Слово за пророк Амос

Името на Амос, берача (Ам. 7:14) на диви смокини, означава „трудност“, „бреме“. Според някои юдейски предания то посочва, че на пророка му е било трудно да говори. Йероним[1] настоява, че го наричали „неопитен в речите“ (imperitus sermone), след което добавя, че подобна неопитност е труднопостижимо съчетание на поезия и реторика и доуточнява, че според други предания Амос е „труден“, защото не е лесно да се говори за него. Тъй или иначе и юдеи, и християни биха се съгласили, че богословието на пророк Амос е наистина трудно. Сравнимо е с човек, който, бягайки от лъв, попада на мечка (Ам. 5:19). Разказът му, стегнат като кола, натоварена със снопи (Ам. 2:13), става образ на утеснението, в което ще попадне Божият народ. Затова, както пастир изтръгва из устата на гладен лъв оглозгани кости (Ам. 3:12), тъй и ние изтръгваме от книгата късчета оглозган смисъл – „два пищяла и част от ухо“ (Ам. 3:12), нерядко това е единственото, което можем да извадим. Та нали щом Бог превръща сянката в ясно утро, а деня – в тъмна нощ (Ам. 5:8), то с безусловна необходимост от това ще следва, че между нашето богословие и Божията Истина е спуснат отвес (Ам. 7:7). И сякаш именно тази стена е централният образ в книгата. В него – като в огледало – се пречупва всяка история и по тази причина трикратното повторение на думата в рамките на два стиха (Ам. 7:7-8) трябва да покаже, че образът на стената в книгата на пророк Амос е толкова смисловоопределящ, колкото и в музиката на Пинк Флойд. С уговорката, че библейската стена е направена от enah и че в превода на Симах и в Септуагинтата тази дума се превежда с ἀδαμάς, дума означаваща освен диамант, още „стомана“ и „Адам“. Йероним я превежда с indumentum и слага акцент върху плътността на материала, който с еднакви основания може да се уподоби както с адамовото твърдоглавие, тъй и с останалите две вещества.

Подобна ярка експресивна многозначност се усеща във всяка повествователна струя. Ще я открием в началото на седма глава, когато „почна да никне късната трева и се появиха скакалците след царската коситба“ (Ам 7:1), … и в хората, ядящи трева (Ам. 7:2), и в тичащите по скалите коне (Ам. 6:12), и в разораването на канарата с волове (Ам. 6:12), защото „правосъдието се превърна в отрова и правдата – в горчило“ (Ам. 6:12). Непонятни са образите при Амос и наистина е трудно да се обясни видението: кошница[2] с узрели плодове (Ам. 8:1). Що за причудлива алегория относно Израиля? Еретикът би казал, че тя се родее с тъжно-поетичната еротика на Пабло Неруда: „Искам да направя с теб това, което пролетта ще направи с черешите“. Сякаш Бог и пролетта не прощават. Към подобна екзегетика води началото на осма глава (Ам. 8:2-3), разказвайки как песните в чертозите ще се превърнат в ридание. А може би – отвъд еротиката – този образ ни съобщава за естествения факт, че зрелите плодове рано или късно ще презреят и изгният. И че подобна на тях ще е участта на всички „нормални“ хора. Защото какво по-нормално от това „да намалим мярката, да уголемим цената на сиклата и да измамим с неверни къпони (везни)“ (Ам. 8:5). Когато си търговец и кръвта ти е семитска, няма нищо по-нормално от това да погълнеш по-бедния (Ам. 8:4). Но когато законът за принадената стойност и законът на джунглата се превърнат в единствено законодателство, нормално е домът Израилев да изпадне в плач (Ам. 5:1) и по всички пътища да викат: уви, уви! (Ам. 5:16). В този социален контекст думите на пророка сякаш искат да ни кажат, че Божият съд ще бъде безмилостен към онзи, който не знае що е милост. Поне към подобни следи води екзагетиката на св. Йоан Златоуст. Но още от дълбока древност херменевтичните преспективи са многопосочни и объркващи. Затова и Амасия[3] казва на Амос: „ясновидецо,[4] иди и се отстрани в земята Иудина, там яж хляб и там пророкувай“ (Ам. 7:12). За да последва стряскащият и объркващ стих: „Аз не съм пророк и не съм син на пророк; аз бях пастир и събирах диви смокини. Но Господ ме взе от овцете и ми рече: иди, пророкувай за Моя народ Израиля“ (Ам. 7:14-15). Явно, за да ни покаже, че в онова време е съществувала известна кастовост и че пророците са били затворена общност, подобна на съвременните нотариуси, Амос ни предлага логически парадокс. Но по-вероятно е визията да е есхатологична, защото няколко стиха след това (Ам. 8:9) се казва, че слънцето ще залезе по пладне и земята ще се помрачи посред бял ден. И всички ние ще ходим от море до море и от изток до запад, търсейки слово за слушане, и не ще намерим (Ам. 8:12). И ще премираме от жажда, и не ще намираме вода.

* За първи път този текст е публикуван в Портал Култура – тук (бел. ред.).