Ако някой ви убеждава, че всичко това е Църквата, не му вярвайте

Ако някой ви убеждава, че Църквата трябва да бъде спасявана от враговете, не му вярвайте! Той не знае какво представлява тя и че за нея Христос е казал: „портите адови няма да ѝ надделеят“.[1]

Ако някой ви убеждава, че каноните са най-важното нещо в една църква, че те са повече от вярата и любовта, не му вярвайте! Той явно е забравил Павловите думи: „а сега остават тия три: вяра, надежда, любов, но по-голяма от тях е любовта“.[2]

Ако някой ви убеждава колко е паднала в морално отношение дадена група от хора и че „това не бива да допускаме в България“, припомнете му как Лот е живял със семейството си в Содом.

Ако някой горещо ви препоръчва, да участвате в протести за защита на „православието и каноничността“, попитайте го Христос защити ли се някак, когато разгневената тълпа Го хулеше и искаше смъртта Му.

Ако някой екзалтирано ви предупреждава, че „ето, отстъплението е налице и антихристът идва“, отговорете му, че по наставленията на Господ Иисус Христос християнинът живее в днешния ден и не се грижи за утрешния.

Какво се случва в Църквата ни? Защо милостта беше заменена от грозни крясъци? Защо богослови развиха цели трактати, с които да оправдаят случването на кървави войни? Защо толкова хора се боят да заемат позиция срещу случващата се подмяна на Евангелието в самата Църква? Не! Не щем и не щем да видим и да чуем! Предпочитаме да завържем очите си и да запушим ушите си, та случайно да не доловим тътените на приближаващата буря.

Обичаме ли несвободата? И не е толкова лошо, че за нас Църквата е един вид милитаристична организация, където всеки творчески порив е престъпление, а всяко дори малко нововъведение е „модернизъм“. По-лошо е, че искаме да наложим нашите възгледи като нещо естествено за цялата Църква. Защото наистина вярваме, че трябва да я спасяваме. А не да се спасяваме в нея. Прилагаме ли Христовите заповеди в нашия живот? Защото аз видях подмяна. Вместо „Молете се за ония, които ви обиждат и гонят“,[3] аз видях „Хулете тези, които ви обиждат и гонят“.

Вместо „Синко, дай ми сърцето си“, решихме, че трябва да дадем на Бога юмруците и физическата си сила. Сякаш Той има нужда от нашата защита!

Струва ми се, че ако попитаме някой фанатизиран зилот: „Не трябва ли да обичаме?“, ще ни отговори с цитати от Псалтира, че Бог е „Бог на отмъщението“, пропускайки, че Старият Завет се осмисля само в изпълнението на Новия.

Твърде ясно стана напоследък колко е голяма пропастта в разбирането ни какво е християнство, какво е Църква и съборност и Кой е Христос. Св. Мария (Скобцова) е предвидяла случването на тези процеси още през 30-те години на миналия век в навечерието на най-кръвопролитната война в историята на човечеството.

В няколко от своите статии и доклади тя предупреждава за опасността от духа на задължителните директиви и философии, за опасността болшевишкият дух, който вярва, че партията е непогрешима, да се пренесе и върху Църквата. Много по-опасна от откритите гонения против Църквата е скритата подмяна на самата ѝ същност.

Империята побеждава Църквата не на арената или в катакомбите, а когато духът ѝ, идеологията ѝ, манталитетът ѝ се усвои от нея.

Вярата ни в Христос има смисъл тогава, когато е действена. Не на площадите, а там, където нашият ближен (а ближен ни е всеки човек) страда. Не в защитата на каноните е смисълът на живота ни, а в Христос, Който се понизи дори до „смърт кръстна“,[4] за да възкръсне. Човешките закони и правила не са над любовта. И слава Богу, че имаме примерите на светците, които въплъщават именно тези простички истини в своя живот!

* За първи път този текст е публикуван в Християнство.бг – тук (бел. прев.).