Православие и съвременност

Православието е християнство в неговата най-чиста форма. Римокатолицизмът прибавя към първоначалното християнско учение много, което по същество е чуждо за него, а протестантизмът, от своя страна, отхвърля много от драгоценните истини на християнството. Само православието пази и развива апостолското християнство, без да добавя нищо изкуствено и да изважда нещо съществено от него. Неповредената истина се съхранява само в Православната църква и това не е голословно твърдение, а може да бъде показано и доказано.

Същевременно обаче състоянието на самата Православна църква е печално. Още в древността тържеството на християнството над езичеството почти съвпада с началото на гибелта на Римската империя; варварството надделява над западната култура, руши много църкви, откъсва Запада от Изтока. От 7 до 15 в. – под ударите на мюсюлмани и кръстоносци – Византия бавно загива. След което – през 19 век – и гръцките, и всички Балкански църкви, едва освободили се от османското иго, отново трябва да преживеят големи бедствия. Руската православна църква, след близо две столетия на относително спокойствие, в продължение на пет столетия търпи татарско иго и води жестока борба с войнстващия полски римокатолицизъм. И, макар в историята ѝ да е имало винаги и славни страници, нейният всестранен разцвет започва едва от края на 18 в. 20 век пък трябваше да стане епоха на величието и на Русия, и на руското православие, но нещата се случиха по друг начин.

Днес и Руската, и всички Балкански църкви са под игото на комунизма. Почти цялото православно население на Турция бе прогонено от страната преди повече от 30 години. На множество бедствия през последните години е подложена и Палестинската църква. Александрийската и Антиохийската патриаршии много бавно влизат в новите реалности. Радостен факт е появата на православни църкви почти във всички страни на Америка и Азия, но причините за това в по-голямата си част са печални, и най-главно, новите църкви са все още дезорганизирани и слаби. Пълноценно живее само Гръцката православна църква.

От какво се нуждае съвременното православие?

Струва ни се, че най-същественото може да се сведе до пет точки.

Преди всичко нашата Църква се нуждае от свобода – свобода от насилието и от доминацията на светското в нея. Вярваме, че Църквата не може да загине от гоненията, но в гонения е невъзможен нормален църковен живот. Да, сомнът на православните светци се увеличава с множество мъченици, но какъв страшен, какъв дяволски натиск изпитват народът и духовенството, колко души не могат да го понесат и отпадат, колко са ограничени възможностите за църковен и духовен живот… Под господството на светското ние разбираме подчиняване на Църквата спрямо национални, политически, битови или психологически задачи, които твърде често виждаме наоколо. Злото е най-опасно с това, че е двусмислено. Вярно е, че Църквата служи на народите и се сраства с тях, че може да вдъхнови и благослови всяко добро дело (в това число и политическо), че утешава нашите лични скърби и украсява нашия бит, но е измамно, че съществува само за това и извън тези задачи тя е ненужна. Църквата е Царство Божие, началото на съвършен, всеобемащ живот, който не трябва да има никакви земни ограничения. Ние обезпечаваме и изкривяваме църковния живот, когато изцяло го приспособяваме към нашите земни задачи вместо да издигнем земния живот до християнския идеал. Някои смятат, че Църквата не е нищо друго освен общество от хора, които се грижат за своите храмове и духовенство, за да удовлетворят своите религиозни потребности! Свободната от света Църква действително служи на света; подчинената на света Църква всъщност е безполезна. Не сме езичници, за да удовлетворяваме само формата на религиозността, обличайки в нея нашия живот, това е суетно и незначително.

Втората нужда, това е съживяването на истинския християнски живот в широките кръгове вярващи. Не трябва да се мисли, че да си християнин означава просто да бъдеш добър и порядъчен човек, ходещ редовно на църква. Християнинът е обърнат към Бога чрез Христос; човек, живеещ пълнотата на истината Христова, във вътрешно и външно единство с всички християни; човек, покоряващ се на смирението и любовта, стремящ се съществено да преобрази и своя личен и обществен живот, готов за това на всякакъв труд и подвиг, човек, верен на Христос и в църковния, и в светския живот.

Третата нужда е единството. Православният свят е разделен от желязна завеса, от национално равнодушие и дори национална вражда, от липса на постоянно единение между православните църкви, слабо съборно начало в много църкви и разколи, които разкъсват тялото Христово. А най-страшното е, че мнозина са изцяло безразлични към това разединение. Да, разкъсването на желязната завеса не зависи от нас, но е в нашите възможности да преодолеем отчуждението, недоверието, враждебността, презрението, които така дълбоко разделят православните от различни националности. Колко дълго и колко често ни се е налагало да слушаме глупавите хвалби на гърци, руснаци и други православни, все едно православието не е създадено от Бога и Христос, от апостолите, отците и светците от всички народности, а от руснаците или от гърците! Какво пречи на поместните църкви да са в постоянно общение? Колко много са общите, неотложни задачи на православието по отношение устройването на вътрешния живот или пък на инославните или външния свят! Колко слаби са връзките между енории и епархии, общоепархийската и общоцърковна дейност. Психологията на „моя храм” господства в повечето енории и епархии, пък и в коя енория има истинска християнска община?

Причините за съвременните църковни разколи са очевидни: от една страна, това са националистическите и политическите страсти, а от друга – ниското ниво или дори извратеността на църковното съзнание. Принципът за устройство на Църквата е прост: във всяка страна една Църква, единоначалие, съвършено единство на всички църковни сили. У нас – в Европа и в Америка – никой православен народ не иска да бъде в една църква с други и всяко политическо течение желае да има своя църква, а мнозина не намират в това и нищо противоестествено! В резултат цари анархия, вражда, пилеене на сили и обща слабост на църковния живот. Тъй като в православната диаспора се пази различието в богослужебния и разговорен език, целесъобразно би било, разбира се, да се съхранят и собствените енории на всяка народност, и да бъдат обединени те в особени викариати или наместничества, но няма никакви причини, освен заблудата и злата воля, тези наместничества или викариати да са обединени в общоправославни епархии и митрополии, в които целият църковен живот да бъде съгласуван за общото благо на Църквата. Ако все пак на този етап е неизбежно да останат отделните епархии за вярващите с различни езици (но не и различни идеологически направления!), то във всяка страна тези епархии трябва да са единна Църква, с единно предстоятелство. Така, навсякъде ще бъде обезпечен порядък и съгласуваност на църковния живот.

Четвъртото, което не достига на съвременната ни Църква, е църковната култура. Нашата Църква никога не достигна до онова ниво на култура, което е съставна част от силата на римокатолицизма и на протестантството. Трябва да признаем, че от времето на Руската революция и на последвалите бедствия това ниво значително се снизи. Под игото на комунизма църковната култура едва тлееше. Така че навсякъде, освен може би в Гърция, православна култура ще трябва наново да се гради в свободните православни църкви. Това е изключително трудно дело, а и мнозина не виждат в това необходимост, въпреки че лесно се вижда, че Църквата няма как да бъде силна, ако повечето миряни не знаят нищо за вярата си, а духовенството е без духовно образование. Броят духовни училища при нас е нищожно малък, а и те дори трудно съществуват; броят на учените богослови не достига и е нищожно малък в сравнение с инославните. Литературата ни е ужасно бедна. Мнозина биха поискали да се запознаят с православието, но книгите са толкова малко и са така несистематизирани, а често и безвъзвратно остарели. Храмове се строят и украсяват често доста безвкусно дори и където има достатъчно средства за тяхното строителство и украса. Църковно-певческата култура също е на посредствено равнище. Дори пък и не повдигаме въпроса, че само единици от християните разбират богослужението, тайнствата; че повечето от тях не смятат за необходимо дори и да се позаинтересуват за смисъла. Църковно-обществените ни организации са малобройни или малко-църковни, младежта ни постоянно остава извън влиянието на Църквата. Не сме и чували за православни общообразователни училища, нито за болници, нито за професионални съюзи; самата мисъл за това изглежда като мечта.

И най-накрая на съвременното православие е нужно мисионерство. Мисията е трудна без културни сили, но никакво развитие въобще на православното общество не е възможно без организирано мисионерско усилие. Нашето духовенство често е пасивно, но дори и активният свещеник не може да свърши всичко. Необходима е и вътрешна, и външна мисия. Във всяка епархия да има мисионерска група и печатен орган – това е нещо напълно възможно и постижимо. Мисията сред неправославни е нещо много по-трудно: нужни са образовани мисионери и православна литература. Но интересът към православието е много голям и най-важното е, че светът като никога се нуждае от гласа на Истината.

Има три истини, които християнството трябва да утвърждава в цял свят и които могат да приемат дори и тези, които не искат да влязат в Църквата: истината за човека, за неговото отношение към Бога и за човешкото общество.

Човекът е ценност, всеки човек, независимо кой е той. За да умалим ценността на човека, е необходимо да докажем, че точно този човек е в нещо порочен или виновен и критерият за вината или порока трябва да бъде основан на законите на общочовешката природа и справедливост… Защо обаче човекът е ценност? Защото той е въплътен дух. Необходимо е най-накрая да разберем, че ценността на човека е нищожна, в случай че той не е повече от сложно устроено парче материя.[1] Мнозина, – особено учени, лекари, психолози – без да искат да признаят себе си за материалисти, фактически обясняват всичко от най-низшето. Трябва да бъдем последователни: ако човекът е вещ, то смешно е да говорим за личност, свобода, нравственост, творчество и въобще за каквито и да било духовни и културни ценности. Пределната ценност на човека-вещ за другите може да бъде само неговата работоспособност. Сам човекът не може да бъде свързан с друго, освен със законите на физиката: за него всичко е еднакво безсмислено и еднакво позволено… Признаването реалностите на духа е изключително важно за човечеството, защото само на него може да бъде основано признаването на всички ценности, в които се заключава и смисълът на човешкото битие. Само ако има дух, човекът може да бъде личност и, следователно, особен носител на живота – неповторим, незаменим, ценен за всички и неприкосновен. Само бидейки личност, човек ще е способен и, следователно, ще може и да претендира за свободата, за която днес в света водят смъртоносна битка. Ако сме бездушни животни, защо ни е да се борим за свобода на личността и съвестта, и словото, и творчеството, и правата на „човека и гражданина”? Борбата за собственото съществуване е пределът на мъдростта на материалиста! Милиони привърженици на свободата и достойнството на човека не се замислят дори и върху това, и не обръщат внимание, какъв абсурд e да се отстояват духовни ценности, твърдейки в същото време, че човекът е бездушно животно.

На християнството противостои и друго зло – убеждението, че достойнството на човека се крие в абсолютния произвол. Духът не е гола личност, самоопределяща се в пустотата: човекът не само стои пред реалността на обществото и на света, но сам има своя природна същност, с която е вътрешно свързан. Има обективен закон на доброто, чието нарушение води до вътрешно разложение, страдание, духовна гибел и разделяне от обкръжението му. Нравствеността е страна на този духовен закон… Разумът, от своя страна, е способност на духа ни и той има три основни функции: познание на истината, на правдата и на красотата. Християнството винаги е изповядвало съществуването на – единни за цялото човечество – истина, правда и красота. Това има огромно значение за нашето време, когато господства или пълното им отрицание, или признаването им на относителност и зависимост от вкусовете и от произвола. От това произлиза духовната криза както за цялото човечество, така и за отделния човек… Човекът е творец, защото е свободен и разумен. Нашето творчество трябва да е винаги одушевено от истината, от правдата и от красотата, без които е или безсмислено, или вредно.

Духовността на човека по никакъв начин не изключва нашата телесност и целия външен живот – така, както се опитват да ни убедят други религиозни, философски и нравствени течения. Християнството признава, че тялото принадлежи на същността на човека и, следователно, е нещо положително, и всички негови потребности са законни. Естествено, човек осъществява своя живот във външни форми и се грижи за външния живот. Същността е в това, в какво съотношение се намират външният живот на човека и духът – духът трябва да бъде господстващо начало и висша ценност. Тази основна за християнството истина очевидно е нужна на съвременния свят. Материалното запълва душата, ума, науката, техниката, производството, богатството се превръща в божество. Капитализмът и марксизмът изискват господство на икономиката над всички; видяхме до какво води това. Няма друг изход от икономическата анархия или тирания, освен съзнателното подчинение на икономиката на общото благо и на нравствените закони… Съвременното човечество все повече се потапя в психозата на користта и разкоша, като същевременно е обхванато и от идеята, че похотта е едва ли не същност на живота. Човекът е болен от користолюбие и сластолюбие и сам с удоволствие вкарва в себе си тъмни страсти и „комплекси”, и със сладък ужас открива, че е изпълнен с гнилост и престъпност. Самият плътски и външен живот на човека трябва да бъде спасен от извращението и от мръсотията; той може да бъде и прекрасен, и свят, но само в здраво съчетание с духа.[2]

Втората истина, от която се нуждае цялото човечество, е непрекъсващата връзка между човека и Бога. Подробно ще се спрем на нея в нашата статия за християнството и Христос. Мисълта тук е следната: човек не само не може да съществува без Бога, но и духовният му живот по необходимост е обърнат към Бога: Той е Всесъвършеният Дух, Предобраз на нашия тварен дух, Той е Източник и Идеал на целия наш живот, защото е абсолютното Благо, Добро, Истина, Красота, Любов, и т. н. Само Абсолютното може да бъде начало, мяра и цел на всичко. Без Бога всичко е неразумно, безцелно, загадъчно и относително; ако няма Бог, всички са обречени да си измислят свои истини, правди, своя красота, свои идеали; нещо повече: тъй като духовният живот е по необходимост обърнат към безкрайното съвършенство, той би бил безсмислен, в случай че Го няма Съвършеният… Без Бога няма абсолютно Начало, което да може да съедини хората – разпадът и враждата са неизбежни.

Третата истина се отнася до единството между хората. Човекът не е създаден за самота и самотата, по същност, е недостатък. Хората са свързани, независимо от волята им, помежду си от общата природа, произход, култура, език, държава и пр.; духовната им връзка е много по-дълбока от това, което обикновено те смятат; но християнството настоява и че в единството на хората се състои пълнотата и съвършенството на нашия живот, защото в него намираме удовлетворение на любовта и се обогатяваме с всичко, което имат и другите… Една от най-великите идеи на християнството е, че никакви различия между хората не трябва да ги разделят: нито класови, нито национални, нито расови, защото тези различия са незначителни и могат да бъдат съгласувани с висшето единство. Но това висше единство не може, разбира се, да се заключава в сходството на човешките тела. Само духът обединява. Същевременно и духовното единство трябва да има определено съдържание; може да се прояви дори в самото признаване на великата ценност на любовта, на съгласието, на сътрудничеството, общението и взаимопомощта; трябва да бъде задълбочено от общите идеали на човека и цялостния човешки живот, общия стремеж към една истина, правда и красота. И най-висшето човешко единство е възможно само в Бога, защото в Него се събират висшите стремежи на хората. Той е съвършеният Идеал, Източникът и Целта на живота на всички хора. Ако човечеството не намери общ идеал, ако не се обърне към положително единство, то неминуемо ще изпадне в страшно бедствие и вътрешен упадък. Единството в ограничеността и лъжата не спасява.

Изброените истини за Бога, човека и човечеството са достъпни и необходими за всички, дори за невярващите в Христос, но именно в Него те намират осъществяването си – в Христос Бог се е съединил с човека, открил е истинската духовност, показал е и съвършената истина, правда и красота, възстановил е равновесието на духа с тялото; в Христос е единено цялото човечество, независимо от никакви земни различия. Христос е средоточие на вселената. В Него се открива нов свят, Царството Божие, в което влизат всички християни, доколкото се приобщават с вярата и живота Христов. Това Царство Божие е закваска, преобразяваща целия свят, място на спасението, още на земята, от всяко зло и несъвършенство… Христос дарува Светия Дух – Източника на божествения живот, защото християните са тези, които живеят чрез божествената сила. Христос ни прави чеда Божии: ако животът ни е от Бога и се стараем във всичко да осъществяваме Неговата воля и да сме подобни на Него, то Бог е наш Отец и бди над нас като над Свои деца и ни пази от всяко зло. Църквата живее в общение с Пресветата Троица. В живота на Троицата ни се открива несравнимото значение и богатство на личното битие и на необходимостта от неговото съчетаване със съвършеното единство. Открива ни се също така и божествената висота на любовта, и превъзходството на многоличното битие над самотата… Слизането на Сина Божи и Светия Дух в света ни показват силата и славата на Божието смирение и възможността за съчетаването на висшето и нисшето в единен живот.

Да живееш в общение с Христос, със Светия Дух и Бог Отец, означава да бъдеш в Църквата. В нея са съединени всички тези, които са съединени с Христос. Но Църквата е и път към Христовото Царство. Организирано общество, водещо всички към Христос. За изпълнението на това съществува йерархия, Писание и Предание, църковно учение, богословие, богослужение, тайнства и въобще всичко, което е истинно църковно. Ето защо и висшата задача на всеки християнин е да приведе всички в Църквата, където за всички е открита възможност за съвършен личен живот, за богообщение и за пълно възсъединение с братята в Христос. Само в Църквата истината, красотата и правдата се откриват ясно. От Църквата трябва да се излъчва в мир всяко добро, защото по пътя на доброто мирът се приближава към Църквата и в нея, към Царството Божие.

Хората са недалновидни и студени. Християните са маловерни и малодушни. На всички им се струва възможно само вече съществуващото и общоприетото. На всички изглежда са им нужни само сила и материални блага, а не Бог, не истината и любовта. На злите е нужно зло, но на мира е необходимо добро; не само отделни хора да живеят в добро, но цялото човечество да е способно да живее в него; тържеството на злото и доброто се сменят в света. Струва ни се невероятно светът да излезе от тресавището на материалното и започваме да привикваме към това, че част от света застава зад грубата едностранчивост на изгодния за държавността морал, а другата негова част се любува на моралното разложение в имагинерната изисканост. Човечеството сякаш е обречено на класова, национална и расова борба. Но всичко това трябва да се промени, дори и с цената на опита от нови катастрофи. Само отрицателният опит още не е достатъчен. Доброто трябва да бъде положително разкрито на света – и с думи, и с живот. И това е дълг на всеки християнин.

Целият християнски свят трябва да се обедини във всичко онова, по отношение на което вероизповедните различия са несъществени. Ние говорим не за някаква свръх-конфесионална организация, а за съгласуваност и сътрудничество в общохристиянски задачи. На православието принадлежи особено място. Първо, защото то е пазител на Истината на земята. Второ, защото повече от всяко друго вероизповедание е способно да съедини яснотата, твърдостта и богатството на проповедта с пълното уважение към свободата и уникалността на всеки човек и общество. Протестантството е много по-бедно и неопределено в сравнение с православието. А римокатолицизмът не желае да отдели проповедта на истината от подчинението на Рим. Нека всеки човек, общество или народ да съхрани своята самостоятелност на пътя към Бога, доброто и единството: важна е правилността на самото направление. В самата Църква е възможна свобода и многообразие, ако няма противоречие, отчужденост, заблуждения, вражди. Сами към истината трябва да се обърнат и държавата, и науката, и изкуството, и икономиката – и преди всичко заради самите себе си.

Трябва да се създадат две движения вътре в Църквата – на обединение на всички, на които им е скъпа дълбочината на християнството и съвършенството на църковния живот; а в целия свят – на всички, които са разбрали, че животът е невъзможен без утвърждаване на духовността на човека и духовната основа на свободата, на културата и обществеността, а това е невъзможно без признаването на Бога и на единството на човечеството. Силите на доброто трябва да бъдат събрани и в Църквата, и в света.

Споменахме за възникването на православни църкви в Западна Европа, Америка и на други места по света. Този факт е недооценен от самите православни. Заедно с всичко останало, може да има огромно значение, ако тези нови църкви се утвърдят и така православието ще има опорни пунктове по целия свят и съдбата му ще зависи от енергичността на православните. Разбира се, в състояние на анархия и малокултурност, в което се намира Църквата в диаспора понастоящем, тя не може да е силна и активна, но вярваме, че това състояние ще бъде постепенно изживяно. Тогава православието ще може да принесе своите плодове във всички страни по света.

Руската емиграция съставлява инкултурираната част от православната диаспора не само защото в голямата си част се състои от напусналата Русия след революцията руска интелигенция, но и поради това, че тя е носителка на най-силната в наше време православна култура. Значителна част от силите на емиграцията бяха загубени в своята борба за съществуване; емиграцията губи духовни сили за национално самосъхранение и за слабоплодотворната си политическа дейност. Провиденциалното предназначение на емиграцията се състои в разпространението на православието и на руската култура по целия свят и в отстояването на престижа и на интересите на Русия пред свободното човечество. До този момент в това отношение ние сме направили твърде малко, а това, което е направено се дължи на отделни лица или организации. В Църквата виждаме остатък от старата Русия, а не начатък на преобразяването на целия свят – не огън, донесен от Небесата, а кандило за собственото ни умиление. Много ли е направено от емиграцията през последните петнадесет години за разпространението на истинското знание за Русия и за руската култура? Нашата младеж, която се обучава зад граница, трябваше да застане в първите редици на експертите по православие и Русия и да бъде техният глас в чуждоземна среда. Днес, зад граница, Русия се отъждествява с комунизма, но ние имаме право да говорим за християнската Русия, нищо че не Русия е създала християнството и твърде много в нея не е било християнско. Руската емиграция има призванието да възвести на света не само злото на комунизма, но и това, че всеки народ може да стане жертва на злото и във всеки народ има сили и за добро, и за зло. Злото не е национално; проблемът не е в благонравието и културността на Запада и в злонравието и варварството на Изтока, а в безбожието, в материализма, в егоизма и в човеконенавистничеството, разяждащи днес в по-голяма или по-малка степен света. Не народите трябва днес да водят война с другите народи, а привържениците на доброто трябва да воюват с тези на злото и доброто не трябва да се отъждествява единствено със свободата, както се прави на Запад.

Свободата е свещена, но в името на какво? Говорят за християнска цивилизация, но какви са нейните основи? Не е достатъчно да се осъди злото и да се крещи за ужаса от него. Необходимо е още доброто да бъде конкретно определено и да се осъществява последователно. Западът, при цялата си добра воля, е крайно разпилян в разбирането си за доброто и лицемерен в осъществяването му; което води до свеждането на цялата трагедия на света до борба на народите за власт и за земя, до примирение с истинското зло, с това да го търпим в самите себе си. Съществува дори митът, че комунизмът бил лош само тогава, когато е руски, както и расизмът – когато е немски, че материализмът и безбожието могат да бъдат сами по себе си и невинни, и т. н. Ние, руснаците, добре знаем, че злото не зависи от оцветяването и започва с общи идеи, а завършва с всеобщо унищожение. Но често сме така хипнотизирани от злото, че не сме в състояние ясно да осъзнаем, къде е добрият и положителен път на спасението.

Няма спасение вън от Църквата. В нея е източникът и висшето осъществяване на доброто. Извън Църквата доброто е частично и лесно се разтваря в злото. Хуманизмът е произлязъл от християнството, но след това се е освободил от него и е преминал в материализъм, за да стигне накрая до „животинския инстинкт”. Християнски идеи са и социалната справедливост, и равноправието между народите, но, веднъж попаднали в ръцете на безбожници и фанатици, и те са се превърнали в причина за кърваво човеконенавистничество… А и самите християни сме слаби, бездействени, лицемерни; църковното ни общество е нецърковно по дух, по живот и по съзнание. От него често остава само формата, при пълна готовност да се отиде към всевъзможни компромиси – дори с болшевизма и расизма. Започвайки от Средновековието, църковното общество боледува от всички болести на фарисейството, на обредничеството, на схоластиката, на безчувствие по отношение на злото, на нежеланието светлината на християнството да бъде внесена в самите дълбочини на живота. Поради това и осъзнаването на истинския смисъл на християнството, и на неговата жизнена сила и правда, са първата задача на християнина. От нея произтича и съзнанието за необходимостта от последователно и всестранно осъществяване на християнството както в църковното общество, така и, по възможност, в целия свят. Доброто не трябва да бъде преднамерено ограничено нито в съзнанието, нито в живота; това би било начало на неговото разложение. Църковният живот трябва да се определя от идеала на Христос и Новия завет в неговото цялостно разкритие. Поотделно, идеалите на аскетичното, литургичното, културното, битовото или социалното християнство са недостатъчни за Църквата като цялост. Така и целият свят не може да живее само с едната свобода или с патриотизма, или с културните и с материалните богатства. Ако самата природа на човека е духовна, свързана е с Бога и е естествено обърната към всечовешкото единство, то и нарушаването на тези основи на човешкото битие, дори и в името на частни блага, е винаги пагубно.

Превод: Венцислав Каравълчев