Богословие на сътворението: светоотеческите схващания

В ранните ми години в Букурещкия университет се сблъсках с мнението на много мои колеги и студенти, че православният човек трябва да е на страната на креационизма – против еволюцията. Това означаваше представянето на първите две глави на кн. Битие по буквален начин: като някакъв научно прецизен доклад за сътворяването на вселената. Опитвах се да не се съгласявам с това и по този начин завърших в пълна изолация. След преместването си в Сидни открих, че много православни християни от развитите страни разсъждават по същия този начин, както и че в много от случаите моето отхвърляне на креационизма изглежда подозрително. Опитите ми, без да вдигам много шум, да успея да демонстрирам, че православният креационист щедро черпи от основните положения на деноминации, които иначе традиционно презира, оставаха пренебрегнати. Което ме подтикна да продължа с работата си върху изследването на светоотеческото творчество, детайлно издирвайки как кн. Битие е била четена през ранните християнски столетия. В онова, което следва по-долу, се позовавам на някои от местата, които съм намерил, и които – независимо че авторите, които ще спомена, постоянно разгласяват величието на разказа за сътворението в кн. Битие – противоречат на креационисткия възглед върху тази книга, която креационистите възприемат като научно съобщение. За писателите, които ще бъдат споменати, не съществуват никаква библейска „наука“ за сътворението, никакъв креационизъм. Вместо това, кн. Битие е за тях богословски разказ за тайнството на вселената като Божие творение.

Преди да се обърна към конкретните примери, редно е да се кажат няколко думи за общоприетото схващане на разказа в кн. Битие. Този разказ не се чете като обикновена история, от край до край, вместо което в случая се възприема систематичният модел на структурите на обратния паралелизъм. Разказът започва с богословско твърдение (1:1) и завършва с друго богословско твърдение (2:1-3), а между тези две богословски твърдения са наредени две групи – всяка от които от по три „дни“, които се отразяват една в друга. Структурата на разказа в кн. Битие е, следователно, кръстовидна, при което вертикалата на двете богословски твърдения се пресича от хоризонталата на паралелните „дни“. Така – между началното и завършващото богословско твърдение „дните на сътворението“ не следва да бъдат четени в последователност от първия към шестия, а в напречно сечение: от първия до четвъртия, от втория до петия и от третия до шестия. Първият, вторият и третият се отнасят до космическите сфери, докато четвъртият, петият и шестият – до съществата, които населяват отделните сфери. Тази симетрия продължава със сбора на божествените благословения, към които „дните“ се и отнасят – по едно благословение за всичко сътворено в първия, втория, четвъртия и петия ден и по две – за сътвореното в третия и шестия ден. Такава подредба подсказва за премъдростта на Бога, Който по този начин е искал да сътвори една подредена вселена: небе и земя, на които да се наслаждава. Разказът за сътворението трудно може да бъде възприет като научно съобщение.

Въпреки че раннохристиянските богослови не съзнават напълно тази симетрична структура, движейки се по различни пътища, те са достигали до сходни заключения. Ето и няколко примера.

В тона на новозаветните писатели, които се обединяват около това, че разказът за сътворението в кн. Битие се отнася до Христос – Източника, общия знаменател и Творец на всички неща (Кол. 1:15-17; Иоан 1:1-3), Символът на вярата от Никея (325 г.) обобщава библейската епоха като подчертава, че всичко видимо и невидимо е сътворено от Отца, чрез Сина, при което всичко се оживотворява от Духа. Тези традиционни свидетелства споделят възгледа, че кн. Битие предава едно богословско послание относно Твореца, а не относно технологията на сътворението. В същия този дух Климент Александрийски е твърдял, че „дискурсът [християнският] върху естеството… започва с изложението върху космогонията, за да се извиси подир това към богословската перспектива“ (Стромати 4, 1, 3, 2). Това означава, че църковната традиция възприема разказа за сътворението като ключ към дешифрирането на тварната реалност като нещо, което сочи към Бога. Вместо да предлага щателно описание на вселената, кн. Битие говори за Бога като Източник на всичко.

Същия подход следва и някогашният ученик на Климент – Ориген. Според него, ст. 1 от кн. Битие – „В начало Бог сътвори небето и земята“ – не се отнася до времето на сътворяването на сътвореното, а до произхода на творението. По неговите думи, „какво е началото на всички неща, ако не е нашият Господ и Спасител на всичко Иисус Христос, роден преди всичко сътворено?“ (Беседи върху книга Битие 1, 1). Категорично извличайки позицията си от новозаветни паралелизми като вече споменатите места от Послание до колосяни и от Евангелие според Йоан, той заключава, че думите „в начало“ от кн. Битие се отнасят до Твореца. И отново по неговите думи, „Писанието не говори тук за каквото и да било времево начало, а ни казва, че небето и земята, и всичките неща, които са били сътворени, са сътворени „в начало“, а именно – в Спасителя“ (Беседи върху книга Битие 1, 1). Неговата интерпретация е в съгласие с великата александрийска традиция, за която – както св. Кирил, последният от нейните представители, казва, Христос е скъпоценният камък, скрит в писмото на Стария Завет (виж пролога към Глафира 1 върху кн. Битие). Недоумението с богословското или по-скоро христологическото осветляване на Ориген върху кн. Битие обаче не свършва дотук. Веднъж преборил се с мистичното начало на неговата беседа, читателят се потапя в едно пътуване през „дните на сътворението“ – към приказната страна на духовното пътешествие и почивката в Бога. Всичко в тази беседа е за кн. Битие като един наръчник по богословие и духовност, който не позволява каквато и да било уж библейска „наука“ за сътворението.

Това заключение става още по-ясно при далечния ученик на Ориген – св. Василий Велики, който е вярвал, че кн. Битие не е пълен доклад за онова, което вселената е била, нито за начина, по който тя е била сътворена. Разказът „… оставя много неща неспоменати – водата, въздуха, огъня и явленията, пораждани от тях“. Тях кн. Битие „… ги пропуска, искайки да упражни гъвкавостта на ума ни, за да може от малкото податки да мисли и за неспоменатото“ (Шестоднев 2, 3).[1] Св. Василий има предвид физиката от своето време и по-специално фундаменталните елементи като водата и огъня, но неговият урок остава широко приложим. Кн. Битие не може да замести наличните науки. Това е схематична история, чийто празноти умът трябва евристично да запълни чрез наличните данни на науката. Нещо повече – св. Василий е вярвал, че кн. Битие дори не се отнася до началото на творението. За него – пророчески – фразата „в начало Бог сътвори“ представлява „… всъщност предизвестие на учението за свършека и за изменението на света“ (Шестоднев 1, 3).[2] Така, разбрано като пророчество, откриващото богословско твърдение на кн. Битие не е обърнато към минали събития. Вместо това, по един завоалиран начин то ни насочва към есхатологичното състояние или „свършека“ на творението. И точно тук то разсейва креационисткия мит, че кн. Битие съдържала научния ключ към миналото на вселената.

Възгледът на креационизма, че разказът за сътворението в кн. Битие представя по буквален начин съвършеното описание на вселената е едно самозалъгване. В светлината на вече разгледаните светоотечески свидетелства кн. Битие не предлага научен доклад, а дава своя принос с един богословски разказ относно божествения произход и бъдещето на творението. Онова, което тази книга ни оповестява, са Бог и есхатологичната слава на вселената, а не някаква научна космология. Интересуващият се от природното описание на вселената трябва да чете съвременната наука, а не богословските наративи. И се чудя, накрая, защо ли му е на съвременния православен християнин да заменя богатството на светоотеческата традиция за дреболиите на креационизма.

Превод: Борис Маринов

* Costache, D. „Genesis Theology: Patristic Understandings“ – In: The Australian Institute for Orthodox Christian Studies (бел. прев.).