Геополитиката на православието

Православното славянство

В Римокатолическата църква различните литургични езици са сравнително ново явление. То започва с реформата на богослужението, извършена от Втория Ватикански събор (1962-1965 г.). До тази реформа – независимо от разнообразието на обредите в Християнския запад (да споменем само галската или испанска литургия) – единството на езика е пълно: в официалната молитва на Римската църква доскоро беше допустим само един език – латинският.

В Православната църква – напротив – плурализмът на литургичните езици (тук е достатъчно да споменем само гръцкия и църковнославянския) е древно явление, израз на мисионерската методология на Константинопол. Вследствие от това, поради тясната връзка между Литургия и догматика в православието, литургичният език се превръща в отличителна черта на определена църковна общност.

Полезно е да се сравнят резултатите от мисионерската дейност сред славяните в два различни региона, извършена от св. братя Кирил и Методий. Едната област, която ще вземем за сравнение, е под юрисдикцията на Рим, а другата – на Константинопол. Двамата братя мисионери – монасите Кирил (в света Константин) и Методий (известен само с монашеското си име) получават своето образование в столицата на Империята – Константинопол. В своята дейност те осъществяват християнската мисия, разработена от „Имперската” църква, в която пентархията (на Рим, Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим) носи заедно отговорност за православната вяра и каноничния порядък в цялата християнска икумена. Светите братя работят с евангелизаторска цел и затова създават трети, а именно славянски културно-езиков център.

Тъй като солунските братя осъществяват мисията си на територията на Моравия и Панония (днешните Чехия, Словакия и Унгария) – свързани с Римската катедра – литургичните им текстове, преведени на славянски и записани на пергаменти на създадената от тях глаголическа азбука, не изключват станалите вече традиционни литургични латински текстове, което несъмнено предполага и връзка с латинската традиция.

Едновременно с това, вътре в западното християнство започват разногласия сред враждебния към нововъведението франко-немски епископат, (за тях в богослужението трябва да се ползва изключително латински), и Римската църква, – която благосклонно приема това новаторство. Както е добре известно, уви побеждава франко-германската партия, смятаща, че в католицизма няма място за славянството с неговата специфична идентичност, литургия, език и азбука. Единствените писмени следи от този период са Киевският миссал[1] и Пражките листове – с края пък на анклава в Бохемия, славянското християнство се разтваря в западното християнско море, което използва латинския.

За разлика от това, Православният изток възприема много от богословското и от езиковото наследство на Велика Моравия. На младото славянско християнство той осигурява право на съществуване наравно с гръцките и латински християнски общини. Славянското християнство е прието като прославен политически бежанец – по думите на Николай Зернов. Учениците на св. Методий, пръснати от франко-немските войски, се събират отново в България. Когато славяните, поданици на Империята, са подложени на елинизация, оцелелите последователи на св. Методий носят безценното съкровище на славянския литургичен език и младата Българска църква го усвоява – именно за да избегне гръцката или латинска асимилация. Съдбовното българско решение се оказва от огромно значение за целия по-сетнешен облик на православното християнство.

В действителност, в 9-10 в. в България се осъществява онзи синтез на славянската култура и християнската вяра, за който са мечтали св. братя Кирил и Методий. В тази страна се проявява невижданата дотогава пълнота на Славянската църква, със собствен език и култура. Но тъй като този регион е под влиянието на Константинопол (а не на франко-германското кралство), постепенно глаголическата азбука е заменена с новата кирилица, която много точно възпроизвежда маюскулното (унциално) гръцко писмо.

След като глаголицата – изначално смятана за азбуката на цялото християнско славянство – излиза от употреба, славянството се разделя на две части: от едната страна са славяните-католици, служили Литургията на Римската църква на латински език и записана на латиница, а от другата – православните ползвали Константинополската св. Литургия, записана на кирилица и извършвана на славянски език.

През 10 век в културни центрове в Българската държава като Охрид и Преслав (където най-вероятно се ражда кирилицата) се осъществява мечтата на св. братя Кирил и Методий: редом с римо-латинския и византийско-гръцкия се ражда трети, славянски ареал за разпространение на християнството. В България в 10 век се съединяват всички елементи, образували след това религиозното и културно наследство на православното славянство. При това Българската църква се превръща и в лабораторията, в която се заражда различна от гръцката и допълваща модела ѝ православна култура. След това новият модел се пренася върху безграничните простори в земите на северните славяни, към които не след дълго императорът и патриархът на Византия ще изпращат своите мисионери.

Православната Българска църква се превръща в своеобразна пещ, в която гръко-византийската традиция се свързва в еднородна сплав със славянската култура, а след това се разпространява по славянските земи на запад (в Сърбия и другаде) и на север (в Русия и другаде). Всеки появил се в Константинопол нов християнски текст, който има значимо религиозно и културно значение, е бил превеждан в българските православни центрове на славянски, бил е излаган в термините на славянската култура и след това се е разпространявал в западните и северните славянски земи. Така например, в периода на литургичната реформа на Константинополския патр. св. Филотей Кокин, по волята на Българския патриарх св. Евтимий Търновски, службата на Часовете и Божествената св. Литургия са преведени на славянски, а веднага след това по указание на Московския митр. св. Киприан, по произход българин, е бил направен превод и на руски език.

Обръщането в християнството на славянските народи от европейския югоизток и североизток се превръща в епохално събитие, дало на православието нова географска и културна среда. Проникването на исляма в традиционно християнските територии на Азиатския изток – с окупацията на Мала Азия и завладяването на Константинопол – довежда и до там, че това окончателно се превръща в регион, доминиран от исляма. Същевременно обаче православието е можело да се разпространява в Източна Европа (започвайки от 10-11 в.), а след това, благодарение на руската емиграция (във Франция и Германия) прониква в страните на Западна Европа, т. е. се европеизира, а по-късно се разпространява и в Америка и Австралия.

Разпространението на православното християнство из земите на славяните води до промяна на националния му състав. Днес славяните са 75 % от всички православни. На гръцки, който е традиционният език на православието, днес говори неголяма част от православните християни, докато мнозинството говорят на руски език. Каквито и да са съвременните измерения на броя на православните славяни общо в православието, не трябва да се забравя, че славянското православие се ражда благодарение мисията на православните гърци през 9-10 в. и исторически е рожба на Вселенската патриаршия.

Интересен е и стремежът на славянските православни църкви към автономия от майката-църква в Константинопол, който се преплита с претенциите на някои от тях за първенство сред останалите. България и след това Сърбия бързо получават макар и формална автономия от Константинопол, докато Русия още дълго (над шест столетия) продължава да бъде само огромна митрополия на тази патриаршия. Възможно е това да обяснява и нейните здрави връзки с майката-църква. От друга страна, Българската православна църква с не по-малко основание претендира, че в някаква степен се явява майка за Руската православна църква понеже, както вече отбелязахме, в нея е извършен първоначалният синтез на гръцкото християнство и славянския свят.

Руската църква, от своя страна, бидейки дъщеря и на Константинополската, и на Българската, става патриаршия в 1589 г. и скоро заема първенствуващото положение в православния свят. Тя започва да претендира за титула Трети Рим (идея, зародила се, както е известно, във Великото Московско княжество в 16 в.) предвид факта, че първият е станал плячка на варварите, а вторият – Константинопол е завладян от османците.[2] В тези претенции се проявява и тенденцията към конкуренция между майката-църква – Константинопол – и дъщерните ѝ славянски църкви.

Един от факторите, способствали за стремежа на славянските църкви да оспорят първенството на по-древната Гръцка църква, е осъзнаването на факта, че християнската вяра и писмената култура (славянската азбука и древната християнска литература) са стигнали до тях едновременно, докато Гръцката църква е усвоила и писмената култура (азбуката и дохристиянската класическа литература), съществувала много векове преди нея. В православния славянски свят културната идентичност и нейните първи прояви (заедно със собствените политико-държавни институции) са възприети в тясна връзка с процеса на християнизацията в неговата православна форма.

Славяните бързо осъзнават тази своя специфика. Трактатът на българския монах Черноризец Храбър (9 в.), посветен на славянската писменост, прави сравнение между гръцкия език (езика на Новия Завет, върха на християнското откровение) и славянския. Така той утвърждава превъзходството на славянския език, отбелязвайки, че славянската писменост е по-свята и честита, защото свети мъже са я сътворили, а гръцката – елини-варвари. Това е напълно разбираемо: един християнски народ, съзнаващ, че на плещите му лежи дохристиянско минало, възприема това си минало като историческа пустота, докато друг народ, съзнаващ, че появата на първите му писмени източници (писмени документи и художествени паметници) съвпадат с обръщането му към християнството, не може да не се чувства като народ изначално християнски и православен.

Православното славянство не е културно еднородно. Във всяка от православните църкви трябва да бъдат различавани общите за цялото православие черти – белезите, характерни само за славянското православие – и накрая тези, които са специфични за конкретната славянска традиция. Българското православие, например, езикът на което е близък до църковнославянския (който и до днес си остава основен литургичен език за всички православни славяни) се отличава с архаична атмосфера, дължаща се на факта, че България е дала езика и културата на всички славяни, евангелизирани от Византия.

Сръбското православие пък има граничен характер – то се намира на границата на православието с латинския римокатолицизъм. Сръбските манастирски храмове са украсени с елементи на византийското и римо-апулийското изкуство. От друга страна, византийските стилистични прийоми, използвани в живописната вътрешна декорация на тези църкви, ни напомнят за това, че Сръбската църква е най-гръцката в славянското православие. В 14 век Сръбският архиепископ Даниил ІІ основава в Печ образователен и преводачески център, в който се извършват преводи от гръцки на славянски език. А в съседния храм „Одигитрия Цариградска” се служи св. Литургия на гръцки език.

Но Сърбия дава на православието и драгоценно съкровище: сборник църковни и граждански закони, събрани по указание на първия Сръбски архиепископ св. Сава в 1219 г. Текстовете, известни под името Кормчая книга („Законоправило”), имат за свой първоизточник Номоканона на св. патриарх Фотий, съставен първоначално на гръцки, а впоследствие преведен на български език. След това, под ръководството на св. Сава, гръцкият текст е преработен с добавяне на текстове и от други гръцки автори, както и на текстове с друг произход. Този авторитетен свод от закони се използва от цялото православно славянство и в славянските земи се превръща в най-важният инструмент за религиозна и гражданска инкултурация в гръцката православна терминология.

Историята на сръбското православие е свързана с две големи личности, играли важна роля и в националната история. На първо място е св. Сава († 1235 г.) – първият архиепископ на автокефалната Сръбска църква и близък родственик на управляващата династия. За сърбите той е апостол – основател, равноапостолен. И неговата връзка със сръбския народ е толкова силна, че в течението на столетията е изработен специалният термин светосавие – като израз на сръбската историко-културна специфика в останалия православния свят и сред народите на Балканите. Втори е св. цар Лазар Сръбски – цар-мъченик, обезглавен от османците след трагичния изход на битката при Косово поле, 1389 г. Този княз е едновременно герой на националната съпротива срещу османците и истински мъченик, предпочел небесното мъченичество пред земната корона и подобно на разпнатия Христос отдал живота си за подтиснатите свои събратя.

Руското православие е абсолютно уникално, с мощна притегателна сила. Поради обширната територия и драматична история, руското християнството има множество противоречиви черти. Това може да идва и от присъщата на руската душа склонност към крайности (по този въпрос препоръчваме класическите философски размисли на Лотман и Успенски за дуалната (двойствена) структура на категориите на руската мисъл).

Очевидно руската душа акцентира върху отделни черти на гръцката традиция. Не с това обаче се изчерпва оригиналността на руското православие. В този самобитен и действително очароващ свят ни въвеждат светите руски монаси: Теодосий Печорски (9 в.), Сергий Радонежски (14 в.) и Серафим Саровски (18-19 в.). Тяхната обща черта е нежността, топлината на любовта (т. е. на умилението) и необикновената способност за състрадание към всички живи същества: тази особеност е плод на евангелския поглед към света на великия учител в духовния и в аскетическия живот св. Исаак Ниневийски (Сирин) – монах и епископ на Сирийската църква, живял в 7 в., чийто произведения са преведени на гръцки през 9 в. и на руски – през 11 в.

Заедно със светите монаси и монахини, князе и княгини, епископи и клирици – нерядко измъчвани от царете, на руска земя разцъфтява характерен за нея тип святост, почти непознат в останалите православни църкви – юродството заради Христос: бедни бродещи светци, често с големи богатства в своето минало, но оставили всичко заради Христос. Живеят сред най-бедните от бедните, вършат странности, симулират безумие и крият героичната си святост. В руското общество те са на особено уважение и свобода – особено когато публично изобличават злоупотребите на богати и силни с бедните и слабите. Този вид святост е така разпространена в Русия, че един историк на руската святост пише: По времето на царския абсолютизъм в Русия самодържавието е регулирано от юродивите заради Христос. В памет на най-известния от тях, св. Василий Блажени, на Червения площад в Москва е издигнат знаменитият събор с оригинална архитектура. Тази форма на святост е разпространена и сред жените: достатъчно е да си спомним за св. Ксения Петербургска от 18 в., живееща на улицата сред обществото на отхвърлените и обличаща се в износения мундир на нейния рано починал съпруг – руски офицер.

Друга проява на руската святост са князете-мъченици. Те често умират не заради вярата си, а като жертва на династични и политически интриги. Същевременно обаче, благодарение на силната си християнска вяра, в беззлобна несъпротива приемат своята насилствена смърт и така наподобяват Христовите страдания – невинни жертви, като Него, на заговори на жадуващи за земна власт. Тази категория светци-мъченици наричат страстотерпци. Такива са първите руски светци Борис и Глеб, синове на първия руски християнски княз св. Владимир – убити по заповед на брат си. Такъв е и св. Димитрий, син на Иван Грозни, убит поради династични интриги. И накрая да споменем и имп. Николай ІІ, убит варварски от болшевиките заедно с цялото си семейство през 1918 г.

Своеобразието на руското православие се проявява и в църковната архитектура и иконопис. Да си спомним само за шлемовидните и подобни на луковици куполи на храмовете, декоративните елементите „кокошники”, наречени така заради приликата с дамската прическа „кок”, както и поразителната красота на храмовете, издигнати във Владимиро-Суздалското княжество (Успенския и Дмитриевския събор във Владимир, прекрасния храм Покров на Нерли, Спасо-Преображенския събор в Переслав-Залески, храма „Св. Георги” в Юриев-Полски, известни днес в целия свят), както и най-древните църкви, „Св. София” в древната руска столица Киев и едноименния храм в Новгород.

Живописта също има свой ярък почерк. Иконите, създадени в Русия, сами по себе си са толкова уникално явление в света, че само те биха били достатъчни, за да обезпечат безсмъртна слава на Русия (Л. Успенски). Тази иконопис има своите свещени места – да припомним великите школи на Киев, Новгород, Псков, Владимир, Суздал и, накрая, знаменитата Московска от 14-17 в., чиито творчески връх стават световноизвестните шедьоври на св. Теофан Грек, св. Андрей Рубльов и Дионисий. Всяка школа е толкова своеобразна, че специалистите определят местопроизхода на иконите по стила.

Множеството националности и езици на православието

Още в древност православието възприема гръцкия и славянския като средство за необходимата инкултурация на народите, сред които е разпространено. В следващите столетия други православни народи използват като богослужебен език със същата цел своите национални езици. Така постъпва, например, Румънската православна църква.

Румънските княжества Влахия и Молдавия съхраняват своята независимост от Османската империя: Затова техните князе (воеводи) се смятали за местоблюстители на пустеещия императорски трон в Константинопол и така поддържали и защитавали Вселенския патриарх – пише видният румънски историк Николае Йорга.

Понеже тези княжества са в сърцето на православното славянство, литургичният език, който отначало ползват, е славянският. Когато Румънската държава се обособява и става независима в 1861 г.,[3] националният език на Румъния става и литургичен. Затова по тези земи днес св. Литургия се служи на румънски език (един от романските езици), родствен на езиковото семейство на римокатолическите народи на Запад. Това е и една от причините православното румънско християнство, служило някога като мост между православието на южните славяни, балканите, севера и Русия, днес да се превръща в средищна точка между католицизма на Рим и гръко-славянското православие.

Нашето внимание заслужава и Грузинската православна църква. Тя се сблъсква с опасността от исляма и неговия силен натиск от персийския и от османския юг. Почти сигурно обръщането на Грузия в християнството става непосредствено след епохата на Константин, въпреки че документалните свидетелства се отнасят към края на 5 в. Още с приемането на християнството Грузия започва да използва в богослужението своя език и азбука, създавайки собствена национална литература, подобно на случващото се при евангелизацията на славянството. При това Грузия получава своите първи епископи не от Константинопол, а от Антиохия. Поради отдалечеността от майката-църква, бързо попаднала в ръцете на арабите – мюсюлмани, Грузинската църква още през 7 в. става автокефална и в това отношение е сред първите православни църкви.

Не трябва да се забравя, че съществува и арабско православие. Три патриаршии (на Йерусалим, Александрия и Антиохия) в Близкия Изток се оказват заключени в дома на исляма и в 16 в. приемат в различна степен в богослужението си арабския език, на който говорят повечето вярващи там. Антиохийската патриаршия, където църковната йерархия е арабска по национален признак много повече от другите две патриаршии е инкултурирана в арабския свят. Тя несъмнено е класически представител на арабското православие. В Йерусалимската патриаршия, като изключим няколкото арабоезични енории, епископите са гърци по произход и затова св. Литургия и богослужението се извършват на гръцки – културата на елините и днес е жива основа на Йерусалимската църква. Александрийската патриаршия днес вече е разпространена в цяла Африка, но както и в миналото е тясно свързана с гръцката култура и несъмнено е най-гръцката от трите патриаршии в Близкия изток.

Малката Албанска православна църква дълго е била свързана с Константинопол и едва в 1922 г., с получаването на своята автокефалия, въвежда в богослужението своя национален език.

Въпросът с въвеждането на нови богослужебни езици продължава да е открит. Днес, както и по времето на св. Кирил и Методий, се сблъскват две позиции. От едната страна са тези, които – в унисон с далновидния стремеж на славянски просветители – твърдят, че е възможно, дори същностно необходимо въвеждането на местните езици в богослужението. Тази тенденция се проявява в историята на евангелизацията на т. нар. нови земи от руските мисионери. Пример е руският епископ св. Стефан Пермски (14 в.), създал азбука за езичниците зиряни (жители на подстъпите към Урал) и превел Св. Писание и Божествената литургия на този език. Митр. Инокентий Вениаминов прави същото за жителите на Алеутските острови.

Днес в Гърция и Русия мнозина настояват за замяна на традиционните езици на богослужението, които до голяма степен са непонятни за вярващите, със съвременните разговорни. Също така и много представители на православната диаспора в Западна Европа и в Америка искат в богослужението да бъде въвеждан езика на приемащата ги страна. Едно от основанията за подобно желание е фактът, че използването на езика на страната, в която пребивават православните, би спомогнало за езиковото сплотяване на различните православни общини, принадлежащи към различни националности и към различни църковни юрисдикции, но живеещи на една и съща територия.

Съществува и друга гледна точка, която се противопоставя на всяка промяна на богослужебния език. Тя се позовава на факта, че през 9 в. византийската Патриаршия установява, че единствените канонични богослужебни езици са гръцкият, латинският и еврейският (триезичната ерес). Така че, според това мнение, тези три езика не могат да бъдат заменени по никакъв начин в богослужението. Дълбоко погрешно е да се смята, че, понеже в 9-10 в. църковнославянският заменя латинския, той се превръща на свой ред в свещен, поради което в консервативните православни кръгове смятат и него за неприкосновен. Трябва да имаме предвид, че славянският е въведен в богослужението и заменя гръцкия и латинския, защото е бил понятен на народа, говорил на него. Ако този принцип бъде последователно прилаган и днес, трябва несъмнено да доведе до използване на съвременния език в богослужението на мястото на църковнославянския.

Превод: Венцислав Каравълчев