Архиерейското съвещание през 1948 г.

Моят доклад ще има, навярно, не толкова исторически, колкото мисионерски характер. Мисионерски в смисъл, че една от задачите на православната мисия днес е да убеждава хората да не напускат Църквата. Не е достатъчно да доведеш човека в православието, необходимо е той да заживее в него и да остане. Мисля, че всички тук присъстващи знаят, че през лятото на тази година нашата църква преживя две много сериозни кризи. Една от тях са „оранжевите” интерпретации и провокации, свързани с празнуването на 1020 години от Покръстването на Киевска Рус – това е отделна тема. Втората криза, която продължава и досега, е казусът на бившия Чукотски еп. Диомид. Ако трябва да сме честни, то сега нашата църква, и то не за първа година, балансира на границата на разкол, чиито мащаби са съизмерими с този от 17 век.

И както всеки подобен разкол, и този има своята митология, своите „светци”, алтернативни на официалната църква, своите знаци и т. н. Това е опит да се създаде идеална църква, която да би съответствала на представите на адептите на този разкол, на участниците в това движение. И тъй като енергията на този разкол е откъсването, то и всеки църковен човек, че и нецърковният, знае колко е бил прав Владимир Висоцки, когато е казал: „Не, и в Църквата не всичко е, както трябва…”.

А оттук се ражда естественото желание да намериш някакво отражение, някакво противопоставяне: а кога е било, както трябва? Ако сега не е така, то логиката на мита изисква да си представим, че еди-кога си всичко е било, както трябва. За протестантите, да речем, такова идеално време се оказва апостолското – първото, второто столетие. За староверците такава идеална антитеза на съвременността е 16 – началото на 17 в. А ето че за „диомидовото” движение – движение на все още вътрешно-църковни дисиденти – идеален жалон, икона е събитието от 1948 г. Според техния мит, който вече върви из масовото съзнание, из Интернет, в 1948 г. в Москва се е провел вселенски събор, осъдил икуменизма и забранил на православните хора да участват в икуменически контакти с инославни – римокатолици и протестанти. След което обаче лошият митр. Никодим (Ротов) презрял решенията на вселенския събор и заедно с това въвлякъл църквата ни в икуменическата организация и движение. И сега, като протест срещу това нарушение на древните правила и постановления, тези диомидовци заявяват, че днешната църква е безблагодатна и трябва да бъде напусната.

И така, какво в действителност се е случило в 1948 г.?

Първо, колкото и да е странно, наистина е бил заплануван вселенски събор. Поне от страна на съветските органи. На 7.2.1948 г. Съветът по религиозните дела при Съвета на министрите на СССР изпраща отчет за своята работа в предходната година в ЦК на КПСС, където има следната точка: „Подготовка на свикването на вселенски събор през 1948 г. за решаване на въпроса за присвояване на Московската патриаршия на титлата Вселенска”. Малко преди това – на 29.5.1946 г. – Съветът на министрите на СССР приел постановление 1132-460/СС, в което е казано: „Да се разреши провеждането в Москва на Вселенско предсъборно съвещание с участието на главите на всички автокефални православни църкви за обсъждане на въпроса за изработване на обща линия за борба с Ватикана. За отношението към т. нар. икуменическо движение. За свикването на вселенски събор и някои други въпроси”.

Целта на този вселенски събор наистина се е предполагало да бъде не просто провъзгласяването на Московска патриаршия за Вселенска, но и официалното ѝ обявяване за такава… Тук документите се разминават. Понякога Московска патриаршия наричат Трети Рим, понякога – Втори. На 1.9.1946 г., например, един сътрудник на отдел в Московска патриаршия Шварьов пише на Карпов, председател на Съвета по делата на Руската православна църква, така: „Понастоящем – когато на международната арена протича ожесточена дипломатическа борба – Руската църква трябва трезво, със съзнание за своята сила да пристъпи към организацията на блока на православните църкви и към превръщането на Московска патриаршия във Втори Рим”. В началото на същата 1946 г. прот. Григорий Разумовски изпраща отново до Карпов доклад, редактиран в Съвета по делата на Руската църква и при патриарх Алексий Ι (Симански), в чието заключение се казва: „Да се съсредоточи вниманието на целия православен свят към РПЦ и нейното значение да се повиши до първенствуваща православна църква, а светата Москва да се издигне до значението на Третия Рим. Да се покаже активен интерес на РПЦ към икуменическото движение чрез църковния и светския печат, а също и чрез отношения с лидерите на това движение”. Какво стои зад това? Това не е амбиция на църковници. В случая това си е разработка на властите. С Фултънската реч на Чърчил започва студената война. И Сталин прекрасно разбира, че силите в тази война трябва да бъдат изравнени. Русия, Съветският съюз, стартира от изоставаща позиция – в ядрената надпревара и в други отношения. Несъмнено е било, че Римокатолическата църква ще бъде на страната на западните страни и съответно, от гледната точка на Сталин, и у нас е трябвало да има симетрична структура – нужен бил православен Ватикан. И, естествено, този Ватикан е трябвало да е в джоба на съветската власт. Да се намира в Москва. Идея, изглеждаща достатъчно абсурдна. Как може така изведнъж да вземеш катедрата на Вселенския патриарх и да я пренесеш в Москва? Все пак имало е и определени предпоставки за това. На първо място, съветските танкове са били из цяла Източна Европа, а значи и голяма част от православните църкви са били в зоната на непосредственото съветско влияние: Румънската, Българската, Албанската, Сръбската. В Гърция вървяла гражданска война и комунистите аха да дойдат на власт. Което пък е давало основания да се предполага, че Гръцката църква ще бъде в блока с Руската. Колкото до Вселенския патриарх, то точно тогава и по-конкретно на 17.2.1946 г. умира патриарх Вениамин, а на мястото му още на 22 февруари е избран патриарх Максим – русофил, който от самото начало заявил приятелско отношение към Руската православна църква и към Русия. В интерес на истината, трябва да се отбележи, че това му заявление му е струвало доста. Срещу него веднага започва гонение, обявяват го за луд, за психично болен. А през ноември 1946 г. го арестуват и го отвеждат отначало на Принцовите острови, а после и в Атина, където е подложен на принудително лечение. На негово пък място – за това вече са се постарали американските служби – за следващ Константинополски патриарх е реално назначен американският „храненик” Атинагор, който за целта спешно приема турско поданство и е избран, а по същество назначен, за следващ Константинополски патриарх. Така че тук разузнаването е работело и от двете страни. Що се отнася пък до източните патриаршии (Антиохийската, Йерусалимската и Александрийската), тук не е имало големи проблеми, тъй като тяхната корумпираност винаги е била добре известна. Тяхната многовековна готовност да взимат пари от Русия давала основание за надеждата, че източните патриарси ще успеят да подкрепят Москва и по такъв деликатен въпрос като пренасянето на вселенската катедра от Константинопол в Москва.

Ето, например, забележителното писмо на патриарх Алексий до неговата сестра от 10.12.1947 г., където той говори за пристигането на митрополит Илия Карам: „У нас в последно време, във връзка с идването на митр. Илия Карам” (централен персонаж в мита, който разглеждам, гласящ, че през есента на 1941 г., когато положението на фронтовете е било катастрофално, митрополитът на Ливанските планини уж прекарал няколко месеца в затвора и в молитва за Русия, при което му се явила Божията майка и му рекла: „Пиши на Сталин, нека Сталин прекрати репресиите срещу Църквата, да отвори семинариите и храмовете, и т. н., да освободи духовенството и тогава моят Покров ще бъде над Русия". След което Илия уж изпратил телеграма на Сталин, а онзи със сълзи в очи приел всичко. Впрочем нека цитирам този мит така, както е предаден в Русский вестник. Това е главният рупор на дисидентското движение, с което сега водя полемика. На 1.2.2008 г., в статията на някой си йеромонах Михаил (Трубачов) Русский вестник пише: „В началото на юли 1941 г. на митрополита на Ливанските планини Илия, който ден и нощ се молил в една пещера за спасение на руската земя, се явила Пресвета Богородица и му заповядала да извести съветското правителство, че – за да победи Германия – трябва да отвори храмовете и да освободи затвореното православно духовенство и монашество. Всичко това е било извършено от Сталин в есента на 41 г. И нашата страна одържала победа във войната. След края на войната, в 1948 г. в Москва пристигнал сам митр. Илия – да разкаже на правителството за явяването на Божията майка. Когато Сталин подавал ръка на митрополита – в знак на признателност за молитвата му за нашата страна – онзи паднал в краката на Сталин, защото в него разпознал показания му от Божията майка във видението, чрез когото Господ дарувал победа на Русия над германците. И Сталин веднага паднал в краката на митрополита с думите: „Познах те, владико”. И двамата, на колене, се целунали”. Ето го него – страшният феномен на съвременния православен сталинизъм, в който всичко от начало до край е измислица) Та за този именно митрополит става дума и в писмото на патриарх Алексий лично до сестра му. Ето какво пише той там: „У нас напоследък – във връзка с пристигането на митрополит Илия Карам – е голяма суматоха. Наистина, имаше и кратки паузи, когато пътуваше за седмица до Ленинград и за няколко дни до Киев. Пътува, натоварен с подаръци. По-конкретно, дадох му облачение и митра, бял клобук и икона със скъпоценни камъни, голям портрет в рамка, чаша, дискос, всякакви прибори и други дребни неща. Сега той заема ни повече ни по-малко от 50 места за багаж, и то много големи. А носи и шубата ми от белки”. Трябва да отбележим, че това е традиция в поведението на източните патриарси в Москва – да изклинчват от всички дарения, подаръци и т. н. По времето на Алексей Михайлович четвърт от държавния бюджет на Русия е отивал за подаръци и „дарове” за близкоизточните просители. За това Каптелев пише: „Даже благочестивият и тих Алексей Михайлович не можал да се въздържи да не отбележи в своята ответна грамота до своя богомолец Антиохийския патриарх Макарий, че исканията му от царя за нови парични дажби са прекалени и не съвсем деликатни, тъй като царската хазна е предназначена не само за удовлетворяване на безкрайните патриаршески искания за пари, но и за други държавни нужди”.

И така, след като били възобновени контактите между Русия и Изтока, всичко се върнало в своите „релси”. Ето какво пише – вече в 1952 г. – патриарх Алексий на същия този Карпов, председател на Съвета по делата на Руската църква: „Илия Карам иска да дойде при нас, за да получи отново всякакви дарения, икони, пари, с които след това да търгува в своята родина”. Тогава Патриаршията не разрешава пристигането му в Русия и все пак, самата готовност да получават пари, да приемат хуманитарна и финансова помощ наистина давала основания за надежда, че източните патриарси ще подкрепят Москва в деликатен въпрос като пренасянето на Вселенската катедра в Москва. Такива планове витаят и в 1946 – началото на 1947 г., но след това става ясно, че това няма да се осъществи поради промените в Константинопол и най-вече тъй като там се бил появил открит американски довереник. Ето още и едно интересно писмо на патр. Алексий до Карпов, в което докладва за беседа с митр. Илия: „Антиохийската патриаршия храни надежда, че Руската църква и особено правителството ще възобнови старата традиция за системна материална помощ за бедната Антиохийска църква. В дореволюционните времена тъкмо държавата, и не църквата, щедро е субсидирала Антиохийската църква. Митр. Илия заяви желанието си да е наш официален посредник между нас и гръцките патриарси. И тук, по неговото мнение, решаващ фактор се оказва нашата възможност да им даваме пари. Доминиращ мотив в неговите изказвания е материалната помощ с пари, богослужебни предмети, брокат, панагии, кръстове, митри и т. н.”.

По същото време в Московска патриаршия възниква и друг план. Едната линия на тогавашните ни планове е консолидирането на православния свят около Москва и московския патриаршески престол, а втората се отнася до икуменическото движение. Колкото и странно да изглежда, по онова време в Московска патриаршия съществува положително отношение към участието на църквата ни в икуменическото движение. Прот. Григорий Разумовски, впрочем, на съвещанието през 1948 г. ще изнесе главния доклад на тази тема със силно критично отношение към икуменизма. Две години по-рано обаче той пише доклад до патриарха за това движение – издържан в съвсем друг дух: „… Икуменическото движение е продиктувано от духовния безблагодатен глад на християнските маси на Запад, които търсят да се наситят чрез повторното съединяване на своите общини с наситените с благодат църкви. Естественият стремеж на тези християнски маси към привличането на нашата Църква трябва да бъде възприет от нас като сигнал за бедствие, като международен призив SOS, на който нямаме право да не откликнем. Нашият спасителен фар, нашата Руска православна църква все още се бави да запали своя пътеводен спасителен огън, не се решава да удари камбана с призив към спасение. Или ние ще предпочетем да бъдем същите като римокатолиците – хладни и пресметливи странични наблюдатели, когато става дума за незабавното спасяване на загиващи. Аз никак не се съмнявам, че ни един наш свещенослужител няма да посмее да каже не, няма да дръзне да не признае истинността на оскърбяването на светинята, ако някой, да речем англикански пастор, чието свещенство ние не признаваме, постави пред него Чаша със Светите Дарове, осветени в Англиканска църква, по англиканския чин. Страхът Божи ще застави нашия свещенослужител да се въздържа от съмнения и от утвърждаване само на своята „православна” правота”.

Март 1946 г. делегация на Патриаршията посещава Антиохийската патриаршия. И Антиохийският патриарх казал, че желае да участва в икуменическото движение и в предстоящата учредителна асамблея на Световния съвет на църквите. Сетне в отчета на нашата делегация се казва дословно: „Нашата делегация бе трогната да чуе молитвите за Световния съвет на църквите и за всеки от нас поименно, провъзгласени на Великия вход”. През същата година патриаршията изпраща запитване до Николай Полторацки (наш богослов, който е в Париж) по повод възможните последици от отказа от участие в икуменическото движение. Април 1947 г. Полторацки съобщава: „Отказът на Руската църква от каквото и да било общение с икуменическия Съвет би имал отрицателни последици въпреки неговата принципно възможна обоснованост”. Нещо повече – от писмото на Карпов в ЦК от 1.4.1947 г. става ясно, че в 1947 г. Московската патриаршия сама предлага да създаде и възглави икуменическа организация, наистина с конкретна антипапска цел. Цитат: „Дълг на християните от целия свят е да помогнат на католиците да се освободят от папизма”. По това време се формулират ясни условия, при които нашата църква е готова да участва в работата на ССЦ. По-конкретно: „За да участва православието в асамблеята смятам за необходима подготовката на една трета от делегатите ни. Включването в икуменическото движение на Руската църква трябва да е съпроводено със задължителното отстраняване от църковно-политическата арена на митрополит Анастасий и всички карловчани…”. Ето тук, в това писмо на патриарха, ясно личат условията, при които нашата църква е била готова да се включи в ССЦ. Първо – за глас на Руската църква да се смята само гласът на Московската патриаршия. Работата е там, че в предходните години по разбираеми причини нашата църква не е имала възможност да действа на международната арена. Затова в икуменически срещи от 30-те години са участвали богословите от емиграцията, между които отец Георги Флоровски, Парижкият богословски институт, о. Сергий Булгаков и т. н., и т. н. И, ето че преговорите, водени с Андерсън и други дейци на икуменическото движение имали за тема най-вече това – да отстранят от всички икуменически конференции и комисии всички богослови емигранти, а на тяхно място да се поставят пратеници на Московска патриаршия. Трябва да отбележим, че икуменическите дейци не се съгласяват с това, видимо понеже към онзи момент са установили добри работни и лични отношения с богословите от нашата емиграция. Второто условие е било разбираемо: да се разшири представителството на православните делегати в асамблеята на ССЦ, за да притежават контролния пакет акции, но по устава на ССЦ това е било невъзможно. След като тези две неща стават ясни отношението на патриаршията към икуменическите перспективи започва да се променя в отрицателна посока. Отново искам да цитирам един документ. В началото на 1946 г. патр. Алексий изпраща на Карпов доклад, в който са изложени следните тезиси:

1. Икуменическото движение и участието на РПЦ в него са главен фактор за възсъединяването на задграничните руски православни епархии.

2. Вселенският патриарх се смята за загубил авторитета си в православния свят, а останалите източни патриарси не са способни да възприемат такъв авторитет – на това е способна само Руската православна църква.

3. Необходимо е установяването на контакти с лидерите на икуменическото движение, за да заявим своя интерес. Да се организира обединение на източноевропейските православни църкви за участие в предстоящите икуменически конференции, за което да се обърнем към всички православни църкви с предложение да изкажат мнението си за икуменическото движение. На тържествата по случай 1000-годишнината на преп. Йоан Рилски в България през май 1946 г. да се приеме единно за източноевропейските църкви решение по икуменическия въпрос.

4. Да се изпрати патриаршеска комисия в Англия за запознаване с лидерите и с документите на икуменическото движение. Комисията трябва да реши следните въпроси:

4.1. Преразглеждане и анулиране на мандатите, издадени уж от митрополита на РПЦ Евлогий (Георгиевски), професор в Парижкия богословски институт, на Алексеев, Вишеславцев, Фьодоров, Зенковски, Зандер и др.

4.2. Склоняване на Варшавския митр. Дионисий и Финския архиеп. Герман към необходимостта от възсъединяване на епархиите им с РПЦ.

4.3. Убеждаване на Константинополския патр. Вениамин чрез Теокирския митр. Герман или Българския митр. Стефан в необходимостта да преустанови своята по-нататъшна политика към РПЦ и да се откаже от по-нататъшно духовно ръководство на Полската и Финландската църкви.

4.4. Въпросът за изолацията на митрополит Анастасий (Грибановски) (главата на Задграничната църква) и възможните му опити да получи покровителство от която и да било от източните патриаршии. Да се изпрати представител по икуменическите въпроси в Англия, смятайки за преждевременни всякакви диспути по въпросите на учението на вярата. В случай на включване в икуменическото движение първо да се издигне предложението за създаване на Световна асамблея на мира.

Може да се приложат още няколко документа от този вид, от които става ясно, че първоначалната позиция на нашата църква е била за включване в икуменическия диалог, но заради постигането на определени цели, в това число и политически, и с гаранциите, че гласът ѝ ще тежи твърде, твърде много. След това обаче се случват ред политически промени и още към края на 1947 г. става ясно, че нашата църква не може да участва в икуменическото движение при тези условия. Тогава става ясно и това, че Константинополската патриаршия няма да участва, а източните църкви ще действат самостоятелно. Тогава се взема решение вместо събор да се свика съвещание в Москва. В това време (3.7.1947 г.) Йерусалимският патр. Тимотей пише в Москва: „Ние не сме готови за участие в предложеното съвещание. Трябва да се отложи съборът и неговото отлагане ще бъде важно и полезно за единството на Православната църква”. При това, на 16.6.1947 г. Александрийският патр. Христофор се отказва от участие в Московкия събор, пояснявайки, че събори може да свиква само Константинополският патриарх. В отговор нашият патриарх Алексий му пише твърде справедливо: „Ваше Блаженство подробно доказва, че, въпреки желанието на три древни патриаршии, в Москва не може да се свика всеправославен събор. Смятам, че тук има голямо недоразумение. Ние поставихме въпроса не за свикването на вселенски събор, а само за съвещание на предстоятелите на църквите, което се отличава съществено от събора по своя състав и компетенции”. От тези думи на патриарх Алексий става ясно, че през 1948 г. вече не се планира никакъв събор в Москва и всъщност това не е бил събор, а именно съвещание. Относно решението, че РПЦ няма да участва в ССЦ пояснявам, че съвещанието е било планирано за юли 1948 г. в Москва, а учредителното събрание на ССЦ в Амстердам се е планирало за август 1948 г. Така че още през февруари 1948 г. става ясно, че Съветът по делата на РПЦ е приел решение за невключване на нашата църква в тази структура. Съответно всички резолюции, приети на съвещанието, са подготвени предварително, както става ясно от архивите и протоколите. По време на съвещанието, още когато то е започнало, не се формират мнения, не се търси консенсус, а е имало реален натиск, работело се е за убеждаването на всички участници да подкрепят предварително подготвената резолюция. Ето, държа в ръцете си един от двата тома с деянията на това съвещание. Какво казват те за икуменическия диалог? Докладът на представителя на Румънската православна църква проф. Коман повдига спор по икуменическия въпрос. Този доклад е много сериозен, подробен. Той по-скоро клони към това, православните църкви да участват активно в икуменическия диалог. Следващият доклад е на главата на Българската православна църква екзарх Стефан. И неговият доклад е в същия дух. И едва третият доклад, на същия този отец Григорий Разумовски, е категорично против. Какво е станало? Че по-късно и Румънската църква, и Българската да се подпишат под гледната точка на отец Григорий Разумовски, отказвайки се от предишните си думи. По отношение на Румъния не мога да назова конкретно причините, а що се отнася до промяната в позицията на българския митрополит, то днес можем да разберем това от отчета, който Карпов изпраща на др. Сталин след края на съвещанието: „Опитите на Константинополския екзарх Герман да склони митр. Стефан за защита на икуменизма не постигнаха успех. Решаващият момент, определил поведението на екзарх Стефан, беше телеграма от министъра на външните дела на България другаря Коларов, който потвърди принципното съгласие на българското правителство в България да се установи патриаршия”. Цената на този въпрос се оказва много висока. До този момент Българската църква няма патриаршия. Управлява се от митрополити, които при това не са признати от Константинопол. И ето че – при посредничеството на Руската църква – на съвещанието е било постигнато съгласието на Константинопол да свали анатемите от Българската схизма и съответно е възниквал въпросът за избор на законен патриарх. Българската църква поставяла този въпрос и по-рано пред българското правителство и получавала отказ. Сега, в замяна на подкрепата към Руската църква по икуменическия въпрос, българското правителство, което е било изцяло съветско, дава съгласието си за установяване на патриаршия в България. Приетите на това съвещание текстове са публикувани в този двутомник. Трябва да кажем, че в Резолюцията няма никакво осъждане на икуменическите контакти и на икуменизма като такъв. Резолюцията е съставена много грамотно; подчертава се, например: „... Вземайки под внимание, че целеустременото икуменическо движение, проявило се в основаването на ССЦ, в този си план не отговаря на задачите на Христовата Църква така, както ги разбира Православната църква”. Всяка точка съдържа уточнението: „в съвременно разбиране”. Така тук виждаме не отказ от диалога като такъв, от опити за възсъединение, а отказ от излишна политизация в една или друга посока. Парадоксът е в това, че, обвинявайки икуменистите в политизация, самата наша църква е действала под крайния натиск на именно политически сили. Що се отнася собствено до икуменизма, тук има един много интересен израз: „Освен самото православие, на същото влияние са изложени Армено-григорианската, Сиро-яковитската, Абисинската и Сиро-халдейската църкви, а също и старокатолическите църкви – така родствени с православието”. В заключение ще кажа следното. Когато св. Лука Войно-Ясенецкий прочел антиватиканския доклад на архиеп. Хермоген Казански, който е изнесен на това съвещание, той изпраща в Патриаршията следното писмо: „Обхвана ме размисъл за икуменическото движение и бих искал да напиша статия в ЖМП, но за това ми е нужна енцикликата на Константинополската патриаршия и отчета за Амстердамската конференция. Не може ли да ми ги пратите? Използвам случая да изразя пред Вас, като редактор на списанието, своята дълбока скръб по повод статиите и докладите на съвещанието от архиеп. Хермоген. Защо му е било необходимо да събере всичко най-мръсно и негативно за Римската църква? Нима в нея няма нищо светло и положително, няма ли чудеса и светци? Нима Католическата църква са само папата и кардиналите, само Ватиканът, към чиято политика всички ние се отнасяме отрицателно? Нима Католическата църква не се състои от милиони обикновени хора с чисти и благочестиви сърца? Защо да ги тровим със статиите на Хермоген, поставящи лоши и тежко греховни прегради между християните? Защо, защо, защо е този тежък грях за радост на враговете на Църквата?”. Това писмо е от 8.12.1948 г. Най-интересното обаче е това, което следва. И така, случилото се през юли 1948 г. не било събор, но не може да се нарече и всеправославно съвещание. Причината за това е следната: нашата Московска патриаршия, събирайки съвещанието, измисля като повод отбелязването на 500 години от автокефалията на нашата църква. Наистина, всички православни църкви откликват и пристигат. От самото начало обаче Константинополската църква, както и Гръцката, заявяват: „Ние сме дошли само за празника – никакъв събор и никакво съвещание не признаваме”. Те не влезли даже в заседателната зала. Нещо повече – главата на Константинополската делегация митр. Герман Теотирски бил един от съучредителите на ССЦ. В Москва никой не установил контакт с него на тази тема, никой не го попитал за мнението му. От църквите, които подписали тези документи, Антиохийската, например, се отказва от подписа си. И още през август делегацията на тази църква участва в Амстердамската икуменическа среща. Другите източни църкви: Константинополска, Александрийска, Йерусалимска, Гръцка, Кипърска също участват там. Говорейки по същество значи решенията на съвещанието са признати и осъществени само от балканските църкви, включително Румънската, т. е. от църквите, където няма духовен, а само светски авторитет и натиск в подкрепа на решенията на Московското съвещание от 1948 г. Ето я грубата реалност. Парадоксът е в следното – отново ще го подчертая. Самата наша църква, намирайки се под най-тежък политически натиск и преследвайки политически цели, обвинява в политизиране западните икуменисти. След това – въпреки че в резолюцията на нашето съвещание се казва, че икуменическото движение е изоставило обсъждането на вероизповедни теми и вместо това се занимава със социална благотворителност и т. н., по-късно църквата ни влиза в ССЦ именно на тази основа, т. е. самите ние преставаме там да обсъждаме богословски въпроси и казваме: нека по-добре да окажем помощ на угнетените класи и народи, в което се и състои истинското християнско дело – и на тази почва ще работим заедно. Трябва да се каже, че и досега това е един от главните пластове, главно равнище на междурелигиозно и междухристиянско сътрудничество. Така че този път съвсем не се е оказал така безизходен.

И така, изводът е следният: в 1948 г. не се е провел никакъв поместен събор, нито вселенски, нито изобщо събор; нямало го е там и великият молитвеник и чудотворец митрополитът на Ливанските планини Илия Карам, т. е. бил е там, но никакъв велик чудотворец той не е бил. Ако според сказката, разпространявана от Руский Вестник и подобни издания, в 1948 г., като пристигнал, митр. Илия се е прегръщал със Сталин, то това много трудно може да се съгласува с реалните факти. А те са: Именно през 1948 г. Сталин възобновява гоненията срещу Православната църква. От 1948 до 1953 г. – т. е. до смъртта на Сталин – в СССР не е отворен нито един православен храм. Нещо повече, половината от манастирите, отворени в периода от 1944 до 1948 г. към 1953 г. са били затворени. Политиката на репресии е възстановена, тъй като Сталин се разочарова от Московската патриаршия именно като лост в политическата работа. Бивш семинарист, той прекрасно е разбирал, че никакви московски решения няма да имат подобаващ отзвук в православна среда без санкция от Вселенската патриаршия. Затова съветската власт губи интерес към МП, имам предвид политически, външнополитически интерес, докато не започне новата борба за разведряване. Тогава отново се събужда интересът на съветските структури и нашата църква отново получава шанс да излезе на арената на международната дипломация. От което тя се и възползва с успех за себе си, за което и сега някои я обвиняват. Изводът: истинското познаване на църковната история е най-доброто средство да не се плашим от сегашните миражи и призраци и да останем в Църквата, тъй като и нейната история, и нейното съвремие винаги са били проблемни и сложни.

Превод. Венцислав Каравълчев

* Андрей (Кураев), диак. „Архиерейское совещание 1948 года и современные мифы о нем” – В: Киевская Русь. Текст на изказване пред Вторите Бердянски четения, септември 2008 г. (бел. прев.).