„Зная един човек в Христа…” 15

- Когато се молиш и се стараеш да се съсредоточиш, понякога усещаш болка в главата, понякога във врата. Болката във врата трябва да се избягва, защото разстройва съня, поражда съновидения и т. н. Ако сънуваш кошмарни сънища и чувстваш безпокойство, трябва да станеш от леглото и да се молиш. С плач душата се очиства от такива видения. Има една силна молитва: „Изцели душата ми, защото Ти съгреших”.[1]

- Този, който върши умната молитва, трябва да избягва да проповядва, за да не „продаде” молитвата вътре в себе си, защото ще поиска да говори за своя опит. Говоря по принцип и ще ме разберат тези, които знаят за какво говоря.

- Молитвата зависи от обкръжението ни – то може да помогне или да попречи. На молитвата влияе кръвното наследство, т. е. семейната традиция. Огромно значение има дали във вените на детето тече кръвта на молещи се родители и дали майката се е молила, докато то е било още в утробата ѝ.

- Животът днес е такъв, че малцина могат да извършват умната молитва по време на работа. В миналото хората са се молили дори и в дворците.

- Светите отци казват, че не бива да се хвали човек, който е способен да се моли дори по време на пътуване. Това е Божия благодат, дар свише и дължим този дар на Бога. Топлината и радостта по време на молитва са само преход към трудните стъпала на молитвеното дело. Те ще бъдат утеха в идващите скръбни дни.

- - Някои богослови придават голямо значение на историческите изследвания. Като се занимават с това, те не намират време за молитва. Но същевременно познанието за Бога идва чрез молитвата. Благодарение на научните занимания ние разбираме, какво са говорили Отците за Бога, но чрез молитвата познаваме Самия Бог, слушаме Неговия глас.

- Трудно нещо е отиването на Атон. Лесно може да се падне в тщеславие, особено ако преди това човек е заемал високо обществено положение – монасите ще започнат да му отдават почит. Покаянието е дълбоко лично дело – то е благодатно време. Трябва да се отдадем на покаянието в уединение, в благодат, да живеем в блажено смирение.

- Ако сърцето не отговаря на молитвата с движение и с топлота, тогава е нужно особено внимание. Не трябва да се насилва (принуждава) сърцето в такова състояние. Молитвата трябва да се произнася на глас – в противен случай сърцето ще отслабне от принудата и ще възникнат телесни разстройства. Сърцето не отговаря на молитвата поради разни прегрешения, били те и само с мисъл. Ако човек не знае с какво точно е съгрешил, не е нужно да търси причината – нека се смири и се моли: „Изцели душата ми, защото Ти съгреших”. Ако и тогава сърцето не отговаря на молитвата, трябва да се запази само духа на покаянието, който идва чрез смирението, и сърцето ще отговори по-късно.

- Когато познах Истината, аз познах Христос – като истинен Бог – и дълбоко се съкруших за годините на моето увличане по будизма: това беше една голяма заблуда. Сега по-ясно от когато и да е разбирам: всичко извън Христос е прелест и безсмислица.

- Съществува огромна разлика между Изтока и Запада. Западният човек, когато се обръща към православието, трябва да прекара много години в Православната църква под ръководството на опитен духовен наставник, за да придобие чисто православно съзнание и нравственост. Докато това не се случи, той не може и не бива да учи хората с православни корени, които са се родили и са израснали в православна среда. По тази причина не може да има единство на Църквата. Когато участваме в диалози, можем да постигнем добри отношения, които да са от полза в политически план, без да навредят на православието. Но единството на Църквата е трудно до невъзможност. Тези, които говорят за това, не познават нито начина на мислене на инославните, нито висотата на православието.

- Някои от инославните ненавиждат православните. Например, ако един западен човек стане будист или марксист, роднините му не го гонят от семейството. Ако обаче стане православен, го прогонват. Ако съзнанието им не се движеше в тази орбита на мислене, то тогава много хора на Запад щяха да станат православни.

- Когато проповядваш, трябва да следваш това, което ти дава сърцето, а не което идва от разсъдъка. Простите думи, излизащи от сърцето, имат сила и спасяват другите. Проповедта трябва да е резултат на това, което ни известява сърцето. Тогава и простите думи въздействат на сърцето на слушателя. Ако в сърцето е пустота и там няма думи, това означава, че сме изгубили благодатта.

- Философите поверяват всичко на разума, на интелекта, и затова всеки от тях има свое мнение, което се отличава от това на другите. Така постъпват и богословите, които богословстват разсъдъчно. Монасите живеят в покаяние и между тях има съгласие по основните въпроси. Затова те разбират много от духовните състояния на хората.

- За изразяването на духовния живот е необходим опит и интелектуално знание. Отците на Църквата са имали и едното, и другото – и опит, и знание.

- Църквата от самото начало живее благодатта, която Христос е донесъл в света. Нужни са били три столетия, за да изгради терминологията си. Постепенно Църквата я е приспособявала към проблемите на времето. От първия ден на своето съществуване обаче, от деня на Петдесетница Църквата живее вечния живот.

- Старецът Силуан е велик светец. Неговата реч бе спокойна, той говореше тихо и мирно, без жестикулиране. В беседите ми с него говореше само той. Само когато нещо не разбирах, дръзвах да попитам, но само няколко пъти. Напълно разбрах казаното от него по-късно, след блажената му кончина, когато отидох в пустинята. Така обикновено се случва с всички, които общуват със светци. Докато бях в „Св. Пантелеймон“ на Света гора, още докато старецът Силуан беше жив, целувах и земята, по която той стъпваше. Толкова дълбоко благоговение изпитвах към този човек.

- Когато желаем да помогнем някому, Господ ни дава думите, които са нужни на този човек. Трябва винаги да се молим на Господа, да ни дава всеки път нужните думи.

- Така св. Силуан веднъж помогна на един млад монах. В манастира го доведе неговият роден баща. Момчето беше в ранна юношеска възраст. Когато достигна 19-20-годишна възраст, той се усъмни в съществуването на Бога и поиска да остави своето монашеско призвание и да се върне в света. Баща му помоли тогава св. Силуан да поговори с неговия син. Св. Силуан тогава първо се уедини в своята килия за молитва, за да може Господ да го просветли в това, което трябва да каже на младия монах. След молитвата, като получи от Бога необходимите думи, той отиде при младия монах и му каза следното: „И аз понякога имам съмнения”. Монахът, който уважаваше св. Силуан, се ободри и попита: „И какво правите тогава, отче?” Св. Силуан отговори: „Прогонвам ги”. И монахът прогони съмненията си, стана добър монах и завърши своя живот като монах.

- За друг човек навярно щяха да бъдат необходими други думи. Защото друг може да приеме думите на стареца различно. Например: „Ако дори свят човек като Силуан има такива помисли, то това означава, че няма Бог!”. Ето защо духовните отци трябва да се молят на Господа, за да им даде Той подходящите думи за всеки отделен човек. Това означава да имаме личен подход, когато помагаме на хората.

- Думите на стареца Силуан са адресирани до хора от всички области на живота, всякакви хора, включително и инославни. Всеки от нас има какво да вземе от думите на светеца.

- Когато клирик се кае дълбоко, не може и много да се труди в света като пастир. Пастирското служение изисква постоянна ангажираност. А комуто е присъщо дълбоко покаяние, той не може да се отдаде изцяло на пастирското служение.

- Служи на своя епископ. За да получиш благодат и за да бъде тази служба угодна на Бога, ти трябва да кажеш: „Господи Иисусе Христе, по молитвите на моя епископ, помилвай ме грешния”.

- Ако детето е палаво и върши различни бели, не трябва да бягаш от него, но да се молиш Господ да го вразуми. Такава простота помага много.

- Загубата на божествената благодат предизвиква силна болка, подобна на тази на умиращото тяло и смъртния страх. В такива моменти е необходимо велико търпение.

Веднъж срещнах стареца навън. Излизаше от централното здание на манастира, бе свършил с изповедите и се отправяше към дома. Приближих се, взех благословение и му казах, че чета неговите книги и чувствам, че говори за светлината така, все едно е я видял. Той се наведе, за да погали едно цвете в градината и без да ме погледне отговори с обичайния си, смирен тон: „Аз не съм видял Христос в образ (в плът), както старецът Силуан. Понякога, по време на дълга молитва, без помисли, човек чувства близостта на Бога, че е в съприкосновение с вечността”.

Така говореше старецът, като скриваше себе си и възхваляваше безмерно другите.

След това продължи да ми разказва за св. Силуан: „Старецът Силуан беше велик светец. В Русия на най-добрия студент му подаряват книгата за стареца Силуан. Една римокатолическа семинария купи двеста книги: Неговият живот е моят.

Друг път ми се отдаде възможност да го разпитам за един от публичните дебати, посветени на природата на нетварната светлина (по онова време в Гърция те бяха широко разпространени). Той също следеше случващото се там и ми каза: „Те говорят за божествената светлина, която сами не са виждали”. Помолил го да ми разясни това, той отговори: „Ако бяха видели светлината, те не биха говорили за нея по такъв начин. Който е видял божествената светлина, се преобразява и говори за нея по друг начин”.

Имах със себе си фотоапарат и го помолих да се снимаме двамата. Той се съгласи с удоволствие. Помолих един монах да ни снима и пазя тази фотография за спомен от нашето общение. На снимката сме на фона на зелените манастирски дървета. Това е първата фотография, на която сме заедно.

Спомням си, че това лято, като гледах стареца, чувствах някаква дълбока скръб. Веднъж, по време на трапеза тази скръб стана особено силна. Той ме постави на стола до себе си, понеже игуменът на манастира отсъстваше. Ядяхме риба. О. Софроний се обърна към мен и каза: „Недоумявам – псе съм, а ям риба! Нима кучетата ядат риба?”. Старецът имаше дълбоко смирение и това смирение не го изоставяше през целия му живот – независимо, че имаше голям духовен опит. Струва ми се, че неговото смирение се предаваше и на тези, които бяха с него.

Друг път заедно с нас на трапезата се намираше и Д. Балфур, за когото вече писах. Разговарях с него и изведнъж погледнах стареца и видях следното. Той бе спрял своя жизнерадостен поглед на лицето на Балфур и от очите му потекоха сълзи, независимо че лицето му не отразяваше чувства. Веднъж по време на трапеза старецът неочаквано, някак вътрешно се напрегна и заплака. Сетне не можеше да говори. Не знам по каква причина.

Балфур също ми разказваше за нещо подобно: „В манастира „Св. Пантелеймон“ о. Софроний се отдаваше на плач със стенания. Той беше нападан от бесове, виждаше нетварната светлина Не можех да гледам лицето му, защото то силно сияеше. Искаше да се отдели в пустинята само по една причина – заради плача и сълзите, поради което не можеше да остане в манастира“.

След трапеза имаше обичая да обсъжда с поклонниците иконите в манастира. Спомням си как, като обсъждаше фреската на Тайната вечеря и казаното в Евангелието „сега се прославя Синът Човешки”, той каза: „Тези думи Христос изрича едва след като Юда се е отдалечил. Така и ние чувстваме как нашите слова секват в присъствието на човек, който не може да ги разбере”.

Вече споменах, че лицата на иконите, които сам старецът рисуваше, се отличаваха с това, че умът на изобразените светци винаги се намираше в сърцето и те живееха умната молитва – и това личеше на неговите икони. В тях старецът въплъщаваше исихастката традиция на Църквата, която сам живееше.

Веднъж след трапеза бях близо до него, когато една жена се приближи и поиска той да се помоли за нея. Той със смирение посочи към мен и каза: „Поискайте от него да се помоли за вас, защото неговите молитви са богоприятни”. Разбира се, старецът каза това по свойственото му дълбоко смирение.

Бях слушал от мнозина за благотворното присъствие на стареца Софроний. Един монах ми каза: „Старецът няма странностите, обичайни за руснаците или гърците. Той разговаря с теб и умът ти се оказва прикован към небето”. Наистина, и аз забелязах това много пъти. Друг монах ми каза: „Старецът Софроний позволява на човека да се развива в духовния живот по естествен път. Случвало се е да ме разпали с една дума – като искра огън, но предпочиташе всичко да става по-естествено”. Още един монах ми каза: „И сега старецът вижда нетварната светлина, но не желае да говори нищо за нея, за да не загуби Божия дар”. И това го разбираше всеки, който беше с него и на когото се предаваше вдъхновението му от атмосферата, която го обкръжаваше и от неговото живо богословие.

Разбира се, пиша всичко това не за да си помисли някой, че старецът нарочно предизвикваше у другите свещен трепет. Напротив, внушаваше почтителност, бидейки жизнерадостен. Понякога при тежка, напрегната атмосфера (както се случва често сред хората) той можеше с една шега да я разведри и да намали напрежението. Никога не желаеше с него да се разговаря като със светец. Споделяше ми, че в подобни случаи чувства ужас. За да се чувстват посетителите спокойно, той говореше с тях за различни неща, хвалеше ги. Например, веднъж като ме видя, каза на о. Захария: „Много важна особа”.

Друг път по време на беседа му разказах за моите проблеми с един митрополит (не с Калиник, а с друг) и старецът се разтревожи. Той ми каза, че се страхува, да не би да започна да се противя на начина на мислене на този митрополит, да споря с него и така да загубя благодатта. Защото е много опасно, ако някой се противи на епископ, който има архиерейска благодат.

Ето още някои неща, които ми каза в лична беседа:

- Догматът се въплъщава в живота, отразява се върху аскетичното и богословско съзнание на човека.

- Божествената светлина е еднаква, а светлината на дявола разнородна.

- Тези, които са преминали през будизма, трябва да се разкаят в дълбочина, в противен случай този източен опит ще остави следи в душата им.

- Мнозина говорят за любовта. Тази проповед е опасна, защото които нямат личен опит, говорят за нея различно: това е от липсата на опит. Тъй като обаче не разполагат с други изрази да я изразят, те прибягват до изразите за естествената любов. Те трябва обаче да се разбират в съвършено друг смисъл и значение.

- Руската църква сега преживява агонията на Христос в Гетсимания и Кръста му на Голгота. Тя се опитва да спаси това, което е възможно. Затова онези, които критикуват позицията на „официалната” Църква при сегашните гонения – те нямат православно съзнание; за православното съзнание не е присъщо да налага, да използва каквото и да е с насилствени начини. Църквата не се отрича от Кръста.

- По време на древните гонения, водели група християни, за да бъдат наказани със смърт за вярата си. По пътя един от тях разкъсал указа на императора за арестуването им. Църквата не го прославила като мъченик, независимо от факта, че той също приел мъченическа смърт, защото постъпката му имала политически характер. Поради това нашите постъпки въобще не трябва да имат политическа окраска. В Евангелието няма политика, защото политиката търси властта, а Евангелието проповядва любов, жертва, очистване, кръст.

- Не желая днес да стане „възсъединяване на Църквата“ на всяка цена, тъй като латиняните (католиците) няма да се променят, но православните ще понесат вреда.

- Тъй като твоят владика проявява разбиране към теб по отношение на онова, що засяга молитвата, не е необходимо да отиваш на Света гора. Послушай го и прави каквото той ти казва, за да имаш нужните условия за молитва и да усещаш благодатта ѝ. Ако с нещо го огорчиш, ще загубиш и предпоставките за молитва, що имаш сега.

- Евангелист Йоан и ап. Павел говорят по различен начин, но и двамата са велики. Същото е със св. Силуан и стареца Йосиф Пещерняк. И двамата са големи монаси, въпреки че са живели различен живот. Единият в общежителен манастир, а другият – в пустинята. Старецът Йосиф бе човек, който рядко можеше да бъде срещнат.

- Когато Господ чрез Светия Дух внушава някому някаква свята мисъл, тя става достояние на цялата Църква и на нейните членове. Например, божествената Литургия на св. Йоан Златоуст принадлежи не само на него, а на цялата Църква, тя е наша, обща.

- Западната религиозна култура придава голямо значение на външната, телесната аскеза. Затова западните вярващи много се уморяват. Особено напрягат своя мозък и нерви и дори лицата им се покриват с бръчки. Добрият православен монах живее със сърцето, при това без да освобождава себе от аскезата и така челото му остава чисто, не се изкривява от нервни спазми.

- Скръбта по някого – дори когато е оправдана – измъчва сърцето и води до загуба на Божията благодат.

- Вярата ражда страх, но страхът не ражда вяра, защото от вярата в Бога се ражда страхът Божи. Първото го преживяват православните, второто – западните християни.

- Ап. Павел пише: „И пророчески духове се покоряват на пророци” (1 Кор. 14:32), т. е. Божията благодат, дарувана на пророците, не отнема свободата. Обратното става с лукавите духове, отнемащи свободата от тези, които те движат. Пророкът не скърби, когато заради делото на любовта молитвата се прекъсва, защото не губи благодатта.

- В Галатяни ап. Павел описва своя личен живот и най-вече покайната молитва, която извършва в Арабската пустиня. Това послание е автобиография на апостола.[2]

- Молитвата за другите трябва да се извършва правилно, без въображението да участва. Не бива да си ги представяме в ума, когато се молим за тях. В същото време, когато сърцето ни боли за някого, това означава, че този човек се нуждае от молитвите ни и трябва да се молим за него. Ако имаме списък с имена, ние можем да ги прочетем веднъж и след това да се молим за тях така: „Господи Иисусе Христе, помилуй Твоите раби”. Така няма да възникват въображения.

- Всичко, което е постигнато с насилие, без любов и свобода, не води във вечността на Бога.

- Погрешно е да се мисли, че св. Серафим Саровски е приветствал всеки срещнат с думите: „Христос воскресе, радост моя”. Това той казал веднъж на един човек, който се нуждаел от тези думи. Св. Серафим е имал такова вътрешно покаяние, че никой не е можел да се намира до него. Бил е обгърнат от пламъци (на покаянието).

- Не искам никой сега да вижда съчиненията, които съм написал. Защото, от една страна, пиша искрено, понеже не искам за духовния живот да се говори отвлечено, по философски. От друга страна, пиша открито и свободно за духовните проблеми, за да бъде четено от другите и затова се боя да не загубя Божията благодат, а и не искам след това да идват при мен, за да „видят един светец”.

- Западните не могат да разберат многочасовите молитви на православния монах, защото те се молят различно. Те се уморяват дори от половинчасова молитва, защото се молят със своя интелект, разсъдъчно. Православните се молят с ум.

- Понякога молещият се става проницателен и прозорлив – често без сам да го разбира, и това е естествено състояние. Понякога дори слуша гласа Божи в сърцето си. Ще рече, че ако някога чуем вътре в нас гласа Божи или нещо ни се открие, трябва да се смирим и да мислим как да задържим това. Така е живял Адам до грехопадението.

- Понякога ни се струва, че ние се „движим от само себе си” или по-скоро, че сме движени от нещо извън нас, т. е. движим се от Божията благодат.

- Понякога молещият се бива разгневен и чувства колебание в сърцето си. В такъв случай е необходимо да се смени позицията и мястото на молитвата.

- Когато се произнася молитвата „Господи Иисусе Христе, помилуй ме” е полезно да се произнасят забавено думите Иисусе Христе – ако имаме сили. Да се почувства естествено любовта към Христос. Тя е мерило за благодатта. Затова произнасяме тези думи неколкократно. Сетне настойчиво повтаряме неколкократно помилуй ме, грешния. Такова чувство на покаяние е необходимо. При молитва са важни две неща. Първото е стремежът към Христос. Не трябва да се мисли за друго, да се обръща внимание на образи, звуци, светлина, цялото внимание трябва да е обърнато към Христос. Второто е непрестанният плач и дълбокото покаяние.

- Не бива да обръщаме внимание на нищо по време на молитва, дори на гласове. Когато по време на молитва се чува вътрешен глас, който не носи умиление, не трябва да му се обръща внимание. Умът трябва да бъде прикован към Христос.

- Когато се молим много, тогава разбираме разликата между знанието, придобито от книгите, и това, придобито от личния опит.

- Ако в някоя постъпка не сме прави на пет процента, а в останалите деветдесет и пет са виновни другите, то, ако поправим нашите пет – ще престанем да забелязваме и вината на другите, и в сърцето ни не ще остане нищо против тях.

- Необходимо е да обикнем презрението, с което другите се отнасят към нас. Само че трябва да се гордеем с търпението си. Трябва да гледаме на тези, които ни обиждат, като на свои благодетели.

- От плена на помислите ние се освобождаваме с покаяние, което е действие на божествената благодат и не идва с принуда. Друг способ е въобще да не приемаме глупави помисли.

- Целта на брака в Христос е хората да достигнат безкористна любов, да престанат да живеят по своята воля и така да стигнат до Бога.

- Тези, които започват духовния живот с пренебрежение към закона Божи, рано или късно търпят катастрофа във вярата.

- Невъзможно е в началото да се съчетаят умната молитва и мисионерската дейност. Това става възможно на по-късен етап, след двадесет-тридесет години.

- В рая Адам прекъсва диалога с Бога поради извършения грях. Христос се въплъщава, за да може чрез покаянието Адам да продължи започнатия в рая диалог с Бога. Той призовава „Покайте се”. Бог определя хоризонтите на общението. В рая Той казва на човеците: „Владейте земята”. Сега им говори: „Знаете, че князете на народите господаруват над тях, и велможите властват върху им, между вас обаче няма да бъде тъй; но който иска между вас да бъде големец, нека ви бъде слуга; и който иска между вас да бъде пръв, нека ви бъде роб” (Мат. 20: 25-27).

- Когато душата боледува, това се проявява в следното: човекът постоянно търси някаква вещ, струва му се, че е забравил какво трябва да направи; не може да заспи от преумора и целият му организъм е разстроен. Такъв трябва да се моли така: „Господи Иисусе Христе, изцели душата ми, защото съгреших пред Тебе”. Тази молитва има голяма сила и в душата настъпва дълбок покой.

- Сънят се губи или поради посещение на благодатта, или поради преумора: това е и психологично явление, и духовно състояние.

- Ако няма време за молитва с броеница, тогава тя се заменя с плач и сълзи.

- Понякога при молитва се чувства духовна парализа – това също може да бъде действие на благодатта.

- Когато по време на молитва боли главата, трябва да се продължи молитвата. По-добре да се молим с болка, отколкото с комфорт.

- Когато някой плаче и се моли, тогава името Христово се забива в сърцето му като котва. Тогава, имайки здрава котва, той се развива стабилно. Често такава благодат съкрушава до кости. Божията благодат влиза в душата и в тялото.

- Когато при молитва се чуват външни шумове, тогава естествено и молитвата отслабва. Но понякога от външните шумове тя става още по-силна.

- Когато благодатта се оттегля, е необходимо да се прави това, което сме правили преди да дойде; докато се почувства отново нейното действие, е необходимо да живеем в покаяние, със страх Божи, като спазваме заповедите Христови.

- При телесна болка цялото внимание се съсредоточава в болната част от тялото и по някакъв начин се активизира нашият ум. Така става и с покаянието. Когато някой се кае, неговият разум се пробужда за Бога.

- Когато някой желае да се помоли и да съсредоточи своя ум, отначало се случва да възникне някакво напрежение в очите. Когато чрез Светия Дух умът се намери в сърцето, в цялото тяло се възцарява покой.

- Когато сме в плен на помислите, тогава молитвата не влиза в сърцето, дори и да се молим дълго.

- Естествено е за вършещия Иисусовата молитва в молитвата си да не вижда и да не чува ставащото наоколо, без при това да губи чувство за реалност. Това е определен вид духовно състояние.

- Монашеският живот не е само усещане на благодатта. Нея може да чувства и живеещият в света – например, някоя старица. Монашеският живот е традиция на стареца, която се усвоява чрез послушание към него, когато духовният живот се предава на послушника като съхранено от стареца предание.

- Монашеството е в познанието на Бога. Спасението е в Богочовека Христос.

- Монашеството е не просто отделяне от хората, а въздържание от помислите. Обикновено епископите не разбират монашеския живот, защото не са преминали през него. Богословието е същността на аскетичния подвиг.

- Монахът се нуждае от самодисциплина.

- Послушанието към стареца ражда умиление и сълзи, дори когато се молим само няколко минути.

- Дисциплината, която се изисква от другите, не помага нито в покаянието, нито в развитието на душата, нито в израстването на личността. Едно нещо е дисциплината, друго – самодисциплината, а съвсем различно – послушанието. Манастирите на Запад, които са започнали с дисциплина, са се разпаднали.

- Нас всички ни ненавиждат. За нас е необходимо пренебрежение към тези, които ни пренебрегват, т. е. не бива да се настройваме против тях.

- За запазването на живота на нашия манастир аз се уповавам не само на нашите молитви, но и на молитвите на св. Силуан.

- Монашеският живот е духовно общение на стареца и послушника, дори ако монахът се намира в някакво тежко духовно състояние.

- Не бива да губим молитвата на стареца си, докато той е жив, а и след неговата кончина ще избягваме проблемите.

- Като ни видят в лошо състояние, хората искат да се отдалечат от нас, а когато ни виждат в добро състояние, искат да останат при нас.

- На един монах, който страдал за съдбата си, старецът му казал: „Господ, който сътвори велико чудо и се грижи за теб досега, ще се грижи за теб и през целия останал твой живот”.

- Когато някой се готви да постъпи в манастир, преди да стане монах обикновено му предстои да мине през огъня, през който са преминали всички. Ето защо трябва да се отнасяме с разбиране и любов към онези, които се готвят да приемат монашество.

- Когато някой идва в манастира, за да стане монах, той не трябва да се опитва да прояви своите способности, защото ще бъде в постоянно напрежение. Ако старецът му поръча някаква работа, той е длъжен да я изпълни с желание и послушание.

- Невъзможно е да се създаде женски манастир от някой строг и нетърпелив. Този труд изисква търпение, нужно за преобразяването на женската психология в духовен дар. Много от жените искат да имат изключително само за себе си „своя” духовник и правят всичко, за да привлекат неговото внимание. От духовния отец се изисква голяма мъдрост и разсъдителност.

- Жените търсят защита. Да им я дадем и в същото време да им помогнем да растат духовно.

- Жените често желаят психологическо утешение. Тогава е нужен особен подход.

- Разликата между духовната и психологичната любов се състои в следното. Този, който има общение с духовния си отец и неговите нужди са духовно здрави, не копнее за него, когато той отсъства: неговото отсъствие се заменя с молитва. Ако пък копнее за него, това означава, че има проблем. В такива случаи, ние, духовните отци не трябва да пренебрегваме този човек, но трябва, без да бързаме да се срещнем с него и след това (по време на срещата) да побеседваме малко, като водим разговор изключително на духовни теми.

- Някои духовни отци прибягват особено много към психологията. Очевидно това зависи от духовното състояние на хората. Ако някой заговори така, както е говорил св. Симеон Нови Богослов, хората ще обгорят от думите му и не ще могат да го изтърпят. Думите на св. Симеон Нови Богослов са били огън.

- Християните не трябва да систематизират духовното ръководство, опирайки се на своя личен жизнен опит. Духовният отец трябва да освобождава духовните си чеда от плена на страстите чрез божествената благодат и да им помага да издигнат поглед към Бога.

- Често, за да отговоря някому, не се моля на Бога, а му давам съвет, изхождайки от собствените си разсъждения. Защото, ако се помоля и получа указание от Господа, а човекът не ме послуша, тогава той не слуша Бога, т. е. с Него влиза в конфликт. Затова понякога говоря от себе си и тогава хората проявяват непослушание към мен лично, не към Бога.

- Изборът е често мъчение за духовника: или да погина сам, като взема върху себе си риска, или да погубя своето дело, като следвам външни закони и правила.

- С малките деца трябва да се разговаря като с възрастни, но като съобразяваме думите си с тяхното интелектуално ниво, като се грижим за тяхното развитие. Не бива да се отнасяме с тях като с малки деца.

- В Царството Небесно няма да отидем нито с децата си, нито със семейството си. Затова е необходимо да се грижим за своето спасение. Ако сме направили за децата си всичко възможно, но те не са ни послушали, трябва да ги оставим на Божия промисъл.

- В човека има телесна, психологична и духовна съставка. Той е двусъставен – има душа и тяло. Когато говорим за духовната съставка, подразбираме Божията благодат – необходимо свойство на възродения човек. При жените психологическата съставка е близо до духовната, и затова често смесват психологическото с духовното, т. е. приемат психологическото състояние за духовно. Подобно на това и плътското желание се пренасочва в раждането и възпитанието на децата. При мъжете психологическото е по-близо до телесното начало, поради което те често са агресивни.

- Когато изповядваме жени, ние трябва да виждаме само техните лица, дори да не знаем, с какво са облечени, нито да си представяме анатомията на техните тела. По същия начин трябва да се отнасяме и с мъжете. Трябва да бъдем свободни и да се отнасяме с хората като с образ Божи, като със синове и дъщери на Бога.

- Когато някой говори от сърцето си, тогава сърцето му обикновено се изтощава, защото и то свидетелства заедно с думите. Ако ние не изтощаваме сами себе си и не ни боли, то и не изцеляваме ближните си. Ние трябва да приемем върху себе си смъртта на ближния, за да му дадем живот. Тогава се изтощава нашето сърце.

- Трудно е служението на духовния отец: той трябва да казва не само приятните неща, но и да сочи грешките и страстите и да лекува. В това се състои православното възпитание. Обикновено указването на грешките и слабостите кара човека да негодува.

- Мнозина не проявяват послушание и поради това не нося отговорност за тях.

- За да бъдеш юродив, е необходимо това да съответства малко и на физиката ти – външността съответства на характера.

- Не се занимавам с онези, които ме пренебрегват и не ме интересува това, което те говорят.

- Психическите болести възникват по две причини – гордост или неудовлетворени плътски желания, които човек таи в душата си.

Докато живеех в манастира в Есекс, общувах с много посетители и поклонници. Някои от тях често посещаваха манастира, почти ежедневно. Други идваха в почивните дни. Мнозина споделяха с мен своите лични спомени за стареца и за неговото чудесно участие в техния живот. Веднъж станах свидетел на следното. През деня о. Софроний излезе обезпокоен от дома си и се отправи към една от килиите, където беше отседнал един от гостите. Влезе вътре и видя, че човекът е стигнал до такава степен на отчаяние, че е готов да се самоубие. Архим. Софроний го спря. Както разбрах по-късно, старецът почувствал състоянието на този човек по време на молитвата си в своята килия.

1980 г.

Тази година посетих манастира през септември. У мене възникна желание да ида там за празника Въздвижение на Честния Кръст. Исках да бъда там в забележителните три дни – от 22 до 24 септември, – тъй като монасите и поклонниците празнуваха на 22 септември рождения ден на стареца, на 23 септември зачатието на св. Йоан Предтеча, покровител на манастира, а на 24-ти – паметта на св. Силуан. Трябва да отбележа, че старецът Силуан не бе още канонизиран от Църквата, но в манастира отбелязваха дена на успението му с божествена Литургия – без тропари и особено последование. Тъкмо бях пристигнал в навечерието на празника Кръстовден, когато ми казаха, че старецът Софроний и о. Кирил ще заминат за седмица в Белгия по покана на някаква енория и аз трябва да остана в манастира, за да отслужа божествената Литургия и празничната служба на Въздвижение на Честния и Животворящ Кръст Господен (14 септември), а и службата в неделя, в храма „Вси светии“, където идваха много хора.

Почувствах особена благодат на 22 септември, когато старецът служи на своя рожден ден. Той смяташе, че когато се намираме в друга страна, трябва да уважаваме местните традиции, които сме длъжни да оцърковим. И ето, на празничната трапеза в манастира, старецът произнесе слово за голямото значение на нашето раждане, тъй като ние се раждаме, за да наследим лично рая и да се възсъединим с Бога. Той също така говори за големия дар на нашето възраждане, което се извършва с тайнствата Кръщение и Миропомазание. Естествено всичко това трябва да води към обòжващото действие на божествената благодат при участието и на самия човек. Подчерта, че след неговата смърт е необходимо да се запази духът, с който той е вдъхновил манастира. Искаше освен главния манастирски устав в манастира да няма друго детайлно правило, което, помагайки да се създаде някакво духовно самодоволство, би унищожило свободата, а без свобода не може да се развие дълбоко покаяние. Така, както аз разбрах, старецът желаеше да свърже киновийния живот на монасите с духовната свобода и исихасткия живот на пустинника. Той подчерта, че дълбокият плач е истинският дух на православното монашество, който той е познал на Света гора.

Вечерта на 23 септември по време на всенощното бдение, и на 24 септември – на божествената Литургия, дълбоко чувствахме, живяхме присъствието и благословението на стареца Силуан Атонски. През този ден дойдоха много поклонници от цяла Европа – главно такива, които бяха получили полза от поученията му. Действително, много западни християни стават православни, вдъхновени от неговите думи. Това означава, че към православието ги привличат не богословският диалог, конгресите и философските разсъждения, а думите на живите свидетели – съзерцатели на живия Бог.

В тези три дни имахме редкия случай да се порадваме на славата на двама велики духовни мъже. Аз на присъствието на стареца Софроний, послушника на св. Силуан, а самият о. Софроний – като малко дете, на благословението на св. Силуан. Съвсем естествено, той смяташе, че манастирът на св. Йоан Предтеча дължи своето основание на словото, молитвите и застъпничеството на св. Силуан.

На 23 септември, в навечерието на успението на св. Силуан се състоя монашеското пострижение на сестри-гъркини. Старецът винаги смяташе, че пострижението не е празнична служба и затова трябва да премине в атмосфера на покаяние и молитва. Монашеският живот е кръст и духовно погребение, а бляскавата, празнична атмосфера изважда аскета от същността на монашеския живот. Затова тайнството на пострижение в схима ставаше вечерта, в присъствието само на монаси, когато всички поклонници се бяха оттеглили в килиите си и не знаеха какво се случва. Поведението на стареца, четенето на молитвите създаваха впечатлението, че той не просто извършва служба, но предава на монахините самия живот. След службата не произнесе никаква проповед, нито поучение, а просто каза няколко думи, с които определи монашеския живот: „Ето сестра Ф., ти стана монахиня. От началото на установяването на Църквата и до днес, както се предава свещенството, така се предава и монашеският живот: като апостолски живот. С този дар съм облагодетелстван и аз, макар и недостоен за него. Монашеският живот е жертва и изтощение, но затова е и слава. Когато чувстваме, че се отричаме от света заради Христос, ние се приобщаваме към нетварната светлина на триединия Бог. И така, живей, наслаждавай се на този вечен живот до самата си смърт. Амин”.

След това ѝ даде своето благословение.

По време на този ми престой старецът ме благослови да прочета съчиненията му, събрани в книгата Да виждаш Бога, както Си е, в която се говори за плача, покаянието, за дара на смъртната памет и т. н. О. Захария преведе тази книга от руски на гръцки език. Бях изумен. Струваше ми се, че чета съчиненията на св. Симеон Нови Богослов. Бях действително опиянен от думите на стареца.

Още помня как, като прочетох написаното за нетварната светлина, а след това и Апостолските послания на св. евангелист Йоан, почувствах дълбочината на всяка дума, сякаш се беше появила някаква светлина на знанието. Така се случи с мен и след прочитането на Посланието към евреите. Старецът казваше, че Послание към евреите е автобиографията на св. ап. Павел, в която Христос е представен като Архиерей, Когото ап. Павел е познал по пътя от Дамаск. В посланието се говори за покаянието и плача на апостола в Арабската пустиня, което е било преживяване на Христовата молитва в Гетсимания, за учението Божие и за дълбочината на вярата. След тези му думи прочетох посланието все едно го чета за първи път, все едно бях придобил ново зрение и перспектива.

Много се радвах, като наблюдавах как старецът общува. Дори му завиждах как го обкръжаваха, а той с удоволствие разговаряше, радваше се, шегуваше се, смееше се от цялото си сърце. За спомен от това посещение пазя моя снимка със стареца, която публикувам на корицата на настоящата книга. Седяхме пред неголям сарай, където днес е храмът на св. Силуан. Една от онези чудесни есенни вечери, когато слънцето бавно залязва, а в манастира цари мирна, умилителна атмосфера. Помолих стареца за лична среща и той, както винаги с удоволствие се съгласи. Срещата се състоя по време на съвместната ни разходка и беседата беше посветена на любимата ни тема – молитвата.

- По време на молитвата сърцето трябва да се открие. Откритостта на сърцето се изразява в плач и сълзи. Тогава човек усеща в сърцето дълбочина, а умът се потапя в тази вътрешна дълбочина и се съединява със сърцето.

- Действието на умната молитва в човека може да започне и когато той лежи в леглото. Тогава е необходимо да остане в това положение и да продължи да се моли.

- Не е задължително да се започне молитвата, когато вече има плач. Молитвата действа по всяко време и на всяко място: „Вятърът духа, дето иска” (Иоан 3:8).

- Понякога след дълъг плач и напрегната молитва в сърцето и главата възниква болка и се появява мисълта, че ето „сега ще умреш”. Тогава е нужно особено внимание. Не трябва напълно да се прекратява молитвата, но може малко да се съкрати, защото ако се прекрати, може съвсем да се загуби.

- Понякога извършваме дневното си правило без внимание. Друг път се молим с внимание, дори когато сме заети с работа. Това се случва, защото духовния живот често е свързан с психологическото състояние. Ако то е наред, то и като се работи, може да се извършва молитва. Или когато има плач в сърцето, тогава има и молитва.

- Човек може да пази памет за Бога, дори и да не произнася думите на молитвата.

- Преди да се извърши каквото и да е, необходимо е да чакаш, докато Господ ти даде сили за него. Например, ако имаме желание да отидем на Света гора, но нямаме сили да го направим, дори и да изпълним желанието си, не получаваме никаква полза.

- Често по различни причини сърцето се затваря за молитвата. Причините да това са много. При едни от дързост, при други от пустословие, при трети от тщеславие. Необходимо е самоизобличение, самоукоряване и плач.

- Който живее молитвата с вътрешно напрежение, често става прекалено чувствителен и раздразнителен. Има голяма опасност такъв човек да се разгневи от нищо, при това много силно. В такива случаи е нужно голямо внимание.

- Животът на монаха преминава в плач. Това е неговото естествено състояние. В това няма нищо странно: плачът е преизобилието на божествената любов.

- Молитвата започва сама у този, който е посетен от благодатта Христова, сърцето му я изговаря. Това е особена благодат. Такъв човек трябва да остави света и да отиде в манастир. Ако остане в света, скоро ще загуби тази благодат. Обикновено човек отлага отиването в манастир, като се надява, че в света ще може да задържи самодвижението на молитвата. Но много скоро молитвата ще го остави.

- В света с лекота се вършат много грехове, защото там има и много неща, които подбуждат и движат към греха. Хвалбите хранят гордостта, дават някакво утешение. В манастира няма похвали, както няма и утешение, и така истинската молитва на монаха дава само послушание. Който няма послушание – той пропада, угасва, няма молитва, няма живот.

- Когато настъпи времето за излизането от манастира и отиването в пустинята, монахът получава от Бога голяма енергия на благодатта и нищо не може да го удържи. Готов е да скочи дори през прозореца на манастира.

- За опитните в духовния живот Света гора може да се превърне в препятствие по пътя на прогреса по две причини: или се изработва привичка-състояние да живеят формално и да не се грижат за нищо; или, като искат да напредват в духовния живот, се сблъскват със завистта на другите монаси. Тогава идват изкушенията.

- Този, който притежава духовен опит, не бива да търси съветите на много хора, за да не изпадне в смущение, а е нужно да слуша своя старец.

Превод: Венцислав Каравълчев

---

* Ιερόθεος (Βλάχος), μητρ. Οίδα άνθρωπον εν Χριστω. Βίος καί πολιτεία του Γέροντος Σωφρονίου του ησυχαστου καί Θεολόγου, Ιερά Μονή Γενεθλίου της Θεοτόκου (Πελαγίας) 2007, σ. 335-361. Предишните части от книгата виж – тук (бел. прев.).