Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Бог на Запад и на Изток

Сряда, 22 Октомври 2014 Написана от Архим. Нектариос (Мулациотис)

Archim Nektarios_MoulatsiotisБог на Запад

Защо човекът е познал Иисус Христос не като Любящ, но като Бог-Законодател? Ако попитаме някой европеец или американец, какво е Бог, отговорът, който бихме получили, ще е стандартното: Бог е висша всемогъща сила, свръхестествено същество, създало вселената и намиращо се в нея.

Западът разбира Бога предимно като висше същество, което се намира и действа извън нашия свят и няма пряко отношение към живота ни. Той е, Който регулира хода на нашия живот на базата на десетте заповеди, в изпълнението на които трябва да Му оказваме сляпо подчинение. Ако Му се подчиняваш и строго изпълняваш заповедите Му, тогава и тук, на земята, ще бъдеш благословен, а наградата в бъдещия живот за теб ще бъде раят. В противен случай справедливият Бог ще те обвини в деня на съда задето не си следвал Неговите заповеди и ще те изпрати във вечни мъки – там, където гори неугасващ огън. Приблизително такова е наложилото се за съвременния западен човек разбиране за Бога. С други думи, на Запад Бог се разбира като някакво свръхестествено и непристъпно същество, което обитава в собствен свят, управлява живота и съдбите на хората и им дава заповеди, според които те да устройват своя живот. Той е праведен съдия, наказващ тези, които престъпват Неговия закон и заповеди и даруващ награди на онези, които Му се покоряват.

Фактът, че за западния човек се е наложило именно такова разбиране за Бога, се потвърждава и от архитектурата на западните храмове – огромните църковни здания в готически стил, камбанарии и куполи, разсичащи небето подобно на небостъргачи и които се опитват да се приближат към далечния Бог и да заставят хората да се чувстват джуджета и пред Бога, и пред Неговата Църква. Статуите в тези храмове са също така огромни и много високи, така че ако човек застане редом до тях, да се чувства малък и нищожен. Всичко това свидетелства за начина, по който западното християнство гледа на Бога и на сътворения от него свят.

Подобна представа се е наложила в западния свят не само за Бога, но и за т. нар. „наместник” на Христос на земята – Римския папа. Ако съпоставим тези две понятия, които са отличителна черта на западния светоглед, то веднага ще разберем и как се е формирало римокатолическото богословие и защо западният човек, отхвърлил първо папата от своя живот, сега умъртвява в сърцето си и Бога.

Какво е папата за Запада? Непристъпно и всемогъщо същество, уединило се във Ватикана и непричастно към ежедневния живот на обикновените хора. Той благославя народа от висотата на своята катедра и от там изпраща наставления за своето паство. Всички наставления на папата са задължителни за изпълнение, а неговото мнение или поглед по един или друг въпрос се смятат за единствено верни, защото той – според римокатолическото вероучение – е непогрешим. Постановленията му се признават за по-авторитетни дори от определенията на вселенските събори. Затова всички вярващи са длъжни да следват указанията му с благоволение – за да се сдобият с вечен живот. В противен случай несъгласните и не изпълняващите наставленията му подлежат, или по-точно подлежали са, на съда на свещената инквизиция и след това на кладата. Не са ли хиляди нейните жертви?

Сравнявайки този образ на папата с представата за Бога сами се убеждаваме, че между тях има много общо. Или първото е повлияло на второто, или папата – веднъж отделил се от източното богословие и православието – е създал в западното общество представата за един Бог, „скроен и съшит по мерките”, измислени от папата за самия него.

В края на краищата западният човек разбира, че такъв Бог няма, тъй като Този, за Когото са му наложили подобна представа, може да е всичко друго, но не и Любов. Ето защо днес западната култура изтрива от своето съзнание папата, заедно с този мним Бог, който му налага папизмът. И са съвсем прави в това си решение!

Така западните хора или стават атеисти и обявяват своите храмове за продажба на различни търговски организации, които ги превръщат в кафенета, хотели и нощни клубове, или изпадат в различни заблуди и ереси. Милиони западни християни днес, например, се обръщат към исляма и предишният фалшив и нелюбящ Бог е сменен от друг, многообещаващ, но реално не съществуващ.

Уви, със своето богословие Западът е създал и много проблеми на Изтока: много наши богослови, завършили западни университети и попили западните идеи за Бога, Църквата, йерархията и т. н., със своите съчинения и работа са пренесли на Изток този начин за мислене на Бога. Ето защо и днес много православни християни имат същата представа за Бога, каквато и западните – различни от представите, които Църквата е възприела от апостолите, а те – от Христос. Ето защо, ако попитате някой православен, какво е Бог, не се удивявайте, ако получите отговора, който би ви дал и един западен богослов или християнин.

Рационалистичното разбиране за Бога

И така виждаме, че в цялата западна богословска мисъл господства правовото и рационалистично разбиране за Бога, за рая и ада – подход, който очакваме да срещнем само в областта на юриспруденцията.

Държавата функционира по следния начин: съществува законодател, например, парламент, главната функция на който е законотворчеството. Послушните на закона граждани получават от държавата всички блага и се ползват със свобода, а тези, които не изпълняват законодателството, се осъждат от съда като нарушители на държавните закони и съответно получават различни срокове наказания – затвор, глоби и т. н.

Такова разбиране за Бога е основополагащо и за цялото западно богословие: Бог е Законодател, Който дава на хората закони и заповеди. Тези, които следват Неговите закони, получават и на тази земя, и в рая даруваните от Него блага. Непокорните пък ще бъдат осъдени в деня на Страшния съд и присъдата им ще бъде вечно заточение в мрачен затвор, наречен ад. При такова разбиране, Бог ни се представя като справедлив, но същевременно и строго наказващ съдия. Така човек, ако иска да попадне в рая, е принуден ежедневно да върши добри дела, изпълнявайки така Божиите заповеди.

Същевременно, ако човек не следва в живота си Божиите заповеди и ако в деня на Страшния съд лошите деяния се окажат повече от добрите, то той ще бъде наказан и отправен в ада. Архангел Михаил държи в ръката си везна и ако страната със злите дела на човека натежи повече от тази с добрите, човек непременно губи спасението и свободата си и се осъжда на вечни мъки в ада.

И така, мярката, определяща дали някой ще се окаже след смъртта си в рая или в ада, са неговите добри или лоши дела. Поради това папата, в случаите, когато душата на един или друг грешник е била заплашвана с наказание, „взимал” от добрите дела от живота на светците, които имали повече от необходимото за спасение добри дела и ги „давал” на грешните души. Така, везната на архангел Михаил трябвало да се наклони в правилната посока, а човекът, според „разпореждането” на папата, да се отправи в рая.

С такава представа расте и живее до самата своя смърт западният християнин, имайки само една задача и една цел – да се окаже в рая. Единственият въпрос, който го интересува, е как трябва да води своя ежедневен живот, за да не греши и да не погуби душата си? По този начин християнинът лишава собствения си живот от свобода и го изпълва със следва, трябва и не трябва. Трябва да направя това или онова, понеже така е казал Христос и така е написано в Евангелието и съответно: Не прави това или онова, тъй като е грях и за него ще бъдеш наказан!

Така човекът сам си създава модел на „правилно” поведение, от който трябва да се ръководи, за да се окаже добър и благочестив християнин тук на земята, а в бъдещия живот да се озове в рая.

Същевременно обаче според тази представа всеки друг, който не следва модела с произтичащите от него трябва и не трябва, се смята за грешник, неблагочестив и без съмнение обречен на вечните мъки на ада.

С огромно съжаление трябва да отбележим, че всичко казано вече за западната богословска мисъл се среща вече не само на Запад, но и у нас, на Изток. Резултатът от това развитие беше, че в последните десетилетия и особено в наши дни Православната църква се напълни с „набожни” и „богобоязливи” хора, а не с истински благочестиви християни, които действително обичат Бога.

Стотици книги, наводнили напоследък книжарниците, на практика ни насочват към пиетизма[1], който, разбира се, няма нищо общо с истинското благочестие. Какво представлява пиетизмът? Той пронизва цялата западна богословска мисъл и западния светоглед. Пиетизмът е модел на „правилното” поведение, за който вече говорихме по-горе, с неговите трябва и не трябва, модел, който ограничава човека и го принуждава да действа като робот.

Проблемът, който имат всички хора, усвоили подобен богословски манталитет и живеещи както на Запад, така и на Изток, се изразява в това, че мисленето и логиката им са блокирани да такава степен от всевъзможни позволени и забранени неща, че те стават неспособни да разберат онези, които живеят заедно с Бога и истински Го обичат.

Всичко в живота, в богословието, в Църквата си обясняват именно с този начин на мислене: „Трябва да правиш това и това, и, съответно – не трябва да правиш…”. За всичко съдят, изхождайки от този „модел”, който не е друго, освен чисто юридическо възприемане на Бога, рая и ада.

Ръководейки се от изложените вече критерии и „правила”, според собственото си разбиране те решават кои от епископите, от монасите, от клириците и от миряните са благочестиви, кои заслужават името нечестиви или в най-добрия случай съжаление, защото не съответстват на „правилния” модел и на „правилния” стереотип. Ето това всъщност са пиетистите, които възприемат юридически Бога, и които нямат абсолютно никакво отношение към истинското благочестие и към православната вяра.

Западните богослови „сътвориха” бог, който се ядосва, гневи се и наказва, а като резултат тази представа внуши у хората страх и ужас от Бога. Вярващият изпълнява заповедите, не защото обича Бога, не защото Му се доверява, а защото се страхува от Него и трепери пред деня на Страшния съд и на ада. Навсякъде този бог сее страх и ужас. Това е богът, когото съвременното човечество отхвърля. Причината пък за това е, че такъв бог наистина не съществува. Това е лъжлив, измислен, несъществуващ „бог” – творение на желаещите да експлоатират благоговейната вяра на обикновените хора и така да обслужват своето користолюбие, егоизъм и подобните на тях пороци.

Ето причината, поради която днес хората отхвърлят Бога и Неговата Църква! Ето причината, поради която младото поколение се отделя от Христос! Защото както на Запад, така и тук, при нас, някои клирици и богослови им представят Бога в образа на гневно, ядосано чудовище, каквото в действителност не съществува. За съжаление обаче, в резултат от това хиляди и десетки хиляди хора са стигнали до атеизма, отклонили са се в ереси или са станали адепти на различни окултни секти.

Бог на Изток

Четящият тези редове вероятно справедливо се запитва: Нима Православният изток възприема Бога, рая и ада различно от Запада? Нима богословието на Изтока и православието са толкова различни от западното християнство? На първия въпрос ние недвусмислено ще отговорим – да. По втория ще кажем следното: нашето богословие трябва да бъде различно, но, уви – както вече отбелязахме – съвременното православно богословие е претърпяло силно западнохристиянско влияние.

Не е случайно, че от много столетия Западът се е отделил от Изтока, че е създал нова „църква” – папска или, както мнозина я наричат „католическа”, заедно с безброй протестантски разколи. Същността на проблемите във взаимоотношенията на Изтока и Запада са се състояли и досега се състоят в различния поглед и разбиране на няколко фундаментални неща. В постъпките си западният християнин се ръководи от логиката, а източният – от своето сърце и чувства. Западът е рационалистичен и хладен; Изтокът е сърдечен и пламенен. Това са два съвършено различни и противоположни свята.

Западният начин на мислене е неприемлив за Изтока. Затова и всички опити на Запада да завладее Изтока свършват с неуспех. Така ще завърши и новият кръстоносен поход на Запада на Изток: глобализацията… Нека видим за кои основни области става дума, когато говорим за тези различия – първото е разбирането за вяра.

Какво означава думата „вяра”

Християнството и преди всичко православието, както вече бе казано, не е просто религия, а вяра и всекидневно преживяване – начин на всекидневен живот. Останалите религии в същността си са плодове, измислици на човешкия разум, създадени, за да се запълни празнотата в душите на хората и се даде тълкуване на необясними за една или друга епоха природни явления. Хората са обожествявали всичко, което ги е изумявало. Така са се покланяли на бога-слънце, луна, звезди и на всичко, което ги е възхищавало и което не са могли да си обяснят на основата на знанието и над което са нямали власт.

Нека сега се спрем на различието, съществуващо между християнството, от една страна, и исляма, будизма и конфуцианството – от друга. Когато се появява Мохамед, той започва да проповядва единия Бог – Аллах – и неговия пророк, т. е. – самия себе си. Той също учи хората, че трябва да живеят съгласно Божия закон, който е бил записан в Корана. Самият Мохамед си присвоява името на пророк и учител, показващ на хората пътя за достигане до Бога.

Що се отнася до будизма, по своята същност той е безбожие – мисловна система, провъзгласяваща, че Бог не съществува. Буда означава „просветлен човек”, т. е. учител, философ, целта и задачите на който са да преведе хората до състояние на безстрастие – нирвана.[2] Идеалът на будиста е така да преживее живота си, в такова съвършенство, че да не му се налага да се превъплъщава отново, но да се превърне в нищо. Това е в общи линии учението на будизма, независимо, че в неговите рамки съществуват и множество различни и често противоположни в някои постулати направления. Привържениците на будизма не възприемат Буда като Бог, а като „пророк и учител”. Подобно на него и Конфуций си е присвоил името на „учител”, който чрез своето учение и философия се опитва да доведе хората до съвършенството, т. е. до Бога.

Обратно на това, Христос – явил се сред хората – веднага заявява Себе си като Бог на Вселената, сътворил небето и земята, и всичко видимо и невидимо. Той не е просто учител или пророк, но Сам Господ.

Можем ли да си представим народа, слушал Христос, виждал пред себе си един обикновен човек, който им казва: „Аз съм Бог на Вселената, Който е създал всичко”? Можем ли да си представим, какво е било на чуващите всичко това? Да си представим, какво би станало в наши дни, ако някой застане в центъра на столицата и провъзгласи себе си за Бог на Вселената? Най-вероятно хората ще вземат камъни и ще го пребият… Всъщност същото става и с Христос, както ни се разказва в Новия Завет.[3] Хората взели камъни, за да Го пребият. По тази причина и първосвещеникът изпаднал в свещен гняв задето Христос богохулства, раздрал дрехата си и заявил, че Той трябва да бъде наказан със смърт. Когато някой на всеослушание заяви, че е Бог Вседържител са възможни две неща: да казва истината или да е душевноболен. Същевременно резултатът от такова откровение неминуемо е поява на разделение сред хората. Затова в Новия Завет често се говори, че Христос постоянно разделя народа и е камък за препъване (съблазън).[4]

Откровението на Христос за самия Него, а именно, че е Творецът на вселената, разделя хората и това продължава и до днес: едни са повярвали, че Той им е открил истината, а други не са проявили към Него никакво доверие и казвали, че Си е загубил ума. За всичко това разказва Евангелието според Йоан.[5]

И така, вярата в Христос, християнството и особено православието, означава на п първо място доверие във въплътения Бог и приемане на възвестената от Него истина. Вярата, както почти всички разбират, е във висша степен нещо лично. Като християни вярваме, че Христос ни е открил истината за Себе си, както и че което е проповядвал, също е истина, т. е. ние сме Му се доверили. Други пък не са подходили с доверие към Него, не са Го приели, отхвърлили са Го и до днес такива продължават да Го отхвърлят.

Вярата предполага доверие. Ето защо, когато Христос се приближавал до някой болен, преди да го изцели, питал дали този човек Му се доверява и не се ли съмнява и в най-малка степен, че думите Му са вечна и непреходна истина. Освен това уважавал свободната воля и затова винаги питал болния, иска ли да бъде изцелен или не – така, както е описано в Новия Завет, в Евангелието според Йоан.[6] Ако болният отговарял: Да, Господи, вярвам в Тебе, доверявам Ти се, Христос казвал: Ти ми се доверяваш и това те спаси. Затова толкова често срещаме в Новия Завет: „Твоята вяра те спаси”.[7] Следователно, Христос непосредствено поставял въпроса, приемат ли Го или не хората, вярват ли, че им възвестява истината или не. Както е известно, първосвещениците и духовенството не са приемали Неговото учение и били враждебно настроени към личността Му, а от друга страна и самата Негова божественост била незрима за човешките очи.

Това опровергава мнението на някои лекари, смятащи, че много от изцеленията сред вярващи се дължат на факта, че те сами вярват в изцелението и така мобилизират вътрешните сили на организма си, които се борят със заболяването и така оздравяват. С други думи, предполагат, че говорим за естествен процес, а не за чудо, извършено от Бога като дар към човека. Виждаме обаче, как Христос питал болните, дали Го приемат като Бог и вярват ли, че Той говори истината. И ако те изповядвали, че Го приемат като Бог, тогава Той чрез чудото на изцелението показвал на дело, че действително е Творец и Създател. Защото само Бог може да има такава сила за изцеление. Пример е Марта, сестрата на починалия Лазар, когото Христос възкресил. Тя се оплаквала на Христос, че ако бил дошъл по-рано при тях, то брат ѝ нямало да умре, на което Христос отговорил, че Лазар ще възкръсне. Тогава тя Му казала: „Зная Господи, че в последния ден всички мъртви ще възкръснат”.[8] Отговорът пък бил: „Аз съм възкресението и живота”.[9] Това откровение на Христос е потресаващо! Ако някой Му се довери, ще Го приеме именно като такъв – като живот и възкресение. Ако пък не Му се доверява, такъв Го отхвърля. Или приемаш, че Христос открива истината и, следователно, че Той е „възкресението и живота”, или казваш всичко това е лъжа, т. е. вярата на първо място е доверие в личност. Именно това е истинската вяра – безусловното доверие!

Като извършва всевъзможни чудеса, Иисус Христос показва, че всичко, за което говори, е реалност. Затова и възкресява Лазар веднага, без да се бави, потвърждавайки думите Си, че е Източник на живота и на възкресението. По същия начин, когато Той заповядва на безсловесната природа, на вятъра и морето, Той прави това като „такъв, който има власт”.[10] Христос не пита природните стихии, искат ли да Му се подчинят или не, както прави с хората, а просто заповядва: „Млъкни, престани!”.[11] И, разбира се, вятърът и морето веднага се успокояват и Му се подчиняват, показвайки с това, че Той е техният Творец и Създател. Същевременно Той упреква Своите ученици, които всеки ден виждат вършените от него чудеса, ясно свидетелстващи Кой е Той, и въпреки това продължават да не Му се доверяват.

Чрез многобройни чудесни дела Христос ежедневно е откривал божествеността Си. Разбира се, духовенството, книжниците и фарисеите не са можели спокойно да го преглътнат и затова са твърдели, че богохулства, че Си присвоява качества и действия, които принадлежат само на Бога.

Нека да разгледаме още няколко случая. Във Втора глава от Евангелието според Марк, четем за изцелението на разслабения в гр. Капернаум. Виждайки с каква вяра са се отнесли към Него близките, Той казва на разслабения: „Прощават ти се греховете”.[12] Книжниците веднага започват мислено да го упрекват: „Какво тъй богохулствува Тоя? Кой може да прощава грехове, освен един Бог?”,[13] т. е. с какво право прощава греховете на хората, когато само един Бог притежава такава власт? Господ, Който веднага видял мислите им, отговаря: Разберете най-сетне, че Аз не само имам сила и власт да прощавам греховете на хората, но като Бог имам силата и да ги изцелявам. И веднага заповядва на разслабения да стане и да си ходи. И разслабеният станал, и си тръгнал. По този начин Христос е потвърдил, че бидейки Бог има власт да твори всичко, което пожелае.

Юдеите обаче оставали безчувствени дори и когато Христос им тълкувал десетте заповеди, дадени от Господа на Моисей – на планината Синай. Оставали безгласни и безчувствени, защото Христос им говорел: Бог каза на отците ни „не убивай”! Аз пък ви казвам, не само да не убивате, но още и… И по-късно добавя: Бог каза на отците ни „не прелюбодействай”. Аз пък ви казвам, че всеки, който погледне на жена с пожелание, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си.[14]

Юдеите с изумление слушали всичко, което Христос им говори и Го смятали за богохулник, защото добре знаели, че заповедите Божии може да изправя и допълва само Бог и никой друг. Затова се питали взаимно: Кой е този, който пренебрегва Бога на нашите отци и ни заповядва да вършим неговата воля? Кой е този нов законодател, който дръзва да допълва и изменя Закона Божи?

Това е Иисус Христос, който възвестява, че Сам е Бог – Творецът на всичко. Той е, Който е дал на Моисей десетте заповеди и затова има право да ги допълни и измени, и да заповяда на юдеите: Ще правите това, което Аз повелявам. Затова и Господ им казва: „Вие сте от долните, Аз съм от горните… Аз не съм от тоя свят… Ако не повярвате, че съм Аз, ще умрете в греховете си… кога издигнете Сина Човечески, тогава ще узнаете, че съм Аз”.[15] Това е същото, както и когато Христос говори на юдеите: Народе мой, когато Ме разпнете, чак тогава ще разберете, че това съм Аз. Аз съм Бога, Който винаги е бил заедно с вас, Твореца на света, вашия Отец и Брат, Бога на Стария и на Новия Завет.

По подобен начин, с чудото при Силоамската къпалня, Той отново напомнил на юдеите, че е Творецът на човека, взел от земята пръст и направил Адам и Ева. Да си спомним това събитие: близо до Силоамската къпалня Христос срещнал един сляп по рождение човек, което означава, че този човек от раждането си нямал очни ябълки, и извършил над него същото действие, което направил някога в рая: навел се, взел пръст, размекнал я със слюнка и я сложил на мястото за очите, казвайки: А сега отиди, умий се в Силоамската къпалня и ще виждаш.[16] И действително, очите на слепеца се отворили и той видял светлината. От това чудо първосвещениците били раздразнени най-много и никак не искали да признаят, че Христос е извършил такова велико знамение, защото „открай век не се е чуло, някой да е отворил очи на слепороден”.[17]

Когато Христос по-късно среща същия слепец, първия въпрос, който му задава е вярва ли той в Сина Божи. А слепецът, както можело и да се очаква, пита: кой е Синът Божи, за да повярва в Него. На което Христос отговаря: „И видял си Го, и, Който говори с тебе, Той е”. Слепецът веднага отвръща: „Вярвам, Господи!” – и, падайки на земята, Му се покланя.[18]

Първата заповед на Моисеевото законодателство забранява поклонението пред когото и да било човек, пред каквато и да било вещ, намираща се на небето, на земята или във водата. Ето и какво гласи заповедта: „Аз съм Господ, Бог твой, Който те изведох от Египетската земя, от дома на робството; да нямаш други богове, освен Мене. Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата под земята; не им се кланяй и не им служи, защото Аз съм Господ, Бог твой…”.[19]

Всички, предполагам, разбираме, че когато юдеинът, който преди бил сляп, се е поклонил на Христос и е изповядал, че вярва в Него като в Син Божи, то той наистина е разбрал, че Христос му говори истината. Затова и веднага се поклонил на Христос като на Бог – в противен случай, бидейки юдеин и спазвайки първата Божия заповед, не е имало как да извърши това. Юдеите се покланят само на истинския Бог и на нищо друго, защото противното би нарушило целия Моисеев закон. Така поклонението пред Христос от страна на слепеца става публично свидетелство, че той Го приема като Бог. Че Той е Бог означава също и изразът Син Божи, тъй като животните раждат животни, хората – само хора, а Бог ражда Бог.

Затова и ние в Символа на вярата казваме: Вярвам в един Бог Отец, Вседържител... И в един Господ Иисус Христос, Сина Божий, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца, чрез Когото всичко е станало. С други думи, изповядваме, че Христос е истински Бог, Който е роден от истинския Бог и че всичко е било сътворено от Него. Следователно, за нас, православните, Бог не е някаква неопределена, свръхестествена, висша сила, която обитава някъде високо в небето, откъдето регулира нашия живот. За нас Бог е някой, в най-висша степен конкретен: това е Иисус Христос – единородният Син Божи!

Ние, християните, не създаваме всеки за себе си някакъв бог, който да разрешава необяснимите тайни на вселената и личните ни недоумения. Повярвали сме във всичко онова, което Христос ни е открил Сам за Себе си и въобще за Светата Троица, и сме го приели за най-чиста истина. Проблемът се състои във вярата – във вярата като доверие.

Превод: Венцислав Каравълчев



 

* „Ο Θεός στην Δύση καὶ ο Θεός της Ανατολής” – εν: Νεκτάριος (Μουλατσιώτης), Αρχιμ. Ο Ιησούς ως έρωτας και εραστής, Ιερά Μονή Αγίου Νακταρίου Τρικόρφου Φωκίδος 2009, σ. 10-26 (бел. прев.).

[1] Пиетизъм (от лат. pietas – благочестие) – в тесен смисъл едно от протестантските течения в учението на вярата, в което централно място заема разбирането за личното благочестие.
[2] Нирвана (буквално преведено от санскрит „угасване”) е понятие в будизма, означаващо състояние, при което отсъстват страданието и страстта, и което прекратява цикъла на прераждането (сансара).
[3] Виж: Иоан 10:22-42.
[4] Виж: Лука 12:49-59.
[5] Иоан 10:20.
[6] Виж: Иоан 5:6.
[7] Виж: Мат. 10:52.
[8] Срв. Иоан 11:24.
[9] Иоан 11:25.
[10] Мат. 7:29.
[11] Марк 4:39.
[12] Марк 2:5.
[13] Марк 2:7.
[14] Мат. 5:21-28.
[15] Иоан 23-28.
[16] Иоан 9:1-7.
[17] Иоан 9:32.
[18] Иоан 9:35-38.
[19] Изх. 20:2-5.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/98d9f 

Редакционни

Наши партньори

Християнство и култура

HK 190Прот. Павел Събев
Страдащият Бог

Александър Смочевски
Кратък коментар към предложението за приемане на Синодна наредба за избор на митрополити

Панайотис Трембелас
Участието на миряните при избор на епископи

Ренета Трифонова
Социално-нравствената проблематика в българската богословска традиция на 20 в.

Полезни връзки

 

Препоръчваме