Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Църквата in via

Петък, 07 Август 2015 Написана от Прот. Джон Бер

Fr John_Behr-2Христос като „Оня, Който има да дойде”

В един особено важен смисъл, християнското богословие винаги има отношение към есхатологията – есхатологичното съдържание в него е даденост. Но това е донякъде омаловажено от езика на „първото” и на „второто пришествие”, който ние използваме така, все едно те двете се отнасят до две различни неща: първото, до миналото (какво се е случило преди две хиляди години), а второто – до онова, което предстои да се случи в неопределена точка в бъдещето – една есхатологична драма, със съдържание, различно от това на първата, което тепърва предстои да се открие. Но християнското богословие не се дели лесно – това, което апостолите и евангелистите са проповядвали за Христос не просто лежи в миналото, само като въпрос от историята, и дискусията ни за онова, което предстои, не е ограничена само до това, което е вече дадено в Христос. Дори и за евангелистите, проповядвали за идването на Христос, Той остава – защото Той е такъв – Оня, Който има да дойде: „Ти ли си Оня, Който има да дойде, или другиго да чакаме?” (Мат. 11:3).

Разбира се, описанието на Христос като „Оня, Който има да дойде”, е основано в старозаветните очаквания на идващия Месия – на Благословения, „Който иде в името Господне” (Пс. 117:26; Мат. 21:9; Иоан 12:13). То обаче още отразява и начина, по който учениците, в първите три евангелия, достигат до знанието за това, Кой Христос е. Като оставим настрана изповедта на св. ап. Петър по пътя за Кесария Филипова (Мат. 16:16), „Ти си Христос, Синът на Живия Бог” (изповед, която самият Петър не разбира докрай и се опитва да предотврати отиването на Христос в Йерусалим, за да пострада, заради което е наречен от Него „сатана”) – извън този епизод учениците забележимо бавно достигат до познаването в Иисус Христос на вечния Син Божи. Каквото и да са били чули за раждането на Иисус от Неговата майка и за кръщението Му, от останалите, каквито и божествени учения сами да са чували от Неговите уста, каквито и да са били чудесата, които те, със собствените си очи са Го виждали да върши, и дори да Го били видели преобразен на планината на славата – те въпреки това Го изоставят по време на страданията (според синоптиците; в Евангелие според Йоан е различно и на тази разлика ще се върнем по-късно), а Петър дори и трикратно се отрича от Него: „не познавам Човека” (Мат. 26:70 сл.). Не ги убеждава нито празният гроб, нито дори явяванията Му след Възкресението – когато Той се появява при тях, те не Го познават, а вместо това Му разказват за гроба, който бил намерен празен (Лука 24:22-24)!

И едва когато разпнатият и възкръснал Христос отваря Писанията, за да покаже, че за Него е било необходимо да мине през Своите страдания, за да влезе в славата Си, едва тогава сърцата на учениците започват да се възпламеняват и те вече са подготвени да Го разпознаят при разчупването на хляба. Веднъж обаче, след като Той е разпознат, разпнатият и възкръснал Господ изчезва от погледите им (Лука 14:31). Точно в момента когато учениците най-накрая срещат Христос след като са Го познали, Той отминава отвъд техния поглед! Оставени сме в очакване на Неговото идване – Този, за Когото по-рано не сме имали ясно разбиране, се появява и изчезва, пораждайки в нас жаждата за Неговото идване. И така, както пише и апостол Павел, сега аз „забравям, що е зад мене, и като се силно стремя към това, що е пред мене”, отговарям на моето свише от Бога „призвание в Христа Иисуса” (Фил. 3:13-14), знаейки, че нашето гражданство не е тук, на земята, а „на небесата, отдето очакваме и Спасителя, Господа нашего Иисуса Христа” (Фил. 3:20-21). „Първото идване” – такова, каквото е, не може да бъде лесно отделено от „второто идване”.

По този начин срещата с Христос остава винаги есхатологична и, сама по себе си, представлява съдържание на есхатона. За Него се говори на езика на апокалиптиката – разпнатият и възкръснал Христос, Който отваря книгите на Писанието, за да посочи как те всичките говорят за необходимостта Той да пострада, преди да влезе в Своята слава (Лука 24:27), е Ангецът, Който единствен е в състояние да отвори книгата (Откр. 5 гл.), така щото ние да можем да видим как всички тези неща са написани, „за поука нам, до които стигнаха краищата на вековете” (1 Кор. 10:11). Така, след като веднъж Писанията са били отворени за тях, апостолите и евангелистите използват езика на Писанието, за да проповядват Идващия – Този, Който е бил разпнат „в последните дни” и Който също така е роден „когато се изпълни времето” (Гал. 4:4) – още едно есхатологично събитие, при което разказът за Неговото раждане е обоснован от разказа за Неговите страдания („на гроба отговаря утробата”, както за това пише Августин (За Троицата 4, 2, 9) – нещо, толкова добре изобразено в иконографията на празника на Рождеството). Разпнатият и възкръснал Христос, проповядван по този начин от апостолите „съгласно Писанията”, е по този начин и отправната, и крайната точка на всяко богословско разсъждение. Той е Алфа и Омега (Откр. 1:8), Този, чрез Когото всичко е станало и целта, към която са се насочили всички неща, бидейки оглавени в Него като Глава на всички неща и това действително е Божият план още от вечността (Еф. 1:9-10).

Този вечен план обаче е познат само в своя край – Той „е бил предназначен още преди свят да се създаде, но се яви в последно време за вас” (1 Петр. 1:20). Началото и краят на всички неща не само съвпадат в Христос и като Христос, но – както го пише св. Ириней Лионски – Той е началото, което се появява в края (Против ересите 1, 10, 3). По този начин Христос е открит в края, така че ние – днес – оставаме все още в процеса на, както казва св. апостол Павел, научаването на Христос (Еф. 4:21). Ние гледаме назад – към последния образ на Христос, с който разполагаме в този свят: гледаме към Кръста и към страданията, както е проповядвано от апостолите „съгласно с Писанията”, и все пак се простираме и напред, за да срещнем есхатологичния Господ.

Раждането на Христос и майчинството на Църквата

Изследвайки по-нататък как апостолите, евангелистите и ранните отци говорят за срещата с винаги идващия Христос – особено от гледна точка на Неговото рождение – ние отново ще открием единството на вече отбелязаните „първо” и „второ” идвания. Както и ще разберем важността на Църквата като Майка или Девицата-Майка – онази утроба, в която и чрез която хората, призовани от Бога, се раждат отново, за да стават Тяло Христово и храмове на Светия Дух, осигурявайки по този начин присъствието на есхатологичния Господ.

Апостол Павел, който оповестява, както вече разбрахме, че Божият Син е бил роден от жена „когато се изпълни времето” (Гал. 4:4) – едно есхатологично събитие – няколко стиха по-надолу ни известява и че с възвестяването на Евангелието „съм пак в родилни болки, докле се изобрази във вас Христос” (Гал. 4:19), т. е. в онези, които той, както сам пише на друго място, (макар и като баща) е родил „в Иисуса Христа чрез Евангелието” (1 Кор. 4:15). И продължава като разяснява как това е така, употребявайки думите на св. прор. Исаия за Сара, в алегория, в която тя изобразява горния Йерусалим – свободната наша майка: „Развесели се, неплодна, ти, която не раждаш; възкликни и извикай ти, която не си изпитала родилни мъки; защото напустеницата има много повече деца от оная, която има мъж, казва Господ” (Гал. 4:27; Ис. 54:1). Макар модерната библеистика да е разделила този стих, като отделно пророчество, от онова, което се определя като „четвърти химн на Страдащия раб” (Ис. 52:13-53:12), те са съединени в богослужебната традиция на Православната църква – единственият случай, когато ние слушаме думите на св. пророк Исаия за Онзи, Който е „изпоранен… за нашите беззакония” (Ис. 53:5) и „душата Си на смърт предаде” (53:12), на вечернята на Велики петък, ние завършваме с радостното възвестяване, че неплодната ще роди. И отново – страданията на Христос са основата за начина, по който ние говорим за раждането Му и това раждане не може да бъде отделено от Неговото раждане в онези, които и днес имат за своя майка небесния Йерусалим – онази неплодна Девица, която, в резултат от страданията на Христос, става Девица-Майка. Тази Павлова тема за раждането на Христос в онези, които възприемат Евангелието, е също есхатологична по своята ориентация – тя достига своя завършек в идването на Христос. Както вече отбелязахме, ап. Павел говори за нас – които очакваме нашия Спасител – Господ Иисус Христос, подир което добавя „… Който ще преобрази [природата на (бел. авт.)] унизеното наше тяло тъй, че то да стане подобно на Неговото славно тяло” (Фил. 3:21).

Св. Йоан Богослов също твърди, че „… кога стане явно, ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим както си е” (1 Иоан 3:2). А в страданията на Христос – така, както те са описани от него, – ние можем да видим темите за майчинството и за синовството, развити още по-задълбочено. Тук страданията също са момент от Откровението: „Кога издигнете Сина Човечески, тогава ще узнаете, че съм Аз” (Иоан 8:28) и това е описано на езика, който ние обикновено свързваме с „второто идване”: „Сега е съд над тоя свят; сега князът на тоя свят ще бъде изпъден вън. И кога Аз бъда издигнат от земята, всички ще привлека към Себе Си” (Иоан 12:31-32). В това духовно евангелие обаче, в страданията Христос не е изоставен, както при синоптиците. Вместо това, тук имаме сцената, която обикновено изобразяват в иконографията – с Неговата майка и Неговия любим ученик, стоящи под Кръста (заедно със сестрата на св. Богородица – Мария, жената Клеопова и Мария Магдалина, макар че в иконографията, – когато въобще ги има, – те обикновено са оттеглени на заден план). Освен това, на Кръста Христос не извиква – както в другите евангелия – „Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил?” (Мат. 27:46; Марк 15:34; срв. Пс. 22:1), а наместо това поверява майка Си на Своя любим ученик: „Жено, ето син ти!” (Иоан 19:26) и нея на ученика: „Ето майка ти!” (19:27). И макар традиционно любимият ученик да е отъждествяван със самия евангелист св. Йоан, това отъждествяване не е, в действителност, направено в Евангелието: единственото отъждествяване, направено тук е, че любимият ученик е този, който стои при Кръста на Христос, без да се срамува от Него. Още повече Христос не казва на майка Си „жено, ето ти друг син, вместо Мене”, а просто „ето син ти” – верният ученик, стоящ при Кръста, се отъждествява с Христос – син на Неговата собствена майка, облякъл се в идентичността на Христос, както правят християните в Кръщението, така че неплодната сега наистина има много деца, както за това видяхме, че съобщава Исаия.

Разполагайки с цялата тази библейска рефлексия и образност по отношение на раждането на Христос, т. е. на идващият есхатологичен Господ, в онези, които приемат Евангелието, и, ставайки синове на неплодната някога жена се обличат в идентичността на Христос, не е учудващо, че християните, още от самото начало, говорят за Църквата като за своя Майка или Девицата-Майка, в и чрез която те се обличат в идентичността на Христос. Това е направено, например, по особено красноречив начин в Послание на църквите от Виен и Лион, картинно и подробно описващо страданията на християните в Галия по време на преследванията срещу тях ок. 177 г. (Евсевий Кесарийски, Църковна история, 5, 1-2). По време на първия етап, на арената някои от християните „се оказаха неподготвени и нетренирани, все още слаби и неспособни да понесат подобно голямо стълкновение”. Около десет от тях – казва Посланието – се оказват „мъртвородени” или „пометнати”, причинявайки голяма скръб на останалите и отслабвайки решителността на онези, които тепърва е трябвало да претъпят своите мъчения (Църковна история, 5, 1, 11). Тези обаче мъртвородени християни са окуражени от ревността на останалите – и особено на робинята Бландина, героиня в тази история, която е привързана към стълб, за да бъде разкъсана от диви зверове, но която за останалите християни се оказала като олицетворение на Христос: „В своята агония, с телесните си очи те видели, в лицето на своята сестра, Онзи, Който бил разпнат за тях” (Църковна история, 5, 1, 41). А след като са описани нейните страдания посланието продължава:

Живите оживиха мъртвите; мъчениците (μάρτυρες[1]) поощриха ония, които се бяха отрекли да свидетелстват. И голяма беше радостта на Девицата-Майка, да приеме обратно като живи онези, които беше изгубила като да са мъртви. Защото чрез тях мнозинството от онези, които се бяха отрекли, бяха отново заченати и родени, и отново доведени към живот, и се научиха да изповядват вярата си. Така, оживели и укрепнали, те отиваха при катедрата на съдията (Църковна история, 5, 1, 45-46).

Християните, отклонили се от принасянето на своето свидетелство за вярата, са просто мъртви – недостигът на тяхната подготовка е бил равнозначен на това, те да са мъртвородени деца на Девицата-Майка – Църквата. Но, укрепени от свидетелството на останалите, те също са успели да отидат към своята смърт и така Девицата-Майка ги е приела обратно, раждайки в крайна сметка живи деца на Бога.

Друг ранен текст – За Христос и за Антихриста от св. Иполит Римски – използва образа на Църквата като Девица, раждаща в резултат от страданията на Христос, които свързва непосредствено с Въплъщението и с раждането на Христос:

Словото Божие, бидейки безплътно, се облече в света плът от светата Дева – като в одежда на младоженец, изтъкал я за Себе си в страданията на Кръста – така щото, съединявайки нашето смъртно тяло със собствената Си сила и смесвайки тленното с нетленното и слабото със силното, да може да спаси загиващото човечество (За Христос и за Антихриста, 4).

Нататък, св. Иполит продължава с разширения образ на тъкачния стан, който са „страданията на Господа на Кръста”, основата на който е силата на Светия Дух, тъканта на който е светата плът, изтъкана от Духа, прътите на който са Словото и работниците на който са патриарсите и пророците, „изплитащи красива, дълга и съвършена туника за Христос”. Плътта на Словото, възприета от светата Дева и изтъкана в страданията на Кръста, е изтъкана от патриарсите и пророците, чиито действия и думи провъзгласяват начина, по който Словото се появява и разкрива в света. Тъкмо в проповедта за Иисус Христос – в оповестяването на Онзи, Който е умрял на Кръста, разтълкуван и разбран в утробата на Писанието, Словото получава плът от Девицата. В този случай Девицата – твърди нататък св. Иполит, следвайки 12 глава на книга Откровение – е Църквата, която никога няма да спре „да ражда от сърцето си Словото – преследвано от неверниците в света”, а Младенецът, Който тя ражда, е Христос – Бог и човек, Който е провъзгласен от пророците и Когото „… Църквата непрекъснато ражда, научавайки всички народи” (За Христос и за Антихриста, 61). В този свят Църквата – Девицата-Майка, е винаги in via[2] – пътуване, което е също и процес на раждане, раждане на Христос – на идващия Господ – в децата, които тя сега отхранва в утробата си – дотогава, докато и те не достигнат до момента, в който, заедно със св. апостол Павел, ще могат да кажат: „И вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Гал. 2:20) и отново с него ще могат да нарекат Бога „Авва, … Отче” (Гал. 4:6) – момент, който идва заедно с нашата смърт в изповядване на Христос, т. е. в раждането ни за новия живот.

Да свидетелстваш за вярата и да станеш човек

Ако се върнем към страданията на Христос – така, както са описани в Йоановото евангелие – ще забележим и още една, допълнителна есхатологична черта, достойна за отбелязване. След като казва „жаден съм”, „за да се сбъдне Писанието”, – вкусвайки от гъбата, напоена с оцет (Иоан 19:28-29; срв. Пс. 68:22), – Христос просто изрича: „свърши се!” или „изпълни се”, (Иоан 19:30) – доведено беше до завършек или до съвършенство: Божието дело е било завършено и тогава Господ си почива от Своите дела. Периодът на Христовия отдих в гроба – съгласно химнографията на Велика събота – е самата тази благословена Събота. Божието дело, за което се говори в кн. Битие, сътворявайки човек (ἄνθροπος) „по Наш образ и по Наше подобие” (Бит. 1:26-27), вече е завършено – както казва и Пилат няколко стиха по-рано, „ето Човекът! (ἄνθροπος)” (Иоан 19:5). Божието дело е завършено и на Велика събота – в гроба – Господ на сътворението си отпочива от Своето дело. Преминавайки през страданията като човек, Самият Иисус Христос – като Син Божи и Сам Бог – ни оформя по образа и подобието Божие – образ на Бога, който Сам Той е (Кол. 1:15).

Че разпнатият и възкръснал Христос, есхатологичния Господ, към Чието идване се стремим, е първото в действителен смисъл човешко същество, че самите ние ставаме напълно човеци само според Неговия ръст – всичко това е подчертавано от много християнски писатели през вековете. Още според апостол Павел проповедта на Евангелието е нещо, което трябва да бъде продължено, според неговите думи, с изграждането на Църквата „… докле всинца достигнем до единство на вярата и на познаването Сина Божий, до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство” (Еф. 4:13). Още по-драматично св. Игнатий Антиохийски умолява християните в Рим да не пречат на неговото отиване към мъченичеството:

Търся Онзи, Който погина заради нас; искам Онзи, Който възкръсна заради нас – имам предвид Родения. Позволете ми, братя, не ми пречете да оживея! Не пожелавайте аз да погивам! … Пуснете ме да приема чиста светлина; пристигнал там, ще бъда човек (ἄνθροπος). Позволете ми да бъда подражател на страданията на моя Бог (Послание до римляни, 6, 1-3).[3]

Преживяването на смъртта в свидетелство за Иисус Христос, т. е. за Този, Който е „съвършения човек” (Послание до смирненци, 4, 2),[4] Който е „новия човек” (Послание до ефесяни, 20, 1)[5] – е, за св. Игнатий, раждане за нов живот – това е като да изплуваш като Самия Христос – като цялостно човешко същество. И отново, настоятелно умолявайки римляните да запазват мълчание, вместо да ходатайстват за него, той заявява: „Ако вие мълчите за мене, аз [съм] Божие слово, но ако възлюбите плътта ми, ще бъда отново глас…” (Послание до римляни, 2, 1). Преживявайки същата тази мъченическа смърт като Христос, – страдащия Бог – той се надява да постигне истинската светлина, истинската човешка природа – според Христовия ръст – и така да бъде слово Божие, вместо просто нечленоразделна реч. Когато св. Ириней Лионски твърди, че „славата на Бога е живият човек” (Против ересите, 4, 20, 7), той недвусмислено има предвид мъченика [свидетеля] – този, който вече не живее чрез силата на този свят, а чрез силата на Духа (срв. Против ересите, 5, 9, 2). Точно както срещата с идващия Христос съвпада с Неговото изчезване от погледа ни, така и проявяването на живото човешко същество е онази точка, в която то отминава от този свят, за да бъде с Бога.

Кръщение и Евхаристия

Есхатологичната ориентация на нашия живот като християни днес – като такива, които сме се насочили към Христос, всекидневно носещи кръста си, за да умрем накрая в добро изповядване на Христос, така че да можем и да се родим отново в пълнотата на живота като най-истински човешки същества, обличайки се в идентичността на Самия Христос – всичко това предлага най-изчерпателно и проникновено виждане за Църквата in via – като Девицата-Майка, чрез която Христос е роден и чрез която се ражда и в нас, както и за Кръщението, и за Евхаристията – като подготвително влизане в и подготовка за този живот. Православната еклисиология от отминалото столетие е преобладаващо съсредоточена върху Църквата като място, където се отслужва Евхаристията – този пир на Царството – или по-точно Църквата, бидейки конституирана чрез отслужването на това тайнство на Царството (както митр. Йоан (Зизиулас) перифразира формулата на Афанасиев „където е Евхаристията, там е Църквата”, което е в действителност още по-сложно: „Там, където го има евхаристийното събрание, там пребивава Христос – там е и Църквата на Бога в Христос[6]). Макар и тази евхаристийна еклисиология да има много положителни ефекти (т. нар. литургично възраждане), тя има и един вреден ефект. В нея има склонност Кръщението да бъде разглеждано като нищо повече от просто влизане в Църквата: врата, която – веднъж прекрачена – може да бъде оставена в миналото, за да подсигури възможността ни да участваме в тайнството на Евхаристията.

Важно е да отбележим граматичните времена, които апостол Павел използва в своите думи за Кръщението в Послание до римляни: „Ако сме сраснати с подобието на смъртта Му, то ще бъдем съучастници и на възкресението” (6:3-5). Макар Кръщението да е особено и светотайнствено събитие, в което светотайнствено умираме за света, ние все пак продължаваме да живеем в този свят; в нас продължават да работят и грехът, и смъртта. И ние ще продължаваме да правим всичко това чак до фактическата си смърт, в свидетелство за Христос, когато ще бъдем родени отново за новия живот – обличайки се, изцяло, в идентичността на Христос, за да станем съвършени човешки същества. До този момент обаче ние ще трябва да пазим състоянието си на кръстени: „Ако пък сме умрели с Христа, вярваме, че и ще живеем с Него… Тъй и вие смятайте себе си мъртви за греха, обаче живи за Бога в Христа Иисуса, нашия Господ” (Рим. 6:8, 11). Така, казано с други думи, Кръщението не е просто трамплинът за нашето членство в Църквата. По-скоро пасхалното измерение на Кръщението отличава целостността на християнския живот, оформяйки и съобщавайки всеки негов аспект, докато накрая не възкръснем с Христос. Начинът да станеш християнин – чрез обръщане и наставление – е начинът да останеш християнин, през цялото време изповядвайки Христос все по-истински, и така още по-съвършено обличайки се в Неговата идентичност.

По същия начин, тясно свързана с пасхалните измерения на нашия живот като кръстени е и Евхаристията – така, че нашето умиране за този свят и нашето раждане за следващия ние можем да разберем също и на нейния език. Пишейки до християните в Рим, св. Игнатий описва себе си така: „Жито съм Божие и чрез зъби на зверове нека да бъда смлян, за да бъда чист хляб Христов” (Послание до римляни, 4, 1)[7] – ясна алюзия с Евхаристията. Този образ св. Ириней разработва още по-пълно:

Както лозата, посадена в земята, принася плод в своето време и както пшеничното зърно, паднало в земята и разложено, възраства чрез Божия Дух, Който поддържа всичко, а след това – по Божията премъдрост – се превръща в годно за употреба от човека; както и приемането на словото Божие се превръща в Евхаристия, – която е Тяло и Кръв на Христос, – така и хранените чрез нея наши тела, веднъж погребани в земята и разложили се в нея, в своето време ще въстанат, а Словото Божие ще им дарува възкресение – за слава на Бога и Отца, осигуряващ безсмъртие за смъртните и щедро даряващ нетление на тленните (Против ересите, 5, 2, 3).

Като приемаме Евхаристията – по същия начин, по който и пшеницата и виното приемат своята плодовитост от Духа, – ставаме подготвени, превръщайки плодовете в хляб и вино, за осъщественото от Словото възкресение, т. е. за момента, в който – точно както хлябът и виното приемат Словото и по този начин стават Тяло и Кръв Христови, или Евхаристия, по същия начин и нашите тела ще получат от Бога Отца безсмъртие и нетление. Пасхалната тайна, в която всеки кръстен християнин влиза с Кръщението, се осъществява в неговото възкресение, прославяно като Евхаристия на Отца.

Изследвайки начина, по който ние говорим за идването на Христос, надявам се че показахме, че то не е нещо, което можем да оставим на историята или на неопределена точка в бъдещето, а че е есхатологична реалност, винаги нахлуваща върху нас, докато се научим да умираме за себе си и за света, заедно с раждащия се в нас Христос, бидейки родени отново в Девицата-Майка, – Църквата – която пребивава както в света, така и в пустинята (срв. Откр. 5:6).

Превод: Борис Маринов



 

Behr, J. “The Church in Via” – In: St. Vladimir’s Orthodox Theological Seminary. Доклад пред международната научно-богословска конференция на тема „Есхатологическото учение на Църквата”, 14 и 17 ноември 2005 г., Даниловски манастир, Московска патриаршия (бел. прев.).

[1] Свидетелите (бел. прев.).
[2] На път (бел. прев.).
[3] Цит. по превода на С. Риболов в: Светоотеческо наследство: Изборник, С. 2001, с. 37 (бел. прев.).
[4] Пак там, с. 45 (бел. прев.).
[5] Пак там, с. 22 (бел. прев.).
[6] Виж: Afanasiev, N. “Una Sancta” – In: Irenikon, 36, 1963, p. 495; Zizioulas, J. Being as Communion, N.Y.: “SVS Press” 1985, p. 24.
Книгата на митр. Йоан е достъпна на български език: Зизиулас, Й. Д. Битието като общение. Изследвания върху личностността и Църквата, прев. С. Янакиева, ред. К. Янакиев, С.: „Комунитас” 2013 (бел. прев.).
[7] Светоотеческо наследство: Изборник, с. 36 (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9h48w 

Редакционни

Наши партньори

Християнство и култура

HK 190Прот. Павел Събев
Страдащият Бог

Александър Смочевски
Кратък коментар към предложението за приемане на Синодна наредба за избор на митрополити

Панайотис Трембелас
Участието на миряните при избор на епископи

Ренета Трифонова
Социално-нравствената проблематика в българската богословска традиция на 20 в.

Полезни връзки

 

Препоръчваме