Православното богословие в Америка (от възникването му до средата на 80-те години на 20 век)

Заглавието на моята работа повдига три свързани въпроса: 1) Съществувало ли е или съществува ли православно богословие в Америка? 2) Ако отговорът на този първи въпрос е положителен, какъв вид православно богословие е това? 3) Какви са бъдещите тенденции и перспективи на подобно богословие? Търсенето на отговори за тези три въпроса ще бъде съществото на моята работа.

1. Съществува ли православно богословие в Америка

Нека като за начало да определим, за какъв вид богословие говорим. Дали сме съсредоточени върху богословието като академична дисциплина или говорим за разни видове богословие? За богословието като търсене на истината за Θεός – Бог, за Божията природа, същество, атрибути и връзки с творението, включително с човека, или като за прокламация и интерпретация на богословието в платоническата или аристотелевата концепция в смисъл на поезия, оригиналност, креативност на богослова като поет, като творец.[1] В този последния смисъл трудно може да се говори за православно богословие в Америка и само за няколко оригинални и креативни богослова.

От друга страна, ако богословието е тълкувание и развитие на дадените истини и символи на вярата – така, както раннохристиянските отци на Църквата са разбирали термина, – то в Америка съществува действително ограничена, но изпълнена с живот богословска дейност. Самото съществуване на Православна църква в западното полукълбо е индикатор за съществуването на православно богословие и богослови там. Установен принцип на православната вяра е, че богословието е διάκρισης (обявяване, прокламация) на Божието евангелие и на всичко свързано с Бога: на Неговата природа, енергия, личност и въобще отнасящо се до връзката на Бога с Неговото творение. Като възвестяване на Неговото послание, богословието е задължение на всеки, който живее вярата си. Едва ли има съмнение, че богословието съществува заради благоденствието на Църквата, както и в това, че Църквата е пазител на богословието.[2]

Православното богословие в Америка отразява и продължава да отразява превратностите и проблемите, силните и слабите страни на Църквата в Америка. Въпреки че много православни християни с различен етнически произход стъпиха на американска земя още през 18 век и бяха основани редица енории, влизащи в няколко различни православни диоцеза, едва в началото на 20 век започна да се появява интерес към изучаването и развитието на православното богословие.

През 1897 г. РПЦ основа в Минеаполис Американско православно мисионерско училище, което беше реорганизирано няколко пъти и под разни имена просъществува осем години. През 1905 г. то беше заменено от Американската православна богословска семинария, локализирана в периода 1905-1912 г. в гр. Минеаполис. През 1912 г. тя беше преместена в Тенефлай – Ню Джърси вече като семинарията „Св. Платон” – до 1922 г. В 1922 г. беше преместена в Ню Йорк, а в следващата 1923 г. – закрита. Целта на Руската семинария беше да подготви свещеници, учители и хорови диригенти за някои енории на Североамериканския диоцез с вярващи от различен етнически произход. Епитетът американски създава убеждението, че тези училища ще са всеправославни богословски семинарии, но на практика те действаха като семинарии под руска юрисдикция.

Когато през 1913 г. архиеп. Платон – главата на руското православие в Америка – предлага на прот. Леонид Туркевич да ръководи семинарията „Св. Платон”, о. Леонид пише доклад върху проблема за създаването на богословски учебен план в новия свят. Въпросите, които той повдига и някои от предложените от него решения показват, че съвременното православно богословие се е придвижило много далеч от проблемите на Църквата през 1910 г. Същностният въпрос, който о. Леонид поставя, е: как трябва да бъде ориентирано православното богословие в Америка? Дали студенти и завършващи ще служат като свещеници сред православните вярващи в западното полукълбо или православното богословие в Америка ще е в зависимост от богословието и културно-материалните реалии на родната Русия? Трябва ли богословието да бъде култивирано като подкрепа и помощ на енорийската и свещеническата практическа и мисионерска работа или акцентът трябва да са чисто научните, интелектуални проблеми и търсения на православния елит и на приятелите на православието в Америка.[3]

Подобни въпроси занимаваха и Атинския архиепископ Мелетий (Метаксас; по-късно Вселенски патриарх), когато през 1918 г. посети САЩ и гръцките епископи. Той говори за плановете да бъде създадено богословско училище в Америка, което трябва да се превърне във висше училище за богословска подготовка за всички православни християни и най-вече за гърците. По време на втората си визита в Америка през 1921 г. архиеп. Мелетий основа Гръцката семинария „Св. Атанасий” в Астория, Ню Йорк. Богословската задача пред нея беше да подготви свещеници, „определени да възродят духовния живот на гръцките вярващи в Америка до ниво, равно на това на останалите изповедания и така да се помогне на нашите братя в Гърция чрез изпращане в бъдеще на добре подготвени и образовани свещеници”. Амбициозната цел на семинарията „Св. Атанасий” беше да обслужва духовните нужди не само на гръцката диаспора, но и на Църквата в Гърция.[4]

Трябва да отбележим, че още до основаването на семинарията „Св. Атанасий” гръцкият Св. Синод, по инициатива на епископа на Бостън Йоаким Алексопулос, беше предложил създаването на Всеправославно богословско училище в Северна Америка, което да обслужва нуждите на албанци, българи, гърци, румънци, руснаци, сърби, сирийци и арменци. Драматичните промени в Русия, разрухата след Първата световна война и масовата емиграция към обещаващия друг живот Нов Свят насърчаваха такъв проект, който за съжаление никога не се материализира. Главната причина за неуспеха бе в това, че православните не успяха да постигнат богословското, административното и финансовото сътрудничество, което целяха. От всички етнически юрисдикции най-враждебни взаимно бяха руската и гръцката. Някои гръцки енории бяха станали част от Североамериканския диоцез на архиеп. Платон, но гърците бяха пренебрегнати от руската йерархия и от техните енорийски свещеници. В доклад от 1908 г. на о. Теодор Пашковски, бъдещият митрополит Теофил, се вижда осъзнаването на това разделение и опит да се съдейства за по-активно участие на гърците в църковното управление.

Архиеп. Платон и наследникът му Тихон съзнаваха, че независимо от нуждата от административен съюз на всички православни църкви, такъв е невъзможен. Архиеп. Тихон оцени ролята, която човешките фактори – национален, етнически или социален – играят в еволюцията и в ежедневието на Църквата. След като обяснява тенденциите в Америка, той допълва, че североамериканският диоцез „е съставен не само от разни националности, но и от различни православни църкви, които, въпреки че са едно във вярата, имат особености в каноничния ред, богослужението и енорийския живот. Тези особености са скъпи на енориашите и се толерират от православието. Затова смятаме, че нямаме право да се намесваме в националния характер на църквите в тази страна – напротив, трябва да се опитаме да ги съхраним, като дадем шанс на всяка от тях да се ръководи пряко от управител от същата националност”.[5]

Така, в голяма степен всяка национална църква бе оставена да се управлява сама. Голяма част от гръцките енории останаха чисто гръцки и чрез Вселенска патриаршия, чрез Александрийска или чрез Еладската архиепископия получиха гръцки свещеници. Независимо от това, трябва да отбележим, че в периода 1890-1920 г. имаше много по-голямо коопериране и духовна заедност, отколкото през следващите десетилетия. Тези тридесет години бяха не само формиращи, но и критични за православието в Америка поради вътрешни причини и проблеми, произтичащи от религиозния климат, който преобладава в неправославна Америка.

Прозелитизмът на другите християнски деноминации и секти към Източното православие в първата четвърт на 20 век беше неистов. Вдъхновени от преобладаващата идея за американската изключителност или предначертаната съдба (new manifest destiny – термин, отнасящ се не само до териториалната експанзия, но и до вярването, че американските политически, икономически, социални и религиозни вярвания трябва да са предадени и на новодошлите и всички да бъдат вкарани в месомелачката, която да създаде неделима нация) – много уседнали американци бяха агресивни прозелити, в резултат на което православните църкви загубиха много от младите си хора. Както о. Леонид Туркевич описва в рапорта си от 1913 г. до архиеп. Платон, „никой не може да скрие патетичния и изпълнен със съжаление факт, че семинариите на методистите в САЩ и на презвитерианите в Канада са препълнени с млади руснаци… Нека започнем да мислим за тези млади хора”. О. Туркевич допълва, че тези млади отстъпници стават не просто безразлични към православието, но и открито враждебни към него.[6]

Както в случая с Руската семинария, така и Гръцката семинария „Св. Атанасий”, както вече отбелязахме, бе основана, за да обслужва различни пастирски, богословски и образователни нужди. Очакванията са били, че нейните випускници, добре обучени в богословието, ще служат не само като свещеници, но и като духовни лидери, които да популяризират вярата. По думите на Филаретос Йоанидис – първият декан на „Св. Атанасий”, за новото поколение свещеници беше много важно да бъдат образовани в Америка, защото свещениците, които дойдоха от Европа и от Близкия изток, бяха вече твърде стари, за да се настроят към новата ситуация и към американската среда. Той също така бе против изпращането на гръцките православни студенти в неправославни богословски училища, защото така Църквата щеше да има външно православни, но хетеродоксални по вяра свещеници.[7]

Идеализмът, мисионерското усърдие и огромното желание на православните лидери през първата четвърт на 20 в. обаче не беше подкрепено финансово. И двете семинарии – и руската и гръцката – бяха затворени поради липса на средства и поради разногласия между миряни и духовните им лидери. Политическите, идеологически и социални катаклизми в Русия, на Балканите и в Близкия изток имаха пряко отражение върху църквата в Америка. Богословското образование не можа да се издигне над нивото на началното (елементарно) образование.

2. Православното богословие и богословското образование в Америка

Вторият етап на богословска активност в Америка започна в края на 30-те години на 20 в. с основаването през 1937 г. на „Св. Кръст” – Богословския институт на Гръцкия архидиоцез, на Помфрет центъра и на Руската православна семинария „Св. Владимир” през 1938 г. в Бруклин. Няколко години след затварянето на „Св. Атанасий” и преди отварянето на „Св. Кръст” Гръцкият архидиоцез реши да даде стипендии на желаещи православни гърци в Америка да следват или в Националния университет на Гърция, или в Патриаршеското богословско училище на о. Халки. Опитът бе увенчан с известен успех, като дванадесет американци от гръцки произход след успешно завършване в чужбина се върнаха в Америка (единият от тях завършва само двугодишен семинарски курс), получиха ръкоположение и станаха пионери на богословското образование тук. Няколко години по-късно трима от тези дванадесет започнаха работа в института на „Св. Кръст”. О. Джордж Цумас е първият, получил докторска степен и останал в „Св. Кръст” до самата си кончина няколко години по-късно. Макар да не беше богослов на теорията, нито пък автор на изключителни богословски съчинения, той беше типичен богослов, наставник и пастир, служил като образец на своите студенти. Четиридесет и пет годишната му всеотдайна пастирска кариера вдъхнови много студенти. Той беше илюстрация на онзи тип богослов, от който през 40- те и 50-те години на миналия век Америка имаше нужда.

Обучението на богослови-свещеници в чужбина бе временно решение. Голямата икономическа криза, обхванала Америка през 30-те години на 20 век, сложи край на този експеримент. Политическите и икономически обстоятелства и дори психологическата обстановка говореха за нуждата от богословско училище в САЩ. Така бе взето решение за основаването на Богословския институт на „Св. Кръст” в 1937 г., който през първите няколко години на своето съществуване беше нещо като подготвителна семинария.[8]

Повратна точка за образованието в Гръцкия архидиоцез беше реорганизирането на „Св. Кръст” под ръководството на ориентирания към богословието архиеп. Михаил. Към института новият декан о. Никон Патринакос имаше много по-професионален подход. Той въведе няколко мерки, които гарантираха превръщането на „Св. Кръст” във висше богословско училище. Най-важните бяха назначаването на преподаватели с по-добра академична квалификация, говорещи английски език като матерен, след това професионалната организация на семинарската библиотека и издаването на списание за богословие. Няколко професори, в това число о. Георги Флоровски допринесоха, за промяната и превръщането на „Св. Кръст” от подготвителна семинария в богословско училище.

Първите години на „Св. Владимир” бяха също много критични. Близо десет години – в периода 1930-1940 г. – тя беше на ръба на оцеляването. Нейният истински период на развитие започва по времето на Втората световна война, когато няколко забележителни руски православни богослови дойдоха от Европа и се включиха в нея: Георги Федотов, Николай Арсениев, Николай Лоски и о. Георги Флоровски. Специално внимание заслужава о. Флоровски: не само поради факта, че донесе престиж на „Св. Владимир”, но и защото стана всеправославен богослов. Като декан и професор в „Св. Владимир” той работи в периода 1949-1955 г., а като професор по патристично и догматическо богословие в „Св. Кръст” – в периода 1955-1965 г.

В продължение на много години в Америка почти липсваше местен православен богослов. Въпреки подобрилите се условия, проблемите, които пречеха на църквите в предишните периоди, не бяха заличени. Всъщност това, което о. Туркевич през 1913 г. определи като основни проблеми пред православното образование в Америка, остава актуално и днес.

Ако самооценката и самокритичността се необходимите условия за творческото развитие и растеж, трябва да признаем, че въпреки понякога триумфалните лозунги за „единството” на Православието, гордостта от културното наследство, собствените добродетели, етническите предразсъдъци и каноническият хаос са все още живи сред православните църкви в Америка, като всичко това успя не просто да се съхрани, но и се разрасна.

Както през 20-те години на миналия век, така и в по-късни години, а дори и днес в американското православно богословие съществува поляризация между гръцката и руската, а днес някой би допълнил – и антиохийската богословска мисъл. Богословите, оформили и до някаква степен продължаващи да влияят на православното богословие в Америка, са родени и образовани в Европа. Техният културен и етнически произход определят до голяма степен подхода и задачите на всяко от богословските училища. Богословието на Гръцката семинария, например, показва силно историческо съзнание, докато това на руската семинария има повече литургично-мистична ориентация. Но и двете съхраняват силна връзка със собственото си културно и езиково наследство.

Дори о. Туркевич призна, че богословското образование трябва да се преподава „по такъв начин, че нуждите на местния живот да бъдат напълно удовлетворени”. Като прагматик и исторически реалист, той не препоръча принудителна американизация или орязване на руските църковни корени. По този повод той пише: „Отговорността ни е да се съхраним като Руска православна църква и да съобразим основния план на богословското си образование с този в Русия, с която сме една вяра и националност”.[9]

Гръцкото православие, както и всяка друга етническа православна юрисдикция в Америка съзнава своя етнически произход и култура. О. Туркевич допълва, че тъй като Църквата трябва да работи сред имигранти, тя трябва „да пази безценния, мил спомен за родината им, която, независимо че е далеч, е обичана и желана като преди. Нищо човешко не ни е чуждо. Поради това не сме способни психологически да отречем себе си, да се преродим и преобразим изведнъж и завинаги”.[10] С много малки изключения етническите и културни преобразования всички православни юрисдикции в Америка са оставили на времето. Те възприемат принципа на древните гърци бързай бавно, т. е. натурализацията на Църквата ще бъде постигната, когато му дойде времето.

Свързах тези проблеми и загрижеността на православните църкви в Америка, за да подчертая съществуването на дихотомия, на конфликт между културния, етнически и езиков произход, от една страна, и религиозната вяра и богословските принципи – от друга. Исторически обстоятелства и социологически фактори определят природата на православното богословие в продължение на много години. То е строго традиционно и се придържа към наследството от миналото. Но каква е природата на православното богословие в Америка днес?

Под „днес” разбирам периода, който беше увенчан с реорганизирането на двете водещи богословски училища и появата на няколко нови такива в Америка в началото на 60-те години на 20 в. Някои нови тенденции в богословското образование се появиха в периода, но православното богословие продължи да се води от необходимостта за пълнота на православните вярващи, живеещи в многонационална и мултисектантска среда. Съединените щати са уникални сред останалите нации по света и нуждите на православните там се различават от нуждите на тези в традиционно православните страни. Едно неотдавнашно изследване показва, че днешните американци произлизат от 137 етнически и национални групи.

Така че САЩ са едновременно и πολίτευμα (форма на проява на държавността, етническо обединение на хора, намиращи се извън родината си), идеология и идея, и, същевременно – държава, мултинационална държава. Неговите граждани са верни на американската конституция, на институциите, на законите, обичаите и традициите на Америка, но същевременно осъзнават, че най-дълбоките им корени са свързани с други земи и континенти. Повечето православни в Северна Америка днес са или пришълци от Европа, Африка и Азия, или синове и дъщери на такива. Верността на родените в САЩ към тяхната родна земя не променя имигрантския характер на православните църкви в Америка. Интегрирането към американския начин на живот, език и култура е бавен процес дори за тези, които са поставили Църквата над всичко. Бяха отправяни апели за екзорцизъм (изгонване) на културата, но как се прогонва една култура? Когато една стара култура бъде прогонена, друга е готова да заеме нейното място.[11]

Имало е и все още съществува конфликт между имигрантската и местна църква. Но поне досега не се е стигнало до схизма между двете. Православното богословие се опитва да отговори на изискванията и ежедневните нужди на всички православни без значение дали са имигранти или местни. Един преглед на публикациите, излезли през последните 20 години, потвърждава, че православните богословски трудове в Америка имат повече пастирска и дидактическа ориентация и по-малко интелектуална и академична такава.

Разбира се, има разлика между съвременните богословски разработки и тези от предишните десетилетия. Докато ранните са преди всичко апологетични и подхождат към проблематиката от позиция за защита, днес те говорят с много повече увереност и отстояващ правотата си маниер. В първата половина на миналия век Православната църква в Америка беше възприемана като нещо анахронично, екзотичен музей, който съхранява културни и ритуални реликви от миналото. Ето защо не бива да се учудваме, че най-усърдните членове на редица християнски деноминации организираха мисия за „християнизиране” на православните. Както вече посочих, в отговор на прозелитизма от страна на другите християнски деноминации православието създаде първите свои семинарии и възможност за богословско образование на клириците си. Богословската литература от този период ни разкрива не само своето съдържание, своите силни и слаби страни, но и усилията да бъде обяснена православната вяра на неправославните, както и да бъдат защитени православните практики и традиция. Една илюстрация на личния опит на православен богослов в Америка в случая ще е подходяща. Неговите първоначални усилия бяха насочени към изучаването и разкриването на библейската същност на Православната църква. Защо беше необходимо това? Защото, когато той се сблъска с един такъв американски или по-скоро протестантски феномен – религиозния кръстоносен поход на изтъкнатите евангелисти – беше обвинен в отстъпление, понеже „Православната църква не преподава Библията”. Тези му преживявания го мотивираха да се съсредоточи върху изучаване на библейските дисциплини, за да може да докаже на неправославните, колко библейска е неговата Църква. Вероятно наивен подход, но пък много истински. Когато няколко години по-късно същият богослов чете критиките към православието, че то е концентрирано основно върху ритуалната (богослужебната) част, без интерес към социалната справедливост, той реши да насочи усилията си към изучаването на други дисциплини, търсейки отговор на въпроса има ли православието социален етос, някакъв исторически опит със социалната, че дори и с политическата проблематика. Така, за около двайсет години той бе принуден да се преквалифицира и да се занимае с проблемите на православието и неговата социална ангажираност, с проблемите на Църквата и обществото. Независимо от достиженията на неговите търсения, факт е, че академичната му кариера е била предопределена от богословските проблеми на Църквата в американския контекст. Те засягат неговите богословски и исторически интереси. За да сме уверени, че богословските мотиви са били различни за богословите в различните периоди, може би трябва да разкажем и друга история.

Независимо дали школата ще е славянска, гръцка или сирийска, православното богословие днес съзнава, че да създава теоретично, академично или интелектуално богословие заради самото себе си ще бъде бягство от неотложните нужди на Църквата в настоящия καιρός (време). Нещо повече, едва неколцина и то донякъде са останали встрани от актуалната проблематика, занимавайки се с чисто академично богословие в полза на своите колеги богослови. Всяка православна църква и богословските училища в Америка са се посветили на богословската нужда да има добре образовани клирици, способни не само да ръководят вярващите, но и да дават дълбок и смислен отговор на въпросите, задавани от неправославни. Този ангажимент в писането и преподаването на богословието е в интерес и на издигането на духовните стандарти на обикновените вярващи. Така популяризирането на богословието става характеристика на последните двадесет години от миналия век. Преди това бе много трудно да се намери в Америка на английски език добра книга, представяща богословието в популярен вид. Докато сега вече са налице няколко добри ръководства и въведения в православната догматика, в литургиката, историята и т. н. Православните издателствата на „Св. Владимир”, „Св. Кръст” и „Светлина и Живот” – направиха важен принос в тази насока и публикуваха редица книги, които удовлетворяват голяма част от духовните и богословски нужди на хората в Америка.

3. Богословие и богослови в Америка днес: тенденции и перспективи

Макар православното богословие да се преподава като академична дисциплина, то все още е в детска възраст и само неколцина богослови от водещите университети са ангажирани с тези изследвания (лично аз мога да посоча само един). Разбира се, има и пионерски начинания в различни богословски области – литургика, социална етика, Църквата в историята и обществото. Но все още е твърде рано за критично обобщение и оценка на православния богословски принос, в която и да е богословска област.

Задачата на православното богословие се възприема като нещо, което е по-скоро в дълг към нуждите на мнозинството, отколкото към онези извънредни и инцидентни нужди на елита сред πλήρομα (пълнотата на вярващите). Както о. Александър Шмеман казва в свое обръщение към православните богослови, „нашата богословска задача се определя преди всичко от това, че като богослови работим в и за православна общност, която за пръв път в дългата история на нашата Църква, трябва да живее в свят, който не е православен, който е западен по своята религиозна традиция, секуларен по своята култура и плуралистичен по рецепцията си за света”.[12]

Означава ли това, че акцентът върху пастирската страна на нашето богословие в Западното полукълбо показва някакъв антиинтелектуализъм или опит да се ограничи богословието до безобидния и симпатичен набор от безспорни истини? Отговорът е – не. Вярата и знанието, богословието като творчество не са били чужди на св. Отци. „Η αναγωγή της πίστης σε γνώση” (израстването на вярата в знание), бе фундаменталният принцип на великите богослови на Александрия, Антиохия, Кападокия, че и по-късно във Византия. Интелектуалното или академично богословие не означава на всяка цена духовна смърт, както биха искали да ни уверят някои.

В допълнение към убеждението, че православният богослов трябва да се обърне първо към практическите нужди на Църквата, второто по важност нещо, което трябва да се направи, е подчертаването на пастирската страна в богословието, а това е вярата, че православното богословие в Америка има мисия и тя е да направи православието познато, разбираемо и с влияние. Накратко, православието вижда своята задача в дидактическото богословие за своите вярващи и в киригмата на историческата вяра за другите християнски и нехристиянски общности.

Традиционно по методология и подход, вярно на библейския и на патристичния дух, съзнаващо историческата си приемственост, православното богословие в Америка показва нетърпимост към липсата на единство и на сътрудничество, характеризиращо православните църкви. Въпреки че уважава традиционните православни възгледи, съвременната православна тенденция е критична към отсъствието на разбиране върху проблемите на православието в Америка. Проблемите на организацията, указанията на катехезата, дублиращите се действия и схизматичните центробежни тенденции застрашават единството на Църквата в Америка. Свършената работа е огромна, но много повече щеше да бъде свършено, ако православието в Америка беше единно.

Повратна точка в историята на православното богословие тук бе създаването на Православно богословско общество през 1966 г. Първоначално ръководствата на двете богословски училища в Америка се срещнаха и размениха идеи за обединяването на усилията и създаването на единен фронт. Богословското общество беше основано с цел общо свидетелство за православието в Западното полукълбо, повишаване на богословската образованост в Православната църква в Америка и да послужи като знак за приятелство и сътрудничеството на православните богослови.

Това общество е организация на около стотина члена – богослови, философи, историци и от други сродни области, част от които са преподаватели в православните богословски училища или други подобни институти. Всички участват активно в живота на Църквата – едни като свещеници, други като писатели, лектори или учители и т. н. Трябва да подчертаем, че много от богословите в Америка и по-специално тези от Гръцкия православен архидиоцез убеждават своите випускници, освен пастирските си задължения да се ангажират с допълнителни грижи: посещения на болници, затвори, съдилища, превод на документи за енориашите-емигранти, посещения на безкрайни хорови обучения, срещи на църковни настоятелства, женски благотворителни общества, младежки организации, учители в катехизаторските школи. Действително, всичко това за мнозина богослови-свещеници от моето поколение е непрекъснато ходене по мъките. Не, похвали и суперлативи не са нужни, само разбиране. Но това са фактите, които критиците на нашето богословие трябва да имат предвид. Много от православните богослови в Америка са свещеници, които освен със свещеническите си задължения са ангажирани във всички области на енорийския живот.

Православното богословско общество в Америка организира три международни богословски конференции – една през септември 1970 г., втора през септември 1972 г. и трета през август 1978 г. И трите конференции имаха финансовата и духовна подкрепа на йерархията на православните църкви в Америка. Трябва да бъде подчертана ролята на архиеп. Яков, който не само подкрепи усилията на богословите, но стана патрон на издаване на богословска литература и богословския диалог.[13] Може би няма по-добър начин за оценяване на интересите, тревогите и усилията на православните богослови в Америка, освен чрез изучаването на материалите от тези конференции.

Първата конференция се занимаваше с няколко въпроса, най-важните от които за единството и разнообразието на Православната традиция, за проблемите на православното църковно право, библейските дисциплини в православното богословие, литургията и богословието, православният и неправославният Християнски запад и Църквата и секуларния свят. И макар повечето лектори на конференцията да дойдоха от Европа, някои от ключовите доклади бяха изнесени от участници от Западното полукълбо.

Конференцията показа, че православното богословие в Америка е достигнало зрялост, първо чрез поканата на учени от майките-църкви да дойдат като участници и, второ – чрез свободния дебат, който показа, че православното богословие може да бъде ангажирано в диалог със себе си, може да бъде живо и разнообразно, и ориентирано към бъдещето. Американските библеисти, независимо от малкия брой, показаха ясно, че православието в Америка е все повече библейски ориентирано. Докладът Каноните: продължение и реформа показа, че православните богослови в Америка търсят свеж, нов подход към интерпретацията на каноните, който да е способен да отговори на нуждите на вярващите в новия свят. Изследванията върху въпросите на Църквата и секуларния свят показаха, че има нужда от диалог между богословието и другите дисциплини като биология, социология, философия. Богословието трябва сериозно да увеличи своята ангажираност в интердисциплинарния диалог. То може да предложи много и много да научи.[14]

Втората конференция, спонсорирана от Православното богословско общество в Америка, показа още веднъж добрите перспективи пред православното богословие в новия свят и беше пореден опит за заличаване на изолацията между православните богослови, имаща крайно негативен ефект за православните църкви по целия свят.

Основната тема на конференцията беше Съборността на Църквата. Темата беше повече от дискусия върху структурата на Църквата, обсъждаше се еклисиология, която вече няколко десетилетия занимава някои от водещите православни богослови. Темата бе разширена до проблеми на икуменизма, мисията на Църквата в съвременния свят, единството и разнообразието, традицията и новаторството в Православната традиция.

От изнеслите доклади четиринадесет участници, шестима бяха от православните църкви в САЩ и Канада. Конференцията показа, че въпреки използваните различни методологични подходи, в представените различни мнения присъства общо разбиране и определение за природата на църковната мисия. На поразителната разлика между учените от по-старото поколение, които се опитваха да идеализират образа на Светата Византия или Светата Рус, американските православни богослови подчертаха нуждата Църквата да свидетелства своето присъствие в настоящето, в проблемите на човешките взаимоотношения, при това не само чрез участие в икуменическото движение, но и в други организации, когато социалните, моралните, политическите или интелектуални императиви изискват това. Такъв е не само американският опит – това е и опитът на Църквата в историята, който изисква повече ангажираност с нуждите на съвременното общество. Неангажираността е отричане от православието, каквото го знае историята.

Въпреки че не беше богослов, Теодосий Добжански – известен генетик – изрази загрижеността на православните богослови в Америка, че богословието и науката не са антагонистични, че двете трябва да работят заедно за възстановяването на единството и изначалната доброта на вселената.[15]

Третата международна конференция на православните богослови, състояла се в Бруклин, от 28 до 31 август 1978 г., послужи за форум, където бяха обговорени няколко важни проблема пред православното богословие. С изключение на митр. Дамаскин от Швейцария и на еп. Пиер от Франция, всички останали участници бяха от САЩ и от Канада. Докато първите две конференции се занимаваха с по-широк кръг богословски проблеми, тази бе по-специфична и предизвика по-голям интерес сред американците, понеже се занимаваше с някои въпроси от неотложно естество. Акцентът беше върху проблемите в дневния ред на предстоящия Велик всеправославен събор, поради което конференцията беше посетена от много повече миряни. По-специално, проблемът за автокефалията вече бе част от настоящето и бъдещето на много православни вярващи в Америка. Проблем, който вече е бил камък за препъване и разстройваше нормалните отношения между различните юрисдикции в Америка.[16]

В своето обръщение митр. Дамаскин напомни на всички това, което вече бяхме преживяли като екзистенциална реалност: „Загробващите и най-неотложни въпроси са свързани с православното единство”.[17] Никоя друга православна църква не е страдала толкова много от разделението, както Църквата в САЩ и Канада. Това ясно назоваване на проблема не беше обаче прецедент. Третата конференция показа, че православните богослови в Америка могат да бъдат ангажирани в сериозен диалог и да градят мирни и приятелски взаимоотношения независимо от липсата на съгласие. Консенсус не беше постигнат и православното богословие продължи да търси решение на проблема при какви обстоятелства и под чий авторитет може да се дава автокефалия.[18] Изразената на конференцията позиция показва съществуващата поляризация на мненията между двете богословски школи, които споменах по-горе. Можем да си зададем въпроса, дали зад двете основни позиции не лежи един крипто-етноцентризъм на двете тези школи, тълкуващи църковните канони и църковния авторитет от различна перспектива.

Всеки случай проблемът за попечителството над православната диаспора – ако използвам този обиден за мнозина в Америка термин – и проблемът за каноничността все още извикват жив богословски интерес. Единството на православието в Америка и на православието в световен мащаб се разглеждат като необходимо условие за успешно свидетелство (мисия) на Православието в Западното полукълбо и в целия свят.

Друг проблем на богословието в Америка е как да се отговори на нуждите или въпросите на мнозина присъединили се към Православната църква, вкл. богослови, с различен неправославен произход. Неколцина, дошли неотдавна в православната вяра, и други, родени в православието и специалисти в различни от богословието области, защитиха тезата, че православното богословие и практики трябва да подлежат на проверката на историческия и библейския критицизъм. Те не са удовлетворени от благочестивото и уклончиво твърдение, че православието е живият опит на Църквата и затова няма нужда от проверка и контрол. Твърде е възможно, новообърнатите да имат погрешна представа и очаквания, да не могат да разберат историческата връзка между православната вяра и етническата култура. Каквато и да е причината, техните въпроси са обосновани и една вяра, която претендира за съборност, трябва да бъде готова да предложи честен и искрен отговор.

Връзките между православието и западното християнство, между православието и нехристиянските религии не са нещо ново. Въпреки това, нуждата те да се разгледат сериозно и дълбинно е най-остра в Америка, където смесените бракове на православни и неправославни, между православни и евреи са ежедневие. Православното богословие в диалог едновременно със западната християнска традиция и с нехристиянските религии показва възможността за симбиоза между религиите и синтез на най-доброто в православното християнство с най-доброто в останалия християнски свят.

В американския контекст има много православни, вкл. богослови – продукт по-скоро на мястото, отколкото на времето. Американският религиозен характер, който е формиран в 18 и 19 век е много по-силно пронизан от свободата на мястото, отколкото от ограниченията на времето.[19] Православните също са подвластни на тези тенденции – те стават нетърпими към въпроса за лидерството в Църквата и богословие, поставящо непрекъснато ограничения в името на уважение към отлежала с времето традиция. На Стария континент религиозен проблем или богословски въпрос като автокефалия или действителност на смесен брак може да се разреши с обръщение на доминиращата традиция в обществото. Мултисектантската и плуралистична Америка допуска обаче алтернатива – движение за независимост или автономия, или дори схизма и ерес. Има почти толкова неканонични църкви в САЩ и Канада, колкото са и каноничните.[20]

Не трябва да се изненадваме тогава, че ред православни американски богослови защитават тезата за освобождаване от етническите корени и от културните традиции. С това бих искал да покажа, че църквите майки не трябва да приемат православието в Западното полукълбо като нещо, което им принадлежи. Някои от тези опасения бяха изказани на Втория конгрес на православните богослови в Атина, август 1976 г. Идеите и позициите, изразени от богословите от Америка, засягаха плуралистичния социален, интелектуален и религиозен климат, в който те живеят и работят. Докато основните стремежи на богословите от майките църкви основно засягаха проблемите, свързани на запазването на формулите от миналото и авторитета на традицията, богословите от Новия свят се опитваха да подходят творчески към миналото, без да отричат неговото значение, нито да го осъждат – те търсеха баланс. Опитваха се да използват ценността на миналото в перспективата на настоящите нужди на православните вярващи.

Кои са лицата на православното богословие в Америка? Те са много, но ще се въздържа от използването на имена. Всеки четящ двете водещи богословски списания, отпечатвани в Америка – The Greek Orthodox Theological Review и St. Vladimir’s Theological Quarterly – или този, който се запознае с материалите от Втория международен конгрес на православните богослови, ще ги открие. Някои от тях получиха образование в Европа и пристигайки в Америка, като завършен продукт, проправиха първите пътеки на богословието тук, които други разширяват.

В допълнение към литургичното и историческо богословие, в което богословите от Америка вече оставиха забележителна следа,[21] има още две области, които в САЩ са обект на специално внимание. Нашите библеисти – малка, но добре подготвена и посветена на делото си група – продължават да ни напомнят, че православното богословие има нужда от нещо повече от академични упражнения. То се нуждае от изпълнен с жизненост евангелски дух и възстановяване на апостолската проповед в контекста на Църквата. Те виждат Св. Писание като Слово на Бога в историята и, в същото време, използват средствата на библейския и на историческия критицизъм. Те говорят и пишат като вярващи и увличат членовете на Църквата. Както един от нашите водещи библейски богослови казва: „Целта на историческия библейски критицизъм е да ни доведе дотам, да видим Христос така, както е бил видян от съвременниците Си”. „Историческото изследване, критичното изследване на литературния извор в контекста на Преданието ни позволява да чуем автентичното послание и глас на Христос”.[22]

Друга област, в която православните богослови в Америка правят забележителен принос, е Църква и общество в нейните две измерения: историческо и етично.[23] Лекции и публикации продължават да напомнят, че изключителността на Евхаристията и литургичното богословие са единствената запазена марка на православното богословие. Знаем, че Православната църква е общество на тайнството, но е общество в по-голямо общество, реалност, която изисква свидетелство в словото и в делата, в догматиката и в етиката, в молитва, но и в социална ангажираност. Православието е полигонална призма или прекрасна мозайка, която не може да бъде чупена на елементи.

Православното богословие в Америка извървя труден път. То беше ангажирано с дидактическа задача, свързана с православните вярващи и с проповед, насочена към неправославни. В богословския подход към същностните неща то прояви постоянство, но е налице и разнообразие в тълкуването и приложението на църковното учение към обществото и към света като цяло. Православното богословие в Америка преминава от детство към юношество и, в търсенето на отговор на проблемите на православната вяра и опита на историята, се приближава до зрялост, която, уверен съм, ще се достигне в най-скоро време.

Превод: Венцислав Каравълчев