Оставам вкъщи, но какво правя вкъщи?

Пандемията от новия коронавирус разкри множество проблеми, с които трябва да се справим, защото не е само телесното здраве, но има и душевно, и телесно здраве. Човек не е само тяло, като една машина, не е и само душа, а съчетание на двете, състои се от душа и тяло.

Разбира се, според специалистите, на етапа, на който се намираме, не можем да направим много неща, и засега най-важно е хигиената и оставането вкъщи, за да не се получава струпване на хора и така да се избегне разпространението на вируса, така че и човекът да се предпази, и здравната система да не рухне.

Проблемът обаче е „какво правим вкъщи“ или „как живеем, когато сме вкъщи“, така че да има също душевно и духовно здраве.

Когато говоря за „душевно здраве“, имам предвид това състояние, „което се отличава с емоционално благополучие, вътрешна хармония, относително отсъствие на стрес и други разстройства, както и способността да се изграждат конструктивни взаимоотношения и да се справяме с обичайните изисквания и стресове на живота“ (Анастасия Патераки).

Когато обаче говоря за „духовно здраве“, имам предвид връзката на човека с Бога, със себе си и с обкръжението му, както я определя Църквата през целия период на своето съществуване.

Изглежда обаче, че докато „оставам вкъщи“ е вече факт, тъй като в мнозинството си гърците се отзоваха на този призив, под въпрос е обаче „какво правя вкъщи“, „как живея, докато съм вкъщи“.

Ще се опитам да споделя някои мисли по този въпрос като една малка молба към моите съотборници в тази духовна борба.

1. Съществуване и съвместно съществуване

Въпросите, които възникват по отношение на връзките между хората, се фокусират върху две понятия: „съществуването“ на хората и „съвместното съществуване“.

Според Аристотел човекът е „социално същество“, което търси общение с другите хора, т. е. стреми се към „съществуването“ на другите. Той иска да намери хора, които да бъдат негови спътници.

Когато обаче намери такива хора, тогава възникват други проблеми, свързани със „съвместното съществуване“, т. е. с това как човекът съжителства с други хора, които са с различен темперамент.

Говорейки за човека, немският философ Хайдегер определя структурните елементи на „грижата“, която се разделя на „грижа за света“, когато човекът общува с другите същества, и „грижа за човека“, когато общува с друг човек.

Структурните елементи на грижата, която определя „битието“ на човека, са три. Първият е „изоставяне“, тъй като човекът чувства, че се е оказал в света, без да знае къде е бил преди, нито знае къде ще отиде, никой не го е питал дали избира този живот в света. Вторият елемент е „екстазът“, който показва, че човекът постоянно излиза в света, постоянно върви пред самия себе си. Третият елемент е „присъствието“, което означава, че човекът осъзнава, че съществуването му протича в близост до други същества, които са различни от самия него.

Така че едно е „съществуването“, а друго „съвместното съществуване“. Тази разлика много ясни личи в брака и семейството, където тя се проявява в пространството на дома.

2. Проблеми на съвместното съществуване в дома

Нещата, за които говорих по-горе, много ясно личат при съжителството на хората на едно и също място, в една и съща среда и по-конкретно в дома, където човекът преживява и „изоставянето“, и „екстаза“, и „присъствието“ с всички техни последици, които нерядко предизвикват множество психологически и духовни проблеми.

За да опиша проблемите, възникващи днес от призива „Остани вкъщи!“, ще заимствам някои понятия от преподавателя по медицина и психология в САЩ Павел Кисими.

Днес в нашите общества се забелязва едно „екологично свиване на семейството“ в малки пространства за живот. Богатите имат възможността да имат къщи с големи размери и да се движат свободно из тях. Повечето градски и селски семейства обаче живеят в тясно пространство, с малко стаи, при това семейството се състои от много членове от всякаква възраст – от старци до новородени. Това „екологично свиване“ е особено характерно за малките апартаменти в блоковете.

Така възникват много проблеми в съжителството и особено когато има симптоми на вирусно заболяване, и когато някои от членовете не проявяват симптоми, но често са носители на вируса, без да го знаят. Специалистите казват, че тези, които имат симптоми, трябва да се изолират сами. Как обаче да стане това, когато толкова хора живеят заедно в малко пространство?

Сред хората често се забелязва проблемът на „страха от небитието“. Става дума за състояние, което измъчва човека, който не вижда смисъл в съществуването, смисъл в живота си, но не вижда смисъл и в смъртта, когато тя се случи.

Сериозен проблем възниква и със „страха на мълчанието“, който е свързан със страха да срещнеш самия себе си. Не е лесно човек да се изправи пред себе си и да чуе гласа на своята съвест. Именно за да избегне този „страх на мълчанието“, човек се изтощава в една безспирна активност извън дома си, където се прибира само, за да спи и яде. Когато обаче човекът е принуден да се затвори в дома си и то да съжителства с други, тогава това се превръща за него в трагедия, в един особен вид ад.

Последица от този проблем е и т. нар. „емоционален развод“, когато някой не търси решение за брака си, принуден е обаче да стои в дома си, без да има истинско общуване със съпруга или съпругата. Получава се трагедия.

Това състояние неминуемо е свързано и със „замърсяването на емоционалната атмосфера в дома“. Един такъв стресиран човек, който не може и не иска да съжителства с другите или с конкретни хора, особено когато поддържа и паралелни връзки, т. нар. „житейски триъгълник“, замърсява емоционално атмосферата в дома. Така един дом може да не бъде замърсен от заразата на коронавируса, но вече е заразен от болния емоционален свят, което е по-драматично в своито последици от заразните болести.

Страшен е проблемът на „психологическото сирачество“, когато човекът се усеща сам в живота, когато няма родители, дори да има биологични, когато няма хора до себе си, които да го разбират, да го обичат, да се интересуват искрено от него. Това създава една своеобразна тъга, която не се лекува с лекарства и лъжливи съвети.

И над всички тези проблеми се носи „страхът от смъртта“, когато човекът разбира, че не е единственият обитател на тази земя, че няма да живее много години, има много болести, между които и смъртоносни, а старостта приближава неумолимо.

Освен всички тези неща трябва да имаме предвид, че този, който се затваря в дома си, изпитва и „страх за оцеляването“ си, след като и магазинът е затворен, наемите си вървят, икономическите задължения са големи, той се чувства отговорен за издръжката на всички членове на семейството и т. н.

Бих могъл да изброя още много подобни проблеми, които възникват в нашето общество, но ще спра дотук. С казаното искам да подчертая, че призивът „Остани вкъщи!“ забавя бързото разпространение на вируса, но не само не разрешава проблемите, за които говорих, а и ги прави по-големи.

Изпитващите подобни проблеми стоят затворени в малкия си дом като „изплашени същества“ пред лицето на смъртта и в резултат се поражда паника, а паниката често пъти тласка методично към депресия с всичките ѝ последици.

3. Творческото стоене вкъщи

По-рано в центъра на семейството беше домът, където основа на всичко беше любовта, прошката, даващи възможност на всички да се съберат на едно и също място – не само физически, но и душевно, да могат да съществуват заедно по един творчески и положителен начин. Но в центъра на съвременния начин на живот са магазинът, офисът, кафенето, ресторантът, пазарът, площадът, училището, постоянните пътувания и т. н.

Когато човек съзнателно се изолира вкъщи с всички споменати проблеми, той не знае как да живее вкъщи и това за него е абсолютно ново и непознато състояние. Следователно държавата със своите органи трябва да се задейства, за да помогне на хората, защото в противен случай, пазейки ги от вируса, ще ги доведе до други още по-тежки състояния.

Нужно е социолози, психолози, психотерапевти, педагози да помогнат на хората през този период. Ще дам един пример. Децата, които живеят в проблемно семейство, имаха възможността да прекарват голяма част от живота си в училище, където се срещат с приятелите си, с учителите си, при които нерядко откриват липсващата родителска подкрепа. Когато обаче се лишат и от тази помощ и останат затворени в едно тясно пространство, което може би ги наранява, тогава проблемите, които възникват, са големи.

Някои медии, включително и електронни, осъзнават тази необходимост и затова публикуват статии и анализи на специалисти, които дават съвети за справянето с проблемите, възникващи от политиката „оставам вкъщи“.

От своя страна аз знам, че Църквата с епископите, свещениците и монасите развиват обширна пастирска дейност, за да помогнат на хората в тази нова ситуация.

Всеки митрополит и епископ, всеки свещеник и монах е създал такава мрежа за душевна и духовна помощ, която се осъществява по различни начини. Църквата оказва голяма помощ на хората, които я търсят. Дейността на клириците не се ограничава само до литургичните нужди в храма, а се простира и извън него.

Въпросът обаче е следният: какво могат да направят „уплашените“ хора в дома си и как трябва да живеят в него? Има много начини, за да направи човек престоя си вкъщи приятен. Ще подчертая няколко от тях.

Първо, човек трябва да открие възможността да опознае хората, с които го свързва една кръв. За съжаление, ние не ги познаваме, игнорираме ги и когато един ден ги загубим, тогава ще плачем неутешимо, както обикновено става след смъртта на обичан човек, когото не сме разбрали и който ни липсва след смъртта си.

След това трябва да намерим начин да открием и осъществим своите дарования, своите харизми, които могат да са музика, рисуване, иконопис и т. н.

Разбира се, можем да четем и любимите си книги, за които не сме имали време, докато ни занимаваше всекидневната ни дейност извън дома.

Също така имаме възможността на спокойствие да помислим за своя начин на живот, да преосмислим своите действия и множеството безсмислени неща, които сме вършили в миналото, както и да вземем сериозни решения за бъдещето си. Обикновено много политици и учени, когато искат да вземат някое важно решение в живота си, се усамотяват за няколко дни, така че умът им да се проясни и освободи от външната активност, за да могат да решат със самообладание и трезвост.

Имаме възможността да се молим, сами или със семейството си, за да се научим да общуваме с Бога, когато се събудим сутрин, преди лягане вечер. Молитвата е дишането на душата ни, чрез която получаваме чист духовен въздух. Тези, които са открили за себе си ценността на Давидовите псалми, наистина изразяват духовно себе си, защото тези псалми се отнасят до всички обстоятелства в човешкия живот: и до радостните, и до скръбните, и до неизбежните изпитания.

Поради различни причини храмовете затвориха, но ние имаме възможността да участваме по един молитвен начин в богослужбите, които се предават по радиото или телеизията, или пък по интернет. Когато в тези часове създадем в дома си едно подходящо пространство, разбира се, със съгласието и на останалите членове на семейството, тогава участваме в молитвения живот на Църквата, защото Църквата според св. Йоан Златоуст не е „стена и покрив, а живот“.

Можем да кажем много неща, за да живеем пълноценно като хора и християни и да превърнем това трудно състояние в творчески живот. Още повече, че от емоционална и духовна гледна точка зрял човек е този, които превръща всяко трагично състояние в полезно.

4. Превръщането на един затвор в исихастирио

В Св. Писание има много примери, които ни показват, че всяко трудно състояние в живота може да се превърне в благословение. Можем да си спомним за Христос по време на страданията на Кръста, за тримата младежи в горящата пещ, за Йона в утробата на кита, за Йов и неговите тежки изпитания, за апостолите, мъчениците, аскетите и т. н.

Ще дам обаче един съвременен пример.

Разпространението на книгите ми на различни езици е повод редовно да общувам с хора от целия свят и да се удивлявам на техния начин на живот.

Кореспондирам си с един осъден на смърт затворник, който излежава присъдата си в строго охраняван затвор в САЩ. Осъден е на смърт, подал е молба да бъде „помилван“ и очаква деня, когато ще се реши изпълнението на смъртната му присъда. Той е кандидат мъртвец. В затвора обаче се опитва, чакайки екзекуцията си, да прекарва дните си творчески – четейки, пишейки, образовайки се. Прие православно кръщение, чете книгите ми, най-вече Православната психотерапия и иска да използва пълноценно оставащото му време живот.

Някога ще публикувам цялата ни кореспонденция, която много ярко показва как човек може да посрещне по един творчески начин и най-жестокото изпитание в подобен затвор, очаквайки смъртта. Сега ще публикувам само два малки откъса от негови писма.

Първият откъс е следният:

„Ще продължа да чета житията на светците, като добавя и много от Вашите книги. Заниманията с тях ме направиха способен да напиша четири книги, а петата е моята и на съпругата ми автобиография. Въодушевен съм, че споделям с Вас плода, който даде книгата Ви. Благодаря Ви, че така всеотдайно ми сътрудничите, с Божията благодат. Надеждата ми е, че ще можете да ми напишете едно писмо, тъй като действително Ви чувствам много близък. Всяко напътствие от Ваша страна за мене ще бъде безценно съкровище. Другата ми надежда е, ако можете, да се молите за съпругата ми и за мене. Молим за молитва за смирение и търпение, за да преминем през страшните митарства и за едно ново съдебно заседание – не непременно, за да ни освободи, но за да ми остави време за покаяние преди екзекуцията. Споменавам Ви в нощните си молитви и в моето сърце. Сега чета Науката за лечението в Духа. Моля ви, геронда, за вашите молитви и благословение“.

Наистина затрогващо е човек да търси отлагане на екзекуцията, за да има време за по-дълбоко покаяние.

Ето и втория откъс от едно друго негово писмо:

„От вашите книги разбрах, че умът се разпилява в света и е необходимо да го върнем обратно, и той да се съсредоточи единствено върху Бога чрез Иисусовата молитва. За съжаление повечето от това знание за мене остава на равнището на логиката и не може да слезе в сърцето. Спазвам правилото на моята молитва, което ми беше дадено от изповедника ми – от 4:30 до 6:30 сутринта по триста поклона с кръст и молитва, двеста пъти „Божия майко, спаси ме“, литургичните Трисвятое, Отче наш, Символ на вярата, Псалом 50 и т. н., личните всекидневни молитви, дори понякога се моля с Часовете и запълвам времето на чакане с Иисусовата молитва. Освен това, че се опитвам да насоча цялото си внимание към думите, съответно делата, можете ли да ме научите на още нещо, което ще ми помогне?“.

Ето как този човек в строго охраняван затвор за осъдени на смърт живее като монах исихаст! Той пише:

„Бог ми даде изобилно Своята благодат, но моята небрежност ме измъчва. Непоносима тежест е да стигна дотук като осъден на смърт, осъден на екзекутиране, което скръбно състояние единствено помощта на Божията благодат превърна в невероятно благословение. Целта ми тук е да покажа, че това, което светът вижда като правилно и справедливо, често пъти, с Божията помощ, става нещо противоположно – както престоят ми сред осъдените на смърт е едно благословение. Това дава толкова голяма вяра и доверие в Бога!“.

Не е ли удивително, че този човек смята престоя си при осъдените на смърт за Божия благословия?

Този благословен мой събеседник, мой приятел, без лично да го познавам, и с когото досега си разменихме тринадесет писма, успя да превърне затвора си в отшелническа килия, в исихастирио, и чакайки екзекуцията си, се вълнува за своето покаяние, смирение, за това как да придобие умната молитва, как да срещне Христос…

Трябва да призная, че това беше един от най-трудните моменти в пастирското ми служение: да разговарям в писма с осъден на смърт. Наистина е един краен пример, който обаче разкрива възможностите, които притежаваме.

Трябва да разберем, че и най-трагичните житейски обстоятелства ние можем да превърнем в благословение.

Следователно, призивът „оставам вкъщи“ е добър за настоящите условия, но трябва да бъде допълнен и с „какво правя или как живея, когато съм вкъщи“.

Св. Софроний Светогорец и Исихаст съветваше така: „За да не загубите благословението, което ви е дал Бог, подвизавайте се да приемате всяка мисъл, която ви вдъхновява, и да прогонвате всеки помисъл, който ви убива“.

Превод: Златина Иванова

* Източник: Orthodoxia.info – тук (бел. прев.).