Кръстно възцаряване

Възхвалете заедно, хора и народи, защото Царят ангелски е възседнал сега на осле
и идва, за да порази на Кръста враговете – като силен.
Затова и децата с палмови клонки пеят:
„Слава Тебè, Който дойде като победител!
Слава Тебè, Спасителю Христе!
Слава Тебè – благословени, Който единствен си наш Бог!”.[1]

Днес Господ идва, за да се възцари в Светия град, според писаното от пророците: „Ликувай от радост, дъще Сионова, тържествувай, дъще Иерусалимова: ето, твоят Цар иде при тебе, праведен и спасяващ, кротък, възседнал на ослица и на младо осле, син на подяремница“ (Зах. 9:9). Днес тържествуваме със сиянието на Христовото царство, което Той е благоволил да ни яви, идвайки за доброволни страдания, в преддверието на Своето вечно царство, което няма да има край. Смирил се до образа на раб, покрил с човешката плът сиянието на божествената природа, Господ е скрил и Своето царство, понизен дори повече от синовете човешки. Преди Своите страдания обаче, като уверение за учениците – за укрепване на тяхната вяра пред лицето на Неговите мъки, в свидетелство за Себе Си, Господ яви на учениците Своята слава на планината на Преображението – доколкото те можеха да я вместят, а сега, в царствено шествие от Елеонската планина, явява Себе Си, като Цар и Господ – като Владика на творението, Комуто се дава всяка власт на небето и на земята.

Господ е Цар на творението. В пророческите обетования и благочестиви вярвания на юдейството Той е бил очакван като Цар, Чието Царство е вечно – Царство на правдата, мира и светостта. От архангела е бил благовестен на Пречистата като Цар (Лука 1:32-33), по същия начин е бил благовестен и на пастирите (Лука 2:11), а мъдреците са искали да Му се поклонят като пред „Цар Иудейски“ (Мат. 2:2), поради което са Му поднесли, сред всички други дарове, и царски дар – злато. Неговото явяване е било проповядвано от св. Йоан Предтеча и от Самия Него, като приближаване на Царството Божие. Поучавал е с Евангелието на Царството. И слепите, и бесноватите, и апостолите (Натанаил) – всички те са Го наричали Син Давинов, Цар Израилев, и Той никога не е отклонявал от Себе Си това наименование. Напротив – и Сам Той нарича Себе Си Цар, в речта си за Страшния съд. Пред съда на синедриона и Пилат, запитан с настойчивост, заплахи и заклинания, Той не се е обърнал на другата страна, а е потвърдил, че е Цар. В какво обаче се проявява Неговото царство в дните на Неговото земно служение?

Господ е извършвал чудеса, свидетелствайки с това, че творението Му е подвластно. Той обаче не е проявявал Своята власт над хората, оставяйки на тяхната свобода дали да Го обичат, или да Го ненавиждат, да Му служат ли, или да враждуват против Него. Сам Той е свидетелствал, че е кротък и смирен по сърце, и към Него се отнася пророчеството, че „… преломена тръст няма да дочупи и тлеещ лен няма да угаси, докле не изведе съда към победа“ (Мат. 12:20; Ис. 41:3), и на бедните духом е обещал Царството небесно. Учил е, че Неговите ученици не трябва да бъдат като царете на народите – да господстват над тях, но по-големият да бъде като по-малкия и който началства да бъде като прислужник (Лука 22:25-26). Господ категорично е отхвърлил земното царство, с което го е изкушавал сатаната, обещавайки му царствата на този свят, след което със същото са Го изкушавали и вдъхновяваните от сатаната юдеи. Веднъж, подир чудесното насищане, те поискали да Го направят цар (Иоан 6:15), само че Той се отдалечил от тях, ала даже и във времето на Неговите страдания и на разпятието въпросът за Неговото царство е продължавал да ги вълнува постоянно – ту в положителен, ту в отрицателен смисъл. И казвали, едновременно злобно и с надежда: „Ако Той е Цар Израилев, нека сега слезе от кръста, и ще повярваме в Него“ (Мат. 27:42).

Господ е отхвърлил Своето земно царуване и не е пожелал от Своята непобедима мощ да направи оръжие на власт. Когато св. апостол Петър пожелава да Го защити с меча си, Той го възпира и казва: „… или мислиш, че не мога сега помоли Своя Отец, и Той ще ми представи повече от дванайсет легиона Ангели?“ (Мат. 26:53). С образа на раб, унизен и понизен повече от всички човеци, Господа е покривал сиянието на Своето царство. И когато Пилат Го е попитал за царството, Той отговаря: „Моето царство не е от тоя свят“ (Иоан 18:36). И също добавя: „… но сега царството Ми не е оттук“. Това царство е все още невидимо и за хората като че ли не съществува; те не разпознават божествената власт на Царя на царете в образа на унижението. Тъкмо това унижение обаче е било начинът и на Неговото истинско възцаряване.

Кротостта и смирението по сърце са били пътят към Царството Божие, знамението на победата – Кръстът, а мястото на тази победа – Голгота, и на Неговия кръст, по волята на Пилат и по Божи промисъл, е бил надписът: „Цар Иудейски“. Победното шествие на Господа към възцаряването Му на небесата и на земята, към славата, която Той по Своето божество е имал още преди създаването на света, е било възхождането в Йерусалим – за доброволно страдание, а разпятието е било Неговото победно венчание. И тъкмо затова безсъзнателно, без знанието Му, юдеите през цялото време са питали и самите себе си, и Него – Цар ли е Той, или не е Цар. Отивайки към доброволни страдания и доброволна смърт, Господ се е възцарил над света, побеждавайки в главната, в решителната битка с последния враг – смъртта, като със смърт е победил смъртта.

В Неговото славно Възкресение се е открило Неговото Царство над света и затова страданията на Христос са Неговото истинно венчание за Царството, последното Негово обедняване заради нас е Неговото възцаряване, пътят към Голгота е пътят към победата. Скривайки божествената Си природа с помощта на човешката плът, Господ никога не е преставал да бъде Бог, никога не е преставал да бъде Цар и Владика, макар и да е скривал Своето царство чрез образа на раб. Той обаче не е и напуснал света без да му яви Своята божествена природа и Своята власт: на планината Тавор светът е бил огрят от сиянието на Неговото божество и учениците Му са Го видели в Неговата слава, която Той е имал и преди създаването на света, а от Елеонската планина Той е явил Своята царствена сила – влизането на Господа в Йерусалим е било сякаш ново, второ преображение в слава на нашия Господ Иисус Христос преди Неговите страдания. Той явил на учениците Своята сила и слава, „та когато Те съзрат разпнат, да разберат Твоето доброволно страдание“ (из кондака на Преображение), и преди страданията „… за да увериш в общото възкресение, още преди страданията Си, от мъртвите въздигна Лазаря, Христе Боже“ (Тропар, гл. 1).

Отивайки към доброволни страдания, оставяйки този свят, Синът Давидов, Царят Израелев, Царят на Сион и Йерусалим, Царят на бъдещия век, явява Себе Си и като Цар на тази земя и в този свят град. Извършва царствено влизане в Йерусалим и това явяване на Неговата царственост облажава Църквата в днешния празник. Всички верни днес тя призовава на среща с идващия Цар: „Елате, та и ние, новият Израил, които сме Църквата от езичниците, днес заедно с пророк Захария да извикаме: „… защото ето твоят Цар иде при тебе кротък и спасяващ“ (стихира на Господи воззвах). Господ е явил царствеността Си и народите са се преклонили пред нея, посрещнали са Царя, постилайки своите дрехи и палмови клонки – знамения на победата, с ликуващото Осана: „Всесветият Дух, Който научи апостолите да говорят на чужди, непознати езици, Той нареди на неизкусените от злото еврейски деца да викат: осана във висините! благословен идещият Цар Израилев!“ (стихира на литията).

Кроткият и спасяващ Цар царува не чрез страха, а чрез любовта – като Възлюбен Жених на Църквата. Събитието на влизането Му в Йерусалим е неразделно свързано със събитието на възкресяването на Лазар. Това е било най-великото чудо в редицата чудеса на Господа – Той се е показал като владетел над смъртта и, в навечерието на победата Си над нея, като предварване на тази победа, е повикал от гроба четиридневния Лазар. Тук не е ставало дума просто за припадък в живота на Лазар, както е било при дъщерята Иаирова, за която Господ казва: „Детето не е умряло, а спи“.[2] Тук Сам Господ е изрекъл без заобикалки: „Лазар умря“.[3] За възкресяването на Лазар пък църковната песен гласи: „Твоят глас, Господи, беше чут в глъбините адови“.[4] Дивното и страшно чудо – явяването на властта на Господа над задгробния свят, е било извършено от Него заради този, когото Сам Той в Евангелието нарича Свой „приятел“ (Иоан 11:11) и за когото неговите сестри казват: „Господи, ето оня, когото обичаш, е болен!“ (Иоан 11:3).[5] В същото това Евангелие такива думи са казани още единствено за възлюбения ученик, когото „Иисус обичаше“.[6] Същото е казано и за цялото семейство, живеещо във Витания – „Иисус обичаше Марта, и сестра ѝ, и Лазаря“ (Иоан 11:15) – и в Евангелието повече за никого не се говори то този начин.

Смъртта на Лазар е предизвикала най-дълбоко вълнение и в Самия Чудотворец – преди извършването на чудото Той е скърбил, възмутил се е и Сам се е просълзил (Иоан 11:35), така щото поразени са били и самите юдеи: „… гледай, колко го е обичал“ (Иоан 11:36). И, извършвайки чудото, Господ е говорил за него като за явяване на Божията слава (Иоан 11:40). То е било осезаемо явяване на Царството Божие, гръмко негово откровение, което е потресло сърцата: „А първосвещениците се сговориха да убият и Лазаря, защото поради него мнозина иудеи ги напускаха и вярваха в Иисуса“ (Иоан 12:10-11). По думите на евангелиста, това потрисане на сърцата е било външен и вътрешен повод сърцата да се открият за Господа: „Затова Го и посрещна народът, защото бе чул, че Той стори това чудо“ (Иоан 12:18). Сърцата на хората са се устремили към Него, но и Сам Той е срещнал този устрем. Господ нарочно устройва Своето тържествено влизане в Йерусалим.

От Витания, от Елеонската планина Той изпраща двама от учениците – да доведат от близкото село завързаните там осле и ослица – и им казва как трябва да отговорят на стопанина – че са потребни Господу, и неизвестният стопанин ги пуска безпрекословно. За тези подробности говорят първите три евангелия. Своите победни влизания земните царе са извършвали на коне, а Господ – кроткият и спасяващ – извършва Своето влизане на смирено осле, при това на младо осле, което Той възсяда и което никой преди това не е възсядал, което символизира бъдещата Църква на народите, а подяремната ослица – майката на ослето, символизира подзаконната Църква на юдеите, която също участва в шествието.

Обикновено Господ е криел Своята слава от хората, забранявал е да се разказва за Неговите чудеса и нерядко след извършване на чудеса се е оттеглял на друго място. Сега обаче не е така: чудото с възкресяването на Лазар, явяването на славата Си, Той извършва пред множество народ и след това чудо не само остава на място, но и Сам желае Своето тържествено явяване пред народа, Сам повелява да бъде устроено това тържество. Това тържество е единствено сред събитията от Неговия земен живот, дотолкова единствено, но, заедно с това, и пребъдващо, както и Неговото славно Възкресение. И има толкова важно и съществено значение, че специално е било предсказано от пророка (Зах. 9:9) – пророчество, което припомнят и евангелистите Матей и Йоан. И когато Господ възсяда ослето и се придвижва към Йерусалим, учениците, а подир тях и народът, биват обзети от едно ликуващо и възторжено вдъхновение: „А когато наближаваше вече да превали Елеонската планина, цялото множество ученици, възрадвани, почнаха велегласно да славят Бога за всички чудеса, каквито бяха видели, като казваха: благословен Царят, Който иде в име Господне! Мир на небето и слава във висините!“ (Лука 19:37-38). Когато пък фарисеите Го молят да им запрети, Господ строго и решително отговаря: „казвам ви, че, ако тия млъкнат, камъните ще завикат“ (Лука 19:40).

Към учениците се присъединява множество хора, които постилат по пътя дрехите си и клонки от дърветата, оказвайки царски почести на Идващия, приветствайки Го като очаквания Месия-Цар: „… осана Сину Давидову! Благословен Идещият в име Господне! осана във висините!“ (Мат. 21:9); „Благословено царството на отца ни Давида, което иде в име Господне! Осана във висините!“ (Марк 11:10). Към тях се присъединяват и децата, също възкликващи: „осана Сину Давидову!“ (Мат. 21:15). И когато първосвещениците и книжниците възнегодуват и, в негодуванието си „Му рекоха: чуваш ли, какво казват те?“, – „Иисус им отговори: да! нима никога не сте чели: „из устата на младенци и кърмачета Ти си стъкмил похвала“?“ (Пс. 8:3; Мат. 21:15-16). Господ не забранява това прославяне – напротив: Той приема царската похвала и царските почести като полагащи се и длъжни. Господ е извършвал Своето царско влизане, встъпвал е като Цар-Месия в Светия град. И когато влиза в Йерусалим, „цял град се потресе, и думаха: кой е Този?“ (Мат. 21:10).[7]

Окаменелите в своето безчувствие книжници и фарисеи са били в безсилен смут, боейки се от Него, тъй като целият народ се е удивявал от Неговото учение (Мат. 21:26), и „беше привързан и Го слушаше“ (Лука 19:48). И Царят влиза „в Иерусалим и в храма“, и – „като разгледа всичко“ (Марк 11:11), – в свидетелство за Своето могъщество, изцерява пристъпващите към Него слепи и хроми, и с власт прогонва търговците от храма (Мат. 21:12). Пред народа е бил този Цар, Когото са очаквали и обещавали пророците. В този ден на Своето царствено влизане Господ е притежавал пълната власт в Йерусалим; в този ден Той е бил Царят на Своя народ. Той обаче не пожелава да се възползва от тази власт и привечер оставя града, отправяйки се към Витания, защото не заради притежаването на земна власт е явил Той Своята царствена сила, но при все това я е явил. Както на Тавор изведнъж е станала видима славата на божеството, така и сега е била осезаема силата на Неговата всепобеждаваща и всепокоряваща царственост.

И изведнъж човешкият род – отначало учениците, след това народът, а накрая – и еврейските деца, виждат и усещат тази царственост. Какво обаче ги е покорило? Не страх, не оръжие, не външният блясък, а кротостта и смирението, съединени с явяването на всемогъществото. В образа на смирението изведнъж е станала осезаема Божията сила и слава, както свидетелства и църковната песен: „… под нозете Му постилаха одеждите си, защото Той е наш Бог“ (на литията, самогласна стихира, гл. 8). Така войниците, които пристигат, за да Го отведат, „… като им рече: Аз съм, те се дръпнаха назад и паднаха на земята“ (Иоан 18:5), тъй като не са могли да изтърпят величието на вида Му.

Ако в този ден Господ беше пожелал земна власт, нищо не е било в състояние да Му се възпротиви; скривайки ненавистта си, даже и враговете Му са говорели помежду си: „видите ли, че нищо не помага? Ето, цял свят тръгна подире Му“ (Иоан 12:19). Цяла Юдея, а след нея и Рим, и всички земни царства щяха да паднат под нозете Му, но не за това е дошъл Господ в света. Неговата царствена победа Го е водела отвъд пределите на този свят. Господ е вървял към победата над света чрез Кръста, чрез Своите доброволни страдания на Голгота. Той е влязъл в Йерусалим заради тези страдания, както не веднъж преди това е предупреждавал Своите ученици, и, вървейки към победата над света, като им я е посочвал отдалече, е извършил Своето царско влизане. Празникът Вход Господен в Йерусалим, поставящ началото на Страстната седмица, е предизвестие за Пасха, една пред-Пасха, явяване на побеждаващия Цар, Който е дошъл не за това, щото да Му служат на земята, а за да послужи на мнозина, защото „Моето царство не е от тоя свят“.[8]

И все пак – шепне в душата един незамлъкващ глас – Господ, в онзи ден на Своето царско влизане, тук, на грешната земя, в Йерусалим също е бил Цар; и в онзи ден и час, тук – в долината на греха и страданието, е било явено Царството Христово. Не е било по силите на света да Го понесе в себе си и да Го удържи и това Царство побеждава само по кръстния път, в противоборство, скърби и гонения. Ала светът е бил удостоен да Го види, пък било то и в предвкусване на победата над княза на този свят, в победата над смъртта. И светът помни това явяване. Той знае, че в Йерусалим се е извършил Вход Господен, че за кратко Господ е бил Цар и на земята. И с това е осветил и земното царство, направил го е причастно на Своето Царство.

В подредбата на своя земен живот, в търсенето на справедливата гражданственост човешкият род иска да не се разлъчва от Христа, да не се предава във властта на звяра и на кесаря, а да има Него за свой Цар и Господ, в лицето на Неговите земни служители да участва в свещеното царство. Господ е Цар и Той царува на земята и на небето. И земните царе и царства биват помазвани от това освещение, искат да бъдат не без, а с Христа. Човешкият род жадува Царството Божие на земята, защото то е явено в света, и от Христовите дела, от явяванията на Неговата слава на земята нито едно не остава безсилно, в света не угасва нито един лъч светлина – лъча на Таворската светлина, и славата на царственото влизане на Господа пребивава на земята.

Християнинът обаче трябва да знае и че няма град, в който това земно царство да пребивава; че то е само предобраз, само предварване, чрез което нашият дух си пробива път към вечното Царство Божие. Господ е оставил града на Своето възцаряване, за може да влезе в него за страдания, за вечна победа, и към същото това Той зове и верните. Обичайте родната земя, обичайте царството на земното си отечество, ала чрез него се устремявайте натам, накъдето ни води Господ, когато влиза днес в Светия град – към вечното Царство, преминавайки през Голгота, носещ Своя кръст. И възпява днес Църквата това носене на Кръста:

„Днес благодатта на Светия Дух ни събра и всички ние, взели Твоя Кръст, казваме: Осана във висините! Благословен е Идващият в име Господне!“. Амин.

1927 г.

Превод: Борис Маринов

* „Крестное воцарение“ – Булгаков, С. Слова, поучения, беседы, Paris: „YMCA-PRESS“ 1987, с. 225-232 (бел. прев.).