Християнското монашество и неговата рецепция в България след Покръстването

От самото начало на Христовото Благовестие идеалът на християнското отношение към света и на присъствието на християнина в него може да бъде най-добре изразен чрез добре известната антиномия: в света, но не от света. Постоянното удържане в рамката на тази антиномия е белег за вникване в дълбокия смисъл на Боговъплъщението и признак за вярно стоене във вярата на Църквата, която утвърждава едновременно две истини: че този свят е сътворен като нещо „твърде добро“ (Бит. 1:31), но и че той е един паднал свят, паднал – поради отказа на човека да живее в съгласие с първоначалния Божи замисъл за него. Ето защо, свети апостол Йоан Богослов съветва: „Не обичайте света, нито което е в света…“ (1 Иоан. 2:15). Казаното непосредствено кореспондира с онова, което е говорил Самият Христос, Който неведнъж разграничава Царството Божие – Царството на Отца, от този свят и неговия княз – едно разграничение, намиращо кулминацията си в думите: „Моето царство не е от тоя свят, … царството Ми не е оттук“ (Иоан 18:36). Същевременно отново свети апостол Йоан свидетелства, че „… Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“ и че „Бог не проводи Сина Си на света, за да съди света, а за да бъде светът спасен чрез Него“ (Иоан 3:16-17).

През първите три столетия от историята на Църквата – през периода на гоненията – християните живеят съвсем естествено с тези две истини и всекидневно се убеждават в това колко е бил прав Спасителят, когато им е казвал: „Да бяхте от света, светът щеше да люби своето; а понеже не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази… Ако Мене гониха, и вас ще гонят“ (Иоан 15:19-20). С постепенното затихване на гоненията обаче и провъзгласяването на християнската вяра за позволена от закона, и особено след окончателното „покръстване“ на Империята и началото на нейното покровителство към Църквата, всичко това коренно се променя и изворите за историята на Църквата от края на третото и началото на четвъртото столетие започват все повече да говорят за появата и разгръщането на явлението на християнското монашество.

За кратко време цели пустинни области в древния свят, в Египет, Сирия, Палестина и други провинции, се населват с анахорети, избрали живота в усамотение и в постоянен молитвен подвиг: в аскеза, която има своите корени отново в призива на Христос светът – с цялата му гордост и суета – да бъде оставен. Автентичната монашеска традиция обаче не схваща това оставяне на света като някакво егоистично и горделиво негово осъждане. Светът все така трябва да бъде спасен, защото такава е волята Божия, защото затова Бог е и дошъл на земята в плът – в личността на Богочовека Иисус Христос, Който „… дойде да подири и спаси погиналото“ (Мат. 18:11). И в този смисъл християнското монашество представлява едновременно и бягство от света, и пределна грижа за него. Мотивът, целта и задачата на монашеския живот са колкото собственото спасение, толкова и спасението на света, в постоянната молитва и духовна грижа за него.

Започнало като естествена реакция и коректив на всички онези негативни явления, които са били неизбежно следствие от легализирането на християнството и Църквата в Римската империя и за които в специализираната богословска и църковно-историческа литература е написано толкова много, с времето монашеството успява да се наложи като коректив и на самата християнска държава, приела Църквата като свой верен съюзник в осъществяването на своите собствени цели и задачи. Този процес започва с началото на епохата на Вселенските събори и достига своя апогей в десетилетията на кризата, която е предизвикана от иконоборството. Тържеството на Православието в средата на деветото столетие бележи окончателното тържество и на монашеството като ръководен фактор в живота на Църквата, а до голяма степен – и на държавата и обществото.

За целия този повече от петвековен период монашеството успява до такава степен да се превърне в естествена, в органическа част от църковния организъм, че животът на Църквата без него изглежда вече просто немислим. Монасите са навсякъде в социалния организъм на обширната Римска империя и те са, които задават тона на живота на този организъм, при това не само в духовен план, – което най-вече се очаква и се търси от тях, – но и в социален и в чисто човешки аспект. Своите манастири те изграждат вече не само в отдалечената от цивилизацията пустиня, но и в по-големи и по-малки населени места, и дори в самото сърце на империята: Константинопол. В техните ръце е огромна част от милосърдната и от благотворителната дейност – приюти за бездомни, сиропиталища и старопиталища, болниците и всичко останало, с което днес Църквата справедливо може да се гордее като част от своето славно минало. В тази връзка достатъчно е да припомним само за прочутата Василиада в Кападокия, но тя е само най-известният такъв пример, а местата като нея са били десетки, за да не кажем и стотици. Немалък дял монасите имат и в областта на образованието и на науката, тъй като на практика те съставляват една от най-грамотните прослойки сред тогавашното общество. Нерядко до тях са се допитвали и самите императори – за разрешаване на един или друг проблем.

Този е в най-общи линии духовният контекст на времето, когато установилата се на Балканския полуостров българска държава официално приема християнството.

Известно е, че, заедно със самата вероизповед като догматика и християнски морал, като богослужебни книги и светоотеческа книжнина, от Константинопол в страната ни са възприети и всички основни църковни практики на Християнския изток и няма нищо по естествено от това. В този смисъл несъмнено в страната е започнало и организирането на манастирски живот – по образеца на манастирите в традицията на Източната Римска империя, известна повече като Византия. Археологическите и исторически проучвания категорично доказват това и не е наша работа тук да повтаряме известното. Доказва го и самият факт, че след оттеглянето си от престола през 889 г. покръстителят св. княз Борис-Михаил отива не другаде, а именно в манастир, където да посвети остатъка от своите дни на монашеско уединение и на покаяние, на аскетически и молитвен живот и подвиг. По-късно примерът му ще последват и неговият царствен внук и светец на Църквата – Петър Първи, както и други от нашите владетели и представители на управляващите династии в средновековна България, което също е една древна и утвърдена християнска традиция, възприета у нас заедно с Покръстването.

Разбира се, вечният образец и идеал за християнско монашество, който народът ни е дал на Църквата Христова и който остава такъв за всички времена, е и ще продължи да бъде Рилският пустиножител – светецът и чудотворец Йоан. Това, което в случая е важно да се подчертае, е не толкова неговата слава сред православния български народ и извън пределите на страната ни, а фактът, че самият свети Йоан Рилски извежда образците на християнското монашество от техния първоизвор: „Поучавайте се – четем в оставения от свети Йоан Рилски Завет – в закона Господен ден и нощ, често четете отеческите книги и се старайте да бъдете подражатели на светите наши отци Антоний, Теодосий и другите, които със своите добри дела просияха като светила в света“. Отците Антоний и Теодосий са, разбира се, основателят на монашеството изобщо, анахоретът свети Антоний Велики, и основателят на киновийното, или общежително, монашество в Палестина преподобни Теодосий Велики. Ето кои са, според Рилския пустиножител, фундаменталните фигури, стълбовете на християнското монашество, а това идва да ни покаже, че монашеството в християнска България в никакъв случай не е самобитно явление, а още от самото начало се е развивало в приемственост със своите вечни образци. „Придържайте се здраво към църковните правила, – продължава нататък свети Йоан Рилски, – като не изоставяте или пренебрегвате нищо от онова, що е установено от светите отци“.

Изобщо внимателният прочит на целия Завет на Рилския светец към неговите чеда, а чрез тях – и към нас днес, оставя у нас впечатлението за наистина строга приемственост, и ни кара да мислим, че онова, което е било известно на анахорета в Рилската пустиня, е било повсеместно възприето и в цялата тогавашна огромна християнска България. Така, налице са всички основания да смятаме, че още от самото начало на възприемането на християнството у нас монашеството в България се е развивало паралелно в двете основни свои традиции: анахоретската и киновийната. Нещо, което се потвърждава и от многото проучвания на специалистите, отдавна установили, че, освен всичко друго, времето след Покръстването е време и на засилване на интереса към монашеството, а съответно – и на засилено манастиростроене. Казаното ясно кореспондира със сведението, че към края на 70-те години на деветото столетие българи, които са „искали да станат монаси“, са били изпратени от България във Византия, където с радост са били посрещнати и приети от Константинополския патриарх свети Фотий Първи. По този начин в новопокръстената страна е възприет и усвоен именно византийският образец за монашество: съчетанието на труд и молитва, на духовен и книжовен подвиг. Нека да не забравяме и това, че с цел да поеме по пътя на монашеството, в Константинопол е бил изпратен и самият бъдещ български цар Симеон Първи, заедно с още много представители на управляващата фамилия – сестрата на св. Борис Първи Михаил Евпраксия, неговият брат Черноризец Докс и др. – все хора, отдали живота и силите си на духовно-просветна и книжовна дейност, на църковно и държавно строителство: хора, които, ако използваме израза на един изтъкнат наш учен, писател и общественик от недалечното минало, са били „строителите“ на християнска България.

Примерът на Рилския пустиножител и всички останали пионери на монашеството у нас е следван стриктно през вековете, за което е достатъчно да припомним само имена като светите Йоаким Осоговски, Гавриил Лесновски и Прохор Пчински, като света Петка Българска и свети Иларион Мъгленски, като преподобните Теодосий Търновски, Ромил Бдински от периода на Второто българско царство и много други. В случая с преподобни Теодосий Търновски и монасите от негово време и неговото обкръжение е налице отново строга приемственост спрямо византийския образец, който, както е известно, към онова време се е състоял в духовното и богословско течение на исихазма. Нещо повече – славата на свети Теодосий Търновски надхвърля пределите на България и той, заедно със светия Търновски патриарх Евтимий и други ярки фигури на тогавашното наше православно християнско монашество, са прославени като духовни водачи и богослови на Църквата с всеправославно значение.

Същото това може да се каже и по отношение на българското присъствие в самото сърце на православното християнско монашество: Градината на Пресвета Богородица – Света гора Атон, където основаният още в началото на десетото столетие манастир „Св. Георги Зограф“, независимо от всички превратности в хилядолетната си история, и днес продължава да бъде духовен център от огромно значение не само за нас – българите, но и за целия православен свят, и заслужена слава на християнска България.

Несъмнено един от важните епизоди от този активен монашески живот в страната ни, който се разгръща с такава сила след Покръстването и който се опитахме да очертаем в най-едри щрихи в рамките на настоящото изложение, е и подвигът на монаха Антоний от Крепчанския манастир, на когото е посветена настоящата конференция. Вярвам, че в докладите, които предстои да бъдат прочетени, ще бъдат осветлени различни интересни и важни аспекти на монашеския живот по тези земи във времето на неговото монашеско подвизаване. Нашият регион е органическа част от люлката на българската християнска цивилизация, която започва именно от българския североизток, за да се разпростре във времето върху цялата огромна територия на българските царства от Средновековието.

В заключение бих си позволил да кажа още нещо. Онова, което е важното при отец Антоний от Крепча, както и при всеки друг, известен на историята ни монах, монашеско братство, манастир и въобще каквото и да било от нашата богата, ала за съжаление и все още оставаща не достатъчно проучена църковна история, не е въпрос на първенство: във времето или от какъвто и да било характер. Дали монах Антоний се е подвизавал преди или след свети Йоан Рилски, това е въпрос от второстепенен характер. Със сигурност ще се намерят и такива представители на християнското ни монашество, които времево ще успеят да изпреварят и него. Интересното и важното, което си заслужава да се проучва и да се установи при отец Антоний, както и при който и да било представител на нашето монашество, е духовната традиция, в която се е подвизавал, стилът и методът на неговата аскеза, духовните плодове от неговия подвиг и от неговото боголюбиво дело. Дали той е оставил след себе си свои ученици, братство, традиция? Дали се е занимавал с книжовна дейност или е предпочел да безмълвства по подобие на древните анахорети в пустинята? Всяка фигура от нашето богато църковно минало има какво да ни разкаже. Уверен съм, че благодарение на вашите трудове това ще направи и светият отец Антоний от Крепча.

Благодаря за вниманието!

* Доклад, изнесен на 15 октомври 2021 г. в гр. Опака, пред Международната научна конференция „Светият отец Антони от Крепчанския манастир: 1100 години монашество в българските земи“; публикува се в Живо Предание с личното позволение и благословение на автора (бел. ред.).