Свещенството според стареца Софроний (Сахаров)

На 11 януари 1991 г. заедно с уважавания мой старец Йосиф Ватопедски отидохме от Света гора в манастира „Св. Йоан Предтеча“ в Есекс, като заминаването ни в Англия имаше една единствена цел – да се срещнем с приснопаметния преподобен старец Софроний. Бяхме благословени да останем два дни близо до него, като имахме сутрешни и следобедни срещи, по време на които старецът буквално ни възроди с боговдъхновеното си слово.

Поисках благословение да направя запис на беседите ни в стаята и, бидейки тогава млад йеромонах, помолих стареца да ни каже няколко думи за свещенството, за подготовката на свещеника за отслужването на божествената Литургия. Тогава старецът Софроний каза: „Свещеникът трябва да има съзнанието на Христос, когато е отивал към Голгота за спасението на целия свят. Аз така разбирам резултата от явяването на Живия Христос на св. Силуан. Това явяване е продължило може би по-малко от секунда и, без да каже нито дума, Христос му е предал Своето особено състояние. Христос на Силуан. Тогава той, който доскоро е бил обикновен войник, започва да се моли за целия Адам, както за себе си – от това аз разбрах, че той не е бил в прелест, когато е видял Христос, но богосъзерцанието е било истинско, защото това чудо се е случило, когато Силуан е придобил съзнанието за единството на Адам“.

С тези кратки думи старецът Софроний ни предаде същността на тайнството на свещенството, а именно, че свещеникът може да придобие Христовото съзнание и да се моли за целия свят.

Когато човек чете неподражаемите по своята дълбочина и смисъл трудове на светия старец, вижда, че от самото начало той поставя нещата на правилна основа. Свещенството се определя и съществува от Църквата, за Църквата и в Църквата. Без Църквата или извън Църквата не може да има не само истинско свещенство, но дори и християнство. По този въпрос старецът Софроний пише на Балфур: „Мое дълбоко убеждение е (а не обикновена вяра), че християнството не може да не бъде църковно, ако изследваме внимателно Църквата като Тяло Христово“.[1]

„Какво е това, което Църквата дава? Тайнствата: Кръщението, Покаянието, Причастието, Свещенството и т. н.“.[2]

Както казва и св. Николай Кавàсила, „Църквата се открива в тайнствата“, а тайнството, което свещенодейства всички други тайнства чрез благодатта на Пресветия Дух, е тайнството и благодатта на свещенството. То, според стареца, е дар на Църквата за човешката природа, с която извършваме свещенодействията на св. Тайнства на нашия Бог.

„В Църквата имаме Бога така, че ядем и пием Бога, вдишваме Неговото Слово. С Неговото име, с Неговото Слово, с Неговата сила извършваме Тайнствата. И тези тайнства не са просто някакви символи, а истинска реалност“.[3]

Печатът на законното и апостолско свещенство е Църквата. Тя притежава опита на Христос, „Който се изкачва на Голгота за спасението на целия свят“, и Църквата е тази, която ни дава този Христос като най-големия опит на своето съществуване. „Вярвам в Христос. Вярвам на Христос. Свързан съм с любовта на Христос. Доверяваме се само на Христос, Когото познах в Църквата“,[4] пише на Балфур от своя собствен опит старецът Софроний. Затова делото на свещенството е дело на Църквата, то е делото на Христос за спасението на света.

„Спасението се дава на света чрез литургичното свещенодействие – най-вече на онези, които жадуват да приемат благословията на Небесния Отец. Няма нищо равностойно и подобно на делото на Христос за изкуплението на човешкия род. А тези, на които е поверено служението на извършваната от Господа Литургия, помагат на братята в техния път към безсмъртието. В това свое служение Църквата се моли вече две хилядолетия, грижейки се, подобно на ап. Павел, за това, хората да получат истинско познание на откритото от Бога, за да могат да постигнат заедно с всички светци, т. е. широтата и дължината, височината и дълбочината на предвечния замисъл на Твореца за нас, на предопределеното още преди създаването на света наше осиновяване в Неговия възлюбен Син (Еф. 3:14 – 21:1-5)“.[5]

Бидейки служител и извършител на такива свещени и страшни Тайнства, йереят трябва преди всичко друго да отдаде цялата си душа и тяло, „в благоприятна и жива жертва“ пред Бога. „Като си се удостоил с божественото и почитано свещенство, ти първо си се задължил да умъртвиш страстите и наслажденията, за да дръзнеш да се доближиш до живата и страшна жертва, за да не се случи, бидейки леснозапалима материя, да бъдеш изгорен от божествения огън“.[6] Затова в практическия живот, пише старецът, „християнинът трябва преди всичко да бъде аскет. А още повече монахът, свещеникът. Намрази себе си, започни да разбираш себе си, но само посредством въздържанието от страстите и чрез съпротивлението срещу тях, т. е. чрез нападението срещу тях, и веднага ще усетиш облекчение. Една светлина ще се разлее в душата ти“.[7] Великото дело на свещенството трябва да се съпровожда от велика чистота. „Служителите на Новия Завет, запечатан с кръвта на Христос, са свободни от старото покривало[8] и с „открито лице“ принасят своето моление пред лицето на Отца“.[9]

В едно свое писмо до Балфур самият блажен старец говори за своята ежедневна борба, за да се запази чист от всяко замърсяване на „плътта и духа“, като по време на плътски изкушения не е допускал никакво съгласие с тях, но се е борил с тях като палач, без да се бои за живота си. Това състояние той описва така: „Сам аз, с благословението на моя изповедник, за известно време дори се удрях, чак докато получавах синини и болката достигнеше до сърцето ми, така че тя угасяваше и подчиняваше движението на плътта… Веднъж за малко да се убия… Тежки думи са това, но какво да правим? По-добре, както казва преп. Исаак Сириец, да умрем в аскезата, отколкото да се подчиним на страстите, да загубим човешкия си образ и да предадем Христа“.[10]

Ето каква чистота трябва да притежава животът на свещеника, за да принася благоприятно на Бога словесно служение. За стареца Софроний всеки свещеник, дори да е отшелник, не е просто служител на св. Тайнства, а и горещ молител за живота на света и за неговото спасение. „Служителят на тайнството на Литургията е застъпник непосредствено пред Божия Син, Който е „изпълнението на закона и пророците“ (из св. Златоустова литургия) и чрез Когото ставаме притежатели на „думи за вечен живот“.[11]

Говорейки от личния си опит на светогорски отшелник и йерей, той ни открива тайната на преминаването от временната към вечната реалност, за която ни подготвя божествената Литургия. Той пише: „Пълнотата на божествената Литургия ни пленява изцяло, дотолкова, че когато бях в пустинята и служих сам Литургията, като имах при себе си само един монах, за да отговаря на ектениите, да чете Апостола и да участва вместо народа, нито аз, нито този монах изпитвахме какъвто и да е недостиг. Целият свят бе с нас, светът и Господ, Господ и вечността. Този пустинен опит ме научи да се моля със свещеническата молитва и с народа, и без неговото видимо присъствие“.[12] Като служител на св. Тайни и като пастир на словесните овце на Христос, йереят се движи между тези два полюса, като неминуемо единият води до другия.

„Сега за йерея, който принася Безкръвната Жертва, става невъзможно да пребивава в границите само на местните нужди, забравяйки за цялото останало човечество, измъчващо се в адските окови на взаимната ненавист и всякакъв вид насилие“.[13] „Но вкусилият от Христовия дух не може да избегне срещата с океана от нещастия. Той участва в молитвата на Господа, Който ни даде „примера“.[14] Както Той се е молил за целия свят, така и ние сме длъжни да живеем и да чувстваме.[15] Това е особено необходимо за свещеника, който извършва божествената Литургия, ако се подвизава да влезе в пълнотата на нейното съзерцание“.[16]

Според учението на св. старец свещеникът трябва да стане, според възможното за човешката природа, подобен с Божия Син, единствения истински Архиерей, Който отдаде Себе си за целия Адам. „Чрез Неговото благословение (на Архиерея Христос) божествената Литургия се извършва непрестанно, повтаряйки се във вековете“.[17] „И ни беше дадена заповед да извършваме Литургията в Негов спомен,[18] в Неговото Име. Христос, Който е истинският център на творението е център и на нашето внимание“.[19]

Голяма е борбата на свещеника, за да остане в този дух на божествената Литургия. Да вървиш по Христовите стъпки не е нещо малко. Нужна е смела душа, силен дух и непоклатима вяра, така че йереят да може да следва Христовите стъпки.

С голяма болка старецът изповядва, че „душата на йерея неминуемо ще стигне многократно до изтощение от видението на всякакъв вид страсти, от една страна, и несправедливости и насилия – от друга. Именно тези безобразия и изглеждащите безсмислени едва ли не всички усилия на хората са показател за падението на нашия свят. Чрез упорит подвиг ние сме длъжни да запазим незасегнато нашето вдъхновение за литургична молитва за цялото човечество. Всички страсти и гадости на греха, били те в нас самите, или извън нас, в другите, са ежедневното съдържание на тази всеобхватна, католична молитва. Дълг на свещеника е неизменното повтаряне във времето на божествения акт на изкуплението на света, за да се изпълни Христовата заповед: „Това вършете за Мой спомен“.[20] Това е живо „възпоменание“, видимо присъствие в историята на Вселената на Гетсиманската молитва и на кръстната Христова смърт на Голгота.[21] Свещенството е благодатта, извършваща божествената Литургия, а йереят – този, който „с ликуваща душа и трепереща ръка“, като един друг Йоан Предтеча, служи на това велико дело, защото Литургията в нейната вечна духовна реалност е жертва за греховете на човечеството. Ето защо ние, които се срещаме с потискащата маса на греха, било то в нас самите или извън нас, не преставаме да пребиваваме в това литургично действие. При такова съзнание за свещенството животът ни става служение за спасението на света. В това е същността на Божия дар към нас – дара на „царственото свещенство“.[22]

От казаното дотук разбираме, че свещеникът е действително на „първата линия на огъня“, като неговите оръжия са молитвата и божествената служба, така че „всички народи на земята на познаят Господа в Светия Дух“, както се казва в молитвата на св. Силуан за целия свят.

На това място заслужава нашето внимание обстоятелството, че богоносният старец Софроний не се колебаеше да ни говори и по въпрос, който малцина отци на Църквата докосват, поради неговата свещеност и скритостта на харизмите на Светия Дух. Старецът пише, че „е възможно някой да бъде носител на благодатта на царственото свещенство[23] и без да носи свещенически сан. Вътрешната същност на свещенството се крие в молитвата за целия свят по примера,[24] оставен ни от Самия Господ. За нас хората последната постижима мяра е да се молим за целия Адам, както за самите нас. Тази молитва е белегът, че в нас е възстановен онзи образ, даден на човека от самото начало.[25] Страданията на Христос и Неговото възкресение дариха на човечеството тази благодат.[26] Всички и всеки от повярвалите в Божия Син са призовани да получат този дар от Дароподателя: да станат царствено свещенство. Това благословение няма цена, то се придобива чрез дълъг и болезнен подвиг“.[27]

Като пастир на душите на хората, „за които Христос умря“,[28] свещеникът е длъжен усърдно да работи отделно и по различен начин с всеки човек, за да му помогне да влезе в пространството на Христовия мир. Той трябва да сътрудничи за вътрешното възраждане и преобразяване на хората чрез благодатта на Светия Дух. Да вдъхва смелост на малодушните в тяхната борба за живот в съгласие с Господните заповеди. С една дума, да допринася за духовното образование на всеки поотделно и на всички заедно.[29] Свещеникът преживява едно мъченичество, когато посредством литургичната молитва за цялото човечество неговата душа се потапя в океана на човешките страсти.[30]

В подобна страшна разруха и решителна схватка живее свещеникът, натоварен с пастирската отговорност за хората, макар все още да не е във висша степен пастир в света. От една страна той пази чисто съзнанието, че човекът няма полза „ако спечели целия свят и повреди на душата си“,[31] а от друга – има заповедта на Господа: „Идете и научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина, и Светия Дух“.[32]

„Най-същностната потребност на човешкия род е познаването на истинския Бог“,[33] пише старецът Софроний и продължава: „Как обаче да Го открием? Следователно е нужно знанието за Бога да остане на земята, за да не се лутат хората като овце без пастир“.[34]

Именно това съкровище е длъжен да пази пастирът свещеник, така че наистина да принесе полза на идващите при него хора, които търсят Бога. Скърбите и изкушенията, които нападат йерея, го водят към смирение и покаяние, като му принасят полза по два начина. Първо, те го правят опитен познавач на човешкото несъвършенство и слабост, и второ – откриват му безкрайната милост и добросърдечие на Бога към човека.

По тази тема старецът съветва Балфур – по онова време свещеник, който е нападан от множество изкушения: „Вярвам, че ще бъде най-полезно, ако поискате от Бога да Ви даде сили и търпение да издържите скърбите и да удържите победа над изкушенията, които Ви нападат, вместо да Ви освободи от всичко това. Защото ако Вие се доближавате до Божия жертвеник изцяло съкрушен от тежките скърби, добавяйки към тях своето вътрешно съкрушение и покаяние, без да жалите себе си, тогава несъмнено ще Ви осени божествената Светлина. Ако обаче подхождате към тази тайна утешен от хората, осигурен откъм материалната страна, тогава душата Ви, изпълнена с житейска, плътска надменност, ще е неспособна да приеме богатството на благодатта. И отново – ако не преминете, било сега или по-късно, през поредица от големи изкушения, с вълни, които се издигат чак до небесата и се спускат в бездната,[35] ако не познаете каква болка може да изпитва душата на човека, когато стои по средата между вечното спасение и вечната погибел, ако не вкусите, поне частично, мъченията на ада, ако Вие, като пастир на Христовите овце, не придобиете в душата си опит за всичко това, тогава никога няма да познаете божествената любов… По-късно, имайки тези преживявания и познавайки по самия себе си докъде стига слабостта на нашата душа, оскъдността на благоразумието ни и колко слаби сме без помощта на благодатта… ще имате сърце, което ще състрадава и няма да осъжда никого за нищо. С голяма любов ще желаете спасението на всеки човек без да гледате на лице и ще се молите за света, за целия Адам. После който и да се обърне към Вас… ще го приемате с отворена душа, със сърце, изпълнено с любов и състрадание. Тогава ще бъдете в състояние да спасявате хората, да вършите чудеса, възкресявайки мъртвите човешки души за вечния живот. За да изпълни Христовия закон, особено пастирът, той трябва да придобие тази любов“.[36]

Делото на свещеника-пастир е пределно сериозно и в същото време страшно. Особено „в нашето време на всеобщо отстъпление от християнството, свещеническото служение става все по-трудно“, пише св. старец.[37] Свещеникът, духовният пастир, който извлича хората от ада, който те са си създали със своите противящи се страсти, постоянно се бори със самата смърт, която ги е поразила.[38]

Не е нещо необичайно хората да съжаляват свещениците, да ги обвиняват, да ги унижават и да затрудняват делото и присъствието на свещеника помежду им.[39]

Едновременно с всичко това старецът Софроний установява, че „е налице още един аспект на нашето служение. Хората се отнасят към свещеника като към Бога. Отхвърлят го с голяма лекота, като нещо безполезно, убедени, че щом имат нужда от него, ще го повикат и той няма да откаже да дойде. „Отче, прости им, те не знаят какво вършат“.[40]

Всички слова на стареца Софроний са почерпени от дългия му опит в Бога, който е придобит чрез болки и житейски грижи. И така, по-нататък той поставя един много важен проблем, труден за разграничаване и разрешаване, който всички ни притеснява, особено в наши дни. Той казва така: „За монаха съвсем не е лесно да понесе труда на духовното òтчество. От една страна, за него лично е много полезно отрицателното мнение на хората за него, понеже осъждането от страна на хората му помага да се смири и от болящото сърце да възнася към Бога по-гореща молитва… Ако обаче той носи служението на духовен отец, всяко отрицателно слово за него вдъхва недоверие сред хората, които имат нужда от ръководство, от утеха и подкрепа. И неговата скръб става двойна: за самия него, защото живее недостойно за това призвание, но скърби, и за вредата, която понася цялата Църква, цялото човечество – когато бива разрушаван авторитетът на свещеника. Непослушанието към словото на духовните отци е равносилно на отхвърляне на словото на Самия Христос: „Който приема вас, Мене приема, и който вас отхвърля, Мен отхвърля“.[41] Изключително важно е сред свещениците и сред епископите да има истинско уважение и взаимна почит – важно е да престанат обвиненията между тях, борбата за власт, завистта към този, който притежава повече дарования. Дори един или друг свещеник да има някакви недостатъци (а кой е съвършен измежду хората?), по-добре е да внушаваме на вярващите доверие към тези свещеници, към които те могат по-лесно да се обърнат поради географските условия или по други причини. Това доверие на християните към свещенослужителите ще се превърне в извор на вдъхновение за последните, така че те да кажат истинско слово. Знаем от думите на Самия Христос, че на „катедрата на Моисей“ са сядали недостойни лица, но Христос съветва народа да слуша своите пастири, да съблюдава казаното от тях, но да не подражава на техния начин на живот или на постъпките им“.[42] Колко съвременни, истински и болезнени са за нас горните думи на блажения отец!

Бихме могли да споделим още много неща от океана на божествените идеи в писанията на стареца Софроний, но времето на това изложение не ни позволява. Ще завършим нашето бедно слово, като приведем едно описание на богосъзерцателния опит на самия старец, за да разберем как пише и говори този велик причастник на Божията благодат: „… Това събитие се случи с мен, когато призовавах Името на Иисус Христос: в онзи момент се принудих да прекъсна призоваването на Името Господне. Това действие беше неописуемо мощно. Без думи, без мисли, в страх душата стои непосредствено пред Бога. Тогава пред мен се разкри частично тайнството на свещенството. На следващия ден извърших Литургията и Христос Бог беше в мен и с мен, и извън мен, и в светите Тайни на Неговите Тяло и Кръв. Името Божие и думите на литургичните текстове излизаха от устата ми като огън. В това състояние останах три дни, а след това напрежението на това преживяване отслабна. Споменът обаче за преживяното Господ запечата като с длето в ума и сърцето ми…“.[43]

Виждайки и четейки всичко това, можем да кажем само едно: дълбока благодарност към Господа, защото в нашите трудни и лукави дни Той даде на Църквата Си такива великани на благодатта на Светия Дух и защото и нас, малките, макар и недостойни, направи чеда на тази свята Своя Църква, която живее и продължава да пази опита на живия Христос в своите избрани чеда като блажения старец Софроний, който с живота и словото си свидетелства за истинността на Христовото присъствие в нашата св. Църква.

Превод: Златина Иванова

* „Η Ιεροσύνη κατά τον Γέροντα Σωφρόνιο“ – εν: Σύγχρονες οσιακές μορφές, Έκδοσις Ιεράς Μητροπόλεως Βεροίας, Ναούσης και Καμπανίας, 2017, σ. 59-72 (бел. прев.).