страдания.

Освен това определяме, че светият Апостолски престол и Римският понтифик има първенство в цялата обитаема земя, а също че този Римски понтифик е наследник на блажения Петър, корифея на апостолите, и е истински наместник на Христос, глава на цялата Църква, пастир и учител на всички християни, и че Господ наш Иисус Христос в лицето на св. Петър му е дал пълната власт да пасе, направлява и управлява всеобщата Църква по начина посочен в деянията на Вселенските събори и в светите канони.

Освен това, възобновяваме реда, предаден в каноните, на другите досточтими патриарси, така че Константинополският патриарх да е втори след Светейшия Римски папа, Александрийският – трети, Антиохийският – четвърти и Йерусалимският – пети, като се съхранят всичките им привилегии и права”.[5]

*   *   *

Макар този документ, както е видно, да е съставен дипломатично, и за императора, и за латинските представители е било много трудно да го съставят с неоскърбителни за православния свят термини и да не засягат остри въпроси. В действителност обаче това е бил текстът на пълната капитулация на Православната църква, а заедно с това и текст, твърде оскърбителен. Гърците е трябвало: да приемат латинския догмат за „Filioque”; да признаят, че мненията на гръцките отци, които говорят за изхождането на Светия Дух, трябва да се разбират така, както е угодно на латиняните; да одобрят „Filioque” не само за бъдеща употреба, но и в минало време, казвайки, че то винаги е било нещо законно и разумно и така да отрекат възраженията срещу него на православните отци от миналото – при това да признаят, както е било угодно на латиняните, и че „Filioque” не е „additio”, а „explicatio”, което, както помним, толкова горещо са оспорвали по-рано. След това те е трябвало да признаят чистилище и въобще цялото латинско учение за състоянието на душите след смъртта, като например: за удовлетворяване за греховете; за умрелите „с любов”; за очистителни страдания; за степени на заслугите; за съзерцаване на Бога такъв, какъвто Той е по Своята природа; за незабавно следващо подир смъртта наслаждение за светците или мъки – за намиращите се в ада. По този начин всички усилия и всички доказателства на св. Марк – толкова проникновени и изтънчени, обосновани и дълбоки – всичко това е било унищожено. Накрая, гърците е трябвало изцяло да възприемат още и първенството на папата – и то не само по чест, изразено в онези изцяло неприемливи за православното съзнание наименования и онези атрибути на папата, които са напълно противоположни на православната еклисиология термини, но също така и да приемат негово първенство по власт, която папите уж били приели от Самия наш Господ Иисус Христос, в лицето на „княза на апостолите” – апостол Петър.

*   *   *

В неделя, 5 юли, гърците подписват унията.

От Деянията на Флорентийския събор ще приведем разказа за това, как е станало нейното подписване. Гръцкият митрополит пише: „Това нещо [текстът на унията] беше прочетено, както вече казахме на латински от кардинала на света Сабина Юлиан, а на гръцки от Никейския архиепископ Висарион; и ние целунахме коляното и десницата на папата и взаимно си разменихме целувки, бидейки в свещените облачения, и със своите собствени ръце подписахме това, което беше огласено; в това време нашите певци пееха „Да се радват небесата” – същото и на Слава, и на И ныне, а след това „Днес благодатта на Светия Дух ни събра”. И така, когато службата завърши ние се разотидохме”.[6]

Под текста се подписва императорът, подписват се и представителите на източните патриаршии – от лицата на патриаршиите си и от свое лице, подписват и йерарсите и останалите сановници на Църквата; едни от тях просто се подписват, а други – след като са изписали кратка фраза. Сред 33-те подписа на православни представители фигурира и подпис на руски епископ,[7] пристигнал на събора заедно с митр. Исидор: „Смиреният Суздалски епископ подписвам”. Подписват се и такива, които на събора са се заявявали като противници на унията, като Ираклийският митр. Антоний (чийто подпис следва веднага след този на императора) и Монемвасийският Доситей. Друг пък от йерарсите – Ставрополският – бяга от Флоренция преди подписването на унията.

Един само – един единствен йерарх – решително и дръзновено отказва да подпише унията, въпреки че това му е струвало неговия живот, и този йерарх е св. Марк Ефески. Привържениците на унията изискват той да бъде принуден да подпише унията, само че императорът не пожелава да предприема крути мерки против светеца. Тогава Исидор поисква св. Марк да бъде отлъчен от Църквата, само че, в отговор на това, сред гръцките йерарси се надигат гласове: „Бъди доволен, че ние подписваме нещо, което не сме имали намерение да подписваме, а патриарх ти няма да станеш”. Мнозина, голямо множество, ако не и мнозинството от подписалите унията, я подписват с отвращение и с отчаяние, страхувайки се от императора и от латиняните. Сиропул, който се подписва под Акта на унията, ненавиждайки я, пише в своята история, че е подписал само поради страх от императора. Отново той ни съобщава, че мнозина са били подкупени от латиняните, за да подпишат унията. За това, че паричният фактор е изиграл не малка роля в делото на унията, свидетелства и св. Марк – в Окръжно послание. Като следва разказа на Сиропул, Фроман[8] твърди, че, тъй като Актът на унията не е бил прочетен на гърците (нещо, което е станало на следващия ден), мнозинството от подписалите са подписвали „на сляпо”, като не са знаели точното съдържание на съборното определение. Ние обаче можем да се съгласим с Хефеле,[9] че, въз основа на водените дотогава преговори, гърците вече като цяло са познавали и съдържанието на крайния официален документ. По-добре би било да предположим, че, тъй като са виждали безполезността на каквато и да е инициатива и какъвто и да било труд за изясняване на добре погребаната истина, гърците дотолкова са се чувствали безпомощни, че са били готови да подпишат с еднакво безучастие всяко нещо – каквото и да им е било представено.

Фатален удар за унията обаче е било отсъствието на подписа на св. Марк Ефески – унията подписват императорът и представителите на патриаршиите, митрополитите и другите високи представители на Църквата, т. е. административно цялата Православна църква подписва, и все пак всички техни подписи не означават нищо в сравнение с този подпис – един единствен – на св. Марк Ефески. Този болен от смъртоносна болест – рак на дебелото черво – изтощен йерарх, поставен в немилост от властителите на мира сего, е духовният водач на православието и онзи гигант, който е представлявал Православната църква – силна в своята немощ, богата в своето убожество и непобедима в божествената си истина. Както казахме в началото на нашия труд, св. Марк Ефески всъщност е заемал, ако не по своето положение, то по значението си, първенствуващата роля сред гръцките представители на събора и латиняните отлично са разбирали това. Впоследствие, когато единството между гръцките йерарси престава да съществува и когато, накрая, св. Марк остава единственият непреклонен стълб на Православната църква, това негово значение нараства още повече – нараства до такава степен, че сам той е бил по-важен от всички. В надгробното си слово за св. Марк Георги Схолар казва, че той е бил мъж, „който дори и всички ние заедно не можем да заменим. Не могат да бъдат изброени добродетелите, с които той беше украсен – в себе си той съедини всички добродетели в най-висша степен. В наше време нямаше равен на него образец; такива мъже се явяват само поради особено Божие жребие…”.[10] В тези страшни дни на събора във Флоренция обаче православните представители не оценяват достатъчно значението на св. Марк Ефески и не се вслушват в неговите увещания да запазят православието неповредено и, при така стеклите се обстоятелства, да не искат уния с Рим. В много по-висока степен – макар и враждебно – оценява значението на св. Марк папа Евгений IV – човек с несъмнено държавнически ум. Ето защо отсъствието на подписа на св. Марк под Акта на унията той оценява като пълен провал на унията. Сиропул разказва, че когато кардиналите на папа Евгений представят пред него Акта на унията, подписан от гръцките представители, папата пита подписал ли е св. Марк Ефески, след което, като не вижда неговия подпис сред подписалите казва: „И така, не сме свършили нищо!”.[11]

С голямо озлобление отбелязва факта на неподписването на унията от св. Марк още и ревностният униат, съвременник на св. Марк, Йосиф, еп. Метонски, в своя хвалебствен Синаксар за Флорентийския събор.[12]

Да се върнем обаче към изложението на историята на събора.

В същия ден, когато гърците подписват Акта на унията, те е трябвало да понесат и още едно твърде тягостно за тях дело. Както ние вече нееднократно видяхме, латиняните са искали уния с Православната църква по смисъла не на равноправие на двете църкви, нито дори на известен взаимен компромис, в случай, че това се окаже необходимо, а на пълно подчинение на Православната църква от Рим, пренебрегвайки изцяло богатото светоотеческо наследство, традициите и дълбочината на православието. Ако и да били направили някакви отстъпки пред гърците, като не внасят в Акта на унията латинското учение за освещаването на светите Дарове единствено със словата на Спасителя, те обаче ги принуждават да признаят това тяхно учение и изцяло да се откажат от учението на Православната църква, подписвайки документ, посветен изключително на въпроса за Евхаристията. Това става на събрание при папата, на което Висарион прочита изявление от лицето на всички гърци, в което казва, че тъй като някои от латиняните били имали съмнения в това, че гърците признават, че светите Дарове се освещават с произнасянето на евхаристийните слова на Спасителя, то за да се разсеят всички съмнения, той – пред лицето на папата и на всички предстоящи – уверява, че на основание на светите отци, и особено на св. Йоан Златоуст, гърците вярват, че „словата на Спасителя са и тези слова, които изменят и пресъществяват хляба и виното в истинни Тяло и Кръв Христови и че тези божествени слова на Спасителя притежават цялата сила да пресъществяват [omnem virtutem transsubstantiationis habent]; във всичко това ние изцяло следваме нашия светейши учител и неговите слова”. Междувременно, както видяхме във вече приведеното от нас съчинение на св. Марк за освещаването на светите Дарове, думите на св. Йоан Златоуст следва да се разбират различно от начина, по който ги е тълкувал Висарион, за което и свидетелства последованието на Златоустовата литургия.

След подписването на унията, на следващия ден става и тържественото прочитане и промулгиране на Съборното определение (Акта на унията). Това се случва в съборния храм във Флоренция. Кардинал Чезарини го изчита на латински, а Висарион Никейски – на гръцки. След това папата отслужва тържествена меса.

След подписването на унията гърците полагат усилия колкото се може по-скоро да напуснат Флоренция. Първи си заминават братът на императора – Димитри Палеолог, който взема със себе си Антоний Ираклийски и Георги Схолар. И тримата далеч не са били сред приятелите на унията.

Изглеждало е сякаш по-голямо унижение за Православната църква не е могло и да съществува, но на латиняните и това е било малко – нужно е било и още. Макар и унията вече да е била сключена, те поискват от гърците да дадат отговори (а по-вярно отчет) на следните въпроси: защо на Литургията те добавят към светите Дарове и други частици от просфори; защо скланят глави, когато от жертвеника на престола се пренасят все още неосветените Дарове (т. е. по време на Великия вход на Литургията); защо вливат топла вода в чашата (т. е. „теплота”); защо преди освещаването на светите Дарове те казват: „и един от войниците прободе с копие ребрата Му…”; защо те казват: „И звездата дойде, и се спря над мястото, дето беше Младенецът…”; защо миропомазването извършват не епископите, на които това е дадено, а свещениците; защо те помазват починалите с елей преди погребението; защо преди извършване на Литургията свещениците и епископите не се изповядват; защо не се задоволяват при освещаването на светите Дарове само до евхаристийните слова на Спасителя, но прибавят още: „И направи този хляб драгоценно тяло на Твоя Христос” и „като ги претвориш чрез Твоя Свети Дух. Амин. Амин. Амин”; защо, противно на словото Божие дават разводи и, накрая, защо още тук, във Флоренция те не са си избрали патриарх, а искат да си заминат без да имат глава на техните църкви.[13] С други думи, папата е бил решен да „сложи в джоба си” всичко онова, което се отнася до Православната църква. Ставало е дума не просто за желание да получи информация, а, както ще видим от по-нататъшното изложение, за скрито изискване.

По волята на папата императорът изпраща при него няколко митрополита, които онзи е поискал за разяснение на всичките тези въпроси, но тези митрополити отговарят, че не са упълномощени да отговарят на папата, а за всичко да доложат на императора.

Няколко дни по-късно, на 14 юли, папата вика при себе си всички гръцки епископи, които все още не са си заминали и им казва: „Тъй като ние сега достигнахме до единение във вярата и тъй като аз съм вашият глава, то съм длъжен да ви напомня за някои неща и да ви дам няколко съвета, които ще способстват за укрепването на благочестието и на Църквата: 1) необходимо е да коригирате вашата практика по отношение на разводите; 2) да накажете бунтовника против унията – Марк Евгеник и 3) на мястото на починалия патриарх да изберете още тук друг патриарх.

Гръцките епископи обаче, вече крайно ядосани от всички латински изисквания и от всички отстъпки пред собствената си съвест, които им се било наложило да направят, за първи път дават отрицателен отговор на папата на всичките негови изисквания. И му отговарят, че те не са упълномощени да дават официални отговори, но че тяхното лично мнение относно изискванията на папата е, че те са несвоевременни, защото: 1) макар и в Православната църква да се дават разводи, то това се прави само на основание на твърде светски мотиви; 2) Ефеският митрополит може да подлежи на отговорност едва тогава, когато му бъде представено формално обвинение (относно последното императорът се разпорежда да предадат на папата следния отговор: тъй като Марк Ефески е наш йерарх той подлежи на нашия съд и е наша работа да отсъдим има ли той вина, за да бъде и подложен на съд; „и така, след като той е наш, папата не може да изисква Марк да бъде изправен пред неговия съд”[14]) и 3) по обичая, Константинополският патриарх се избира в своята си патриаршия и неговата интронизация се извършва в храма „Св. Софѝя”. По-нататък те заявяват на папата, че императорът няма намерението да прави каквито и да било по-нататъшни отстъпки.

След последвалото подир това увещание на папата всичко това е било доложено на императора, който се разпорежда неговите представители повече да не дават никакви отговори по споменатите три точки.

Оттам нататък папата престава да повдига по-нататъшни въпроси и – както казва римокатолическият историк Хефеле – „… позволил на гърците да не променят нищо от своите обреди и обичаи, от литургическите си обреди, брака на свещенослужителите и т. н.”.[15]

Сиропул разказва, че недълго преди отпътуването на св. Марк от Флоренция той е бил извикан при папата и е имал с него дълъг разговор. Оригиналът на този разказ е толкова интересен, че ние ще го предадем изцяло от тази, отпечатана три столетия назад книга:

„Папата пък помолил императора да изпрати Ефеския [епископ] при него. Тогава императорът извикал Ефеския и му казал: „Понеже папата спомена за теб вече на два-три пъти, ще трябва да отидеш. Обаче не се бой, понеже аз говорих, обясних много неща за теб и уредих с папата да не те сполети никаква суровост или вреда. Затова иди и изслушай всичко, което ти каже, и отговори откровено на неговите думи така, както сметнеш за най-подобаващо”. И така, Марк се отправил при папата и като го заварил да седи на затворени врати с кардиналите и шест епископа, избрани за този съвет, се поклонил, и виждайки, че всички наоколо седят, казал: „Оплаквам се от бъбреци и от краката си, нямам сили да стоя”, след което веднага седнал. Папата дълго разговарял с Марк; неговата цел била и той да се убеди да последва решенията на събора и да отстъпи пред унията, а ако не го направи, ще претърпи онова, което са претърпели неподчинилите се на Вселенските събори, които са били низложени и отхвърлени като еретици. На словата на папата Марк дал достатъчно обширни отговори, а що се отнася до неговите заплахи за осъждане, той казал: „Съборите са осъждали неподчинилите се на Църквата и приели учение противно на нейното, които са го проповядвали и са се борили за него, поради което са наречени „еретици”. Съборите първо са осъждали самата ерес, а след това придържащите се към нея. Аз обаче съвсем не проповядвам свое собствено учение, не съм въвеждал нищо ново, нито съм заставал зад някакво чуждо и погрешно, но се придържам единствено към онова чисто учение, което Църквата е приела от нашия Спасител Христос и неуклонно е следвала до ден днешен, към което се е придържала и светата Римска църква преди схизмата, не по-малко от нашата, Източната, което благочестиво учение и вие винаги преди сте хвалили, а често хвалехте и на настоящия събор, и което никой не може в нещо да порицае или оспори. И ако аз се противя и не искам да отстъпя от него, как мога да бъда подложен на онова осъждане, на което се подлагат еретиците? Кой мислещ здраво и благочестиво ще постъпи така с мен? Първо трябва да бъде осъдено учението, към което се придържам, но ако вие го признавате за благочестиво и православно, то защо ще заслужавам наказание?”. И като казал тези и други подобни неща, и изслушал папата, той се обърнал и си тръгнал”.[16]

На 26 август 1439 г. императорът, заедно със св. Марк Ефески, отплува през Венеция за Константинопол.

Така печално завършва страницата от историята, която се нарича „Флорентийска уния”. Ферара и Флоренция – две имена, които е имало да станат и е трябвало да станат благословени за всички времена в историята на Църквата, като символи на завръщането към предишното свято църковно единство, се превръщат в гробище на големи надежди и разбити илюзии, имена горестни за православното съзнание.

Изглеждало е сякаш Православната църква е разбита, сведена до нулата, изчезваща от историята. „Не е така обаче – не е така!” – ще кажем с думите на св. Марк.[17] Борбата за православие е продължавала. Тази борба ще бъде водена от св. Марк Ефески – самият срещу мнозинството; онеправданият, против ползващите се с власт, почит и богатство; болният от рак, против властители и велможи, против висшия клир и самия император; затвореният против свободните… И той ще победи, защото с него е била Истината, а тя е непобедима. Тя може да бъде скривана, но ще дойде време, когато тя ще възсияе, а това именно е знаел и светецът, както ни казва и Георги Схолар, говорейки за св. Марк: „Той се надяваше да победи всички свои противници с едната само сила на Истината”.[18]

*   *   *

По-долу ще приведем кратко съчинение на св. Марк Ефески – негово изложение за историята на Флорентийския събор и разказ за дейността му на този събор. В Глави 1 и 2 на нашето съчинение, когато говорихме относно източниците за съставяне на житието на св. Марк Ефески и историята на Флорентийската уния, посочихме и това съчинение, което, независимо от своята краткост, има за нас голямо значение.

Това съчинение на св. Марк, както и неговото „Изповедание на вярата” и неговото „Окръжно послание”, се превръща в съчинение, което ще се разпространи нашироко сред верните – вероятно като циркулярно, което е съпровождало двете гореспоменати съчинения на св. Марк. Завърнал се в Константинопол или, може би, вече пристигнал в Ефес, св. Марк отправя към всички верни истинен и безпристрастен разказ за събитията във Флоренция и за своето участие на събора в Италия. Краткостта на това съчинение и необикновената сбитост на повествованието, неговите заключителни думи и в същото време фактът, че то се е запазило в множество ръкописи – всичко това говори в полза на нашето предположение, че то се е разпространявало от ревнителите на православието по всички краища на тогавашна Византия.

Съчинението е запазено в следните ръкописи: Atheniensis 652, fol. 4-7; Parisinus 1218, fol. 451-454; Ambrosianus 899, fol. 118-120; Matritensi 77, fol. 309; Monacensi 145, fol. 188-191; Monacensi 256, fol. 118-123; Barocciano 114, fol. 149; Oxonian Laud 73, fol. 74; Palatino 403, fol. 96-99. Частично то се среща също и в Деянията на Флорентийския събор, събрани от Хардуин (t. 9, p. 549), а също така е поместено и от абат Мин, в т. 159 от гръцката серия на неговата Патрология, съпроводено от „refutatio” [опровержение], написано от Йосиф, епископ Метонски – най-злият униат, комуто принадлежи и хвалебен канон и синаксар на Флорентийския събор (PG, t. 159).

Г-н Луи Пти е поместил това съчинение – според Парижкия ръкопис 1218, fol. 451-454 – в Patrologia Orientalis, 17, p. 443-449, от което издание, както и досега, ние извършваме нашия превод на руски език.

Изложение от [Mарк] пресветият митрополит на Ефес, по какъв начин е приел архиерейско достойнство и разяснение за събора във Флоренция

1. По повеля и заради нуждите на Христовата Църква приел архиерейското служение, което е над моето достойнство и сила, аз последвах Вселенския патриарх и дадения от Бога цар и самодържец на събора в Италия, без да държа сметка нито за моята немощ, нито за трудността и величието на това дело, но уповавайки в Бога и в тези общи предстоятели, вярвах, че всичко ще е наред и ще извършим нещо велико и достойно за нашия труд и надежди. Когато обаче пристигнахме там, ние от опит разбрахме какво е отношението на латиняните към нас – различно от това, на което се надявахме – и веднага ни се наложи да изпитаме отчаяние по отношение на благополучния резултат. Така един от нас, като видя това, каза на другиго, който стоеше близо до него: „Едва ли ще бъдат готови да променят каквото и да било от своите обичаи и от своето учение тези мъже, които демонстрират такова превъзходство над нас”. А междувременно ние, съгласно разпореждането, очаквахме и търпяхме дълго отлагане, докато бъде събран и учреден съборът. Ето че, обаче, настъпи краят на отлагането и, след като изминаха много дни, ние – гърци и латиняни – едвам се събрахме на едно място, за да обсъдим най-напред добавката към Символа.

2. И така, след като ми беше поверено да дам начало на дебата, първо в предисловието аз се постарах да отнеса към тях причината за разделението и да ги обвиня в липса на приятелско отношение и в презрение към нас, докато пък те се защитаваха и хвърляха вината върху нас, оправдавайки себе си, тъй като за тях това е нещо обичайно. След това, на последващите събрания, имайки под ръка Деянията на Вселенските събори, прочетох от тях определенията, в които онези божествени отци забраняват промяната в Символа дори само с дума или със сричка и отправят страшни клетви против онези, които някога биха дръзнали да направят това: така че, заради подобна промяна, епископите и клириците да бъдат лишени от свещенство и да бъдат чужди на дадената им благодат, а миряните – да подлежат на анатема, т. е. отлъчване от Бога. При това, с помощта на неопровержими силогизми, аз представих логическата необходимост от моите думи и че не е възможно тези определения да се разбират по начин различен от този, по който сам съм ги изтълкувал и разбрал. Тъй като обаче ние се убедихме, че от този момент нататък латиняните основателно се разголиха в пренията с нас, – защото техният предмет не беше истината и те не си бяха поставили за цел тя да бъде намерена с усърдие, а само да изглежда, че нещо казват и да занимават слуха на своите (тъй като тяхно неотменимо задължение беше да лишат от смисъл заседанията, та после да изглежда, както самите ще кажат впоследствие, че са обезсилили всичко, казано от нас), то от този момент нататък, вече изоставили дискусиите, ние ги помолихме (та какво ли друго можехме да сторим, за да привлечем тези каменни души!) да достигнем до онова добро съгласие, което имахме по-преди по отношение на самите нас и на нашите отци – когато бяхме на едно и също мнение и между нас нямаше разкол. Да говорим това беше същото, като да пееш в глухи уши или да вариш камък, или да сееш на камък, или да пишеш върху вода, или друго подобно, каквото се говори в пословиците по отношение на невъзможното. Принуждавани от аргументите, но и без да допуснат изобщо каквото да било коригиране, поради видимата си неизлечимост, те ни молеха да преминем към разглеждане на догмата [за „Filioque”], понеже вече било достатъчно казано за добавката, надявайки се с тези думи да прикрият дързостта си по отношение на Символа, ако се докаже, че догматическото им учение е здраво. Нашите обаче не го приеха и бяха непреклонни против разглеждането на въпросното мнение, без отначало да бъде коригирана добавката. Те щяха да държат докрай на това възражение, и тук щяхме да се разделим, – постъпвайки правилно, ако не бяхме разубедени от някои, които говореха, че ще е неуместно да си тръгнем, без да сме казали нищо относно догмата и тогава те се съгласиха с прехода – както от добавката към догмата, така и от Ферара – във Флоренция”.

3. Като пристигнахме тук [във Флоренция], ние пристъпихме към споровете си за тяхното мнение, в които спорове латиняните представяха изказвания – едни от тях от някакви апокрифни и неизвестни книги, а други – от фалшифицирани и повредени, в които насила беше внесено тяхното собствено мнение. И така, след като отново встъпих в борба с тях и докрай им показах нелепостта на това тяхно мнение, доказвайки, че тези книги са профанно фалшифицирани, нищо не постигнах и никого не убедих, а при това безполезно и безцелно си изгубих времето. Защото едни думи се сменяха от други и думите раждаха думи, както се случва обикновено при тях, и с нищо кой знае какво тяхната истина не доказа своята сила, макар че в своя полза те изляха много мастило, и с многословия го прикриваха, докато накрая, след като отново изгубих търпение – както защото бях измъчен от присъщата ми немощ, така и от това, че виждах безплодността на думите [им] – аз както можах се обърнах към тях с едно доста дълго слово, в което с неопровержими свидетелства представих истината за нашия догмат: това, че само от Отца, а не и от Сина изхожда Светият Дух, – започвайки от евангелските слова, след това от апостолите и от последвалите подир тях, за да стигна чак до Третия вселенски събор, поред обработвайки и обобщавайки всичко казано, като накрая стигнах до извода, че според достъпния ни материал най-новият догмат на латиняните навсякъде е осъден.

4. С това аз приключих общението, решавайки или повече да не се събирам с тях на срещите, или, в краен случай, да мълча. Те обаче ни призоваха, независимо дали ни бе приятно, или не, да възразим на казаното [от тях]. И, като направиха това, докато аз поради немощ отсъствах, те на два пъти обезсмислиха следващите заседания, говорейки само те, без някой да им отговаря – на първото заседание привеждаха думи от своите учители, в които се говорело, че Дух Свети изхождал от Сина също така, както и от Отца; на второто те повече изопачаваха, отколкото опровергаваха казаното от мен, привеждайки противоположни (както им се струваше) на моите тълкувания на нашите учители. Тъй като обаче мълчах и не се виждаше някой от нашите да им възразява – както защото властта отсъди, че така е по-добре, така и защото никой не се решаваше да влезе в борба и се страхуваха да не стигнат до разправии, и да се изложат на неприятности, то те, като възприеха нашето мълчание за свой успех [ἕρμαιον], и сякаш призовавайки на бой такива, които бягат, след като никой от нас не приемаше, се аплодираха като победители и като такива, които притежават истината. Именно това те винаги са смятали да направят, веднъж завинаги подготвени да говорят противоположното на всичко онова, което твърдим ние, за да си припишат след това победата.

5. След това започнаха речите за примирението и за компромиса, и някой от нашите каза, че би било добре да целунем мира и да достигнем до светото съгласие между нас, така че и да не изглежда, сякаш западните отци са в противоречие с източните; и вече някой започна да философства за това, че „чрез” при нашите учители било равнозначно на „от” и че то [„чрез”] правело Сина причина за Духа. По този начин постепенно се стигна до отприщване на латинизма [ὁ λατινισμός], а сетне започнаха да работят над начина за сключване на унията и да изработват някакви формули, благодарение на които да биха се съединили с тях, представляващи известен компромис и които можеше да се възприемат в съгласие както с едното, така и с другото учение [т. е. и с латинското, и с православното], подобно на някакъв котурн.[19] И поради тази причина това им изглеждаше твърде добре съответстващо на тази цел – щото така и нашите по-леко да биха били привлечени [към унията], и да би било възможно да се надяват, че това ще се възприеме безпрекословно и от противната страна. И като съставиха известната грамота, съдържаща подобни неща, а също ясно излагаща тяхното мнение, те им я изпратиха, та благодарение на нея да се сключи унията. На тях обаче им се видя недопустимо да възприемат тази грамота без обсъждане, и настояваха или нашите да защитят и решат това, което в грамотата се отнася до предмета на спора, или изискваха приемане на тяхното предложение, което ни бяха изпратили предварително, а именно – пълно уеднаквяване на учението на латиняните и на гърците, и изповядването, че Светият Дух изхожда също и от Сина.

6. Беше пропиляно много време и нашите се възмущаваха от отлагането, страдаха от бедност и негодуваха срещу глада, защото онези бяха замислили и това – да не дават никому нищо от уговореното, та принудени от това, постепенно да им се покорим. Какво повече да кажем? Не се успокоиха предателите на своето спасение и на православието (на „благочестието”) докато не оставиха и един камък непреобърнат и докато не постигнаха, събрани в събранието, на което председателстваха императорът и патриархът и дето с тях седеше господарят,[20] публично да обявят „латинстването”. Когато те приведоха изречения, изглеждащи угодни за латиняните – както от техните учители, така и от великия Кирил, – преди да встъпят в схватка и един след друг дръзко да се нахвърлят със софизми срещу мен, те така запитаха събора: какво е неговото мнение за онези изречения и готов ли е той да признае Сина като причина за Светия Дух? По отношение на (приведените) изречения участниците в събора заявиха, че тъй като това се удостоверява от посланието на божествения Максим,[21] тяхната принадлежност към отците е несъмнена; но да бъде приписана на Сина причината за Духа мнозинството абсолютно се възпротиви, защото така е определил и мъдрият Максим. Тези обаче, които бяха дръзки в нечестието, и тези, които от самото начало следваха подир тях, прелъстени от розовите обещания и дарове, с „непокрити глави” възвестиха Сина като причина за Духа – което дори и в изреченията на латиняните никъде не се намира изразено открито. Към тях се присъедини и патриархът, бидейки съсипан вече и той горкият, жадуващ колкото може по-скоро да си тръгне оттук, въпреки че съдбата му го тикаше към смъртта. Аз пък, като имах написано моето мнение, а заедно с това и Изповедание на вярата (защото така беше уговорено от по-рано, щото всеки да подаде своето мнение в писмен вид), като видях, че те вече трескаво се стремят към сключването на унията, и че тия, които по-рано бяха с мен, сега са с тях, а за докладните си записки дори и не споменават, сам задържах написаното от мене, така че да не би, като ги разпаля към борба, да се подложа на явна опасност. Устно обаче аз без страх обявих своето мнение, казвайки, че по друг начин не е възможно да се съгласуват изреченията на западните и на източните отци, освен само в съгласие с тълкуванието от посланието на преподобния Максим, следвайки когото ние утвърждаваме, че Синът не е причина за Светия Дух. Неодобрително се изказах и по отношение на добавката [„Filioque”], казвайки, че и в това няма да отстъпя на латиняните, понеже тя не е добра и не съответства на приведените слова. След това те се заеха със своите си дела и се обърнаха към съставянето на Съборното определение [Акта на унията] и към всичко останало свързано с унията. Аз пък, като се отделих от този момент нататък от тях, се затворих в себе си, така щото непрестанно оставайки в съгласие със светите мои отци и учители, да известя на всички своето мнение чрез това мое писание, така че всеки да може да прецени, дали от любов към здравото учение или към някакво извращение, не приех сключената уния.

Превод от руски: Борис Маринов

Превод от старогръцки: Иван Христов

* Амвросий (Погодин), архим. Святой Марк Эфесский и Флорентийская уния, Jordanville, N. Y.: „Holy Trinity Monastery” 1963, с. 302-319. Публикуваните досега части от книгата виж – тук (бел. прев.).