Църквата in via

Христос като „Оня, Който има да дойде”

В един особено важен смисъл, християнското богословие винаги има отношение към есхатологията – есхатологичното съдържание в него е даденост. Но това е донякъде омаловажено от езика на „първото” и на „второто пришествие”, който ние използваме така, все едно те двете се отнасят до две различни неща: първото, до миналото (какво се е случило преди две хиляди години), а второто – до онова, което предстои да се случи в неопределена точка в бъдещето – една есхатологична драма, със съдържание, различно от това на първата, което тепърва предстои да се открие. Но християнското богословие не се дели лесно – това, което апостолите и евангелистите са проповядвали за Христос не просто лежи в миналото, само като въпрос от историята, и дискусията ни за онова, което предстои, не е ограничена само до това, което е вече дадено в Христос. Дори и за евангелистите, проповядвали за идването на Христос, Той остава – защото Той е такъв – Оня, Който има да дойде: „Ти ли си Оня, Който има да дойде, или другиго да чакаме?” (Мат. 11:3).

Разбира се, описанието на Христос като „Оня, Който има да дойде”, е основано в старозаветните очаквания на идващия Месия – на Благословения, „Който иде в името Господне” (Пс. 117:26; Мат. 21:9; Иоан 12:13). То обаче още отразява и начина, по който учениците, в първите три евангелия, достигат до знанието за това, Кой Христос е. Като оставим настрана изповедта на св. ап. Петър по пътя за Кесария Филипова (Мат. 16:16), „Ти си Христос, Синът на Живия Бог” (изповед, която самият Петър не разбира докрай и се опитва да предотврати отиването на Христос в Йерусалим, за да пострада, заради което е наречен от Него „сатана”) – извън този епизод учениците забележимо бавно достигат до познаването в Иисус Христос на вечния Син Божи. Каквото и да са били чули за раждането на Иисус от Неговата майка и за кръщението Му, от останалите, каквито и божествени учения сами да са чували от Неговите уста, каквито и да са били чудесата, които те, със собствените си очи са Го виждали да върши, и дори да Го били видели преобразен на планината на славата – те въпреки това Го изоставят по време на страданията (според синоптиците; в Евангелие според Йоан е различно и на тази разлика ще се върнем по-късно), а Петър дори и трикратно се отрича от Него: „не познавам Човека” (Мат. 26:70 сл.). Не ги убеждава нито празният гроб, нито дори явяванията Му след Възкресението – когато Той се появява при тях, те не Го познават, а вместо това Му разказват за гроба, който бил намерен празен (Лука 24:22-24)!

И едва когато разпнатият и възкръснал Христос отваря Писанията, за да покаже, че за Него е било необходимо да мине през Своите страдания, за да влезе в славата Си, едва тогава сърцата на учениците започват да се възпламеняват и те вече са подготвени да Го разпознаят при разчупването на хляба. Веднъж обаче, след като Той е разпознат, разпнатият и възкръснал Господ изчезва от погледите им (Лука 14:31). Точно в момента когато учениците най-накрая срещат Христос след като са Го познали, Той отминава отвъд техния поглед! Оставени сме в очакване на Неговото идване – Този, за Когото по-рано не сме имали ясно разбиране, се появява и изчезва, пораждайки в нас жаждата за Неговото идване. И така, както пише и апостол Павел, сега аз „забравям, що е зад мене, и като се силно стремя към това, що е пред мене”, отговарям на моето свише от Бога „призвание в Христа Иисуса” (Фил. 3:13-14), знаейки, че нашето гражданство не е тук, на земята, а „на небесата, отдето очакваме и Спасителя, Господа нашего Иисуса Христа” (Фил. 3:20-21). „Първото идване” – такова, каквото е, не може да бъде лесно отделено от „второто идване”.

По този начин срещата с Христос остава винаги есхатологична и, сама по себе си, представлява съдържание на есхатона. За Него се говори на езика на апокалиптиката – разпнатият и възкръснал Христос, Който отваря книгите на Писанието, за да посочи как те всичките говорят за необходимостта Той да пострада, преди да влезе в Своята слава (Лука 24:27), е Ангецът, Който единствен е в състояние да отвори книгата (Откр. 5 гл.), така щото ние да можем да видим как всички тези неща са написани, „за поука нам, до които стигнаха краищата на вековете” (1 Кор. 10:11). Така, след като веднъж Писанията са били отворени за тях, апостолите и евангелистите използват езика на Писанието, за да проповядват Идващия – Този, Който е бил разпнат „в последните дни” и Който също така е роден „когато се изпълни времето” (Гал. 4:4) – още едно есхатологично събитие, при което разказът за Неговото раждане е обоснован от разказа за Неговите страдания („на гроба отговаря утробата”, както за това пише Августин (За Троицата 4, 2, 9) – нещо, толкова добре изобразено в иконографията на празника на Рождеството). Разпнатият и възкръснал Христос, проповядван по този начин от апостолите „съгласно Писанията”, е по този начин и отправната, и крайната точка на всяко богословско разсъждение. Той е Алфа и Омега (Откр. 1:8), Този, чрез Когото всичко е станало и целта, към която са се насочили всички неща, бидейки оглавени в Него като Глава на всички неща и това действително е Божият план още от вечността (Еф. 1:9-10).

Този вечен план обаче е познат само в своя край – Той „е бил предназначен още преди свят да се създаде, но се яви в последно време за вас” (1 Петр. 1:20). Началото и краят на всички неща не само съвпадат в Христос и като Христос, но – както го пише св. Ириней Лионски – Той е началото, което се появява в края (Против ересите 1, 10, 3). По този начин Христос е открит в края, така че ние – днес – оставаме все още в процеса на, както казва св. апостол Павел, научаването на Христос (Еф. 4:21). Ние гледаме назад – към последния образ на Христос, с който разполагаме в този свят: гледаме към Кръста и към страданията, както е проповядвано от апостолите „съгласно с Писанията”, и все пак се простираме и напред, за да срещнем есхатологичния Господ.

Раждането на Христос и майчинството на Църквата

Изследвайки по-нататък как апостолите, евангелистите и ранните отци говорят за срещата с винаги идващия Христос – особено от гледна точка на Неговото рождение – ние отново ще открием единството на вече отбелязаните „първо” и „второ” идвания. Както и ще разберем важността на Църквата като Майка или Девицата-Майка – онази утроба, в която и чрез която хората, призовани от Бога, се раждат отново, за да стават Тяло Христово и храмове на Светия Дух, осигурявайки по този начин присъствието на есхатологичния Господ.

Апостол Павел, който оповестява, както вече разбрахме, че Божият Син е бил роден от жена „когато се изпълни времето” (Гал. 4:4) – едно есхатологично събитие – няколко стиха по-надолу ни известява и че с възвестяването на Евангелието „съм пак в родилни болки, докле се изобрази във вас Христос” (Гал. 4:19), т. е. в онези, които той, както сам пише на друго място, (макар и като баща) е родил „в Иисуса Христа чрез Евангелието” (1 Кор. 4:15). И продължава като разяснява как това е така, употребявайки думите на св. прор. Исаия за Сара, в алегория, в която тя изобразява горния Йерусалим – свободната наша майка: „Развесели се, неплодна, ти, която не раждаш; възкликни и извикай ти, която не си изпитала родилни мъки; защото напустеницата има много повече деца от оная, която има мъж, казва Господ” (Гал. 4:27; Ис. 54:1). Макар модерната библеистика да е разделила този стих, като отделно пророчество, от онова, което се определя като „четвърти химн на Страдащия раб” (Ис. 52:13-53:12), те са съединени в богослужебната традиция на Православната църква – единственият случай, когато ние слушаме думите на св. пророк Исаия за Онзи, Който е „изпоранен… за нашите беззакония” (Ис. 53:5) и „душата Си на смърт предаде” (53:12), на вечернята на Велики петък, ние завършваме с радостното възвестяване, че неплодната ще роди. И отново – страданията на Христос са основата за начина, по който ние говорим за раждането Му и това раждане не може да бъде отделено от Неговото раждане в онези, които и днес имат за своя майка небесния Йерусалим – онази неплодна Девица, която, в резултат от страданията на Христос, става Девица-Майка. Тази Павлова тема за раждането на Христос в онези, които възприемат Евангелието, е също есхатологична по своята ориентация – тя достига своя завършек в идването на Христос. Както вече отбелязахме, ап. Павел говори за нас – които очакваме нашия Спасител – Господ Иисус Христос, подир което добавя „… Който ще преобрази [природата на (бел. авт.)] унизеното наше тяло тъй, че то да стане подобно на Неговото славно тяло” (Фил. 3:21).

Св. Йоан Богослов също твърди, че „… кога стане явно, ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим както си е” (1 Иоан 3:2). А в страданията на Христос – така, както те са описани от него, – ние можем да видим темите за майчинството и за синовството, развити още по-задълбочено. Тук страданията също са момент от Откровението: „Кога издигнете Сина Човечески, тогава ще узнаете, че съм Аз” (Иоан 8:28) и това е описано на езика, който ние обикновено свързваме с „второто идване”: „Сега е съд над тоя свят; сега князът на тоя свят ще бъде изпъден вън. И кога Аз бъда издигнат от земята, всички ще привлека към Себе Си” (Иоан 12:31-32). В това духовно евангелие обаче, в страданията Христос не е изоставен, както при синоптиците. Вместо това, тук имаме сцената, която обикновено изобразяват в иконографията – с Неговата майка и Неговия любим ученик, стоящи под Кръста (заедно със сестрата на св. Богородица – Мария, жената Клеопова и Мария Магдалина, макар че в иконографията, – когато въобще ги има, – те обикновено са оттеглени на заден план). Освен това, на Кръста Христос не извиква – както в другите евангелия – „Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил?” (Мат. 27:46; Марк 15:34; срв. Пс. 22:1), а наместо това поверява майка Си на Своя любим ученик: „Жено, ето син ти!” (Иоан 19:26) и нея на ученика: „Ето майка ти!” (19:27). И макар традиционно любимият ученик да е отъждествяван със самия евангелист св. Йоан, това отъждествяване не е, в действителност, направено в Евангелието: единственото отъждествяване, направено тук е, че любимият ученик е този, който стои при Кръста на Христос, без да се срамува от Него. Още повече Христос не казва на майка Си „жено, ето ти друг син, вместо Мене”, а просто „ето син ти” – верният ученик, стоящ при Кръста, се отъждествява с Христос – син на Неговата собствена майка, облякъл се в идентичността на Христос, както правят християните в Кръщението, така че неплодната сега наистина има много деца, както за това видяхме, че съобщава Исаия.

Разполагайки с цялата тази библейска рефлексия и образност по отношение на раждането на Христос, т. е. на идващият есхатологичен Господ, в онези, които приемат Евангелието, и, ставайки синове на неплодната някога жена се обличат в идентичността на Христос, не е учудващо, че християните, още от самото начало, говорят за Църквата като за своя Майка или Девицата-Майка, в и чрез която те се обличат в идентичността на Христос. Това е направено, например, по особено красноречив начин в Послание на църквите от Виен и Лион, картинно и подробно описващо страданията на християните в Галия по време на преследванията срещу тях ок. 177 г. (Евсевий Кесарийски, Църковна история, 5, 1-2). По време на първия етап, на арената някои от християните „се оказаха неподготвени и нетренирани, все още слаби и неспособни да понесат подобно голямо стълкновение”. Около десет от тях – казва Посланието – се оказват „мъртвородени” или „пометнати”, причинявайки голяма скръб на останалите и отслабвайки решителността на онези, които тепърва е трябвало да претъпят своите мъчения (Църковна история, 5, 1, 11). Тези обаче мъртвородени християни са окуражени от ревността на останалите – и особено на робинята Бландина, героиня в тази история, която е привързана към стълб, за да бъде разкъсана от диви зверове, но която за останалите християни се оказала като олицетворение на Христос: „В своята агония, с телесните си очи те видели, в лицето на своята сестра, Онзи, Който бил разпнат за тях” (Църковна история, 5, 1, 41). А след като са описани нейните страдания посланието продължава:

Живите оживиха мъртвите; мъчениците (μάρτυρες[1]) поощриха ония, които се бяха отрекли да свидетелстват. И голяма беше радостта на Девицата-Майка, да приеме обратно като живи онези, които беше изгубила като да са мъртви. Защото чрез тях мнозинството от онези, които се бяха отрекли, бяха отново заченати и родени, и отново доведени към живот, и се научиха да изповядват вярата си. Така, оживели и укрепнали, те отиваха при катедрата на съдията (Църковна история, 5, 1, 45-46).

Християните, отклонили се от принасянето на своето свидетелство за вярата, са просто мъртви – недостигът на тяхната подготовка е бил равнозначен на това, те да са мъртвородени деца на Девицата-Майка – Църквата. Но, укрепени от свидетелството на останалите, те също са успели да отидат към своята смърт и така Девицата-Майка ги е приела обратно, раждайки в крайна сметка живи деца на Бога.

Друг ранен текст – За Христос и за Антихриста от св. Иполит Римски – използва образа на Църквата като Девица, раждаща в резултат от страданията на Христос, които свързва непосредствено с Въплъщението и с раждането на Христос:

Словото Божие, бидейки безплътно, се облече в света плът от светата Дева – като в одежда на младоженец, изтъкал я за Себе си в страданията на Кръста – така щото, съединявайки нашето смъртно тяло със собствената Си сила и смесвайки тленното с нетленното и слабото със силното, да може да спаси загиващото човечество (За Христос и за Антихриста, 4).

Нататък, св. Иполит продължава с разширения образ на тъкачния стан, който са „страданията на Господа на Кръста”, основата на който е силата на Светия Дух, тъканта на който е светата плът, изтъкана от Духа, прътите на който са Словото и работниците на който са патриарсите и пророците, „изплитащи красива, дълга и съвършена туника за Христос”. Плътта на Словото, възприета от светата Дева и изтъкана в страданията на Кръста, е изтъкана от патриарсите и пророците, чиито действия и думи провъзгласяват начина, по който Словото се появява и разкрива в света. Тъкмо в проповедта за Иисус Христос – в оповестяването на Онзи, Който е умрял на Кръста, разтълкуван и разбран в утробата на Писанието, Словото получава плът от Девицата. В този случай Девицата – твърди нататък св. Иполит, следвайки 12 глава на книга Откровение – е Църквата, която никога няма да спре „да ражда от сърцето си Словото – преследвано от неверниците в света”, а Младенецът, Който тя ражда, е Христос – Бог и човек, Който е провъзгласен от пророците и Когото „… Църквата непрекъснато ражда, научавайки всички народи” (За Христос и за Антихриста, 61). В този свят Църквата – Девицата-Майка, е винаги in via[2] – пътуване, което е също и процес на раждане, раждане на Христос – на идващия Господ – в децата, които тя сега отхранва в утробата си – дотогава, докато и те не достигнат до момента, в който, заедно със св. апостол Павел, ще могат да кажат: „И вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Гал. 2:20) и отново с него ще могат да нарекат Бога „Авва, … Отче” (Гал. 4:6) – момент, който идва заедно с нашата смърт в изповядване на Христос, т. е. в раждането ни за новия живот.

Да свидетелстваш за вярата и да станеш човек

Ако се върнем към страданията на Христос – така, както са описани в Йоановото евангелие – ще забележим и още една, допълнителна есхатологична черта, достойна за отбелязване. След като казва „жаден съм”, „за да се сбъдне Писанието”, – вкусвайки от гъбата, напоена с оцет (Иоан 19:28-29; срв. Пс. 68:22), – Христос просто изрича: „свърши се!” или „изпълни се”, (Иоан 19:30) – доведено беше до завършек или до съвършенство: Божието дело е било завършено и тогава Господ си почива от Своите дела. Периодът на Христовия отдих в гроба – съгласно химнографията на Велика събота – е самата тази благословена Събота. Божието дело, за което се говори в кн. Битие, сътворявайки човек (ἄνθροπος) „по Наш образ и по Наше подобие” (Бит. 1:26-27), вече е завършено – както казва и Пилат няколко стиха по-рано, „ето Човекът! (ἄνθροπος)” (Иоан 19:5). Божието дело е завършено и на Велика събота – в гроба – Господ на сътворението си отпочива от Своето дело. Преминавайки през страданията като човек, Самият Иисус Христос – като Син Божи и Сам Бог – ни оформя по образа и подобието Божие – образ на Бога, който Сам Той е (Кол. 1:15).

Че разпнатият и възкръснал Христос, есхатологичния Господ, към Чието идване се стремим, е първото в действителен смисъл човешко същество, че самите ние ставаме напълно човеци само според Неговия ръст – всичко това е подчертавано от много християнски писатели през вековете. Още според апостол Павел проповедта на Евангелието е нещо, което трябва да бъде продължено, според неговите думи, с изграждането на Църквата „… докле всинца достигнем до единство на вярата и на познаването Сина Божий, до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство” (Еф. 4:13). Още по-драматично св. Игнатий Антиохийски умолява християните в Рим да не пречат на неговото отиване към мъченичеството:

Търся Онзи, Който погина заради нас; искам Онзи, Който възкръсна заради нас – имам предвид Родения. Позволете ми, братя, не ми пречете да оживея! Не пожелавайте аз да погивам! … Пуснете ме да приема чиста светлина; пристигнал там, ще бъда човек (ἄνθροπος). Позволете ми да бъда подражател на страданията на моя Бог (Послание до римляни, 6, 1-3).[3]

Преживяването на смъртта в свидетелство за Иисус Христос, т. е. за Този, Който е „съвършения човек” (Послание до смирненци, 4, 2),[4] Който е „новия човек” (Послание до ефесяни, 20, 1)[5] – е, за св. Игнатий, раждане за нов живот – това е като да изплуваш като Самия Христос – като цялостно човешко същество. И отново, настоятелно умолявайки римляните да запазват мълчание, вместо да ходатайстват за него, той заявява: „Ако вие мълчите за мене, аз [съм] Божие слово, но ако възлюбите плътта ми, ще бъда отново глас…” (Послание до римляни, 2, 1). Преживявайки същата тази мъченическа смърт като Христос, – страдащия Бог – той се надява да постигне истинската светлина, истинската човешка природа – според Христовия ръст – и така да бъде слово Божие, вместо просто нечленоразделна реч. Когато св. Ириней Лионски твърди, че „славата на Бога е живият човек” (Против ересите, 4, 20, 7), той недвусмислено има предвид мъченика [свидетеля] – този, който вече не живее чрез силата на този свят, а чрез силата на Духа (срв. Против ересите, 5, 9, 2). Точно както срещата с идващия Христос съвпада с Неговото изчезване от погледа ни, така и проявяването на живото човешко същество е онази точка, в която то отминава от този свят, за да бъде с Бога.

Кръщение и Евхаристия

Есхатологичната ориентация на нашия живот като християни днес – като такива, които сме се насочили към Христос, всекидневно носещи кръста си, за да умрем накрая в добро изповядване на Христос, така че да можем и да се родим отново в пълнотата на живота като най-истински човешки същества, обличайки се в идентичността на Самия Христос – всичко това предлага най-изчерпателно и проникновено виждане за Църквата in via – като Девицата-Майка, чрез която Христос е роден и чрез която се ражда и в нас, както и за Кръщението, и за Евхаристията – като подготвително влизане в и подготовка за този живот. Православната еклисиология от отминалото столетие е преобладаващо съсредоточена върху Църквата като място, където се отслужва Евхаристията – този пир на Царството – или по-точно Църквата, бидейки конституирана чрез отслужването на това тайнство на Царството (както митр. Йоан (Зизиулас) перифразира формулата на Афанасиев „където е Евхаристията, там е Църквата”, което е в действителност още по-сложно: „Там, където го има евхаристийното събрание, там пребивава Христос – там е и Църквата на Бога в Христос[6]). Макар и тази евхаристийна еклисиология да има много положителни ефекти (т. нар. литургично възраждане), тя има и един вреден ефект. В нея има склонност Кръщението да бъде разглеждано като нищо повече от просто влизане в Църквата: врата, която – веднъж прекрачена – може да бъде оставена в миналото, за да подсигури възможността ни да участваме в тайнството на Евхаристията.

Важно е да отбележим граматичните времена, които апостол Павел използва в своите думи за Кръщението в Послание до римляни: „Ако сме сраснати с подобието на смъртта Му, то ще бъдем съучастници и на възкресението” (6:3-5). Макар Кръщението да е особено и светотайнствено събитие, в което светотайнствено умираме за света, ние все пак продължаваме да живеем в този свят; в нас продължават да работят и грехът, и смъртта. И ние ще продължаваме да правим всичко това чак до фактическата си смърт, в свидетелство за Христос, когато ще бъдем родени отново за новия живот – обличайки се, изцяло, в идентичността на Христос, за да станем съвършени човешки същества. До този момент обаче ние ще трябва да пазим състоянието си на кръстени: „Ако пък сме умрели с Христа, вярваме, че и ще живеем с Него… Тъй и вие смятайте себе си мъртви за греха, обаче живи за Бога в Христа Иисуса, нашия Господ” (Рим. 6:8, 11). Така, казано с други думи, Кръщението не е просто трамплинът за нашето членство в Църквата. По-скоро пасхалното измерение на Кръщението отличава целостността на християнския живот, оформяйки и съобщавайки всеки негов аспект, докато накрая не възкръснем с Христос. Начинът да станеш християнин – чрез обръщане и наставление – е начинът да останеш християнин, през цялото време изповядвайки Христос все по-истински, и така още по-съвършено обличайки се в Неговата идентичност.

По същия начин, тясно свързана с пасхалните измерения на нашия живот като кръстени е и Евхаристията – така, че нашето умиране за този свят и нашето раждане за следващия ние можем да разберем също и на нейния език. Пишейки до християните в Рим, св. Игнатий описва себе си така: „Жито съм Божие и чрез зъби на зверове нека да бъда смлян, за да бъда чист хляб Христов” (Послание до римляни, 4, 1)[7] – ясна алюзия с Евхаристията. Този образ св. Ириней разработва още по-пълно:

Както лозата, посадена в земята, принася плод в своето време и както пшеничното зърно, паднало в земята и разложено, възраства чрез Божия Дух, Който поддържа всичко, а след това – по Божията премъдрост – се превръща в годно за употреба от човека; както и приемането на словото Божие се превръща в Евхаристия, – която е Тяло и Кръв на Христос, – така и хранените чрез нея наши тела, веднъж погребани в земята и разложили се в нея, в своето време ще въстанат, а Словото Божие ще им дарува възкресение – за слава на Бога и Отца, осигуряващ безсмъртие за смъртните и щедро даряващ нетление на тленните (Против ересите, 5, 2, 3).

Като приемаме Евхаристията – по същия начин, по който и пшеницата и виното приемат своята плодовитост от Духа, – ставаме подготвени, превръщайки плодовете в хляб и вино, за осъщественото от Словото възкресение, т. е. за момента, в който – точно както хлябът и виното приемат Словото и по този начин стават Тяло и Кръв Христови, или Евхаристия, по същия начин и нашите тела ще получат от Бога Отца безсмъртие и нетление. Пасхалната тайна, в която всеки кръстен християнин влиза с Кръщението, се осъществява в неговото възкресение, прославяно като Евхаристия на Отца.

Изследвайки начина, по който ние говорим за идването на Христос, надявам се че показахме, че то не е нещо, което можем да оставим на историята или на неопределена точка в бъдещето, а че е есхатологична реалност, винаги нахлуваща върху нас, докато се научим да умираме за себе си и за света, заедно с раждащия се в нас Христос, бидейки родени отново в Девицата-Майка, – Църквата – която пребивава както в света, така и в пустинята (срв. Откр. 5:6).

Превод: Борис Маринов