Участието на миряните в избора на епископите

Участието на миряните в избора на епископите е много сериозен и оспорван въпрос в наши дни. Някои приемат и владикоцентрично поддържат, че това участие е съвсем периферно, тъй като епископите, като наследници и последователи на делото на Христос, са непосредствено отговорни за избора на епископите (по божествено право; jure divino). Други пък изхождат народоцентрично и настояват, че този избор е дело изключително на народа, както е, например, при протестантите, където клириците се назначават, подобно на всички общински служители. Каква е истината, която приема нашата Православна църква? Отговор на този въпрос ще потърсим, като православни, в три основни източника – учението на Св. Писание, учението и преданието на св. отци и решенията на поместните и вселенските събори на Църквата.

1. Изборът на епископи в Св. Писание

Още в първите стъпки на новооснованата Църква можем да открием позицията на апостолите относно избора на епископите и изобщо на клириците, както е случаят с избора на дванадесетия ученик Матия, на седемте дякони, на Тимотей като съработник на ап. Павел, и разбира се, на Апостолския събор, проведен в Йерусалим през 49 г. Ще разгледаме тези случаи поотделно.

1. 1. Изборът на ап. Матия

Според пророчествата от Стария Завет (Пс. 68, 26, 108, 8 и др.) на мястото на Юда е трябвало да се постави друг. По тази причина св. апостоли предлагат на множеството от 120 братя, които били събрани там (Деян. 1:15) да изберат някого от мъжете, които от самото начало са били свидетели на обществената дейност на Господа, така че да стане свидетел на Възкресението Му (Деян. 1:22).

Не избрали сами и по авторитарен начин този, когото искали, а още повече пък направил това сам ап. Петър, но, според уверението на св. Йоан Златоуст, позволили да прецени множеството… Всички 120 присъстващи поставили двама: Йосиф, наричан Варсава, и Матия (Деян. 1:23) и се помолили Сам Господ да избере един от двамата. От този пример става ясно, че св. апостоли не поставят самовластно и сами дванадесетия ученик, но в сътрудничество с вярващия народ, който според ап. Петър е народ избран (1 Петр. 2:9-10). Не постъпили по папистки, като „господаруващи над причта”, т. е. над християнската община (1 Петр. 5:3), но съборно и демократично, сътрудничейки си в смирение и подкрепяни от благочестивия народ, който през онова време бил близо до тях, защото вярвали, че това е народ „от Бога помилван” (1 Петр. 2:20). Затова светият Златоуст отново казва, че не той [Петър] ги поставил [двамата кандидати], но всички.

От горното, разбира се, не следва, че св. апостоли не са имали право да изберат Матия и сами. Те искали обаче по въпроса да имат и подкрепата на всички вярващи, с които образували действително едно тяло. Следователно, всяко отдалечаване на Божия народ от църковните дела е в противоречие с древното предание на Църквата и затова е опасно, оставяйки безконтролни и безотговорни епископите, така че понякога дори да забравят своето място и мисия.

1. 2. Изборът на седемте дякони

По подобен начин станал и изборът на седемте дякони (Деян. 6:1 сл.). По време на този избор, тъй като християните се били увеличили много, св. апостоли помолили голямото множество вярващи и им възложили избора на седемте дякони. Както пише св. евангелист Лука, „… дванайсетте апостола, като свикаха цялото множество ученици, казаха: не е добре ние да оставим словото Божие и да се грижим за трапезите. Затова, братя, погрижете се да изберете измежду вас седем души с добро име, изпълнени с Дух Светий и с мъдрост, които ще поставим на тая служба” (Деян. 6:2-3). По този начин св. апостоли не избрали, според уверението отново на св. Йоан Златоуст, по собствено мнение дяконите, а възложили тази работа на множеството, така че да бъдат избрани хора „за които свидетелстват всички” (Върху Деяния, 3, 2 – PG, 60, 35) Горните думи на апостолите, които разкриват смирението на тяхната мисъл, са се харесали на народа, който, участвайки също в църковния живот, избира онези седем души, които след това са ръкоположени от апостолите за дякони на Църквата (Деян. 6:5-6). От това става ясно, че апостолите не са ръководили кораба на Църквата самовластно, а демократично, т. е. в тясно сътрудничество с множеството вярващи, тяхното словесно паство. Затова за нас е ценна забележката на Йоанис Кармирис, който пише, че „ръководството на Църквата се упражнява наистина от епископите в името на Христос, а не в тяхно име или в името на народа, но винаги в тясно сътрудничество първо с презвитерите и сетне с миряните, в границите, определени от свещените канони”.[1]

1. 3. Изборът и хиротонията на Тимотей

Апостол Павел, както е известно, по време на първото си пътуване минава и през Листра, където живее младият Тимотей. Когато при втората си мисионерска обиколка отново се отбил в този град той пожелал да го вземе със себе си – като помощник и сътрудник в делото на мисията. За тази цел той не разчитал само на своето разбиране, т. е. на мнението, което имал за Тимотей, но и на мнението на всички християни, които познавали неговия млад ученик. Попитал християните не само от Листра, но и от по-далечния град Икония, и когато го уверили с най-добри думи за благочестивия живот и произход на Тимотей, тогава той решил да го вземе със себе си като свой сътрудник в делото на мисията и по-късно да го ръкоположи (Деян. 16:2).

От този пример става ясно, че св. апостоли не са търсели мнението на вярващия народ само от уважение, а и от същностна необходимост, защото, движейки се от град в град, не познавали достатъчно духовното състояние и живот на онези, които искали да ръкополагат така, както ги познавали местните.[2]

1. 4. Апостолският събор

В апостолския събор може да се открие пример за отличното сътрудничество на апостолите и братята по всички въпроси. В началото на събора св. апостоли позволили да вземат думата онези братя „от фарисеите”, които имали възражения срещу начина, по който мисионерствали Варнава и Павел. След това с много смирение казали своето мнение и св. апостоли – като членове на Църквата, а не като нейни господари. Накрая, всички заедно – апостоли, презвитери и братя (Деян. 15:22-23) – решили „единодушно” да изберат (Деян. 15:25) някои мъже и да ги пратят като представители и съработници в Антиохия, за да предадат там решенията на събора. Съвсем ясно те написали в своето писмо: „От апостолите, презвитерите и братята поздрав до братята от езичниците в Антиохия, Сирия и Киликия. Понеже чухме, че някои, излезли от нас, са ви смутили с речите си и размирили душите ви, като говорели да се обрязвате и пазите Закона, каквото не сме им поръчали, ние, като се събрахме, единодушно намерихме за добре да изберем мъже и ги пратим при вас заедно с нашите обични Варнава и Павла” (Деян. 15:23-25).

От горното става ясно, че св. апостоли винаги са се съобразявали с братята, като имащи Светия Дух (срв. Деян. 6:3, 1 Иоан. 2:20 и др.), т. е. не са смятали християните за незначителна група, но за „съработници в Господа” в делото на спасението на душите и затова избирали от тях и с тяхното участие свои сътрудници, заедно с цялата Църква (Деян. 15:22). И тази позиция станала предание в Църквата, което – както предстои да видим – са следвали и нашите св. отци.

Ето защо, както основателно отбелязва и П. Трембелас, „… когато св. апостоли и вселенските събори са решили, кой ще дръзне да отмени или пренебрегне това, което е дадено от най-висшия църковен авторитет и власт?”.[3]

2. Изборът на епископи в епохата след апостолите

По стъпките на апостолите вървели и св. отци, които никога не пристъпвали към хиротония на епископ, освен чрез единодушно гласуване и при съгласието на клир и народ. Този начин на избор на епископа може да проследи всеки в много примери, от които ще приведем няколко:

2. 1. Изборът на Атанасий Велики

След Първия вселенски събор (325 г.) и смъртта на Александрийския архиеп. Александър на патриаршеския трон бил избран и поставен Атанасий Велики – „чрез гласа на целия народ”, както казва св. Григорий Богослов, „не по престъпен начин и тиранично, но апостолски и духовно” (Слово 21, 8 – PG 35, 1089). Изборът бил поискан не от един или двама епископи, а от цялото множество – клир и народ – и то с голямо настояване. „Цялото множество и целият народ на съборната Църква – като от една душа и от едно тяло – викали и искали Атанасий за епископ на Църквата” (Апология срещу арианите, 6 – PG 25, 260). С виковете, за които става дума, народът, разбира се, не е налагал волята си като тълпа, но е запечатал общото мнение на Църквата, тъй като Атанасий е бил искан и от патриарх Александър малко преди неговата смърт. Искали са го и всички епископи и аскети, защото е живеел като един от аскетите. Гласовете на вярващия народ, следователно, били неговото съгласие с този избор.

За това съгласие на цялата Църква в избора на епископите говори и св. Климент Римски, който показателно казва, че епископите били поставяни от тях (апостолите) или от други достойни мъже, с благоволението на цялата Църква.

2. 2. Изборът на Константинополския патриарх Нектарий

По демократичен начин, т. е. с участието на вярващия народ, става изборът и на Константинополския патр. Нектарий, който е буквално грабнат заради благочестивия си живот от народа и отведен пред отците от Втория вселенски събор, които и го ръкополагат за епископ. Така, отците се уверили след хиротонията, че „боголюбивият Нектарий е ръкоположен на Вселенския събор – с общото съгласие пред лицето и на богохранимия василевс Теодосий, на целия клир и на града” (Mansi 3, 585. Теодорит, Църковна история, 5, 9 – PG 82, 1217).

2. 3. При избора на св. Евстатий Антиохийски

Изборът на св. Евстатий в Антиохия е след смъртта на Филогонис, когато „онази църква с общ глас: архиереи, йереи и цял народ, принудиха христолюбивия Евстатий да стане пастир на мястото на онзи” (Теодорит, Църковна история, 1, 6 – PG 82, 917).

2. 4. При избора на св. Софроний Йерусалимски

Възкачването на Софроний на архиерейския трон на Йерусалим е станало – по свидетелството на самия него – „при голямото настояване и натиск на боголюбивите клирици и благочестиви монаси и вярващите миряни, на всички граждани на нашия Христов град (Mansi, 11, 464).

2. 5. При избора на св. Амвросий Медиолански

След смъртта на Медиоланския еп. Авксентий в 374 г. се събрал, както следвало, народът, да избере нов митрополит. По време на това събрание народът се разделил, защото едните искали епископ филоарианин, а други – православен. В тази ситуация Амвросий, който бил управител на областта Емилия и Лигурия, се опитал да успокои духовете, казвайки, че не трябва да се карат, но да изберат най-достойния. В момента, в който говорил, отгоре внезапно се чул глас: „Abrosium episcopum”. Този глас подели всички, повтаряйки „Амвросий епископ”, тъй като разбрали, че той е най-достойният и подходящ за това място. Пред това искане Амвросий загубил ума и дума, защото бил още оглашен. Но народът очаквал това да стане бързо и така приел първо християнско кръщение, а след това и хиротония.

От тези и хиляди други случаи, които може да приведем тук – като светите Киприан, Василий, Григорий, Златоуст, Августин, Сисиний, Мина, Герман и т. н., става ясно, че по правило епископите в Православната църква се избирали „с гласа на клира и целия народ”. И така, всеки избор, на който народът се противопоставя активно, не е православен избор, – според Бога – „но според по-късно установилия се лукав начин”, т. е. неправославно.

Никодим Милаш показателно отбелязва, че „изборът на епископите в първите векове на Християнската църква е ставал по този начин. За да се заеме празен епископски трон, са се събирали народът, клирът и епископите на църковната епархия, разсъждавали, за да установят стойността на хората за епископски сан и като обявявали на народа своето мнение по въпроса, гласували събралите се епископи за достойния за епископски сан, а ако епископите предлагали някого, народът изразявал своето мнение за или против предложения. След единодушие с клира и епископите, резултатът се давал на местния митрополит за одобрение и тогава ставала хиротонията на избрания”.[4]

И така, общото правило за избор на епископи е това, което представя и Теофил Александрийски, който казва: „Относно тия, които предстои да се ръкополагат, нека се следва такъв ред: целият събор на свещенослужителите по съгласие да извърши избор, след който избраният да бъде изпитан от епископа и със съгласието на свещенството да извърши ръкоположението посред църквата в присъствие на народа, та и той да може да свидетелства за него при допитване от епископа. Ръкоположението обаче да не става тайно, понеже, когато Църквата е спокойна, прилично е ръкополаганията да стават в присъствие на светиите” (7 правило на Теофил Александрийски).[5] Ако обаче се появи напрежение или разногласие, тогава епископите не пристъпват към хиротония, преди да изследват противоречията и да се докаже невинността на кандидата, както ще стане ясно по-нататък.

3. Свещените канони за избора на кандидатите за епископи

Съборното и апостолско предание на Църквата за избор на епископите чрез гласа на клира и народа е окончателно утвърдено и от св. канони на нашата Църква, така че да бъде следвано от всички при всеки случаи на избор на епископ. От множеството канони най-показателни за нашата тема са следните:

3. 1. Осма книга на Апостолските постановления за ръкоположението на епископите

„Епископът се ръкополага във всичко безупречен, – казва този канон – избран от целия народ. За епископ да се ръкополага човек, във всяко отношение безукорен и избран от целия народ, който, след като бъде наречен, нека народът се събере с презвитерството и присъстващите епископи в неделен ден и да изрази съгласието си. А първият от всички да попита презвитерството и народа дали е този, когото те искат за ръководител. И след като те потвърдят, още веднъж да попита дали се свидетелствува от всички, че е достоен за това велико и бляскаво ръководно място и дали е постигнато от него благочестието по Бога, дали е опазил справедливостта към хората, дали добре е ръководил делата на своя дом, дали нещата в живота му са безукорни. След като това бъде засвидетелствано в духа на истината, а не по предубеждения, че той е такъв, като пред Бога Съдия, и Христос, и Светия Дух и в присъствието на светите и служебни духове, за трети път отново да бъдат изпитани [присъстващите], дали той е наистина достоен за служението, та чрез устата на двама или трима свидетели да се потвърди всяка дума (Мат. 18:16). И когато потвърдят за трети път, че е достоен, да се поиска от всички да го заявят на глас, а ако го направят с готовност, нека бъдат чути” (PG 1, 1069).

От тук личат ясно не само наличието на съизволение на народа, но и свещеният страх, който е владеел епископите да не изберат недостоен човек за този сан. Видно е също, че участието на миряните при избора на епископите става и по други начини, като възгласянето достоен или недостоен по време на хиротонията, както се уверяваме от думите на самата хиротония. В случай, че се чуе недостоен, хиротонията трябва да се прекъсне, за да се изследват причините за противопоставянето”.[6]

3. 2. Правило 4 на Първия вселенски събор

Според този канон „епископ трябва да се поставя изобщо от всички (епископи) в епархията. Ако това е неудобно – поради належаща нужда или далечен път, тогава да се съберат поне трима, като отсъстващите изявят писмено съгласието си и тогава да се извършва ръкоположението. Утвърждаването на всички тези действия във всеки окръг принадлежи на митрополита”.

Този канон показва, че за избора и хиротонията на всеки нов епископ трябва да са съгласни всички. Ако това не е възможно, тогава изборът и хиротонията трябва да се осъществи от най-малко трима епископи, но след като предварително са се съгласили абсолютно всички, изпращайки за тази цел препоръчителни писма, така че изборът да е единодушен.

3. 3. Правило 6 на Сердикийския събор (347 г.)

„Ако в област, в която има много епископи, се случи един епископ да закъснее и той по някаква небрежност не поиска да участва в събранието, за да даде съгласието си за избор на епископи, а събраното множество народ настоява да се постави исканият от него епископ, тогава екзархът на областта трябва да съобщи предимно с послание на тоя, закъснелия епископ, искането на народа да му бъде даден пастир. А ако, помолен с послание, не дойде, нито пък отговори, в такъв случай да се удовлетвори желанието на народа. Но при поставянето на епископ на митрополията, трябва да бъдат повикани и епископи от близката област”.

Според този канон, ако се случи в една църковна област някой от епископите да закъснее или поради небрежност да не участва в събранието [на епископите], за да даде съгласието си за нечия хиротония, а събралият се народ настоява да му се ръкоположи епископ, тогава ръководният митрополит на епархията трябва да извести отсъстващия епископ отново с писмо, че вярващите настояват да им бъде поставен пастир. Ако и това писмо се окаже напразно, то въпреки че няма съгласието на всички епископи в областта, все пак трябва да се изпълни волята на народа.

3. 4. Правило 5 на Картагенския събор (398 г.)

С това правило се дават указания как да се държат епископите в случай, че има протест срещу избора на епископ. Според тези указания, епископите са длъжни първо да проучат лицата, предложени за хиротония и обвиненията срещу дадения кандидат. Ако той се окаже невинен, едва тогава да пристъпят към хиротония. (Mansi, 3, 887).

„Когато пристъпим към избор на епископ и възникне някоя препирня, а такива случаи сме разглеждали, твърде смело ще бъде, само трима епископи да се съберат за оправдаване на оногова, който предстои да се ръкоположи, а трябва към споменатия брой да добавят още един или двама епископи, та в присъствието на народа, на който ще се поставя избираният, да стане първо изследване относно противопоставящите се, после разследване на доводите им и едва когато (избраният) се окаже чист пред лицето на народа, тогава вече да бъде ръкоположен”.

3. 5. Канонично писмо на събора от Картаген през 258 г.

Най-старият писмен паметник, който определя начина на избор на епископите в най-големи подробности, според нас е писмото на събора в Картаген, който се събира в 258 г. „Що се отнася до хиротониите, – пише там – нека [кандидатът] бъде ръкополаган пред народа, който ще ръководи ръкополаганият… Епископ в присъствието на народа, тъй че животът на всеки от кандидатите да се знае изцяло” (PL 3, 1064).

От тези, както и от много други подобни канони, се е повлиявало и държавното законодателство. В съгласие с тях са били издадени 6 и 137 новела на имп. Юстиниан, които обявяват за невалидна хиротония, която не е била предшествана от изследване на възраженията, така щото кандидатът за епископ да бъде доказано невинен.

От тези канони е повлиян и молитвеникът на Църквата, според който първият от архиереите, които ще предстоятелства хиротонията на новия епископ, пита народа дали кандидатът е достоен или не. Й. Кармирис пише, че народът винаги е запазвал правото си да присъства на хиротонията в храма, като се иска и неговото съгласие, когато в началото на последованието на хиротонията чрез отправения призив на дякона към него Повелите! се иска съгласие от вярващите за предстоящата хиротония. Следва същият призив и към хиротонисващия епископ Повели, преосвещени владико…[7].

Тук трябва да добавим, че миряните са присъствали и на заседанията на отците, участвали в съборите – местни и вселенски, помагайки със знания в различни области и в богословието. Драмският митр. Филарет пише, че „на съборите присъствали много епископи, с презвитерите и дяконите, … както и миряни, заради тяхната разсъдителна способност и многообразованост, и техните задълбочени философски и богословски познания. За това свидетелства, например, и църковният историк Сократ в Църковна история, който казва, че на Първия вселенски събор са присъствали като съветници на йерарсите „мъже опитни в говоренето, учени, които им помагали”. И тази подкрепа е имала голяма стойност, защото показвала духа на сътрудничеството, който съществува между истинските пастири и вярващия народ, който е възраждащ за цялата Църква.

Изводи

От всичко казано следва, че:

1. Народът е избирал единодушно най-подходящия за епископския трон, след което и митрополитите са го ръкополагали. И това, понеже според уверението на Лъв Велики „който трябва да предстоява пред всички, трябва от всички да се избира”. (Ep. 10, 5 – PL 54, 632).

2. Вярващият народ е бил и винаги ще бъде „пазител на православието” – както обявяват в своето Послание от 1848 г. четиримата източни патриарси. Така че, когато миряните възразяват срещу хиротония, техните обвинения трябва да бъдат разгледани, защото според ап. Павел те също имат Светия Дух и затова „различават духовете” (1 Кор. 14:29) и „изпитват всичко” (1 Сол. 5:21). Й. Кармирис също казва, че „в случай на възражения и обвинения срещу хиротонисвания, хиротонията трябва да се прекъсне, докато се установят причините”.[8]

3. „Непогрешимостта” принадлежи на вярващия народ, а не на един или друг епископ като личност или дори на няколко организирани събора. „Не ни интересува какво са казали или мислили някои отци, но какво казват Св. Писание и Вселенските събори, и славата на отците. Тяхното мнение не е догма в Църквата” – ни казва преп. Никодим Светогорец в Пидалион.[9] И никой събор няма вселенски авторитет, без печата на вярващия народ в действителността на мистичното тяло на Господа. Поради това и възгласът Достоен и Недостоен на вярващите не е просто пожелателен, както мислят някои, но е свидетелство за техния епископ – те са печатът на народа, без който никой избор не може и не бива да се нарича каноничен, тъй като чрез вярващия народ се изразява гласът на Светия Дух. Гласът на вярващия народ – казано с прости думи – е гласът на Бога, както казва и народната поговорка, докато гневът на народа, в обратния случай, изразява и гнева на Господа. Поради всички тези причини днешните епископи трябва със смирение да търсят съвместното свидетелство и на народа в избора на нови – точно, както са правили и св. апостоли и св. отци не само по практични съображения, както мисли Едеският митр. Хризостом, и педагогични, но много по-същностни – тъй като във вярващите в цялост е непогрешимостта [на вярата]. Епископите не трябва да доят народа, а да го пасат, жертвайки се за своите словесни овце, защото само така ще станат добри пастири, както е заповядал и Господ. В обратния случай те не са пастири, а, според уверението на ап. Павел – вълци, които не щадят стадото.

4. Горните думи не проповядват нито власт на тълпата, нито пък протестантски разбирания, а хармоничното сътрудничество на клир и народ, защото нашата Църква не е владикоцентрична и авторитарна, като папистката, но е православна. Църковните служения в нея не целят да господаруват над стадото, а да служат в дух на саможертва. Затова и св. Йоан Златоуст казва, че миряните имат нужда от нас, а ние сме заради тях.

И ключът към напредъка на Църквата се крие в това чудесно сътрудничество, в което миряните не ще превишават правомощията си, а ще подкрепят свещения клир като се съгласяват с всяко добро и отхвърляйки лошото. Тогава, според Й. Кармирис, „миряните имат чувство за съвместна отговорност, заедно с клириците, за състоянието на Цървата и се опитват повече и по-отговорно да участват в нейния живот и дейност”.[10]

С това сътрудничество всички ставаме „едно в Господа – едните ръководени към доброто, а другите следвани с готовност” (Василий Велики, Писма 222 – PG, 32). В това единство се изпълняват думите на Христос „да бъдат всички едно” (Иоан 17:21) и чрез благодатта на Светия Дух, Който живее от века в Църквата, се постига спасението.

Превод: Златина Иванова