Парижката школа, Атинската школа и американската богословска диаспора

Целта на този текст е да изследва как богословието, разгърнало се в хода на 20 и 21 в. в православната диаспора, формира отношението на православната теология към Запада. Ще анализирам проявите на православното богословие сред диаспората в три фази: руското емигрантско богословие от 20-те и 30-те години на 20 в. в Париж, гръцката постколониална теология от 60-те и 70-те в Атина и американската теология на православната диаспора от първите две десетилетия на 21 в.

Октомврийската революция през 1917 г. има за следствие една от най-големите интелектуални миграции в историята. От 1918 до 1923 г. от Русия по политически и идеологически причини са прогонени два милиона души, сред които голямо число представители на религиозната интелигенция. Първоначално те се установяват в православни или славянски страни, а после продължават към западни мегаполиси като Берлин, Париж, Лондон или даже Ню Йорк, разгръщайки мрежа от църковни институции, наподобяваща дотогавашната руска структура. Заселването на Запад ги принуждава да влизат в диалог със Запада и да преосмислят богословските си възгледи. Религиозният досег със Запада засяга мнозина емигрирали богослови, един от които е Георги Флоровски, напуснал през Одеса и живял в София, Прага, Париж, Белград, Ню Йорк, Кеймбридж, Масачузетс, и Принстън, Ню Йорк.

Стандартният разказ, представян от сътрудниците на Флоровски Александър Шмеман и Йоан Майендорф, десетилетия наред гласеше, че Флоровски въпреки икуменичния си ангажимент остава в конфронтация със Запада в богословски смисъл. Новопатристичният синтез на Флоровски се гледаше като инструмент за освобождението на православната теология от „западен плен“.[1] Тази картина се задържа доскоро, когато Матю Бейкър проблематизира техните възгледи, аргументирайки, че първоначалната идея на Флоровски за новопатристичния синтез е програма с конститутивно икуменично измерение.[2] Характеристика, обща за всички представители на руския религиозен ренесанс, е стремежът за интегриране с религията на изкуство, култура и философия в един вид „религиозен синтез“.[3] Един от основните белези на по-късния новопатристичен синтез е опитът да синтезира религията или по-специално православното богословие с модерната философска култура. Във всеки случай, Флоровски развива своя синтез не като следва, а като проблематизира „синтеза на единството“ на Владимир Соловьов и софиологията на Сергий Булгаков, отдалечавайки се от тях. Влиянието върху Флоровски на Соловьов, а чрез него и на Фридрих Шелинг, доведе някои изследователи до погрешното заключение, че коренът на новопатристичния синтез е в немския романтизъм.[4] Тъкмо с ясно съзнание за тази тенденция в романтизма, която инкорпорира религиозния патос във философията,[5] Флоровски критикува славянофилския синтез на „романтизъм“ и „еклисиология“.[6] Интересът на Флоровски към западния историзъм и философската херменевтика, особено към възгледите на Вилхелм Дилтай, Бенедето Кроче и Робин Д. Колингуд, показва, че той не изоставя философията.[7] Заедно с понятието за синтез Флоровски приема от Соловьов икуменичния дух на това понятие. Това може да бъде видяно в ангажимента му с новия синтез на патристичната мисъл и западноевропейското образование.[8] Включването на опита на Римокатолическия запад в този „православен синтез“[9] създава „истинния икуменичен синтез“.[10] Ето защо ангажиментът на Флоровски със западната богословска мисъл цели преодоляване на разделението Изток-Запад и култивирането на едно прозападно и проикуменично съзнание.[11]

Гръцкото богословие, развито в Атина през 60-те и 70-те години на 20 в., следва плътно новопатристичната програма на Флоровски, но оттам произтича тъкмо противоположното: острото поляризиране на разделението Изток-Запад изтласква опитите за неговото преодоляване и прозападните нагласи се заместват от антизападни. Двама от най-изтъкнатите ученици на Флоровски, прот. Йоан Романидис и митр. Йоан (Зизиулас), играят важна роля при тази промяна. Опитът за освобождаване от вековното натрупване на западни богословски концепции и методи се превръща в тотално отмъщение спрямо Запада. Вината за т. нар. псевдоморфоза се възлага не върху онези православни мислители, които са възприели некритично западни елементи, а върху западните клирици. В полемиката си срещу Панайотис Трембелас, представител на формиран под влиянието на протестантизма и римокатолицизма западен тип православно богословие, Йоан Романидис атакува западното схващане за filioque, Августиновото понятие за първородния грях, Анселмовата доктрина за греха и аргументира в полза на различието същност-енергия срещу Запада.[12] Обратно на своя учител Флоровски, гледащ Августин като най-великия сред църковните отци, митр. Йоан (Зизиулас) го представя като богословски неудачник.[13] Той атакува Августин заради въвеждането на принципа, че единството на Бога се осигурява не от монархията на Отца като начало и източник на Троицата, а от единството на същността.[14] Според митр. Йоан (Зизиулас) Августин прави множествеността и другостта вторични спрямо единството и субстанцията и се отдалечава от библейското схващане за Бога,[15] докато кападокийците съхраняват това схващане чрез отъждествяването на „ипостас“ с „лице“.

Американската православна диаспора представлява големи групи от православни християни от определен етнически произход, обединяващи се около съществуващите в Северна Америка локални православни църкви като Гръцката, Руската, Сръбската, Българската, Румънската и т. н. Богословската диаспора е даже много по-широко понятие, защото включва не само първото и второто поколение от православните емигранти в Северна Америка, но и третото и четвъртото емигрантски поколения, както и множеството конвертирали се в православието. Макар тези хора да се числят към т. нар. национални православни църкви, повечето от тях нямат никаква културна връзка с родната земя на тези църкви. Като американци, те са разделени не въз основа на етническия си произход, а по-скоро на идеологическа основа. Така по-отворените и по-затворените православни менталности влизат в един Kulturkampf между либералните и консервативните фронтови линии.[16] Разделението сред американските православни е по линията на съществуващото политическо разцепление в обществото на САЩ между онези, които подкрепят идеологията за американското господство и ексепционализъм, и тези, които поддържат американския политически изолационизъм във външната политика.[17] Първата идеологическа линия вижда САЩ на върха на една йерархично построена международна система и тяхното глобално господство над остатъка от света. Тази идеология има корените си в предпоставката, че йерархията е богодарен инструмент за организирането на човечеството и че всяка общност, включително международната, има нужда от своя primus, който да я предвожда.[18] Затова САЩ, както преди това християнската Римска империя (Византия), управлявала целия тогава познат свят, има тази висша позиция по силата на уникалния ценностен порядък, представляван от тях.

Втората идеологическа линия разглежда САЩ като формално равнопоставени с останалите страни, но заедно с това е на мнение, че САЩ поради големината си и своята важност заслужават повече от останалите страни. Тази политика се обозначава чрез политическия слоган America first на президента Доналд Тръмп.

Американските православни общности възприеха тези две американски идеологически програми с някои креативни промени. С оглед на научните проекти и публикации на двама православни професори от университета „Фордъм“, Джордж Демакопулос и Аристотелис Папаниколау, Сотирис Митралексис установява как либералната програма на американския ексепционализъм се е усвоила от православната политическа теология.[19] Идеологията за Америка като „незаменима нация“ (indispensable nation) се нуждае от постоянна защита на ценностите, зад които стои Америка, като либералната демокрация от американски тип, капитализма и свободния пазар, дори на такава висока цена, каквото е участието на Америка в непрестанни войни от 80-те години насам.[20] Затова, както подчертава Митралексис, основната грижа на Демакопулос и Папаниколау е не само да демонстрират съвместимостта на православното християнство със „Запада“, но и да обявят либералната демокрация за най-естествения израз на православната политическа теология.[21] Така всичко в православното християнство, несъвместимо със заявените ценности на САЩ и Запада, се заклеймява като не-православно. Папаниколау и Демакопулос рефлектират с помощта на постколониалната теория върху критиката към Запада, налична в гръцката теология на Атинската школа, преди всичко при Йоан Романидис и Христос Янарас и по-малко при митр. Йоан (Зизиулас). Те обясняват критичната нагласа спрямо Запада в гръцката теология като „резидуални ефекти от западната експлоатация на колониалния субект, на „субалтерните“, във всичките им културни, политически и икономически проявления“.[22] Но както отбелязва Сотирис Митралексис, при Демакопулос и Папаниколау употребата на постколониалната критика претърпява необичаен поврат. Излиза, че проблемът не е в ориенталисткия или „балканския“ възглед, че Западът е по-превъзходен, а православието малоценно, а в критиката, проблематизираща този възглед, която те отъждествяват с „антизападничество“.[23] Митралексис показва освен това, че според същото схващане всеки аспект на православието, който не е изцяло съвместим със „Запада“, модернизма и либералната демокрация, се разглежда като „фундаментализъм“ или „антизападничество“.[24]

Подобна оценка се дава на новопатристичния синтез на Флоровски, който, както доказа Матю Бейкър, е замислен, за да бъде платформа за диалог със западното християнство и западната политическа и философска култура. В опита си да отстоява западни либерални ценности, Брандън Галахър разглежда новопатристичния синтез на Флоровски като „фундаментализъм на традицията“[25] или като вид романтичен византинизъм и антизападен полемизъм.[26] Прот. Джон Бер твърди, че новопатристичният синтез е инспириран в действителност от немския идеализъм и романтизъм, а не от църковните отци, и е конструиран в опозиция спрямо Запада,[27] докато Пол Гаврилюк в книгата си за Флоровски и руския религиозен ренесанс[28] се вглежда в четиридесетгодишния икуменизъм на Флоровски и неговия диалог със Запада.

Втората идеологическа линия в американската православна богословска диаспора, определяна като консервативна, не се занимава със световната доминация на САЩ, а по-скоро със съхраняването на християнските ценности на брака и семейството, които са в разногласие със секуларните времена. Макар научните резултати в областта на християнската биоетика да са с висока стойност,[29] може да бъде доловена една определена антиглобалистична насоченост във възгледите за околната среда и климатичните промени. Така например, изхождайки от радикалната позиция, че само човешки същества, а не цялото творение биват преобразявани чрез божествените нетварни енергии, Тристрам Х. Енгелхарт схваща съществуващите глобални опити за предотвратяване на климатичните промени като директно вредни за уязвимите части от човешката популация.[30] За мнозина представители на консервативната линия в американската православна богословска диаспора основният проблем не е в православното антизападничество, а в онези „либерални“ християнски глави, които според тях са компрометирали християнството и особено православието, венчавайки го със секуларната модерност.

В заключение следва да се каже, че всеки опит на православното богословие да се позиционира спрямо Запада, но и спрямо други политически феномени на модерната епоха, може да бъде гледан като път към фигуриране на православна идентичност чрез баланс между всеобщност и особеност. Така потребността от общ християнски отговор на нарастващото секуларизиране и атеизиране обяснява стремежа на Парижката школа да формира православното богословие в съгласие със западната богословска и политическа мисъл. Напротив, инициираната от Атинската школа критика на Запада целеше да предпази особеността на православните и по-специално националните православни идентичности от предизвикателствата на модернизма. Най-сетне, разцеплението в американската православна диаспора между либерални и консервативни тенденции отразява както общовалидния характер на християнското послание, така и особеността на православния исторически опит. Затова православните либерали понякога твърде лесно свързват глобалния характер на християнството с глобализацията и озападняването на света под ръководството на САЩ, докато православните консерватори понякога са склонни да виждат православната култура като обсадена крепост, която трябва да бъде защитавана на всяка цена, забравяйки при това, че Христос е Спасителят на целия свят.

Превод: Георги Каприев

* Cvetkovic, V. „Parisian School, Athenian School and American Orthodox Theological Diaspora“ – In: Πεμπτουσία (23 Dec. 2020) Преводът е осъществен по чувствително разширена специално за това издание версия на посочената статия (бел. прев.).
За първи път този превод е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 3 (160), 2021, с. 22-27 (бел. ред.).