Кой пази пазителите?

През последните дни на този сайт [Public Orthodoxy] се появиха няколко статии, които повдигнаха дълбоки, трудни и нарушаващи спокойствието въпроси. Сестра Васа смело попита дали ерес е обвинение, което можем да отнесем към „Декрета“ на Двадесет и петия Всемирен руски народен събор, утвърден под председателството на Московския патриарх Кирил на 27 март 2024 г., заключавайки, и правилно, че, казано с думите на св. Василий Велики, то действително изразява „ясно различие в самата вяра Божия“ (срв. анализа на Серхий Шумило – тук[1]). Нещо повече, сестра Васа се позова на постановлението на Правило 15 на Двукратния събор в Константинопол от 861 г., според което „… ония, които се отделят от общение със своя предстоятел поради някои ереси, осъдени от светите събори или от отците, т. е. когато той открито проповядва ерес и явно учи това в църквата, такива не само не ще подлежат на каноническо наказание за това, че преди да има съборно решение са се отделили от такъв епископ, а, напротив, ще заслужат чест, която се пада на православни, понеже те не са осъдили епископи, а лъжеепископи и лъжеучители, и не са разсекли с разкол единството на Църквата, а, обратно, побързали са да освободят Църквата от разколи и разцепвания“.[2]

Архидякон Джон Хрисавгис, като възприема основното звучене на аргументите на признаващите ереста на „Русский мир“, насочва вниманието ни към онези православни епископи, които правят много малко, за да не кажем нищо, за да се заемат с този въпрос по адекватен начин. Той казва: „Достохвално би било православните епископи да осъдят патриарха на Москва с могъщо съборно съгласие, също колкото достойно за възхищение би било православните християни да поставят началото на една верижна реакция на протест или самозащита против деспотичния пастир, който сам се е отклонил от правия път“.[3] Само че на мястото на обвинението в ерес о. Хрисавгис предлага като по-ефективно патр. Кирил да бъде порицан като „политически хулиган и военнопрестъпник“. Закони обаче против „политическо хулиганство“ – светски или църковни – няма, макар, разбира се, да има закони, които се отнасят до военните престъпления. И наистина, на 17 април 2024 г. Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (Резолюция 2540, § 13) направи точно това, осъждайки риториката на патр. Кирил и йерархията на Московска патриаршия за „злоупотреба с религията и изопачаване на християнската православна традиция“, като подчерта, че „… подбуждането към престъплението на агресията, геноцида и военните престъпления представлява престъпление само по себе си“.

Военните престъпления може и да не са измежду каноническите ангажименти на йерархията, само че назоваването на ереста със сигурност е. Защо тогава православните епископи са видимо неспособни да сторят това? Според архидякон Джон православните църкви (под което той изглежда има предвид патриарсите) не са склонни на това поради едно „… мъчително, макар и да не е открито заявявано признание, че и те са поначало заразени от същите тези уязвимости и недостатъци. Те също могат да бъдат заклеймени като еретици“. В своя очерк той задава въпроса: „Колко много са православните църкви, които проявяват тенденцията към славословене на нацията и държавата? Колко голямо е мнозинството на православните народи, които объркват служението, дължимо на Бога, с отдаването на чест на националния флаг? Нима повечето, ако не и всички православни църкви, не са в действителност много по-близо отколкото сами биха допуснали това, до извратената руска идеология?“. И накрая, да се вярва другояче, да се смята, че Кирил е „една развалена ябълка в партида от преобладаващо здрави ябълки“, е, по думите на о. Хрисавгис, „заключване в един балон на самодоволство и самомнение“.

В тази ужасна ситуация най-неотложният, вероятно, въпрос, който следва да бъде зададен, е на сатирика Ювенал: „Кой пази пазителите?“.[4] Действително, това е въпросът, който трябва да ни позволи да спукаме балона на всяка форма на еклисиология, която идеализира или идолизира което и да било състояние или привилегия, отнасящи се към (установената) структура така, сякаш тя е вечната реалност на Царството Божие, вместо да служи като функция на и да бъде подчинена на това Царство, възвестявайки Словото Божие. И това не е просто теоретично запитване – когато едни живи човешки същества биват изпращани да отдават живота си убивайки други, и все в името на една „свещена война“, извращаването на истината, наричането на черното – бяло, е най-буквално казано нещо кошмарно: както за тези, които са в опасност, така и за другите, които наричаме свети, и които наистина са такива – истинска мерзост на запустението, която се е настанила в храма.

Епископите, – които „вярно“ преподават „словото на Твоята истина“, както ние се молим на Литургията, така щото да могат да изпълняват тази роля, а не толкова защото непременно го правят, – са заели привилегированата позиция на пазители на истината и говорители на Църквата, и в действителност често биват идентифицирани с Църквата: „Където е епископът, там е Църквата“. Тези думи, приписвани на св. Игнатий Богоносец, често чувам да ми се цитират, повечето пъти от епископи. Не точно това е обаче, което казва св. Игнатий – той казва: „Където и да се яви епископът, там да върви множеството, също както където е Иисус Христос, там е вселенската Църква“.[5] Да се пропускат Иисус Христос и народът от това уравнение по всички стандарти е грешка! Нещо повече: когато св. Игнатий е писал това, епископът не е бил в позицията, в която ние днес възприемаме епископите: бил е епископ (сиреч надзорник) на конкретна домашна църковна община[6] (като енорийския свещеник днес), а не на диоцез. В съответното време, разбира се, когато броят на отделните църковни общини в един или друг географски регион е нараствал, е било вече необходимо да се координира тяхната дейност – отначало в големите градове, а след това и в още по-големи географски области. Тази задача е била възлагана на един от водачите на тези църковни общини – като „пръв сред равни“ (и никога като „пръв без равни“), за да събира заедно водачите на останалите църковни общини, за да обезпечава мирната и координирана дейност на църквите в конкретния регион. С увеличаването на тази активност, през третото столетие започват да се свикват събори, покриващи все по-големи региони и създаващи корпус от каноническо законодателство, което да регулира доброто функциониране на тези структури, а след това, с обръщането на Константин, а сетне и на Империята (каквото и в действителност да е означавало това), тези структури се разрастват до мащаби, неподозирани никога дотогава, предоставяйки възможността за вселенските (и, нека не забравяме това, имперски) събори и финансовата подкрепа от страна на държавата. Всички тези структури са се развивали за bene esse, благополучието на Църквата, но, тъкмо като такива, следва да се помни също и че те не принадлежат към esse – битието на Църквата. Дори сега, когато на Литургията ние се молим за епископа, то е за да може той да служи „на Твоите свети църкви в мир“. Нито диоцезът, нито която и да било по-мащабна структура, не е „църква“, независимо дали ние сме свикнали, или не, да говорим за една или друга патриаршия или синод като за „църква“: феномен, който е засилен благодарение на възхода на националните държави и на естественото следствие от тях – „националните църкви“.

В ранните години на двадесетото столетие православните християни – намирайки се в изгнание, което е и присъщото положение на християнското съществуване в света, и отделени по един или друг начин от църковните структури на някогашните си отечества – фокусират своя опит от Църквата над събирането заедно за отслужване на божествената Литургия, което протича успоредно със сходни развития в римокатолицизма: „Където се отслужва Евхаристията, там е и Църквата“. Плодът от тази евхаристийна еклисиология е изобилен – действително, в много отношения тъкмо заради това ново усещане за Църквата ние сме в състояние да видим и критикуваме поставените по-горе проблеми. Интерпретирането обаче на Църквата в терминологията на евхаристийната община (особено когато тя бива виждана повече в диоцеза – както това е при митр. Йоан (Зизиулас), отколкото в енорията – както е при прот. Николай Афанасиев), води до поставяне на ударението върху територията и, като следствие от това, върху йерархията, и затова вероятно не е изненадващо, че в по-близките до нас десетилетия евхаристийната еклисиология изглежда метаморфозира в „епископална еклисиология“: „Където е епископът, там е Църквата“. Не е изненадващо, по този начин, и другото – това, че, когато днес се обсъжда „еклисиологията“, това почти неизменно става при фокусиране върху въпросите на йерархията и на територията. Наистина, с нарастващата тенденция към миграцията се стига до екзистенциалния (а и финансов) въпрос: да се установи кой – кому „принадлежи“ (по силата на своята етническа принадлежност); да се установи кое е „Русский мир“ или кое е гръцката Ομογένεια,[7] или каквото и да било друго, чрез превръщането на йерарсите в етнарси, които предвождат процесии на етнически групи, развяващи национални знамена, или изпращат други на смърт в името на някаква „свещена война“.

Ако епископските структури – такива, каквито те са се развили в историята и каквито сме ги наследили, нямат отношение към битието на Църквата, а са разгърнати, както и е в действителност, заради благополучието на Църквата (нещо, върху което не бих акцентирал твърде много), то въпросът, който ние следва да си зададем в светлината на поставените в началото на този очерк проблеми, е: какво се случва тогава, когато тези структури и тези служения вече не работят за благополучието на Църквата?

Несъмнено живеем във време на преход, всяка частица от което има също толкова голямо значение, колкото и обръщането на Константин и Империята, макар че, погледнато наобратно, вече не живеем в християнски свят и отново научаваме какво означава да сме в изгнание в мира сего. След като това е така, за нас не би трябвало да е изненадващо да стигнем до заключението, че формите и структурите, разгърнати в по-раншните епохи, следва също да се променят, както някога, за да може както и преди структурата отново служи на предназначението, заради което функционира. За да сторим пък това, полезно би било да се върнем назад, към периода преди тези структури да са били разгърнати, а сетне и отъждествени с Църквата; към периода на фигури като св. Игнатий и св. Ириней, а отвъд тях и към Новия Завет, където откриваме други начини на говорене за Църквата – не като за структури и длъжности, а като Майка, Невеста и Тяло Христово.[8] Тя е нашата небесна Майка, Новият Йерусалим, в чиято утроба ние сме родени за живот, влизайки в Пасхалната тайна на Христос, ставайки тяло Христово; въплътена в местната община, събираща се заедно, като тяло Христово, в този свят и за живота на света,[9] тя е Невеста, съединена, като тяло, със своя Глава – единия Господ Иисус. Когато говорим за Църквата по такъв начин обаче, съществено е да забележим, че не говорим за онези структури и тела, които сме привикнали да наричаме „църква“ – трябва да бъдем крайно внимателни в нашата употреба на думите, за да не стигнем до там да прехвърляме дадено нещо от това, на което то реално принадлежи, към нещо друго, и така да абдикираме от своята собствена отговорност.

В случай обаче, че успеем да се научим на прецизност в нашите думи, пред нас се открива такова виждане за Църквата, в което отговорът на въпроса „Кой говори от името на Църквата?“ е по-обширен, отколкото първоначално сме предполагали. Когато погледнем назад, към отминалото столетие, за да видим кой е говорил от името на Църквата, съзнанието ни се обръща към онези, които са имали какво да кажат, вдъхновявайки останалите с думите си и със своя живот – жени и мъже, миряни и духовници, и (ако изоставим нашия „балон на самомнението“ – православни и не-православни) към онези, чиито думи и живот продължават да ни вдъхновяват и днес така, както вече не ни вдъхновява, ако изобщо някога ни е вдъхновявало, това, което мислим като „официални изявления на Църквата“. И в същото време ще можем да намерим покой и мир в ръцете на Бога, Който привлича към Себе Си всички по начини, които все още не можем да съзрем, а също и да говорим от името на Църквата, сами различавайки словото на истината: да говорим както за тези, на които тепърва предстои да го чуят, така и на другите, които имат претенцията да бъдат пазители, ала се провалят в своето пазителство…

Превод: Борис Маринов

* Behr, J. „Who Guards the Guardians?“ – In: Public Orthodoxy – тук (бел. прев.).