Моето пътуване с о. Александър (семейството; ранни години)

Предговор към новото издание

След като второто издание на тези лични спомени беше подготвено, осъзнах, че читателите се интересуват не само от нашия семеен живот, но също и от нещата, които изпълваха нашия живот – нашето щастие и непрекъсната радост.

Ние бяхме обикновени, нормални хора, със своите трудни и щастливи моменти. Сега обаче, когато преживявам нашия живот отново във всичките му детайли и като се опитвам да го погледна под друг ъгъл мога само и единствено с огромно задоволство да свидетелствам, че животът ни винаги, някак автоматично, бе съсредоточен, центриран върху да бъде Твоята воля и това му даваше хармония и светлина. Това не беше героично решение, нито резултат от разумен размисъл. Това просто беше – и това послушание, избрано свободно, беше изпълнено с вяра, надежда и увереност, че Бог ни обича.

Какво мога да кажа?

Нищо друго освен: Благодаря Ти, Господи.

Благодаря Ти за красотата и мира на този септемврийски месец на Лабел, в Канада, където съм по-близо от всякога до моя съпруг, до природата, до величието на творението, до чувството, че оставащите ми години живот са изпълнени с благодат.

Надявам се, че съм вярна на представата на моя съпруг за живота:

Само от едно нещо се нуждаем…

Уляна Шмеман

Монреал, септември, 2007 г.

Пролог

Децата ми ме упрекват, че винаги се опитвам да свърша всичко на момента – по възможност дори днешните неща да бъдат свършени с вчерашна дата. Ако разполагах с достатъчно време, бих споменала много повече неща и по много по-подходящ начин, но искам вие, мои деца, внуци, правнуци, родственици и приятели да прочетете моите спомени, докато съм все още сред вас. Ако сте на моите години и мислите, че във всеки момент може да напуснете този свят, вие също не бихте искали да оставите след себе си незавършен труд. Посрещам всеки ден като благословение. Всяко утро се чувствам щастлива, че в моя живот има още един ден. На моята възраст тялото е немощно, но на мен ми провървя повече, отколкото на мнозина други.

Обичам живота.

Уляна Шмеман

Монреал, Юни 2006 г.

В голяма, огрята от слънцето стая лежи Анна Тихоновна Шмеман – уморена, ала щастлива: току що е родила здраво момченце Андрей.

Денят е 13 септември 1921 г.

Болницата се намира в Талин, Естония.

Съпругът на Анна Тихоновна седи до нея, когато двамата забелязват, че докторът отново внимателно си мие ръцете, слага си ръкавици и се отправя към леглото.

- Нещо не е наред ли? – пита Анна Тихоновна и в гласа ѝ звучи тревога.

- Да не е наред ли? Не, всичко е наред! Вие имате още едно дете и е необходимо да му помогнем да излезе на бял свят.

Така на света се появява Александър – изваден за крачетата навън, той търпеливо чака, незабелязан и неочакван, да го приветства светът.

От този ден близнаците запазват необикновено близка връзка до самата смърт на о. Александър, 13 декември 1983 г., след която Андрей остана сам със своята любов и мъка, но и с твърдото убеждение, че рано или късно те отново ще бъдат заедно.

Талин, Естония

Защо Естония?

Първата световна война завършва. Русия е обхваната от революция и гражданска война. Червената армия прогонва Бялата армия все по-далеч и далеч на юг. Навсякъде цари хаос.

В началото на Първата световна война Дмитрий Николаевич Шмеман – едно от осемте деца на сенатора Николай Едуардович Шмеман, действащ таен съветник и член на Държавния съвет – учи в Петербургския университет, в Юридическия факултет, с намерението да тръгне по стъпките на баща си. Николай Едуардович е блестящ юрист и законодател. Неговата страна се намира в състояние на война и сенаторът разработва реформи, можещи да осигурят на Русия справедливи и разумни условия за свободна търговия и да поддържат силно и единно правителство. Надява се, че това ще помогне да се предотврати неизбежното и да се потуши революционният пожар, започнал вече да се разгаря по цяла Русия.

Когато започва войната с Германия, Дмитрий Николаевич, както и много негови връстници, напуска университета и се записва на ускорени офицерски курсове в Пажеския корпус. След завършване на курсовете е отправен в пехотата, Семьоновския полк, чийто началник е сам имп. Николай ІІ. Двама от братята на бъдещата му жена, Николай и Тихон Шишкови, също служат в този полк. В един от боевете Дмитрий Николаевич Шмеман и Тихон Шишков са тежко ранени. В същото сражение е убит Николай Шишков. Дмитрий Николаевич си спомня как, преминавайки край ранения Тихон, си казва: „Слава на Бога! Поне един от вас ще оживее!”. И пада – тежко ранен в главата. Двамата са пренесени от бойното поле в тила, в Санкт Петербург. На Дмитрий се пада тежката задача да съобщи скръбната вест на сем. Шишкови за смъртта на най-големия им син – Николай.

Главата на Димитрий Николаевич е бинтована и той изглежда като герой: бинтовете скриват стърчащите му уши. Семейното предание разказва, че прекрасната Анна Шишкова не могла да му устои. Влюбили се един в друг, сгодили се и на 25.9.1918 г. се венчали. Всичко става много бързо, както често става на война. След сватбата Дмитрий Николаевич почти веднага се завръща в своя полк. Подир няколко години на ужасни кръвопролития на северозападния фронт, Семьоновският полк се връща в Петербург, където трябва да защитава града от притискащата болшевиките Бяла армия. Вместо да защитава червените болшевики обаче той – както и много други офицери – постъпва в Бялата армия, успяла да доближи много до старата имперска столица, но разгромена и накрая саморазпуснала се в Естония, която по това време вече е независима държава.

Раздялата на Анна Тихоновна и Дмитрий Николаевич продължава около година и половина. През това време, на 12.8.1919 г. в Петербург Анна Тихоновна ражда дъщеря им Елена и с нея отива при родителите на съпруга си. Да се живее в града, властта над който първоначално принадлежи на Временното правителство, а след това преминава в ръцете на болшевиките е трудно: не достига храна, пари, няма никаква работа. Много години след това, когато вече се бяхме венчали с отец Александър, Анна Тихоновна ми разказваше за тези тежки времена: как са продавали част от скъпоценностите си, друга част вшивали в своите дрехи, давали подкупи на чиновниците, за да получат фалшиви паспорти и всякакви други документи и т. н. В края на краищата успяват да избягат от Петербург. Николай Едуардович Шмеман, съпругата му и техните пет дъщери (Лина, Олга, Маруся, Наташа и Вера), а също и Анна Тихоновна с малката Елена се добират до Талин, столицата на вече независима Естония. Да напуснат Русия им помага чиновник, отдавна познавал се с Николай Едуардович, който организира бягството. Благодарение на укритите семейни скъпоценности могат да заплатят пътя си до Талин и да наемат квартира. Веднага с пристигането започват да търсят работа.

Братът на Дмитрий – Сергей – морски офицер от Кримския флот, умира във военна болница от неизвестно заболяване на кръвта. Другият му брат – Андрей, заедно с жена си и детето си напуска Петербург и се установява в Унгария, където много години живее като бежанец. В същото време в Талин, в условията на ежедневна борба за оцеляване, страх и неувереност в утрешния ден, дъщерята на Анна – Елена израства здраво момиче с прекрасни тъмнозлатисти коси и огромни сини очи.

И изведнъж – чудо! Един прекрасен ден – точно като в приказките – като гръм от ясно небе на прага в талинската квартира на Шмеман се появява Дмитрий Николаевич! Слаб, уморен, вече без превръзка на главата (без бинтовете веднага се набивали на очи незабравимите му уши!). Полкът му бил разпуснат и всеки – оставен да се оправя сам. Дмитрий разбрал, че семейството му е напуснало Петербург и се е установило в Талин. Натам се отправил и той, и открил своето семейство. Той за първи път вижда своята дъщеря, която е била вече на година и половина, а тя заплаква при вида на непознатия чичко. Изминава доста време преди тя да привикне към присъствието в живота си на своя баща.

През всички изпитания и всички трудности Дмитрий Николаевич винаги остана истински джентълмен: онзи очарователен мъж, когото познах и обикнах много години след като се омъжих за неговия син. Дмитрий беше прекрасен музикант. Вероятно единственото, което действително умееше да прави добре (освен военната служба), бе да свири на цигулка. Трудно е дори да си представим, какво са чувствали откъснатите от познатите си места млади „ветерани”, оказали се против волята си в чужда страна, водещи странно, полугладно съществуване. Жените се занимават с това, да нахранят семействата и да осигурят поне минимални битови удобства, а мъжете нямат и това утешение. Дмитрий Николаевич намира място в оркестъра на един нощен клуб. Там прекарва много часове, изкарвайки пари за семейството, в опит да заглуши спомена за загубената родина, изгубените приятели и целия си отминал живот.

Анна Тихоновна повторно забременява и така се раждат близнаците Андрей и Александър.

Свекърва ми често си спомняше живота в Естония. Анна Тихоновна и Дмитрий Николаевич били млади, обичали се и сляпо вярвали в това, че скоро, много скоро ще се върнат в Русия и ще живеят както преди. Не разбирали (или не искали да разберат) какви дълбоки и необратими промени протичали в страната им. „Разбира се, хората ще се опомнят!” – мислили те.

Но хората не се опомнили.

А след това дошла трагедията. Избухнала епидемия от дифтерит и скарлатина. В опита си да спрат разпространението на болестта естонските власти заповядали всички болни деца да бъдат откарвани в болницата. Малката Елена била едва на седем години, разболяла се и била откарана в болницата. Там, в навечерието на Рождество Христово – на Бъдни вечер, тя умряла в ръцете на майка си.

О. Александър, който тогава бил на пет, много добре си спомняше, как неговият елегантен, жизнерадостен и весел баща горчиво плакал под украсената рождественска елха. О. Александър също бил болен, но не го изпратили в болницата, а го оставили у дома, като скрили заболяването му от властите. Тревогата около състоянието му някак си притъпила силата на удара от загубата на Елена. Той преживял болестта. Двамата братя Андрей и Александър винаги помнили, как научили за смъртта на сестра си и в тяхната памет завинаги тя останала свързана с празника на Рождеството Христово – подредената елха, свещичките и около тях – сълзите на баща им, мъката и отчаянието му. Тази загуба завинаги променя живота на братята. Само допреди дни сестра им си била играела с тях, както с куклите си, и изведнъж неочаквано, необяснимо изчезнала и цялото семейство се потопило в дълбока скръб.

Когато за първи път се срещнах с моята бъдеща свекърва, първото, за което тя ми говори, беше за смъртта на Елена, която умряла в ръцете ѝ от силно кръвотечение. Анна Тихоновна ми показа косите ѝ, които се наложило да подстриже през време на болестта и която пазеше през целия си живот. Тя също пазеше някои от играчките ѝ и разни други вещи, останали от краткия живот на дъщеря ѝ. Тогава разбрах, че Анна Тихоновна намери в мен жената, която бе готова да я изслуша и разбере онова, което беше преживяла. Разделяйки с мен болката си, тя ме прие в сърцето си и благославяше любовта, която съединяваше мен и нейния син. И днес помня силата на нейната скръб и болка. Елена бе умряла четиринадесет години преди запознанството ни, но болката и скръбта на Анна бяха все така остри и живи, все едно бе загубила дъщеря си вчера.

Анна

Свекърва ми бе силна жена, „grande dame” – както я наричаше моят баща. Беше висока, привлекателна и енергична и винаги следеше за външността си. Обличаше се безупречно и, независимо от силно ограничените средства, винаги успяваше да носи „най-подходящата” шапка с перо или цвете под „най-подходящия” ъгъл. Винаги добре изправена, елегантна, грациозна, Анна Тихоновна беше горда, уверена в себе си и импулсивна, и да се живее с нея не винаги беше лесно.

Много години след това, когато с о. Александър вече бяхме в Ню-Йорк с нашите три деца, тя дойде да ни посети и заяви гръмко, с ясен глас, че тя не смята просто да седи и да ни гледа. В Ню-Йорк тя имаше мисия. Беше длъжна да се свърже с Руския детски фонд – организация, която помагаше на нуждаещите се руски деца зад граница. В Париж работеше в благотворителни организации, оказващи съдействие на руските емигранти и бе една от най-активните деятелки на това поприще. Децата я обожаваха и тя тях също, но за нея бе важно да съхрани независимото си положение.

Докато синовете на Анна Тихоновна са още деца, тя работи като гувернантка, чистачка, медицинска сестра, за да осигури на своето семейство повече или по-малко нормален живот. За Дмитрий Николаевич е било много трудно да намери работа. Ето защо тя е трябвало да обезпечава финансово семейството.

При всички грижи и трудности на времето едно остава непоколебимо в нея – вярата ѝ в Бога и верността ѝ към Църквата и църковния живот. Ежедневният живот протича в съгласие с църковния календар. Не се пропуска богослужение, отбелязват се всички празници, църковните пости се спазват. Вярата ѝ беше силна, но не фанатична и участието ѝ в църковния живот е била органична част от семейния живот: „Момчета, не забравяйте да запалите кандилото, преди да излезете за църква”.

Дмитрий Николаевич не е възпитан в такова благочестие като нея, но е уважавал привързаността на жена си към Църквата и винаги е участвал в този живот, въпреки че е правил това по свой начин. В храма той пристигаше с голямо закъснение и винаги се шегуваше: „Пак закъснях за Часовете!”. В двора на събора „Св. Александър Невски” на „rue Daru” той се срещаше с многобройните си приятели и веднага ставаше център на голяма компания емигранти, които винаги се радваха на срещите си с него.

Андрей от рано – като юноша – се увлича по руските емигрантски дела, в чийто център е една единствена цел – да се завърнат в родната Русия. О. Александър повече се интересува от Църквата и от нейната вяра. Той обичаше да ходи на богослужение и прекрасно знаеше службите. Но нещо, което беше много по-важно – в неговата душа се заражда лична връзка с Бога. Това е труден период в живота му. Понякога го обхваща чувство за вина и се потапя в тъмнината. Това се сменя с усещането за непоносимо ярка светлина. А в центъра на тази борба живееше ясното и твърдо желание да се издигне на висшето ниво на духовния живот и да достигне светостта. Майката на о. Александър не разбираше страданията му и ги наричаше „Сашкови трудности”: „Защо не можеш просто да се молиш и да ходиш на църква като всички? Защо ти е нужна цялата тази интелигентност?”. На нея ѝ беше много по-лесно да разбере желанието на Андрей да се стреми към върха, защото той искаше като порасне да стане голям руски офицер в параден мундир, с еполети, ордени и т. н. – и всичко това, за да служи на царя и да се върне в майка Русия.

Белград

Защо Белград? Разказала накратко за Анна Тихоновна, бих желала да се върна и към последните дни на семейство Шмеман в Талин и началото на следващия период в живота на о. Александър.

Докато са в Естония и оплакват малката си дъщеря, Анна Тихоновна разбира, че нейното собствено семейство е успяло да напусне Русия и да се добере до Сърбия. Тя се свързва с тях и решава да ги посети. Дмитрий Николаевич не можел да я съпроводи – майка му умирала, баща му бил стар и немощен, а петте му сестри се нуждаели от неговата закрила. Така Анна Тихонова се отправя по трудния път, заедно близнаците. За синовете си тя превръща пътешествието в увлекателно приключение. Чувстват се в пълна безопасност заедно със своята майка, която ги развлича и играе с тях на гарите в безкрайното очакване на влакове, автобуси и всякакви други средства за придвижване, които биха могли да ги отведат в Белград.

Накрая пътешествието завършва и тях ги посреща топло, обичащо ги семейство. В Русия Шишкови са здраво, провинциално дворянско семейство. Тихон Андреевич е директор на банка в Кострома. Семейството силно се отличава от градското, изтънчено семейство на Шмеман. Както вече писах, единият от синовете им загива във войната, а друг е ранен и благодарение на това остава жив. Най-младият, Александър е прекалено млад за да воюва. Двамата останали живи братя и най-малкото дете, сестра им Олга, са простодушни, весели и сърдечни. И Анна Тихоновна с облекчение е могла да положи своите тежки грижи и преживявания – емиграцията, смъртта на дъщеря си, неясното бъдеще и т. н., на силните плещи на своя баща. У о. Александър се беше запазил само откъслечен спомен за живота с неговите баба и дядо в Белград, но той добре помнеше уютната, безгрижна и радостна атмосфера в семейството. В центъра на техния живот стои Църквата. Цялото семейство посещава всички служби, спазва всичките пости и ежедневно заедно се моли. Изминава година.

О. Александър винаги помнеше деня, когато пристигна неговият баща. По онова време да се намери работа в Белград не е трудно. Градът е пълен с руски имигранти, но за Дмитрий Николаевич белградският живот е прекалено провинциален, некултурен и прозаичен. Той иска да се събере със семейството си в Париж, където те се преместват след Естония. И не дълго след идването си в Белград, Дмитрий Николаевич премества семейството си в Париж.

Париж

Париж е бил наводнен от руски емигранти. За място на своето изгнание Париж избирали основно културни и образовани хора. Те говорели прекрасно френски език, но много малко от тях имали професия, позволяваща им да си намерят добра работа. За огромния брой появили се на Запад руски емигранти е създаден Нансенов паспорт. И до днес пазя своя, където в графата „поданство” пишехме: „няма”. Животът в Париж в онези времена лесно може да стане тема за цяла книга, но ще се спра само на живота на о. Александър и на неговото лично обкръжение.

Образование, ранни години

Пристигнали от Белград, Дмитрий Николаевич, Анна Тихоновна и момчетата – по това време вече деветгодишни – първоначално се настаняват в тясната квартира на сестрата на Дмитрий, където Андрей и Александър спят на дъното на голям шкаф. О. Александър си спомняше за това време като за време на непрекъснато приключение. Неговите родители непрекъснато търсят работа и заради насъщния хляб ту почистват домове, ту работят на бензиностанции. Настроението на руските парижани обаче е безгрижно, всички се опитват да изработят пари за храна и да не мислят за нищо друго. Благодарение на помощта на богати чужденци се появяват социални центрове, където е можело да се получи медицинска помощ, дрехи и понякога дори храна (изпращала се от Американския червен кръст). Тази помощ се е приемала като дар Божи. И днес си спомням аромата на отворената кутия с какао или на сладкото от ягоди (нито едното, нито другото беше възможно тогава да се закупи с парите, които емигрантите заработваха).

С пристигането в Париж, близнаците са записани във френско училище. Поради незнанието на езика са поставени в детска градина независимо от възрастта и ръста им. Още първия ден братята решават да избягат от там и някак успяват да намерят верния път към дома, където им се налага да чакат, седейки на тротоара, връщането на своите родители. О. Александър не си спомняше, какво точно се е случило след постъпката им, но скоро са изпратени в неотдавна открития недалеч от Версай руски кадетски корпус. С обръснати глави, с униформи в маскировъчни цветове, момчетата са възпитавани в строга военна дисциплина и редовно посещаване на богослужението. Заниманията се състоят основно от часове по история на Русия и Закон Божи, но има също така часове по математика, научни дисциплини и френски език. Главният акцент се поставя върху изучаването на всичко, отнасящо се до Русия. Дългът на всеки руски патриот е бил да положи клетва пред руското знаме и да спаси руската земя от враговете – болшевики. Тази благородна идея се е поддържала от идеята за служението като жертва, любов и вярност към делото и увереност в триумфалното завръщане в Русия. Въображението на момчетата им рисува героични постъпки и актове на саможертва. В тези години се създавали приятелства, съхранявани дълги години. О. Александър – тогава на десет – привлича вниманието на директора на корпуса, ген. Римски-Корсаков – образован, добър и мъдър възрастен човек. Той обича поезията и често го кани в своя кабинет, където му чете стихове на Пушкин, Тютчев и други руски поети, разказва му за старата и сегашна Русия. На него о. Александър дължеше любовта си към руската литература и към литературата въобще. Генералът познавал и историята на религиозната мисъл. Той открил на о. Александър красотата и богатството на света, превъзхождащ спомена за загубената Русия. Но най-важното – о. Александър се научава да обича живота във всички негови прояви и при всички обстоятелства. До края на своя живот той бе благодарен на стария генерал за това, че му е открил широките хоризонти на живота и културата.

Ген. Римски-Корсаков умира четири години след постъпването на о. Александър и Андрей в корпуса. О. Александър често си спомняше и разказваше за него и неговата смърт. На по-големите момчета е заповядано да пренесат тялото на генерала от стаята му в храма. Трябвало е да преминат през тесен коридор и тялото на генерала, много тежко и вече започнало да се разлага, неловко висяло на ръцете им. О. Александър, изпълнен с любов и печал, за първи път в живота си се сблъсквал лице в лице с ужаса и уродството на смъртта. Бил кадет и поради това криел своята печал под маската на мъжественост, което съвсем не е било неговото амплоа. Често ми разказваше за удара, който тази първа среща със смъртта нанесла върху неговата вяра и мироглед и за това, какви огромни усилия е трябвало да положи, за да може – зад това уродство на смъртта – да види реалността и красотата на Царството Божие.

В края на същата година о. Александър, много по-зрял за своите четиринадесет години, уговаря родителите си да му разрешат да напусне корпуса и да иде в известния френски лицей „Карно”, Париж. Той разбира колко незадоволително е образованието, предлагано в кадетския корпус. О. Александър сам се записва за встъпителния прием и никак не е учуден, когато го приемат на две нива по-ниско от това, в което се намирал в кадетския корпус. „Слава на Бога, че въобще ме приеха!” – казва на родителите си.

(Няколко думи за френската училищна система. Годините на обучение се броят по обратен ред, т. е. детето постъпва в дванадесети клас, а завършва първи, след което полага изпит на първа бакалавърска степен. Програмата е включвала курс по френски, математика, научни дисциплини, чужд език, история, география и избор на гръцки или латински език. На втората година следва втора и окончателна бакалавърска степен по философия или по висша математика. За първия трябва да се преминат лекции не само по философия (психология, история на философията, етика и метафизика), но и по биология, физика, химия и обща география. Тази последна бакалавърска степен е давала възможност да се постъпи във висше учебно заведение).

Към датата на Рождество Христово о. Александър е бил вече първи в класа си по френска литература и съчинения. С интерес чете Волтер, Жан Расин, модерни автори и своя любим поет Пол Верлен. След като учи в лицея четири години той прави своята първа бакалавърска степен. На следващата година той преминава в руската гимназия и полага изпит за своята втора бакалавърска степен по философия.

През всички години на учене в лицея и гимназията о. Александър живее в дома си и не пропуска нито една църковна служба в събора „Св. Александър Невски”. Пътят от неговия дом до храма, където отначало помага в качеството си на олтарник, после на четец, а накрая и като иподякон, е била около час пеша. През тези години той си води дневник, в който пише за стремежа си към святост, за борбата с изкушенията, отброява прочетените книги (за възрастта си чете изключително сериозни книги) и споменава за първите си срещи с момичета („Тя ме погледна…”).

Андрей, увлечен по Русия, продължава да се учи в кадетския корпус и не желае нищо добро за себе си, освен да се бори и, ако се наложи – да умре за родината си. Главното за него е да съхрани верността си към Русия. През 2005 г., на осемдесет и три години неговата вярност беше възнаградена: президентът Путин лично му връчи руски паспорт. Андрей си остана емигрант без гражданство до момента, когато не се появи възможност официално да принесе клетва за вярност на единствената си любов, Русия.

И така, о. Александър учи в лицея „Карно” и има само една голяма трудност – няма спортни обувки! Всяка неделя си измисля нов предлог, за да не отиде на урок по гимнастика. Ту казва, че си загубил обувките, ту че ги е забравил в къщи и пр. Истината била, че семейството не разполагало със средства, за да купи тези обувки. Закупуването и на чифт обувки в годината е огромно натоварване на семейния бюджет. Чорапите се кърпят по много пъти, яките се обръщат навътре, за да им се даде втори живот.

Всички емигранти живеят така и заработват за едно полубедно съществуване, но на никого и на ум не му минава да се жалва – нито на о. Александър в неговия лицей, нито на мен в моето училище (тогава аз живеех в пансиона на колежа „Св. Мария”). Помня, как в голямото междучасие ни носеха кошове с пресен хляб и момичетата го ядяха с донесен от къщи шоколад. Не исках да ме съжаляват! Бях единадесетгодишна и горда. О. Александър не живееше в пансион – той просто посещаваше уроците, а след това се връщаше у дома и в църквата. Даже не помнеше имената на своите съученици, но прекрасно си спомняше какви широки хоризонти се откривали пред него по време на уроците. Във френските училища последните четири години преди бакалавърската степен са най-важните, през това време се учи как да се мисли, да се пише, да се излага в писмен вид мисълта. Френското образование беше безлично и хладно, само че много ефективно.

Семеен живот

Няколко думи за живота на сем. Шмеман в тези години. Дмитрий Николаевич най-накрая осъзнава и признава, че болшевиките са се укрепили в Русия за дълго. Той губи всичко, което до момента е смятал за свой живот и изпада в дълбока криза. „Ние трябва да изучим нашите деца за инженери, на занаяти, да направим от тях добри работници, способни да изкарват пари, без излишни мечти и ненужна култура, която за един живот не можеш да изработиш”.

Анна Тихоновна работи неуморно, за да плаща сметките и да осигурява най-необходимото за живот. Дори в това трудно време тя успява да приготвя по-празнични храни за децата си, които посещава веднъж в седмицата в корпуса. По спомените на о. Александър, любимото им угощение е бил колбасът. В течение на целия си живот, когато се случваше о. Александър да яде колбас, винаги си спомняше за своята майка и казваше: „Не, този не е така хубав, както колбасът, който носеше майка ни”.

Верността на Анна Тихоновна към вярата и към Църквата бе органична част от нейната личност. Дмитрий Николаевич е свободолюбива натура, църковността на съпругата си намира за много трогателна и дори понякога я дразни, но като цяло се отнася към нея с голямо уважение. Той неизменно взема участие във всички празници и според силите си помага – чисти сребърната посуда, чисти дома, носи и разстила посудата, отваря бутилката с вино от по-рано, за да „подиша” и да достигне до стайна температура, шегува се и развлича гостите. „Анна, направи почивка и дай да посвирим на четири ръце”. И тя свирела, докато от кухнята не се разнасял ароматът на яденето и я заставял да се върне към домашните си дела. Когато започнах редовно да посещавам семейството им, бях все още твърде млада, много впечатлена от това семейство и много се притеснявах. И това свирене на четири ръце, такова музикално, живо, дори страстно ми доставяше огромна радост. Ето как влязох в семейството на о. Александър!

А момчетата? Тогава те бяха много различни. Андрей все повече се увличаше от идиличния полувоенен живот в кадетския корпус, където стана най-старши в школата. Все по-често говореше за своето желание да вземе участие в освобождението на Русия и необходимостта да се готви за това събитие, вдъхновяваше се от историята, легендите и митовете за Светата Рус. О. Александър избра съвсем различен път. Формиращите личността години (от дванадесет до шестнадесет) проведе в учение и четене, и търсене … на какво?

Дневниците му свидетелстват за мъчителни размисли за това, колко далеч е той от светостта, за вината, която той изпитва поради своите съмнения, за изкушенията и за отдалечеността от Бога. Той страда от отсъствието на мир в душата си и се радва на редките минути покой и яснота. Той почти физически усеща как е дърпан в различни посоки.

О. Александър чувства, че окръжаващото го „благочестие”, топло и уютно, стои далече от огъня и истината на Евангелието. Той не критикува вярата на близките си и дори изпитва вина за това, което мисли за нея. Също така му пречи опростенческия и безапелационен подход, с който емигрантите подхождат към случващото се в Русия. Обширното четене му помага да разбере, че не всичко е така ясно и безапелационно, както са мислили около него, и че историческата трезвост е подменена със страсти и с предразсъдъци. Същевременно това предизвиква у него и чувство на вина, тъй като до последното си издихание той обичаше Русия, беше преди всичко руски човек, обичаше руската култура, религиозна мисъл, литературата. Неговият роден език беше руският, и той пишеше на него леко и изящно. (Александър Солженицин е поразен от факта, че човек, израснал извън Русия, може да пише с такава литературна „елегантност”).

Дневникът, който о. Александър е водил през тези години, на мен ми се струва безценен. Неговите страници са пълни с любов към Бога и със съзнание за собственото недостойнство. „Защо съм толкова лош?”. Той страда от разбирането за разстоянието, което го отделя от светостта. Ден след ден записва най-съкровените си мисли, изброява книгите, които е чел. Все повече го привличат книгите по богословие, но той чете и философите, и поезията, която винаги много е обичал. В този дневник могат да бъдат намерени неговите тромави опити да пише собствени стихове. В Дневника пише и за запознанството му с момичета, но по-голямата част от него е посветена на мислите, на стремежите, на жизнените ситуации и оценката на прочетеното.

В това време о. Александър преживява най-черната линия в живота си. Трябвало е да му отстранят апандисита, развива се перитонит, от който за малко да умре. Той потъва в страх, в отчаяние, в чувство за пълна самота и богооставеност. И след много години си спомня с жалост и печал за момчето, което тогава е бил.

Следва

Превод: Венцислав Каравълчев

* Schmemann, J. My journey with father Alexander, Montreal ²2007, p. 7-23 (бел. прев.).

Книгата се превежда на български и се публикува в Живо Предание с любезното позволение на нейния издател, д-р Джон Хаджиниколау, за което редакционният екип на проекта му изказва своята дълбока благодарност и признателност (бел. ред.).