Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Градската среда в иконата

Понеделник, 15 Април 2013 Написана от Никола Владиков

N VladikovИ градът няма нужда ни от слънце, ни от месечина, за да светят в него, понеже Божията слава го е осветила, и светило му е Агнецът

(Откр. 21:23)

Фокусът в тази статия е върху средата, и по конкретно градската среда, в иконата: градската среда в иконата, разбирана не само като съвкупност от архитектурни обекти, а най-вече като отражение, икона на общностния, кинониен живот на човека. Иконите показват светците в Богочовешката общност, Христовата Църква – единствената Среда, в която има условия за живот, при това живот в изобилие; среда, имаща ипостасните си измерения и, както ще видим, топос (τόπος) и тропос (τρόπος) на този живот.[1] Иконите откриват тази есхатологично-христологична градска среда, която се заражда още в този живот.[2] Статията има за цел да скицира, да се опита да види в приложените св. икони какво е градската среда, как и защо е изобразена, какви нива има и най важното – какво ни казва, а тя задължително е нарисувана, за да ни каже нещо. Този текст е написан, за да размисли върху тъкмо тези неща. Всяка икона е призив за диалог и богословстване – тя има какво да ни благовести, а най-важното благовестие, за Христовото Възкресение, се подчертава от всички езикови елементи на иконата, от златния фон и перспективата, от светлината, от композицията, от пластичността и т. н. В този диалог човек може да навлезе в градското пространство, чиито граждани са Христос и светците, а също така и те да влязат в неговия свят. Изображенията са разгледани отделно, но в крайна сметка – както ще видим – от всички икони надзърта една и съща градска среда. 

Иконата, образът, са много разпространени в древните книги. Има византийски литургични свитъци, на които освен че е написано, това, което го пише, е и изобразено. А така е и много по-живо и въплътено, а не скучно. И богословието, което съдържат и носят иконите, не трябва да се оставя без внимание, то може да ни разкрие много неща с образния си език. Погледната като документ, иконата разкрива и документира както изобразените на нея личности и събития, така и времето и етоса, в които е възникнала.

Иконата не се изчерпва с образите на светците, изработени върху дъски и стени, а е и нещо много повече – тя е принцип и начин (τρόπος), и място (τόπος) за проява на Църквата в този свят, а този начин е именно иконичен – начин, чийто Въплътен Логос е в Есхатона.

Средата, изобразена на иконата, е свята, тя е ипостасна – Самият есхатологичен Христос, заедно със светците – участници в Неговото еклисиално Тяло – Църквата. По думите на о. Вергилиу Георгиу, иконата е прозорец, през който можем да надникнем в нейната църковна среда. Иконата е място и начин (τόπος и τρόπος) за обòжението и за спасението ни. Това е и най-всеобхватното, онтологично ниво на иконата, разкриващо човека като иконично битие, сътворено по образа на „Този, Който е” (срв. Изх. 3:14). И иконопочитателите по време на иконоборческата криза (8-9 в.), защитавайки иконата, са защитили възможността ни обòжение и спасение – пълнотата на Живота в Христос.

1.Adam v_RaqНа стенопис от манастира „Дечани” (14 в.) е изобразен Христос, Който заръчва на Адам да обработва и пази (Бит. 2:15) райската градина. Да я култивира, да я огражда и гради и да живее в общение с Троичния Бог. Тази Божия заръка е ключ за разбиране на града и на градската среда. Бог дава на човека Райската градина – да я гради, да се плоди и множи, и, разбира се, да благодари на Подателя, понеже когато благодари той сам, свободно потвърждава Христос като Причина, като Начало и Завършек на всичко. Райската градина е и първообразът на града, където средата е равна на общение (след грехопадението, напуснал Рая, човек губи и непосредственото общение с Бога, в което е същността на Рая). Средата е тази, която лежи посред нас, в която е възможността на общността, а разбира се, и на личността.

Може да се каже дори, че обработването и пазенето е заръка за изграждането на цивилизация, на Богочовешка цивилизация и култура, а тя на свой ред фундаментално е евхаристийна, иконична, понеже всичко, което човек има, най-вече самото си битие, е Божи дар към него. Бог ни е сътворил, за да дари, но Бог е дарил човека със свободата (по Своя образ), за да може и да се откаже от дара на живота. Да не го смята, ако иска, за дар, а за нещо, което има извора си в него. И тъкмо тук е коренът на грехопадението – в това, че човекът не благодари за всичко на Бога, а се стреми сам да стане „бог”, само че без Троичния Бог, по един магичен, а не литургичен и евхаристиен начин, и така сам се превръща в безпътен идол, вместо в икона на Живия Бог. Обработването и пазенето, освен за земята, градината, града, се отнася в много по-голяма степен и за човека, също сътворен от пръст и призван към динамично, ипостасно общение с Бога, осъществено в Христос. И това общение е в обработването и пазенето, което Бог е заръчал като място и начин за нашето обòжение и диалог с него.

2.Adam i_EvaВ тази[3] мозайка от Палермо се разкрива Божият образ като общност, по думите на св. Василий Велики, като обществено същество,[4] понеже Той създава и Своята икона – човека – като общност (мъж и жена го сътвори): да култивира, да цивилизова, да насели Райската градина, да отобрази върху нея общението, така че самият Рай да стане образ на това общение. Приликата между образа на Христос и този на Адам ни показва, че есхатологичният, въплътеният Христос, макар тогава, в началото, още да не е въплътен, е Образът, Логосът, Целта, заради която всичко е било сътворено, и най-вече Образът (включително и телесен), по който е сътворен човекът. Виждаме как Ева е създадена в прегръдката на Адам, от реброто му, като единосъщна с него, за общение във вечния живот, даруван им от Твореца, разбира се, ако желаят… Виждаме, че Адам спи, докато Христос създава неговата спътница. Творецът не е сметнал за нужно да запознае Адам с „технологията” на сътворението, а му е оставил апофатично пространство: сам, без да знае защо, не по силата на обективното знание, на необходимост, а напълно свободно, личностно, виждайки Ева, да я припознае като ето, това е кост от костите ми и плът от плътта ми (Бит. 2:23). Тази общност на мъжа и жената, на дома, е използван от ап. Павел, за да опише Църквата. Църква пък е онова, в което трябва да се превърне градът и целият свят да стане град.[5]

Това пък означава, че човекът е сътворен за общение с другия, а това общение се осъществява винаги в подходяща среда – на иконите можем да видим тази кинонийна среда.

3.GrehopadenietoГрехопадението[6] е събитието, разрушаващо средата на общението – между Бога и човека и между самите хора. Ева допуска змията да застане не само между нея и Бога, но и между нея и Адам. Тоест, посред хората е заела място лъжливата змия. След това, когато всезнаещият Бог дири Адам с „Адаме, где си?” (Бит. 3:9), понеже се е скрил от Бога, Адам – вместо да откликне на Божия призив и да признае, да се покае, да прояви отговорност, по примера на отговорността, която виждаме при Христос, Чиято икона е – се оправдава с тази, която неотдавна е припознал с „и рече човекът: ето, това е кост от костите ми и плът от плътта ми (Бит. 2:23). И Ева, на свой ред, прехвърля вината към змията, която ѝ е предложила „офертата” за „обожествяване”. И е важно, че Ева сама оценява и приема предложението на змията, а не в общението с Адам и с Бога. Тази „случка” показва разбиване на средата, на общността. Тук се прокрадва ясно и желание за непогрешимост, което разбива общението. Непогрешимост, но не благодатна, като дар от Бога, а сама по себе си, „природна” – като неотменна даденост, но из основи сгрешена. Тя не лежи в полето на кинонията, на общата човешка и Богочовешка среда, а е вкоренена в индивидуализма, който пък води до отчуждение и до тоталитаризъм! Грехопадението е онтологичен крах на човешката свобода,[7] акт на екстериоризиране на Божия образ в човека, в противоположност на замисъла на Твореца за Неговото пълно иконично интериоризиране и въплъщаване, тъй като Той е конституентата на нашето съществуване. Символ на това отчуждение са листата, с които се прикривали първите хора, понеже се срамували от Бога (sic!), техния Създател. А защо се срамуват? Защото не са богове и са тленни (т. е. не безгрешни), а това е непоносимо за безгрешността…

4.izvan RaqТук[8] виждаме Адам и Ева, само че вече от външната страна на Рая, от страната на пустошта. Виждаме ги да плачат по изгубения райски живот и най-вече от загубата на общението си с Твореца (в което всъщност се и състои този живот) Лице в лице. Те са извън градината, която им е заръчано да обработват и пазят, или извън естественото си състояние на живот – κατὰ φύσιν. Тяхната природа е същата, но грехът вече е нанесъл поражение върху тропоса ѝ на съществуване и тя вече съществува в противоестествено, неблагословено състояние – мъжът с пот обработва земята, а тя дава тръни и бодили, жената с мъка ражда.[9] Няма я основата, няма я средата, градът, в които обработването и пазенето дават плодове, няма я перспективата за обòжение, тук те вече са средство за оцеляване в тази противоестествена среда – за самосъхранение. И така до идването на Христос… Земята на Живите.

5.HoraТова е мозайка[10] от Константинополския манастир „Хора” (= Земя). Посланието ѝ е фундаментално за разбирането на градската среда, понеже разкрива Христос като Земята на живите.[11] Той е Почвата, в която пак Той ни е засадил и в която Той ни храни и пои със Самия Себе Си. Той е Пространството, за което и по образа на Което човекът е бил сътворен – Богочовешко пространство с безкрайни измерения и перспективи за израстване на човека. В Христос човекът е осиновен като благодатен син Божи и вече не е странник и скитник. Христос е обетованата, обещаната земя, която ни е дадена. Като се въплъщава, Христос ни дава нещо много повече от това, което е имал Адам в Рая – дал ни е Самия Себе Си като пространство, Земята на Живота. А това пространство на живота е Църквата. Христос е Камъкът, главният Камък, главата на ъгъла, около Който се изгражда еклисиалната Му Ипостас – Църквата, Небесният Йерусалим. Това градене, ставане се случва най-вече в Ехваристията – истинското градско пространство, в което Христос – Земята на живите – е и нашето общение не само с Него, но и с другите. Това е Божият замисъл за човека, сътворен от пръстта на създаденото от нищо творение – да бъде засаден, да бъде благодатно осиновен в Земята на живите – Христос.

6.Avel i_KainГолямата трагедия и проблем за градското пространство са в това, че първият градостроител, Каин, убива брат си от завист, че жертвеното му агне е прието от Бога, а неговата жертва, плодовете, не са приети. Знаково е, че Авел е скотовъдец и пасе стада, а това предполага подвижен, номадски начин на живот, докато Каин е земеделец – той обработва и пази земята, има по-уседнал живот. И Бог приема жертвата на номада Авел, а отхвърля тази на градостроителя Каин. Каин не приема това отхвърляне и убива брат си. Образът на Каин е по-тясно свързан с този свят. Той не само е в този свят, а е сякаш и от него, скъсвайки връзката с Бога и с брат си. Авел е в този свят, но, благодарейки, не е от този свят, понеже съотнася всичко, което има, битието си, към Бога.

7.Vavilonskata kulaСтроежът на Вавилонската кула[12] – един псевдо-екзистенциален човешки проект с крайна цел узурпиране на небесата е повторение на първия грях. Виждаме как силите и даровете, с които Бог дарява човека, са насочени към градеж на градска среда, но пак без Бога, дори срещу Бога. И Бог разделя езиците на хората или, по-точно, те сами се разделят след като Подателят Бог се отдръпва. Това е трагичното – мъката, споменът за Рая се трансформира не в покаяние, а в узурпаторство, като че ли човекът има живот в себе си и Раят е въпрос на време и „технология”. С отдръпването си Бог разкрива, че животът на човека не извира от самия него – нито на личностно ниво, нито на съборно-човешко, понеже какъвто и проект да захване човек, ако е само на хоризонтално ниво, каквато и градска среда, каквото и общество да изгради, той си остава сам и неоткрил себе си, без да има пред очите си Иконата, по Чийто образ е сътворен. И мозайката ни разкрива, в крайна сметка, че градежът, култивирането, обработването и пазенето, са възможни и са заради общението и самият зид, градежът, е икона на това общение – само заедно, на точните си места и в общението, символизирано от хоросана, камъните там образуват кула, запазвайки и собствените си лични свойства и, едновременно с това, придобивайки нова еклисиална, съборна ипостас, ипостас на здание. Затова е така важна градската среда. А тази градска среда не е друго, освен Новият Йерусалим – Христос, Земята на живите. Тази визия за Христос, за Тялото Христово – Църквата, потвърждава и видението на ап. Ерм, описано в неговия „Пастир”, където се разкрива, че годни за градеж са само дяланите, общностните камъни, които могат да прилепнат един до друг без фуги, а облите, самодостатъчните камъни се изхвърлят навън.

Вавилонската кула е пример, как всеки градеж, извършен без Градоустроителя, в крайна сметка е обречен, понеже ползва Божиите дарове, но не ги признава за дарове и по този начин ги губи. Бог никога не ги натрапва насила, понеже така би нарушил една от основните конституенти на човека – свободата, както и би отрекъл Сам Себе Си.[13]

8. Krystyt_w_RaqТук[14] пък виждаме как Христос изгонва Адам и Ева от Рая или, по-точно, как се съобразява с тяхното желание сами без Бога да станат богове. И те отиват в пустошта – под сянката на греха и на смъртта, извън Градината, която им е дарена да я обработват и пазят да стават „богове”. Те си отиват, но оставят Кръст за Христос. Кръстът, който виждаме, разкрива величието на Божията любов и зачитане на човешката свобода. Бог, изпълнявайки желанието на първите хора, е решен да се жертва за тях, да странства из падналия свят, за да ги доведе в града. Самото Дърво на Живота е приело кръста, който първите хора му връчват, за да ги дари с живот вечен, да ги въведе в Града. Тази икона кореспондира с иконата Вход Господен в Йерусалим. Тук Адам и Ева си тръгват от Рая, оставяйки Кръста на Христос, а в другата Христос влиза в Йерусалим, за да Го „дарят” с Кръста.

9. VazkresenieВъзкресение Христово.[15] След като Христос ни е дарил с всичко, което е можел да ни дари, Той слиза в Ада. На прекрасната мозайка виждаме вратите на Ада счупени – вратите на адовия град, адовото „градско” пространство. И Небесният Йерусалим слиза и в Ада да изведе пленниците и да ги направи граждани на Земята на живите. Хванал с едната си ръка Адам, с другата Ева, Христос ги изтегля. Тази икона е противоположна на иконата на Грехопадението – докато там виждаме змията, злото посред Адам и Ева, тук виждаме Христос посред тях. Христос вече е средата на живота им – това, което ги свързва, стабилната основа за едно градско пространство – Земя за живот.

Адът е тъмно място, на някои икони се вижда изобразен и дяволът. А че е такъв, се познава по това, че единствено той не е осветен (= свят). Езикът на светлината е един от главните стожери за предаване на иконната среда, на градското пространство на иконата. На иконата, което е осветено – то е свято, а което не е осветено – не е свято. Светлината е знак за Божието общение. В иконата тя е онтологична категория. Понеже светлината не е нито слънчева, нито идва от някакво друго светило, а е от Единия Свят и Осветяващ.[16] Друг важен принцип за градското пространство на иконата, за който ще стане дума по-късно, е перспективата.

10.VhodВход Господен в Йерусалим.[17] Христос – Земята на Живите – влиза в светия град Йерусалим, където е Соломоновият храм. Небесният Йерусалим влиза в странстващия земен Йерусалим. Земята на живите влиза в града в пустошта, на греха и смъртта, но и в града, където се намира Храмът на Живия Бог. Посрещнат с „Осанна”, а след три дни разпнат, отхвърлен от религиозния Йерусалим, Христос кенотично дарява спасение на Йерусалим и на света. В това е величието Му. Йерусалим не успява да приеме и вмести Невместимия и Го разпва, но Земята на Живите вмества, засажда в Себе си Йерусалим и дава възможност на всеки желаещ да живее, а първият гражданин е благоразумният разбойник. Не е случайно, че отзад, на Голгота, са нарисувани вече издигнати кръстове – Христос влиза заради кръста… оставен му от Адам.

11.EvharistiqТайната Вечеря,[18] Тайната на Църквата,[19] тайнството, конституиращо църковната среда. Средата в иконата, а тя е градска, е среда непрестанно интериоризираща се и интериоризирала, въплътила Христос среда. Нямаме екстериор и интериор, а дори и да виждаме екстериор, то го виждаме в интериоризираща се, ипостасна перспектива, което главно се постига с т. нар. „обратна перспектива”, или, както спокойно можем да я наречем, кинонийна перспектива, – което е по-точно – при която убежната точка, към която са насочени линиите, не е някъде безкрайно далече от нас (както е в т. нар. „права перспектива) а е насочена, обърната е към нас за общение.[20] Така че инициативата за диалога (който е смисълът на иконата) не е на съзерцаващия иконата, а на светците (по природа и по благодат, т. е. Богът и човекът), изобразени на иконата. И кинонийната перспектива на иконата е знак, че иконната среда е отворена към нас и, макар да не е от този свят, е в този свят: призовава ни да заживеем в нея, както и тя да заживее в нас. Интериоризирането, засаждането ни в Земята на живите се случва в Църквата и най-вече в Тайнството на Църквата – в Евхаристията, в благодарението, в конституентата за биването на човека като Божия икона и противоположно конституитивният елемент на идола е липсата на Благодарението, което е най-пълна проява на самодостатъчността. Ако можем да противопоставим нещо на иконата, това е идолът. Докато иконата е прозорец към Небесния Йерусалим, идолът е стена, нещо самодостатъчно, самò за себе си, не водещо никъде. Първият грях е в дълбочината си грях против Божията икона и превръщането ѝ в идол. С Въплъщението Христос отваря възможността да престанем да сме самодостатъчни и егоцентрични, идоли, а ни дава възможност за блага промяна, осъществима на ипостасно ниво в Неговото еклисиално есхатологично Тяло – Новия Йерусалим, в Което само може да се осъществи, изгради иконичността на творението – Божията икономѝя.

12.Esh. RajТук[21] виждаме Рая, есхатологичния Рай, Новия Йерусалим. И в него, в тази градска среда, виждаме по-славната от серафимите – Богородица, лоно Аврамово и, колкото и да е странно, до тях виждаме разбойник. Виждаме го обаче, защото е благоразумният разбойник, помолил Христос да си го спомни в Царството, докато неблагоразумният разбойник си остава сам със себе си. Благоразумният разбойник е нравственият пример за човечеството. Понеже никой, който е живял и един ден на земята, не е без грях, т. е. ние сме разбойници, но шансът и възможността ни е да сме благоразумни и да благодарим на Христос, че ни е дарил живота и средата, които са Самият Той. На тази стенопис (както и на първата) се забелязва разлика в цвета на фона в Града/градината и навън, в пустошта. Това не е случайно. Тъмният фон ни казва, че макар на иконите да виждаме есхатологичния Нов Йерусалим, в тях – все пак само като в икони – има знаци и за този свят, за греха, смъртта, за цялата му трагичност без Христос, това именно символизира тъмният фон, а също и сцените с мъчениците.

13. Bogorodica_s_MladenecaСв. Богородица – Вратарница (Портатиса)[22]. Иконата има необикновена история. Тя ни разкрива, че макар Царството Божие да е вътре в нас, същевременно и ние сме в него, и затова при опита на монасите да поставят иконата на най-защитеното място, в олтара, тя се мести над него, при това няколко пъти. Защото нейните думи, изказани в съня на монаха: „Не съм дошла вие да ме пазите, а съм дошла аз да ви пазя” разкриват интериоризирането на Царството Божие, което е изобразено на иконата и се отразява в света. Въобще, най-дълбокият смисъл на иконата е интериоризацията: тя е начинът и мястото да покаже най-ценното, най-съкровеното, най-святото в този свят и така да го спаси и приобщи към отобразяваното. В това е голямото чудо на Боговъплъщението – че завесата е раздрана (Марк 15:38) и ни е даруван реален достъп в Небесния Йерусалим – Христос.

Илюстративно прилагам още три последни икони, разкриващи градската среда.

14. Boviqta_desnicaНа тази стенопис,[23] на която различно е представен Христос като пространство на живота, виждаме всички верни в Божията десница, от която никой не ще ги отнеме (Иоан 10:28).

15. NojА тук[24] виждаме Ной да товари животинчетата, на които Адам е дал име (поел е и отговорност за тях), в ковчега – предобраз на първообраза, Църквата, който също е градска среда. Ной ги съхранява от стихиите на греха и на смъртта, въведени от първите хора в света. Тази икона е особено актуална днес, когато все повече сме изправени пред екологичния проблем.

16.Kra6tenieКръщение Христово[25] – тайнството на засаждането ни в Земята на Живота, на съ-умирането с Христос и възкръсването в Него. Тайнството, даващо ни перспектива към дверите на Новия Йерусалим – от странници към синове. Притчата за Блудния Син ни разкрива много добре тази перспектива, водеща към дома. Това е тайнството, което ни дава, така да се каже, документите за небесния Йерусалим и оттук нататък ние трябва да развиваме и опазим даруваните ни харизми.

В началото отбелязах, че в първите страници на кн. Битие е обрисувана Райската градина – средата, в която е заселен човекът, и която, по думите на Бога, е твърде добра (Бит. 1:31), а на последните страници на Св. Писание, в Откровение на ап. Йоан, ни е явен образът на Новия Йерусалим, съвършената, завършена Ипостасна среда – Църквата Христова. Божията икономѝя, домостроителството, се проявява в градене, изграждане от дадения ни и впоследствие изгубен до Въплъщението, а след това дарен ни лично от Христос в пределна мяра, Рай и зададеното ни, изискващо и нашата воля, обòжение или, както можем да кажем за нашата тема, гражданство в Новия Йерусалим. Или, на езика на св. Максим, това е състоянието ὕπερ φύσιν, което, за разлика от райската среда, която е κατὰ φύσιν, и с несравнимо по-голяма разлика от падналата ни среда – παρὰ φύσιν – е най-големият дар, който Троицата е могла да ни даде: самия Син Божи, слязъл от небесата, за да може да ни възнесе с Него там, т. е. пак в Него. Така че човекът е сътворен по образа на Есхатологичния Христос, Омегата, и заради тази Крайна Цел Бог е създал човека и го е заселил  в Рая, за да може чрез съработничество (а не чрез заграбване) да достигне до цялата пълнота на Христовото съвършенство – до Христовия Небесен Йерусалим.



[1] Тутеков, С. Добродетелта заради Истината, ВТ: „Синтагма” 2009.
[2] „Животът в Христос се заражда в този настоящ живот (φύεται μὲν ἐν τῷδε τῷ βίῳ), започва оттук и продължава в бъдещето (ἐπὶ τοῦ μέλλοντος), докато достигнем последния ден” (св. Николай Кавасила).
[3] Създаването на Ева – мозайка от Палермо, Сицилия, 12 в.
[4] „Кой не знае че човекът не е самотно и диво, а укротено и обществено същество (κοινωνικόν ζῶον)? Защото нищо не е така свойствено за нашата природа, както да общуваме помежду си, да се нуждаем един от друг и да обичаме своите ближни” – 55 обширни монашески правила, 3 (PG 31, 917A). Тутеков, С. „Общението – същност на живота” – В: Християнство и култура, 12, 2004.
[5] Йоан Богослов разкрива есхатологичния Йерусалим като Църква: „Храм пък не видях в него, понеже Господ Бог Вседържител и Агнецът са негов храм” (Откр. 21:22), т. е. целият град, целият свят е Храм.
[6] Мозайката е от Палермо, Сицилия. Намира се в Капела Палатина и е от 12 в.
[7] Тутеков, С. Добродетелта заради Истината.
[8] Адам и Ева скърбят вън от Рая – стенопис от 14 в., Дечани, Сърбия.
[9] Бит. 3:16-18.
[10] Мозайката е от 15 в.
[11] Еп. Атанасий (Йевтич) „Христос – земята на живите” – В: Мирна, 16, 2002.
[12] Мозайка от църквата „Сан Марко”, Венеция, 13 в.
[13] Еп. Атанасий (Йевтич) Духовният живот видян от православната антропология, ВТ: „Синтагма” 2008.
[14] Мозайка от църквата „Сан Марко”, Венеция.
[15] Стенопис от църквата „Св. Богородица”, Печ, 14 в.
[16] „И нощ не ще има там, и не ще имат нужда нито от светило, нито от слънчева светлина, защото Господ Бог ги осветлява; и ще царуват вовеки веков (Откр. 22:5).
[17] Авторска икона.
[18] Стенопис на о. Стаматис Склирис.
[19] Според За Живота в Христос на св. Николай Кавасила.
[20] И от художествена гледна точка на перспективата има противоречие между свободата на творчеството и необходимостта на т. нар. „права перспектива” – да кара всички линии да се устремяват към своите убежни точки, безкрайно далеч от нас, т. е. целият ни замисъл за творбата, цялото ни творчество влиза в тази перспективна рамка, среда на едно неспасено пространство. В този контекст и импресионизмът, и особено кубизмът, са опити за излизане от тази рамка, но не предлагат по-добра алтернатива.
[21] Стенопис от сръбския манастир „Грачаница”.
[22] Авторска икона.
[23] Божията десница – стенопис от румънския манастир „Сучевица”.
[24] Ной товари животните в ковчега – мозайка от „Сан Марко”, Венеция.
[25] Енкаустична стенопис от „Sant Angelo in Formis”, Неапол.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/x6kxa 

Редакционни

Наши партньори

Християнство и култура

HK 190Прот. Павел Събев
Страдащият Бог

Александър Смочевски
Кратък коментар към предложението за приемане на Синодна наредба за избор на митрополити

Панайотис Трембелас
Участието на миряните при избор на епископи

Ренета Трифонова
Социално-нравствената проблематика в българската богословска традиция на 20 в.

Полезни връзки

 

Препоръчваме