Що е (православна) диаспора?

На Всеправославния събор в Крит през 2016 г. бяха приети документи, опитващи се да урегулират проблемите на „православната диаспора“, и да я приведат в съответствие с православната еклисиология. Документите бяха съставени на четвъртото подготвително предсъборно заседание в Шамбези още в 2009 г. Но „решението“, което прие Съборът всъщност беше потвърждение на вече съществуващата повсеместно неканонична практика: православните, живеещи извън своите канонични територии, да се управляват от местни епископски „синоди“ с многонационален състав. Така Съборът временно прие каноническия компромис, понеже не се намери никакъв друг изход.

Две години по-късно Московската патриаршия прекъсна евхаристийното общение с Константинопол, и с това замрази за неопределено време всички шансове съборността да продължи да бъде главен ръководен принцип сред православните. Тази частична схизма нанесе още по-тежък удар на т. нар. православна диаспора, която се превърна в бойно поле на конфликта между двете „велики сили“. Защото именно в условията на емиграция става срещата (или сблъсъкът) на мултинационалното православие.

Месец по-късно последва друг тежък удар: Константинопол внезапно разпусна своята най-вселенска по същността си епархия, Парижкия екзархат на руските енории в Западна Европа. Този шок трябваше да се „смекчи“ с вторично безапелативно присъединяване на тези енории, около сто на брой, към местните гръцки митрополити в по-големите западноевропейски градове. След като през 90-години беше прилагал безпроблемно тази икономѝя, изведнъж Вселенският престол реши да даде тон за идеален канонически ред сред диаспората, според буквалната трактовка на каноните: да няма две църковни структури под една и съща юрисдикция на едно място. В разгара на конфликта с Москва обаче това означаваше безотговорно снемане на каноническата защита от споменатите енории, които останаха изложени на тройния риск от разпадане, разграбване или разкол.

Почти никоя от тях не беше в състояние да приеме тези разпоредби. Кризата навлезе в нов, много по-сложен етап. Вместо православните да се групират по-правилно според канона, те се разбягаха и започнаха да търсят каноническо убежище от гоненията и диктатурата, която де факто се опитаха да им наложат враждуващите помежду си Москва и Константинопол! Възникнаха центробежни сили, които доведоха до още по-отчетливо оттегляне на диаспората към националните църкви. Вместо да се консолидира, разделянето ѝ на групи стана нейният шанс да оцелее канонически и да запази поне евхаристийното единство между енориите.

Цялата тази криза,

която засегна главно православните в разсеяние, ни кара да преосмислим самото понятие православна диаспора. Така уверено използвано в документацията на Критския събор, както и от съвременните канонисти и богослови, то все пак създава проблем.

В определенията на вселенските и на големите поместни събори думата „диаспора“ липсва. Сякаш това понятие не съществува през първите хиляда, и повече, години от историята на Църквата. Или поне не съществува в нейното полезрение. Епархиите и енориите в древността са се съобразявали с реалното политическото териториално деление, както става ясно от Правило 38 на Трулския събор и Правило 17 на Четвъртия вселенски събор. Този принцип впрочем, е напълно приложим и днес. Църквата преди не се е изживявала като диаспора, а по-скоро като едно ново благодатно изпълнение на света. Както ще видим, този относително нов термин е показателен за последвалото маргинализиране на църковното ни съзнание.

Можем ли, и трябва ли наистина да говорим за православна диаспора? И що е то? Ако се приеме, че диаспора са православните малцинства, попаднали извън своите национални канонични територии, то нима се налага и конвертиралите се в православието местни жители да се смятат за диаспора – нещо като чужденци в родината си?! Не бъркаме ли всъщност етническа диаспора с поместна църква? – Защото в диаспора може да бъде само даден етнос, докато Църквата винаги е у дома си и същевременно никога не принадлежи напълно към този свят. Излиза, че самият термин православна диаспора по-скоро дискредитира Църквата, като я принизява до елемент на етническа идентичност, вместо да я извисява до вселенско съзнание.

За диаспората не се говори от вчера, но днес тя се нуждае от осъвременено обяснение, особено в православен контекст, понеже, както виждаме, тази думичка в глобализиращото се православие стана един от най-острите камъни за препъване.

Буквалният превод от гръцкото „диаспора“ е „разсеяние“. Сложностите настъпват след това: разсеяние чие и къде? Чии са тези семена, кой ги сее, къде и по какви причини, и каква почва им се предлага, за да растат и принасят плод там, където са посети.

Примери

за етническа диаспора има в историята на древните народи. Най-характерен е този на евреите. През своята дълга и драматична история, техният живот в разсеяние се превръща в белег на една уникална култура.

Когато Авраам с вяра следва Божието повеление да напусне родния си град Ур и да се отправи заедно с близките си в неизвестна посока, е още рано да се говори за диаспора, тъй като групата още няма ясна идентичност.

Обществата от обкръжението тогава са езически, без изключение, и това създава един културен релативизъм, в който човешките маси лесно преливат едни в други и лесно се асимилират. А една от важните черти на всяка диаспора е стремежът към съхранение на идентичността.

Такава уникална идентичност, основана на абсолютния монотеизъм, се формира около Авраам през време на дългото пътешествие, и когато достигат Ханаан, тя вече е налице. По-късно, всеки път, когато евреите биват принудително или доброволно разселвани по други земи, вече можем да говорим за диаспора: настаняването на Йосифовите братя и Яков в Египет, после пленът, вавилонският плен, юдейските колонии сред елините, разсейването им по света след унищожаването на Йерусалимския храм, чак до последната вълна бежанци от Холокоста. И след създаването на Израел през 1948 г., еврейската диаспора не губи значението си.

Гърците и финикийците създавали свои общности извън териториите си, въпреки че тяхното разселване в отдалечени земи е имало повече колонизиращ ефект – цивилизоващ или завоевателен.

В ранната древност хората са се придвижвали на големи или по-малки групи, организирано или спонтанно, не по-малко активно, отколкото днес. Не всяко заселване на етнически групи в дадена приемна страна обаче може да се определи като диаспора. Понякога резултатът може да бъде точно обратното: асимилация. Гръцките градове-държави например, са имали общества, достатъчно интегрирани в себе си, за да остане място за нечия обособена диаспора.

Със своите походи Александър Македонски не създава „гръцка диаспора“, а налага елинската култура на огромни територии, сред десетки народи. Римляните също едва ли са се интересували от диаспори: тяхната глобализираща сила се заключава в умението да поддържат държавно единство и културна хомогенност с общи ценности, без това да нарушава голямото етническо разнообразие. Би могло да се каже, че в Римската империя всички римски граждани са у дома си, винаги и навсякъде в нейната територия. Тяхното пребиваване в земите на варварите е било или инцидентно, или е довеждало по-скоро до разширяване на държавната територия. В този смисъл гръцките и римските колонии в древността не могат да бъдат разглеждани като диаспора. А пришълците, ако не са били асимилирани, придобивали статут на роби или временно пребиваващи. Но не и на „диаспора“ – освен евреите! Именно елинизираните евреи св. ап. Павел нарича „елини“. Около два века по-рано, за нуждите на тази диаспора, владееща вече по-добре гръцки, отколкото еврейски, е създаден и библейският превод, известен като Септуагинта. Но с това тя не става по-малко устойчива. Днес приемаме, че асимилация на една етническа група се извършва главно чрез загубата на родния език, само че има и други фактори. В приведения пример, еврейската диаспора през вековете може и да изгубва еврейския език, без обаче да претърпи каквато и да било асимилация. Религията там се оказва по-силен фактор дори от езика, с една важна особеност: винаги остава религия на общността, противопоставена на местните религии. Еврейската диаспора по начало не развива почти никаква мисионерска дейност. Нейните усилия са насочени към самосъхранение, не към прозелитизъм. Нещо подобно се наблюдава и в повечето диаспори от съвременен тип. Ще видим това малко по-надолу.

Като

контрапункт

могат да се посочат прабългарите, прекосили Дунава през 7 век. Въпреки че стават мощен политически фактор на Балканите, те не създават трайна диаспора. Това означава загуба на родния език, нетрайна и неустойчива религиозна идентичност и загуба на връзката с родината-майка. Причината е както покръстването, така и бързото създаване на универсален писмен език на базата на славянските езици. Доминиращите в региона славяни също претърпяват една културна „асимилация“, въпреки че отдавна са у дома си, благодарение на християнската вяра, носеща нови общи ценности, език и култура. В резултат се създават нови устойчиви народи и държави. И те са толкова устойчиви, че започват териториално разширяване без да създават диаспора и ще трябва да минат векове, преди да бъдат принудени да се разсейват сред други народи…

В света се извършват и друг тип придвижвания на човешки маси и народностни групи, които също не могат да се определят като диаспора. Когато арабските племена, обединени от исляма, още през 7 век започват своите завоевателски набези, техните амбиции не са просто да водят уседнал живот сред другите народи, а по-скоро да ги подчиняват, обикновено чрез насилие. Те създават нови държави (халифати) в Северна Африка, Близкия Изток, Испания. Или биват отблъсквани и прогонвани. Независимо от това с какъв успех постигат целта си обаче, тяхното присъствие сред другите е твърде динамично, за да се нарече диаспора. За ислямска диаспора, създадена от емигранти, може да се говори едва днес.

Европейските нашественици в Новите земи също не създават „диаспора“, а обратното – превръщат аборигените в малцинство. И необходимият баланс е отново достатъчно нарушен, за да говорим за диаспора…

Оттук – още едно характерно свойство на диаспората: уседналост, която предполага добронамереност и взаимна търпимост сред приемните народи.

Нека обобщим казаното дотук: за да е налице истинска диаспора, тя трябва да отговаря на следните условия: да представлява разграничено етническо малцинство, да бъде вътре в себе си хомогенна (езиково, религиозно и културно единна), да бъде устойчива срещу асимилация, да е мотивирана да живее в мир и търпимост с народите на страната-приемник. Необходим е и още един фактор: волята да поддържа връзка с родината-майка, дори това да е практически неосъществимо. Родината-майка като идеал е силен обединяващ и резистентен фактор за диаспората. Достатъчно е да приведем като пример култа на евреите към Израел и свещения Йерусалим. Векове наред лишени от реално съществуващо отечество, евреите винаги остават в една духовна и мистична връзка със своята Обетована земя. Но от членовете на една диаспора винаги се очаква двойна лоялност: към напуснатото отечество и към държавата-приемник с нейните закони и култура. Това означава, че диаспората не бива да се превръща в напълно затворена, враждебна и маргинализирана общност. Тя е едновременно обърната навътре към своите, и навън, към своята естествена среда-приемник. Обменът с другите е необходимо условие за устойчивостта на диаспората.

С надеждата, че сме успели да дадем относително ясно определение на понятието диаспора в един по-широк контекст, от тук обаче затрудненията започват. Защото сега предстои да определим: Що е това

християнска диаспора?

На какви закони се подчинява тя, и възможно ли е изобщо да съществува в чист вид?

Първата уловка идва от необикновената природа на християнството като над-етническа вяра. Идете и проповядвайте сред всички народи; кръщавайте всички в Името на Светата Троица; в Христа няма ни юдеин, ни елин, ни мъжки пол, ни женски… Това на дело означава не отричане, но все пак надмогване на етническата принадлежност, дръзновение да излезеш от своя кръг и отидеш открито при другите, да умееш да станеш един от тях – „За всички станах всичко, щото по какъвто и да е начин да спася някои“ (1 Кор. 9:22).

Ако и днес не подлагаме на съмнение тези ценности, то следва да зададем въпроса: има ли всъщност християнска диаспора? Или говорим за различни етнически диаспори, имащи християнството като част от националната си идентичност?

В условията на разделеното християнство въпросът допълнително се усложнява, понеже се появяват съвсем нов тип „диаспори“: конфесионалните! Днес, например, във всяка западноевропейска страна говорим за православна диаспора сред инославното християнско мнозинство: римокатолическо или лутеранско. Като правило, православната диаспора включва членове от няколко различни етнически диаспори, които не само че се разграничават едни от други, но нерядко и враждуват. (Например, в състава на всяка многонационална православна диаспора днес обикновено влизат руснаци и украинци, чиито етнически диаспори са в конфликт помежду си.) Но в зависимост от страната, съществува също и римокатолическа диаспора сред протестантите или сред православните, както и протестантска сред православните или сред римокатолиците. Те също биват етнически подразделени.

Тук ние се придържаме към проблема от православно гледище. Ако обаче приемем, че изобщо е неточно да се говори за християнска диаспора (без значение от каква конфесия), понеже християнството по определение е над-етническо, а диаспората – обратното, не ни остава нищо друго, освен да се задоволим с понятието общност. И тогава е по-правилно да се твърди, че етническите гърци, руснаци, българи, сърби, живеещи в Англия, Франция или Германия, са членове всеки на своята етническа диаспора, и същевременно членове на една и съща православна общност.

В отличие от еврейската диаспора, където етнос и религия в значителна степен се припокриват, принадлежността към етническа диаспора и към християнска общност, предполага различни стандарти. Диаспората като етническа група е обърната изцяло навътре към себе си и изисква лоялност към своите. Принадлежността към християнството обаче, дори и в малцинствен формат, изисква еднаква мисионерска отвореност и отговорност към цялото обкръжение, към всички. Иначе етническите ценности започват да доминират над християнските.

Да се върнем отново към зората на Църквата. В първите векове християнството се разпространява в условията и духа на римската „глобализация“, после на византийската. Но докато евреите, както видяхме, отдавна вече са образували своя диаспора навсякъде в елинизирания свят, то Христовата църква не се разпространява по същите принципи. Единствената „матрица“ за мултиплициране на църквите е енорията, не етническият клуб или синагогата. Същността на енорията е евхаристийна, не културна. Живата връзка между енориите се поддържа от епархията – също евхаристийно обединена около своя епископ. Колкото до епархиите, те се организират в по-мащабни структури: митрополии и патриаршии, чрез взаимното поменаване на епископите. Диоцезите пък на всички равнища живеят църковното единство чрез църковните събори. Ще се върнем отново към това.

Какви и колко са древните патриаршии? – те са действително над-етнически и са само пет, отговарящи на обширните географски територии, в които се организират поместните църкви. Това още веднъж напомня, че Църквата не се разпространява като „диаспора“, не създава християнско „разсеяние“, а изпълва света с благодатта на Светия Дух, като освещава с присъствието си цялото мироздание. Тя винаги е „малко стадо“ поради висотата на духовния подвиг, но и вселенска – поради всеспасителното си призвание. Като родени два пъти, по плът и по дух, за християните има две отечества – земно и небесно. Но привързаността към небесното е толкова по-голяма, колкото и предпочитанието на нетленното пред тленното. Поне такова е автентичното християнско съзнание, за съжаление стеснено днес от национализма и разделенията.

Отново виждаме, че понятието диаспора в християнския дискурс не е толкова тясно свързано с каноническите въпроси, колкото с християнското самосъзнание.

Формирането на

нови национални държави

започва около три столетия преди Великата схизма. Християнските ценности постепенно започват да се преплитат с „фолклорни мотиви“. Понятието християнска диаспора обаче едва ли е имало някакъв смисъл както преди, така и дълго след отпадането на Рим от Пентархията.

Същевременно, появата на антихристиянски държави и общества във вече отдавна християнизирани територии започва да влияе по друг начин. Както Халифатът през 7 век, така и Османската империя по-късно, са плод на завоевателни действия, не на естествен обмен. Това неминуемо довежда до маргинализиране на християните.

Когато Османската империя насилствено включва в територията си цялото православие, без Русия, се появява понятието руммилет, рая. Но и тогава православните не могат да се смятат за диаспора, тъй като всъщност те остават в своите земи. Редом с това протича и друг, все пак положителен процес: макар и принудително, православното население отново се „глобализира“ в очертанията на една нова империя, а Константинопол отново влиза в ролята си на „вселенска патриаршия“ за всички православни, с изключение на Русия – без да коментираме доколко добре се справя. На този фон се изострят и амбициите на Москва да се докаже като Трети Рим – също отделна тема. Но виждаме, че и до началото на 19 век още не се обсъжда въпросът за някаква православна диаспора.

Едва през 19 век

идеите на национал-романтизма истински започват да променят християнското съзнание. За разлика от римската и византийската древност, християните придобиват вече по-изострено национално самосъзнание. То намира своето основание все повече в политическите идеи, отколкото в Евангелието. Националната свобода и спасението на душата започват да се изравняват като ценности. Земното и небесното отечество – също. Когато наближава епохата на новите национални държави, етнофилетизмът вече е изкован. И той далеч не е духовна болест само на българите, както някои се опитват да внушат. Етнофилетизмът става всеправославно заболяване, което е може би вече почти неизлечимо. Тази ерес днес е едновременно повсеместно осъждана и практикувана. Тя става основната спойка между етническата и православната „диаспора“ от нов тип. Но има и други фактори.

Знаменателно е, че движенията за национална независимост, индустриализацията, Първата световна война и настъпването на болшевизма, се състоят приблизително в една и съща епоха. Всички тези паралелни процеси и събития стават движеща сила на миграционни движения без прецедент. Сякаш започва ново преселение на народите, но със своя нова специфика. Отминалата епохата на велики географски открития (15-18 век) се сменя от епохата на емиграцията – първо икономическа, от уморената Европа към Новия свят, а след това и политическа, като бягство от геноцид и революции.

Едва сега понятието диаспора идва на своето място. За разлика от преселенията в предишни епохи, сега масите се преселват чрез емиграция. Това вече са хора мирни, потиснати, бягащи от войни и бедност. Те са движени от надежда за топъл прием, за по-добър и уседнал живот. В техните ценности важно място заема напуснатото отечество. За вярващите – и вярата.

Но вярата, която вземат със себе си православните емигранти, поели както и всички останали към разни посоки на света, е вече вяра, значително повлияна от етнофилетизма.

На някои емиграцията помага да се отърсят от този примес. В странство те осъзнават по-добре над-етническото си призвание като християни. Други, точно обратното, използват православната вяра и традиции, за да затвърдят своята етническа идентичност. Така или иначе, всички са изправени пред едно и също предизвикателство: как православието ще се съвмести с новата среда, която дори да е с християнски корени, е неправославна или вече секуларизирана. Чуждият език, желанието (или нежеланието) за интеграция, добавят още проблеми за решаване. Страхът от асимилация подтиква мнозина да приспособят християнските си ценности в интерес на етноса. Това утвърждава етнофилетизма като начин на мислене, своего рода „втвърдяване“ на патриотичните възгледи в чужбина. Други пък потискат православната си идентичност с готовността по-скоро да бъдат асимилирани заради едно по-успешно интегриране…

Когато имат възможност, църквите в родините на тези православни хора, поели пътя на емиграцията, не остават равнодушни към тяхната съдба. Те започват да изпращат духовенство за пасомите си зад граница. Може да се каже, че от етническата диаспора се формира т. нар. православна диаспора. Но ако православното мислене днес се издигне отново до чистите евангелски идеали, и православието би трябвало да издигне своята роля в глобален мащаб. Вместо да се утвърждава като придатък на етническите диаспори, бъдещата поместна църква трябва да е готова да ги преобрази в граждани на света, което е и призванието на християните.

Главната цел на християнството не бива да се ограничава до етническото оцеляване. Ако една християнска диаспора не се разтвори като зърно, за да принесе плод извън себе си, тя е обречена на безплодност. И това не означава асимилация. Става дума за автентичност на християнската вяра, без която солта губи своята сила.

Колкото и да се създават училища според родния език, дори и те да са енорийски, колкото и да се поддържат школи за народни танци и обичаи, те ще си останат малоплодни, ако не осъзнаем и мисията си да провъзгласим православното богатство на местните езици, да не изглеждаме като „диаспора“, а като свои, да направим местните хора свои приятели, а защо не и ученици във вярата?

След като видяхме , че християнското разбиране за диаспора е твърде специфично, остава още един въпрос, който засяга конкретно православната диаспора в нашето най-ново време.

Чии са правото и отговорността

за духовното обгрижване на православните зад граница?

Ако всички спазвахме изконните канонични разпоредби за църковното устройство в света, щеше да е по-лесно, понеже ръководният принцип е ясен: когато Църквата се разраства, тя винаги следва политическото деление на териториите. Църковните събори, свиквани минимум веднъж годишно (Правило 10 на Четвъртия вселенски събор и Правило 8 на Трулския), определят къде има нужда от нови епископи и епархии, и обезпечават тяхното устройване. В рамките на тази съборност се дават някои приоритети на Константинополската катедра като първенстваща сред равните.

Но понеже никой днес не спазва изконните разпоредби за църковното устройство в света, е много сложно да се разреши и въпросът за православната диаспора.

Защо не спазваме тези канони днес? Поради комплексните причини, които вече накратко разгледахме: упадък на църковното съзнание, национализъм, политизация и секуларизиране на ценностната система. Но има и други, които донякъде ни оправдават. Отказът на православните от по-централизирано църковно управление на Запад се оказва и известна защита от евентуални своеволия. Такива тенденции отдавна се наблюдават от страна на изпратеното зад граница духовенство. Колкото и да е болезнено, трябва да признаем, че упадъкът в църковното съзнание понякога засяга както свещеници, така и епископи.

Затова практиката на локалните синоди сред диаспората, утвърдена на Всеправославния събор в Крит, макар и компромисна, е напълно приложима, и в края на краищата се оказва засега най-адекватна на реалността, в която живеем.

В интерес на правдата, трябва да изтъкнем и още един факт:

Вселенската катедра

в Константинопол, от която с очаква обединяваща роля за „диаспората“, днес не прави изключение и страда от същия недъг, който е присъщ на почти всички православни: етнофилетизъм. Нейната главна цел днес е да обезпечи запазването на гръцкия език и култура сред една сравнително млада, но голяма гръцка диаспора. Това е благородна цел, но би било по-добре да се осъществи от представители на Гръцката църква, на равна нога с останалите поместни (национални) църкви, изпращащи свои епископи в диаспората. А Вселенската патриаршия да остане наистина вселенска, т. е. отговорна за всички православни в земите на Първия Рим… В действителност обаче тя е гръцка, обслужваща на първо място т. нар. „елиникотита“. В Константинопол битуват още неизживени национални комплекси и романтични идеали. Гръцките епископи на Запад имат амбициите да първенстват сред православните, но самите те и техните гръцки енории нямат още зрелостта да се извисят над собствения си етнос. Главните обвинители срещу етнофилетизма днес се нареждат сред главните виновни. Същото може да се каже и за „втората сила“, претендираща за православно надмощие в диаспората: Руската православна църква. Нейните поделения по света също са ангажирани с национални инициативи – проекта „руский мир“, например, който широко се пропагандира в енориите.

Ето защо, след бруталното

разпускане на Парижкия екзархат

на западноевропейските руски православни енории към Константинопол никой не се съгласи да се преподчини на местните гръцки владици.

Това си има своята предистория: гръцките енории в Западна Европа са много по-млади от енориите на Парижкия екзархат. Когато Константинопол дава каноническата си протекция на руските църкви през 1931 г., гръцката диаспора е все още незначително малка, докато православната руска емиграция вече е многомилионна. Едва през 1922 г. Константинополският престол, по инициатива на тогавашния патр. Мелетий, повдига въпроса за подчинение на всички православни на Константинопол. В резултат от това е основана Тиатирската митрополия с център Лондон. Амбициите за западноевропейска поместна православна църква под един Вселенски омофор обаче остават по-големи, отколкото реалността позволява. Тази митрополия се оказва само прототип на късно възникналите гръцки западноевропейски епархии от чисто етнически (гръцки) тип. Защото гръцката икономическа емиграция в западноевропейските страни има масов характер едва след Втората световна война. На практика, всички „вселенски“ гръцки епархии в Западна Европа се учредяват след 1962 г., а някои от тях и много по-късно. Това са митрополиите в Германия, Австрия, Франция, Испания, Белгия, Швейцария, Швеция и Скандинавия. Пратеници на Фенер, техните архипастири нямат никаква вселенска нагласа. По същност и цели, тези епархии по нищо не се различават от останалите, паралелно създадени епархии за обгрижването на другите православни диаспори – сръбски, румънски, български, грузински.

Единствената епархия на Константинопол в Западна Европа, която му даваше шанса да се легитимира като Вселенска патриаршия в новото време, беше Парижкият екзархат. Може би не по буквата на канона, но възможно най-пълно в православния дух и адекватно на реалността, тази епархия почти 90 години съществува най-близо да идеала за поместна църква в Западна Европа. Стъпила на руските литургически традиции и в духа на Московския събор от 1917 г., приела каноничност от Вселенския престол, мултинационална и многоезична по състав, мисионерски отворена, Парижката екзархия отдавна вече не се изживяваше като „православна диаспора“. Тя вече беше у дома си в Европа и предлагаше общ духовен дом на всички диаспори. Вместо дребнаво да изследва кой към кого принадлежи, тази епархия умееше да обединява православните в съслужение и сътрудничество. Богословският институт „Св. Сергий Радонежки“, използващ два езика на преподаване и общуване, руски и френски, а напоследък и английски, беше създал кадри и цяло богословско течение, наричано вече Парижка школа.

Отците в Истанбул обаче се оказаха твърде заети със своите етнически и политически проблеми, и не можаха да оценят богатството на собствените си плодове. Те не успяха да припознаят в Екзархията една нова църква, израснала над националния ръст на диаспорите, която не беше вече руска, гръцка или френска, а всеправославна. В претенциите си за църкви-майки нито Константинопол, нито Москва се оказаха на равнището на своето чедо, а се опитаха да го принизят към своя етнически уровен, за да си го поделят в мътните води на политическите интриги.

Ето защо Синодът във Фенер направи фатална крачка назад в изграждането на поместното православие на Запад и без да иска подписа задълбочаването на етнофилетизма, в който сам участва. (А, както споменахме по-горе, прерогативите за издаване на автокефалия и за арбитраж при възникнали спорове, е отделен въпрос от този за над-етническото духовно обгрижване на православните в чужбина. Неговото разглеждане е актуално само в съборен контекст.)

Като широко открит въпрос остава и ролята на поместните православни църкви сред своите пасоми в

Новия свят

Докато в Западна Европа ролята на Константинопол е по-ясна, то в Америка, Австралия и Далечния Изток е необходима една много форсирана трактовка на каноните, за да се признае правото на пръв между равни на когото и да било. Тези територии са били фактически непознати в епохата на вселенските събори. Първите мисионери, стъпили по тези земи в повечето случаи не са били православни. Православната църква няма древна канонична практика и опит там, а просто изпълнява задължението си да посрещне нуждите на своите пасоми зад океана, според мащаба на тяхното заселване.

Как Църквата може да придобие такъв опит? Има създаден механизъм още от древност: чрез редовното и често свикване на събори. Каноните препоръчват: два пъти в годината, или поне веднъж. Всеправославният събор в Крит беше само едно ново начало на тази отдавна прекъсната практика, която е норма в живота на древната Църква. И тя бе веднага отново прекъсната. Ако обаче бъде продължена, всеправославните събори в бъдеще би трябвало, вместо да принизяват православието до диаспора, да се погрижат за неговото устройство като една, свята, съборна (вселенска) и апостолска Църква. Само такава Църква може да намали делението на диаспори сред Божия народ.

Какъв е

изводът,

с който трябва да се примирим?

Засега отговорността за духовното обгрижване и каноническите гаранции за православната диаспора остава разпределена между поместните църкви, сред които Константинопол има почетно първенство, но равни права и задължения. Това положение може да бъде променено само с общи решения не на един, а на поредица от всеправославни събори. Свикването им обаче е възможно при напълно възстановено евхаристийно общение между всички църкви. В противен случай, всяка поместна църква в близък план ще продължава да функционира и като „вселенска“ сред православната диаспора. Пълнотата на Църквата все пак има две измерения: всемирно и евхаристийно. Макар и двете да са свързани, второто остава по-достъпно и постижимо засега. Затова ни се дава шансът да устроим своите енории и да се сплотим около своите епископи. Стига те да съхранят евхаристийното единство помежду си. Защото каноническото пребиваване на православните християните все пак се определя по отношение на прекия (право правещ) епископ, а не пряко на епархията. В този формат ни се дарява действителността и пълнотата на св. Литургия – Тайнството на всички тайнства, извън което не можем да се спасим.