Спасяващата красота. Въведителни текстове

Подвигът на майка Мария

… Ще дойде ден, когато, в безбрежността на световете,
на стихията докрай преодолели разрушението,
Твореца да възпеем ще се изправим ние от гробовете,
изпълнили заповедта и възкресението.

Така е написала недълго преди своята гибел в концентрационния лагер Равенсбрюк монахиня Мария (Скобцова). Тя приема смъртта на 31 март 1945 г., – в дните на светата Четиридесетница, – когато, в надеждата поради Христовото Възкресение, се обновява и оживотворява целият прекрасен Божи свят.

На пръв поглед може да изглежда, че избраният от майка Мария път не е пътят, по който са възхождали от сила в сила великите отци на иночеството. Само че истинското монашество се състои в отричането от себе си: „Тогава Иисус рече на учениците Си: ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва” (Мат. 16:24). Така че и животът, и смъртта на майка Мария са път на отричане именно от себе си; път на служението на далечни и близки (Еф. 2:17); път на деятелната, състрадаваща и милваща любов.

Хората, обкръжаващи монахиня Мария, са преживявали катастрофата на старата Русия най-вече като лична трагедия. Майка Мария е принадлежала към онези, които в обстоятелствата от времето са разпознавали и нещо повече – призвание към християнско творчество. Тя е била в потока, отнасящ от изключителната изтънченост на последните римляни от Сребърния век на предреволюционната петербургска култура към апостолската простота на първите християни и Златния век на Църквата. Тя пише: „Ние сме несъществуващи. Случайно ли е това? Наш житейски неуспех ли е това? Или просто, – както казват, – сме се родили в такава нещастна епоха? В областта на духовния живот няма случайност, няма нито щастливи, нито нещастни епохи, а знаци, които трябва да бъдат разбирани, и пътища, които трябва бъдат следвани. И ние сме призвани към великото, защото сме призвани към свобода…”. В това е смисълът на живота и трудовете на майка Мария. Свободата тя е разглеждала като безценен дар Божи и винаги е правила видими и невидими жертви, за да съхрани този дар за хората, близо до нея. При което самата тя е оставала истински свободен човек.

Свободата ѝ е оставала в неуредеността на земното битие – в храмове, по спешност преоборудвани от гаражи и конюшни, на „маси”, приспособени от кашони с телефонни указатели, зад незатваряща се врата на стаичка под мизерна стълба. Свободата ѝ е била в безвъзмездното служение на нищите, убогите, отчаяните. Именно тук се е разкривало и най-висшето призвание на служението на майка Мария.

Радостта познавам само от отдаването,
та мировата скръб сама да утеша
и огънят и вопълът на кървавите устия
да се удави във плача на състраданието.

„Нашата мисия ще бъде изпълнена, ако ние занесем в Русия новия дух – свободния, творческия, дръзновения” – така е говорила на своите съработници майка Мария. През целия ѝ живот нея я е съпътствал този дивен Божи дар – дори намирайки се в лагера на смъртта, в края на своя жизнен път, тя не е изоставяла своето творчество. Като безценно съкровище се пази днес нейната равенсбрюкска извезана лагерна забрадка. И колко жалко е, че не се е съхранила извезаната икона с изображението на света Богородица, в ръцете си държаща Спасителя на света.

Днес подвигът на любовта на майка Мария и нейното творческо наследство стават все по-известни на нашите съотечественици. Вярваме, че нейният вдъхновяващ пример ще укрепи нашите сили в служението на Възкръсналия от мъртвите Христос Спасител.

Майка Мария приема мъченическата си кончина в съботата на Втората седмица на Великия пост, когато Православната църква извършва възпоменаването на починалите. Затворила страницата на временния живот, тя преминава във вечните обители. Дейната земна любов се съединява с тържествуващата небесна любов.

Вечна ти памет, достоблажена и винаги поменавана наша сестро…

Председател на Отдела за външни църковни връзки

на Московска патриаршия

Смоленски и Калининградски митрополит Кирил.[1]

„И обедняла докрай да съм трябва аз”[2]

Лиза Пиленко, Елисавета Юриевна Кузмина-Караваева, Е. Скобцова, Юрий Данаилов, „Ю. Д.” и „Д. Юриев”, след това „М. М.” и, накрая, майка Мария – зад изброяването на всички тези имена стои един и същ живот, една и съща личност.

Личност парадоксална, изключително сложна, предизвикваща остри спорове, но и цялостна, достигнала до края, осъществила себе си в мяра, която рядко е била дарувана някому… Тя принадлежи изцяло на Двадесетия век. Като поет, като художник, който е съпричастен на света на изкуството от предреволюционната епоха, като матрос на борда на „лудия кораб”, като емигрант, като страстен търсач на правдата, като пепел в тръбата на крематориума Равенсбрюк.

Нейната горда и смирена, и вечно търсеща душа е търсила светлина в същата тази „европейска нощ”, за която е пеел скептикът и трагикът Владислав Ходасевич.[3] В тази нощ на тоталитаризма, мъченията и холокоста, в нейната неизбежна тъмнина тя се била потопила доброволно. Съдбата на майка Мария се е присъединила към съдбите на още милиони жертви. Тя се вписва в мартиролога на века и в мартиролога на поезията редом с Цèлан,[4] Манделщам, Цветаева, Ахматова, Шаламов и мн. др.

Помръкнал ли е бил Бог в Освиенцим, в Равенсбрюк, в Колима, в Соловкѝ – както твърдят мнозина богослови, следвайки немския философ Йонас? Или, напротив – сияел е в последните възгледи и последните издихания на мъчениците? Този въпрос трагично е разделил света и неговият отговор не съществува. Защото истината не е това, което ти знаеш, а това, което е. Истината не може да бъде познавана – в нея може само да бъдеш или да не бъдеш. Няма свидетели на последните думи на майка Мария, но че за нея Бог ярко е блестял в умиращите души свидетелства нейното пророческо:

И мъглата е мъртва, не е празна тя,
и в нея е очертанието на кръста.
Моят край – той във огън пламти.

Тя принадлежи на безумния, страстен и блестящ Сребърен век. Очаквала е взрива и катастрофата, „метежите невиждани”. И наистина е била дете на „страшните години на Русия”. Нейните „Скитски чирепи” (1912 г.) са написани година преди „Зарева зорь” на Балмонт, „Вълшебния фенер” на Цветаева, „Огледала на сенките” на Брюсов, „Вечер” на Ахматова, „Дивата порфира” на Зенкевич, „Cor ardens” на Вячеслав Иванов и „Чуждото небе” на Гумильов.

Той в робство ме продаде на тиранина чужд…[5]

Герой и кумир на бъдещата майка Мария е бил „трагическият тенор на епохата” Александър Блок, който и сам се е вглеждал в душата на тази все още твърде млада, но вече толкова волева жена. Още тогава животът ѝ се стича бурно и хаотично – тя се влюбва в пророка на „страшния свят” – може би затова, защото и самата тя е чувствала цялата безнадеждност на „страшния свят”. На Блок тя пише: „Не е нужно чудо, тъй като тогава краят на този свят ще дойде. Нужно е да бъдат изцелени хората”. И тя умолява:

Прибери ме от земята Твоя,
пияна, убога и бездарна…

[6]

Само че Този, Който знае времената и годините, не ѝ давал бързо да си отиде. Като много от своите съвременници, Кузмина-Караваева, ако използваме израза на Розанов, също „се движела около църковните стени”. И както и при много от нейните връстници, в определен момент религиозността преминава във вяра, истинска, изпепеляваща вяра. Ролята за това изиграва срещата с отец Сергий Булгаков, утвърдил своята богословска мисъл върху „реализма” на Софѝя, т. е. върху едно съвършено ново разбиране на Бога и на Неговото вечно самооткровяване в Софѝя и в Творението. А възможно е именно този парадоксален средновековен „реализъм” на Софѝя да ѝ е помогнал да приеме кръстния път. Да приеме „чудото”, за което тя през 1913 г. пише на Блок, че ще унищожи всички нас и „тогава ние ще бъдем мъртви”. Изпепеляващото чудо ѝ помага да създаде приют на ул. „Лурмел” и да премине през жестокостта на века със спокойствие, и даже с призив. Чак до самия край. Предчувствието може да бъде доловено в много от стиховете ѝ.

Аз вярвам, Господи, че ако Ти запалиш
В душата моя огън,
то пламъкът му няма да угасне.

[7]

Подобно на Шарл Пеги – френският поет-римокатолик, загинал в Първата световна война, – майка Мария е била социалистка и става християнка. На много пламенни души в социализма или комунизма с човешко лице се е привиждала първоапостолската община, обещаният „Нов Град”. Подобно на Пеги, в поезията си тя също е близо до мистериите. В нея има литургическа сила и красота. Само че тази литургичност по никакъв начин не е сладникава, сантиментална красота, а здраво, остро, бодливо християнство.

Не искат думите бодливи
да се вместят в строфите премерени.

[8]

Думите в нейните мистерии и стихове бодат. Те се вмъкват в класическите форми и даже в дантевските терцини, както например в забележителната ѝ поема „Духов ден”. Вмъкват се, но трудно, нейната набожност не е еснафска, а по-скоро военна, войнишка… Русия спи зимен сън, но:

С острието си заспалата за да събуди,
войникът със щика си ще погъделичка.

„Европейската нощ” – това са били и мъките на Избрания народ, и християнската Европа, променяща се в колективния си плач. В апокалиптичната мистерия на Кузмина-Караваева „Седемте чаши” израилският народ вече предчувства ужасяващите мъчения, които ще изпратят всички в „солниците”, и ще настане „най-страшната безсмислица на изтезанията”.

В солниците всички ще бъдат изпращани
и с газ ще изтравят на труд тежък
неспособните. И всички ще унищожат.

[9]

Посетителката на безумните нощи на „Ивановската кула”, която е написала „И още ми е жалко – не, не за Бога! Жалко ми е за Христа!”, – тя завършва живота си не като стар поет-мъдрец на хълма Авентѝн,[10] а в ада на нацистките лагери. Отдавайки по този начин дължимото на Христовия лик, който толкова е прославяла в изкуството си. Та нали още някога Ернест Ренан бе пророчествал, че, когато човечеството престане на вярва в ада на този свят, тогава адът ще се пресели при него на земята – не във вида на религиозен мит, а като самодостатъчна реалност. Тази жена, поет и монахиня е била болна от безумието на века и от безумието на Русия. А животинското ѝ обоняние е много близко до дара на пророчеството. Нейната поезия, нейното творчество, нейният живот са преизпълнени и с едното, и с другото.

В поемата „Мелмот-Скиталец”[11] Агасфер[12] се завръща измъчен на земята и търси освобождение. „Нима никой не би се съгласил да бъде изкусèн?” – възклицава Елисавета Кузмина-Караваева в епиграфа към своята поема. И Агасфер обещава слава, богатство, щастие, но на цената на отказ от Бога. Тръбата на ангела на Апокалипсиса вече е поднесена към устните…

Елисавета Юриевна Кузмина-Караваева е била и богослов, и поет, и художник. Тя е живяла на точката на съприкосновение между Изтока и Запада. В своята книга за А. С. Хомяков тя го обвинява в това, че той „разглежда Запада от гледната точка на неговото емпирично несъвършенство, а към Изтока подхожда от гледната точка на един идеал, който никога не е бил въплътен от него”.[13] Грешката на Хомяков повтарят мнозина и до днес. Пътят и творчеството на майка Мария свидетелстват за друго – у нея Изтокът и Западът са неразделими, „непознатата светиня” тя намира на Запад, с помощта на едно не съвсем ортодоксално православие. Намира го при хората, в действената любов. Не в храма или в манастира, а в крайната бедност.

В Русия тя е била все още Елисавета Кузмина-Караваева. На Запад тя се превръща в майка Мария… И затова принадлежи „и на двата дроба” на Европа. Благодарение на такива самоотвержени изследователи като А. Н. Шустов, съставил летописа на живота ѝ, и Ксения Кривошеина, събрала нейното художествено наследство, ние едва започваме да разбираме размаха на тази личност и нейното място в отминалото страшно столетие. Настоящата книга-албум Спасяващата красота ще помогне, струва ми се, на мнозина да се запознаят по-добре с тази пламенна и страстна, а понякога бодлива личност.

Жорж Нива, професор в Женевския университет

Женева – Санкт Петербург, 2003

Следва

Превод: Борис Маринов