„Зная един човек в Христа…” 20

Заключение

В началото на тази книга говорих върху въпроса как богословието и аскетичният живот и като цяло църковното управление и пастирското служение могат да бъдат приведени в единен синтез. И, както вече отбелязах, хармоничното съчетаване на тези три аспекта на църковния живот срещнах при стареца Софроний, един боговдъхновен богослов, истински исихаст и достоен отец и пастир. Предполагам, че вече достатъчно ясно изложих това в предходните глави.

Бог ми дарува голямото щастие да го познавам и сам о. Софроний направи всичко възможно, за да ми разкрие богатството на своето сърце и богословие. Пазя в сърцето си образа на блажения старец, винаги му се моля и търся неговото застъпничество.

Запазил съм три посвещения, с които той подписа три от своите книги, които ми подари В тях се отразява цялото богатство на неговото сърце, на неговия богословски ум. Старецът ги написа с уверената ръка на талантлив художник. Първото бе написано в книгата His life is mine (Неговият живот е мой), която ми подари на Пасха, 1977 г.:

„На преосвещения архимандрит Йеротей,
в знак на братските връзки на любовта в Христа,
архимандрит Софроний,
светата Пасха, 1977”.

Второто бе в книгата We shall see Him as He is (Ще видим Бога както Той е), подарена ми юни 1989 г:

„На преосвещения старец архимандрит Йеротей,
с много почитания и топли пожелания,
архимандрит Софроний,
11.6.1989”.

И третото бе в книгата му Да видиш Бога както Той е, която старецът ми подари септември 1992 г. – няколко месеца преди да се упокои в Господа. Трябва да отбележа, че тогава той бе на 96 години, но в подписа му все още личи твърдостта на неговата ръка.

„На нашия възлюбен брат и сподвижник
преосвещения архимандрит Йеротей,
за утешение взаимно чрез общата вяра, вашата и моята
(Рим. 1:12)
архимандрит Софроний
26.11.1992”.

Старецът Софроний почина на 11 юли 1993 г. Господ ме сподоби да присъствам на неговата заупокойна служба, за която по-късно написах статия. Няколко фрагмента от нея привеждам тук.

„Този нов патриарх на божествената благодат в новия народ Божи прекъсна своето слово, затвори сладчайшата си уста, която радваше поколения хора, страдащи и скърбящи и, „като простря на ложето своите нозе, се съедини със своя народ”. Той се упокои на обикновено, скромно ложе, в бедна килия, простря нозе и се съедини със св. отци, със своя старец, блажения Силуан Атонски, когото горещо обичаше и целия свой живот прославяше, и с всички свои братя, които изповядваше и духовно наставляваше.

Архимандрит Софроний почина в Господа на 11.7.1993 г. сред духовните си чада, след продължително и тежко боледуване, когато смъртта положи предел на земния му път. Заупокойната служба се състоя на 14 юли, в атмосфера на радост и печал, в която тясно се преплитаха сълзи и радост, болка и утешение. Не съм Йосиф, но и аз „паднах на челото на моя отец, оплаках го и го обсипах с целувки, възгласяйки радостната и триумфална песен: Христос възкресе”.

Заупокойната служба на приснопаметния благодатен старец действително беше тайнство. Този велик патриарх се упокои, заобиколен от възродените от него духовни чеда. Изглеждаше, че в обикновения гроб лежаха свети мощи. Създаде се впечатление, че десницата, която целувахме, бе прозрачна като кехлибар, а пръстите му напомняха разтворени бели перли. Имаха златистия цвят на узрели дюли. Трябва да призная, че повече не видях такива св. мощи. Чувствах, как хората около мен се молеха горещо за упокояването на душата му. Някаква жена каза, че молитвата за стареца се издига към Бога с голяма сила. Уверен съм, че това бе казано от човек с голям молитвен опит.

Цели три нощи народът Божи, възроден с богословието на о. Софроний, служеше панихида. Освен това, приснопаметният старец беше утешение за всички наши братя, които страдат и се измъчват зад граница. Заупокойната служба беше едновременно и празнична, и умилителна. Погребението се извърши по волята и скромното желание на този свят човек. Преди кончината си той говореше само за нищожеството на душата си и с дълбоко смирение наставляваше да се следва учението и думите на св. Силуан. Никакви лични завети той не остави.

На заупокойната служба се бяха събрали хора от най-различни прислойки на обществото, пожелали да получат благословение от стареца и неговата благодат. Ние вярваме, че о. Софроний бе един от най-големите старци на нашето време…

При успението на стареца Софроний си спомних думите на прор. Исайя (31:9; по Септуагинта): „Блажен е този, който има семейство в Сион и сродници в Йерусалим”.

Щастливи сме, че принадлежим към Православната църква – тази добродетелна майка, раждаща такива чеда, които са благословение за цял свят. Радваме се, че имаме свои сродници в горния Йерусалим и нашият род е от Сион. Приснопаметният старец Софроний се съедини на небесата със своите отци, с тържествуващата Църква, а за нас, своите възродени чеда на земята остави своето учение, писания и живот. Тук е уместно да приведем казаното от прор. Давид: „Неговото семе ще бъде силно на земята; родът на праведните ще бъде благословен” (Пс. 111:2). Силата на неговия богословски дар е запечатана в книгите и е написана върху сърцата телесни. Тя е действена и плодотворна – трябва само да се намери род праведен, хора, желаещи да изпълняват думите му.

В една от книгите си старецът Софроний казва, че благодатната молитва за целия свят е подобна на мълния, озаряваща със светлината си цялата вселена. Същото може да се каже и за неговия живот на нашата планета, който бе ярък и сърдечен, осветен от Божията благодат. Цял живот той се молеше в дълбоко покаяние и съзерцание и ние вярваме, че продължава да се моли и сега. Днес дори неговата молитва е още по-силна, защото „молитвата на праведника може много” (Иаков 5:6). Смирено моля стареца за благословение и прошка. По време на заупокойната служба живо си спомних картината от възнесението на прор. Илия и вика на прор. Елисей: „Отче мой, отче мой, колесница на Израиля и негова конница”, благослови нас и света (4 Цар. 2:12).

Слово на Йеротей, митрополит на Навпакт и свети Власиос, на успението на стареца Софроний, исихаста и богослова

Благослови, отче!

Велика и притегателна е силата на божествената мъдрост. Както казва мъдрият Соломон, „аз я обикнах и потърсих от младини, и пожелах да си я взема за невеста и станах любител на хубостта ѝ. Тя въздига благородството си с това, че живее заедно с Бога, и Владетелят над всички я е обикнал: Тя е посветена в тайните на Божия ум и е избирателка на делата Му” (Прем. 8:2-4). Тази вътрешноипостасна мъдрост Божия е Словото и Неговият Син, открила се безтелесно на пророците и откриваща се по плът на апостолите и светците в последните дни.

Приятелите на Бога във вековете са онези, които обичат тази мъдрост. Възлюбили я, те я търсят с душа и сърце, тази „приседналата до Твоя престол премъдрост” (Прем. 9:4). Като хора са слаби и неуверени в съединяването на справедливостта със законите, но облечени в Светия Дух, жадуват само Желания и чакат истинския Последен съд.

Богословието на Православната църква, отъждествявано с учението за нетварната светлина и знание, е мъдрост. Богословието е опитно знание, незнание, превъзхождащо знанието и знание, което е образ на бъдещето в чистото единство на разума, проникващо в тайнството на бъдещето. Така и аз, като преп. Исаак Сирин, ще кажа, че то е плод на безмълвието за Бога. Безмълвието е преддверие на православното опитно богословие.

Според великия светилник на Кесария, Василий, то е „началото на очистването на душата”; според преп. Йоан Лествичник е „наука на размишлението и неизчерпаемия смисъл”. Както казва св. Григорий Синаит, „начало на тишината е учението”, от което произлизат „просвещаващата сила и съзерцанието и накрая екстаз и въздигане на ума към Бога”. Според светия пастир на Солун Григорий Паламà, безмълвието е „забрава за нисшето, тайна на висшето, най-доброто хранилище на смисъла”.

Това безмълвие за Бога горещо са възлюбили поклонниците на божественото – търсещите и жадуващите за небесното. По израза на св. цар и прор. Давид, те жадуват за него като кошути, вървящи усърдно към източника на вода: „Както кошута жадува за водни потоци, тъй и душата ми, Боже, копнее за Тебе! Душата ми жадува за Бога силний, живий: кога ще дойда и се явя пред лицето Божие!” (Пс. 41:2-3).

Това търсещо и жадуващо състояние ражда божествената любов, чиято пълнота не можем да понесем. Тя е скритата в нас искра на божественото желание, пребиваваща естествено в нас. Когато не може да бъде утолено, това желание става по-непоносимо от всички страдания, както казва големият познавач, божественият Василий Велики.

Според третия светилник на богословието, преп. Симеон Нови Богослов, „богословието е нетревожно състояние на ума, спокойствие на свободната и радостна душа, невъзмутимо и безметежно основание, съзерцание на светлината, пленение на ума, чисто слово, отправено към Бога, незаспиващо око, умна молитва, единение и сродяване с Бога и, накрая, обòжение и безболезнен отдих в упражнението на големите страдания”.

Светилникът на Кесария Василий Велики чувствал такова непоносимо желание и видял такава чудесна красота, че попитал: „Кое е по-чудесно от красотата на Бога… кое душевно желание е така силно и непоносимо, така че и аз съм възроден от Бога, с душа, очистена от злото и говорещ според истинното разположение към любовта?”.

Плод на това безмълвие, възпламеняващо божествената благодат с желанието на божествената любов, води обòжващия се към обòжение не с немислимо за хората действие, а към обòжение чрез страданието, към съзерцанието на нетварната светлина на Бога, която е невидима за хората с невиждащ ум и сърце, но е видима за обòжените, за които всичко е възможно. Затова св. Василий отново възкликва: „Неизразима с думи и съвършено неописуема е мълнията на божествената красота. Тя не се предава с думи, не се възприема със слух… Тази красота е невидима за телесните очи и се открива само и единствено на душата и разума, като възсиява върху някой от светците. Невъзможно е обаче да се понесе това желание и то си тръгва…”.

Св. Симеон Нови Богослов, който възлюбва тази мъдрост, казва:

„И сърцето отново е уязвено от любовта,
и не мога аз на Теб да гледам,
но да не гледам, за мен също е невъзможно,
… защото непристъпната Твоя красота,
е прекрасен лик, слава неизказана.
Кой от хората може да Те съзерцава?
Кой може някога да види Бога?
Но в същото време аз Те виждам като слънце,
съзерцавам Теб, като звезда,
Тебе нося в сърцето си непрестанно,
Като драгоценен сияещ елмаз,
гледам на Теб като на светилник,
горящ ярко в дълбините на съсъда.

Оттук и православното опитно богословие, което не е мисловна аналогия, винаги свойствена на рационалистите, чиято мъдрост „не е мъдрост, която слиза отгоре, а земна, душевна, бесовска” (Иаков 3:15). Оттук и потоците на Духа, изтичащи от преобразилото се сърце на обòжените; оттук е и истинското разбиране на Св. Писание; оттук е твърдото ръководство на верните, е дарът на изцелението, и светците, страдащи немислимо божественото, както казва св. Григорий Паламà. Оттук е и висшето желание, което е благодатта на богословието, както казва св. Диадох Фотикийски.

Наистина върхът на чистотата е дело на богословието, според св. Йоан Лествичник, то е знание и за Бога, и за Неговите догмати: учение, което според Солунския пастир и богослов св. Григорий наричаме богословие.

Казано накратко, поклонниците на Божията мъдрост са възлюбили мъдростта за Бога, която посредством божествената любов ги възнася към висотите на съзерцанието. Благодатта и енергията на богословието възрастват в достойните и така със силата на Духа и чрез тайнствата на Църквата се осъществява грижата за човешките души.

В лоното на Църквата са се прославили много поклонници на Духа и истински богослови. Това са хора, които са станали близки и приятели на Бога и са възпитали много Негови приятели. Сред тях е и блаженият наш отец Софроний.

Въпреки че е бил родом от царска Русия, той е водил целомъдрен живот на Света Гора. Прослави се в Христа като гигант на духа. В подвиг и безмълвие, в дълбоко покаяние и ненаситна молитва, на висотата на православното богословие старецът действително живя в Духа пътя Господен, т. е. неизтощимия Негов кеносис, чак до слизането в ада, а след това в смъртното си тяло преживя и Възкресението, и Неговото божествено Възнесение.

В началото той е търсил Бога в безличните учения на източните религии, сетне за този си грях преживява дълбоко покаяние, а с това се удостоява и с рядкото откровение на истинния Бог в лицето на Иисус Христос. Открива му се умното Слънце на правдата в Неговата безмерна любов и той познава чрез това Неговата любов и своето ипостасно същество. Непрекъснато старецът се бе предавал на побеждаващото всичко дълбоко покаяние и дори костите му се бяха предали на безкраен и неутолим порив към Христос. Това покаяние, както и личното съзерцание и познанието на триединния Бог в Лицето на Иисус Христос не са били от хората, а от Пресветия Дух. Защото, както казва св. Григорий Нисийски, „душата, съединила се с Бога, получава велика наслада и колкото по-обилно се прониква от красотата, толкова по-силно разцъфва в желанието”. Оттук и неудържимият стремеж към покаяние, като към постоянно възраждане на падналия човек.

Така, живеейки в чувство и знание за смъртната памет като харизматично състояние, в търсене с неутолима жажда на божествената милост блаженият старец се отправя за Света Гора. Той изоставя своята парижка дисертация, изкуството и богословските занимания, за да се научи в школата на Атон да познава тайните на Духа. Отначало се подвизава в манастира „Св. Пантелеймон”, където се запознава с божествената мъдрост на светия отец Силуан Атонски и като се сродява с нея чрез своя собствен опит, отива в пустинята. Отива не за да бъде изкушаван от дявола, а за да бъде в непрекъснато покаяние и неутолима любов, и да живее в смъртната си плът в пълно безмълвие тайнството на Духа, дарувано му от Бога по Неговото съвършено човеколюбие.

На Света Гора прочутата страшна Карулия приема този жадно и непрестанно търсещ съвършенството воин Христов, който е познал Господнята слава и разликата между нетварно и тварно. Дори самата тази страшна Карулия се разтърсва от тежкия напрегнат труд на този свят човек, от неговите непрестанни молитви, извършвани с болка ден и нощ, от плача и риданието, излизащи от цялото му същество, от неговия покаен дух, достигащ до ненавист към самия себе си и викащ заедно с псалмопевеца: „Сълзите ми бяха хляб за мене денем и нощем, когато всеки ден ми думаха: де е твоят Бог?” (Пс. 41:4) – защото, както гласи аскетичното изречение, написано на едно монашеско надгробие: „По-красноречиви от думите са потоците сълзи”.

Той преживява станалото с исихаста Йоан Саваит, който „… се упокои там, в пещерата на времето, отдели се от всяко човешко общуване, като желаеше да беседва в тишина с Бога и като очистваше по такъв начин с продължителни размисли своя зрителен ум, за да се отрази в него славата на Господа, той следваше всяко учение от слава в слава, като преуспяваше в желанието за най-доброто”.

На Света Гора и в своята пустиня старецът Софроний придобива силен опит, чрез покаяние пред Бога и чрез Бога, което се е разпалвало от съзерцаването на живия Бог и от познаването на Неговото неизразимо човеколюбие и безкрайна милост. Покаянието на този блажен старец, имащо божествена, а не човешка ипостас и образ, ни напомня словото на преп. Йоан Синаит, който казва, че „каещият се е творец на собствените си адски мъчения”. Така и боголюбивият старец пребивава в благодатния огън на ада, станал по благодатта на Твореца собствено мъчение. Той следваше неповторимия път на най-дълбоко покаяние и можеше да каже заедно с псалмопевеца: „Смъртни мъки са ме обхванали и потоци от беззакония са ме заплашили, вериги адови са ме стегнали и мрежите на смъртта са ме оплели” (Пс. 17:5-6) и „защото душата ми се насити на нещастия, и животът ми се приближи до преизподнята. Аз се сравнявах с ония, които слизат в гроб; станах като човек без сила, хвърлен между мъртвите, – като убитите, които лежат в гроба, за които Ти вече си не спомняш, и които са отблъснати от Твоята ръка. Ти ме тури в подземен ров, в мрак, в бездна” (Пс. 87:4-7).

Душата, съкрушена и изваяна от истинското покаяние, като брашно с мая – пише той – „се смесва с водата на нелъжовната скръб по Бога, от която и аз се разпалих с огъня Господен, и става хляб и се втвърдява блаженото смирение – прясно и просто”. Затова и словото на стареца, плод на истинското действие и истинско покаяние, е хляб, който укрепва ядящите го, желаещите да се насладят на хляба, слизащ от небесата, т. е. на Христос.

От издадените съчинения на този прославен велик отец ние можем да видим като в огледало боголюбивата борба на великодушния монах-исихаст, която превъзхожда човешката мяра не само на смъртното му тяло, но и неговото така съвършено човешко същество, пожелало по думите на св. Дионисий Ареопагит, не просто „да се отдели от всяко зло, но да бъде мъжествен и непреклонен”. С него се е повторило казаното от св. ап. Павел за молитвата на Христос – и двамата са имали този опит: апостол Павел в Арабската пустиня, а старецът Софроний – в Карулия: „Той в дните на плътта Си, със силен вик и сълзи отправи молби и молитви към Оногова, Който можеше да Го спаси от смърт, и, като биде чут поради благоговението Си” (Евр. 5:7). В пустинята на страшната Карулия блаженият старец принася силна молитва, с горчиви сълзи и непрестанна скръб, и затова е чут от Бога, и са му дадени големи дарования, сред които и най-големият дар на богословието.

Животът на човека в Христа не е просто нравствен и религиозен живот, а е живо общение и единение с Христос и, чрез Него, с триединния Бог. Общение, осъществено в Христа и с приятелите Христови, които имат общение с Него. Апостолът на народите св. Павел казва: „Вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Гал. 2:20). Такъв живот са живели приятелите Христови, както казва св. Григорий Богослов: „Ние вече умряхме в Адама, защото живеем в Христа, съединени с Него, съразпнати с Него и възкръснали с Него. Защото трябваше да изпитам благото преображение; и така както от ползите дойдоха скърби, така и от скърбите ще дойде най-полезното”. Съединилите се с Христос се раждат с Него, съразпват се с Него, слизат заедно с Него в ада и възкръсват с Него, превръщайки се за верните в причина за спасението и образи на вечния живот.

На живеещите в Христос не е присъщо, според св. Григорий Нисийски, „да живеят нито човешките, нито материалните беди, нито печал, нито гняв, нито страх, нито робство, нито уплаха, нито гордост, нито дързост, нито паметозлобие, нито желание за защита, нито користолюбие или нещо друго, което по някакъв начин осквернява душата”. Както Христос е любов и ревнител, обичащите Бога и обикнатите от Него се движат към Него, като Му принасят достойното за Него. Съгласно думите на божествения Дионисий Ареопагит и св. Максим Изповедник, той се движи неспирно към най-високия от съсъдите, „както жадуващият желае да утоли жаждата си и както обичащият иска да бъде обичан”. Бог е Последният съсъд и Той желае благото преобразяване на човека, за да бъде въздигнат неговият ум в Царството небесно. „Да бъде въздигнат умът, както казва св. Максим Изповедник, от божествената и безпределна светлина, за да няма никакви свои, никакви чужди чувства и да усеща в себе си чрез любовта само енергията на това сияние на светлината”.

Блаженият Софроний е следвал прекия и верен път, труден за непосветените и слабите, по молитвите на неговия духовен отец св. Силуан, от когото той е получил откровение и духовен опит. Той се е съединил с Христос, преживял е Гетсиманската Му молитва за целия свят, съразпнал се с Него, последвал Го е в ада, претърпял е блажено и благословено изтощение и, като е вкусил от адовия пламък в своята смъртна плът, е съзерцал светлината на Преображението и на Възкресението Христово. Съзерцавал я е не като тварна, а като богословска и духовна и е познал божественото възнесение на Христос.

Подобният на ангел св. Дионисий Ареопагит казва: „Ние сме убедени, че битие, проникнато от трансцедентното благоухание на богоначалния Иисус, умозрително се предава на ума ни и той се изпълва с божествената наслада”. Затова, по думите на св. Исаак Сирин, „опияненият от любов към Бога в този свят (който е дом на плача), става нечувствителен към всички свои болки и печал и към всички страсти греховни, благодарение на това опиянение”. От това трезво духовно опиянение е бил обхванат и блаженият старец Софроний на Света Гора, който е станал съзерцател на нетварното откровение на Царството Божие. Старецът живя в постоянно изумление пред Царството небесно и яви своя голям опит в Европа, Париж, Обединеното кралство…

Старецът е съзерцавал Бога в Неговата нетварна светлина и с него се е повторило казаното от св. Симеон Нови Богослов, който е прозрял божественото и небесното: „Имащият в себе си светлината на Пресветия Дух пада на земята и вика в изумление и велик страх, като зрящ и изпитващ нещо отвъд природата, словото и разбираемото. Той става подобен на човек, чиято вътрешност се възпламенява. Като няма сили да понесе пламъка на този огън, той пребивава в изумление и не може да остане сам със себе си, но пролива непрестанно сълзи и се утешава. В него се възпламенява най-силният огън на желанието за Бога. Тогава, умит от пролетите обилно сълзи, той се облича от ярко сияние и, като се възпламенява изцяло, сам става огън и тогава се изпълнява казаното: Богът на боговете мислѝм и познаваем. И тогава Той може да се съедини с възпламенените и да се яви на позналите Го”.

Този блажен мъж е получил благодатта на светия Бог и се е удостоил не само да достигне висшата молитва в Христа, в дълбоко покаяние и самоукоряване, но и да се извиси до нивото на светеца, т. е. до състоянието на съзерцаване на Бога и да види славата на нетварната светлина в обòжената плът на Словото. Той е станал истински богослов на опита, защото, по думите на св. Григорий Богослов, „не на всички е дадено да философстват за Бога, но на изпитаните и утвърдените в съзерцанието на кротостта и преди всичко на очистилите се и с душа, и с тяло”.

Този мъж, който се казва Софроний, живя праведно и благоразумно, праведно и благочестиво, очаквайки Царството Божие и вразуми много хора от различни народности, езици и нации, ставайки по този начин вселенски учител и наставник за мнозина по пътя към прекрасния брачен чертог на Агнеца на Откровението.

Този виден отец, много почитан от светите и боголюбиви мъже, от приснопаметния отец Порфирий Кавсокаливит и много други, ни остави спомен за себе си като за благочестив аскет и предобър отец, старец и велик богослов. Той позна свещената църковна традиция на православното богословие и се отличи с добродетелта на разсъдителността, за която св. Йоан Лествичник е казал, че „присъства чрез божественото сияние”.

Заради своя боголюбив живот и изключително богословие той се превърна в духовен магнит, привличащ множество хора от академичните и научните кръгове, от всякаква духовна възраст и положение в Църквата. Той стана всеобщ учител, слово и дело, обгрижване и любов, разнообразие на поучението и непрестанна молитва.

Съчиненията му са преведени на много езици и особено неговата книга Да видиш Бога както Си е. Те са предизвикали големи промени и са обърнали мнозина към Православната църква. Те са доказателство, че той е придобил редкия дар на дълбокото знание за духовните тайни на живота в Христа.

Този приснопаметен мъж, с дълбок ум и разнообразни дарове на словото и на мисълта, в наши дни стана учител на умната, исихастка и обòжваща практика и живот, опит, придобит с посещението и откровението на божествената благодат. Той разкри себе си като истински учител, от опит познал великите учения на истинското опитно богословие на Православната църква: за кеносиса на Христос, за пътищата на изпълнението на Неговите заповеди, за тайните пътища на спасението, за духовната скръб, за божествената светлина (която той е различавал от всяка друга светлина, произлизаща от дявола), за ипостасите на Бога.

Цели петнадесет години се наслаждавах, наслаждавам се и днес на личността на този просветлен и блажен отец, като пия от източника на неговото богословско учение. Внимавах за неговото апостолско слово, бях свидетел на евангелския му живот, чувствах боголюбивото му отношение – доколкото можех да го вместя в себе си. Прославях Бога за тази велика милост към мене недостойния. Защото „ние видяхме тайната, пазена в съкровищницата на сърцето му – чистата отческа любов към нас”. Ние го възлюбихме горещо и бяхме горещо възлюбени от него и, по-точно, „ние Го любим, защото Той по-напред ни възлюби” (1 Иоан. 4:19). Затова и аз повтарям думите на моя съименник Еврипидския епископ Йеротей, който пише на св. Никодим Светогорец: „Подвластен съм на моята към тебе сладостна привързаност, увеличава се към тебе моята любов”.

По неговите молитви, Боже, помилуй и спаси нас. Амин.

Приложение

Хронологичен екскурс

Когато през 1976 г. за първи път посетих манастира „Св. Йоан Предтеча” в Есекс, Англия, силно се впечатлих от личността на игумена и духовен отец на манастирските братя архим. Софроний (Сахаров). В него открих велик отец на Църквата в наше време.

Впоследствие и в устни беседи, и в писмени съчинения постоянно се обръщах към него. Той бе пример за човек, който след заниманията си с източен мистицизъм и след много жизнени изпитания беше достигнал до лично познаване на Бога.

1. Старец на манастира

През 1976 г., след завръщането си от Англия, написах статията „Православното битие”, която беше публикувана в списанието Енорийски свещеник, а след това в книгата Време да се сътвори.

Тази статия, посветена на атмосферата в манастира, е разделена на пет глави: 1. „Православното монашество”; 2. „Старецът на манастира”; 3. „Манастирските братя”; 4. „Всекидневният живот в манастира” и 5. „Животът на манастира в неделя”.

Втората глава е изцяло посветена на стареца Софроний и тук искам накратко да я изложа.

Според православното учение старецът е такъв човек, който е изстрадал и познал божественото и понеже е придобил голям опит в духовния живот, може да изцерява монасите и всички идващи при него хора. След това в статията са приведени кратки биографични сведения за стареца Софроний от деня на неговото раждане до пристигането му в Париж, както и за аскетичния му живот на Света Гора. Поместено е и въведението на Розмари Едмъндс, която беше превела от руски на английски книгата на стареца Софроний Неговият живот е моя. Розмари Едмъндс е англичанка, която знае прекрасно френски и руски и по времето на Втората световна война е била официална преводачка на президента на Франция Шарл дьо Гол. Тя е жената, която е превела на английски съчиненията на Достоевски. Поразена от личността на стареца Софроний, тя приема православието и превежда на английски език много от неговите съчинения. В това въведение Розмари Едмъндс описва духовните търсения на стареца и неговата личност. Особено важно е това, което тя пише в края на своето съчинение:

„Времето за отслужване на светата Литургия задава тона на целия ден, изпълва го със смисъл и съдържание. Старецът служи светата Литургия не механично, но я живее, с вяра и любов той се потапя в океана на човешките страдания. Целият е изпълнен със съзнанието за божественото присъствие. Създава се впечатление, че този човек живее в други реалии, в безмълвие, съзерцавайки светлината. В своите съждения той е чист, милосърден и непреклонен, и открива на всекиго нови вътрешни хоризонти. Погледът му е много изразителен – аскетичен, проницателен и мек. За него творчеството означава надежда. Ако истинското богатство за човека е това, което той отдава на другите, то авторът на тази книга наистина е благословен”.

Към това кратко описание ще добавя още две характерни черти на личността на стареца Софроний – така, както аз ги видях. Първо, старецът Софроний бе автентичен носител на православната традиция, защото след големия подвиг той беше придобил огромен духовен опит, светоотечески ум, догматично съзнание. Той донесе до нас духа на отците. Второ, старецът имаше голяма любов, без която не може да бъде проявено Преданието. Известно е, че наследяването на Преданието е невъзможно без жив носител и доверие към него. За продължаването на традицията са необходими хора, които я познават, както и такива, които жадуват да я усвоят.

2. „Живото богословие”

През юли 1992 г. написах статията си „Живото богословие”, в която анализирах книгата на стареца Софроний Да видиш Бога както Той е, когато тя беше издадена на гръцки език. Старецът прояви особена милост, като ми предложи да прочета книгата в ръкопис, когато отец Захариас я превеждаше от руски на гръцки език. Помня, как това лято при четенето на текста в мен възникна чувството, че чета съчинение на св. Симеон Нови Богослов. Дълбоко се сродих с духа на книгата не само поради това, че я бях чел и по-рано, но и понеже беседвах много върху нея със стареца Софроний и ми се искаше и гръцките християни да бъдат информирани за това неоценимо съкровище.

В тази статия, написана още докато старецът беше жив, откроих пет главни теми. Първо, тази книга е автобиография на стареца и своеобразна изповед пред членовете на Църквата за всичко, с което Бог го беше надарил. Тази духовна автобиография описва пламъка на Светия Дух в сърцето на стареца, за който той разказва с голямо смирение и самоукоряване. Светите отци често са използвали своя духовен опит, за да потвърдят учението на Църквата заради ползата на християните. Второ, в книгата се описва редкият харизматичен опит на стареца, започвайки с дара на помненето на смъртта и завършвайки със съзерцаването на нетварната светлина. Старецът пише за помненето на смъртта, за свещения плач и неговата разлика с душевния плач, за божествената светлина и нейното различаване от демоничната светлина, за учението на Църквата, за посещението и откровенията на божествената благодат. Трето, в книгата е представено уникалното учение за ипостасите на триединния Бог в опита от съзерцаването на нетварната светлина. Четвърто, коментират се най-различни духовни въпроси: дарът на паметта за смъртта, страхът Божи, духовният плач, непоколебимото търсене, благословението за познаването на пътя, животът на нашия дух, духът на свободата, божественото вдъхновение, изтощението и богооставеността, любовта до ненавист към себе си, нетварната светлина, ипостасното начало в божественото битие и в битието човешко, литургичната молитва, литургичният език, Гетсиманската молитва, молитвата, в която Бог се открива като Истина. Старецът анализира тези теми с жив богословски и аскетичен език. Пето, езикът на о. Софроний притежаваше едно особено качество: той не позволява на читателя да премине набързо през книгата, но укрепва молитвата. В края на статията написах: „Докато четях тази книга, неволно стигнах до извода, че Петдесетница е висша степен на Откровението. Тя продължава през всички времена. Винаги има свидетели на Откровението. Вярвам, че тази книга, която е плод на църковен опит, ще бъде приета от Църквата, защото е израз на живота на Църквата; че ще насити гладните и ще утоли жаждата на търсещите правдата Божия”.

3. Личната съпричастност на приснопаметния старец Софроний към тайнството на Кръста

Тази тема се разглежда в глава от по-голямото съчинение Тайнството на Кръста в учението на апостол Павел във връзка с опита на стареца Софроний. Първо беше издадена през 2011 г. в сборника Павел, първи след Единствения, от Издателския отдел на Центъра за образование и връзки с обществеността на Гръцката православна църква, а по-късно беше включена и в моята книга Православното монашество като пророчески, апостолски и мъченически живот. В това съчинение се излага учението на св. Исаак Сириец и на св. Григорий Паламà за тайнството на Кръста. Известно е, че тайнството на Кръста е нетварната благодат и енергия на Бога, която е създала света и го управлява, а също така спасява хората и ги примирява с Бога със силата на Христовия Кръст и Неговото Възкресение. Какъв смисъл вижда св. ап. Павел в тайнството на Кръста, как тайнството на Кръста е съпричастност към божествената енергия, която очиства, просвещава и обòжва човека – това е още един аспект от тази тема. После се разглежда „личното приобщаване към тайнството на Кръста на приснопаметния старец Софроний”, т. е. неговият личен опит от Кръста и Възкресението. Отделя се специално внимание на покаянието, което е път за придобиване на Царството Божие и за божественото откровение, даващо да бъде вкусен вечният живот. Привеждат се няколко откъса от книгата на стареца Софроний Да видиш Бога, както Той е, показващи как в земния си живот старецът е преживял същото, което и св. ап. Павел: покаянието и съзерцаването на Царството Божие. Именно затова в своите съчинения той удивително анализира свидетелството на св. ап. Павел, защото също като апостола някога е търсил Бога извън Христос и след това в пустинята е преживял дълбоко покаяние и Царството Божие.

4. За молитвата – нова книга на архимандрит Софроний

Януари 1994 г. на гръцки език излезе книгата на стареца За молитвата. Тъй като е свързана с духовното възраждане на човека и с неговото единение с Бога, молитвата е отличителна черта на истинския християнин. Тя съпътства много духовни състояния: плач, самоукорение, благодатно отчаяние, познаване на Бога.

Коментирайки тази книга, написах, че тя е особено благословение на Бога: в нея е представен духовният опит на автора, а не е подбор цитати от светите отци. Във време, когато мнозина не се молят, а други, при цялото си желание, не знаят какво е истинска молитва, книгата на стареца Софроний подобно на духовна бомба „разтърсва всичко глупаво, наслоило се чрез нас в християнския живот и всички заблуждения в християството, като едновременно с това носи голяма милост и открива пред духа ни нови хоризонти. Тя ни показва какво е християнството и ни открива един нов свят”.

Книгата на стареца За молитвата е разделена на три части.

В първата част се говори за молитвата и в нейните глави се развиват темите: „Молитвата – безкрайно творчество”, „Молитвата преодолява трагизма”, „За болезнената молитва, в която човек се ражда за вечността”. Молитвата води към познаването на Бога и ражда в човека жажда за вечен живот. Старецът Софроний подчертава, че молитвата е болезнена, защото, от една страна, човек бавно се възражда, а от друга – неговият земен живот е много кратък.

Във втората част се говори за Иисусовата молитва, за догматическото значение на името Христово, както го е живял старецът, а също и за практикуването на молитвата.

В третата част на книгата е описана същността на духовния живот и в какво се състои служението на духовника.

Като коментирах тази книга на опита, се спрях на значението на молитвата за починалите и болните в учението на стареца Софроний. Завърших с думите: „Четящите тази книга се изпълват с вдъхновение, особено ако четящият е познавал лично стареца: тогава неговият ум ден и нощ е потопен в атмосферата на мира на стареца и се опитва да го осмисли. Всяка мисъл се пленява в послушание към Христос. Усеща се голямата любов към Христос, Който стана човек и принесе Себе си в жертва за нас, за да можем ние да живеем Неговия живот. Четенето на книгата поражда и голяма любов към стареца Софроний, и благоговение пред неговото слизане в бездната на мрака и ада – огън, който го изгаря много години, и съзерцаването на рая…

През целия си живот о. Софроний усилено се е молил. Това действително е била пламенна молитва за целия свят. Вярвам, че и сега се моли за нас, дори много повече от преди. Ние се уповаваме на това застъпничество на светците за нас. Те са наша надежда и утешение”.

5. „От стражи утренней до ночи”

През февруари 2003 г., по покана на Негово Високопреосвещенство митрополита на Едеса Йоил, произнесох проповед в храма „Покров Богородичен” в Едеса на тема: „От стражи утренней до ночи”. Тази проповед бе публикувана в книгата Безмълвие и богословие, която е в три части: „Тълкувание на стиха от Псалтира”, „Старецът Софроний” и „Сутрешната молитва на стареца Софроний”.

След тълкуванието по учението на светите отци на стиха „От стражи утренней до ночи” от Псалтира, представям образа на стареца Софроний, голямото му влечение към Бога и неговото постоянно вдъхновение. По тълкуванието на ученика на стареца, архимандрит Захариас, основа на неговото учение е убеждението, че човек трябва да се издигне от нивото на душевното до онтологически духовното. Това издигане се извършва по два начина: аскетичен и харизматичен. Старецът Софроний постоянно говореше за вдъхновението: „Ние не можем да живеем християнски без вдъхновение. Ако художникът е истински художник, той живее ден и нощ своето изкуство. Колко повече тогава ние, християните, трябва да бъдем още по-усърдни. Ние трябва да надминем художника в неговия подвиг и да живеем съгласно духа на Евангелието”.

Следват разсъждения на стареца Софроний върху сутрешната молитва, които той е написал в пустинята на Света Гора, в страшната Каруля. Там се говори за освещаването на идващия ден. Тълкуванието изразява жаждата към вътрешно възраждане и стремежа към срещата с Христос.

В съдържанието на молитвата е отразена личната връзка на молещия се с Бога, най-дълбокото самоукоряване, молитвата за Божието благословение за идващия ден, за изцеляването на нашата воля и за есхатологичните реалии на нашето битие. Начинът, по който се моли християнинът, показва степента на неговия духовен живот и неговото преобразяване от благодатта.

6. „Богословието на стареца Софроний”

Септември 2000 г. четох книгата на архим. Захариас Въведение в богословието на стареца Софроний, която е развитие на неговата докторска дисертация, защитена в Богословския факултет на Солунския университет. Тази книга има огромно значение, защото по най-достоверен начин излага богословието на стареца Софроний. Първо, о. Захариас лично познаваше стареца и нещо повече, ежедневно общуваше с него и затова е най-верен свидетел за богословието му. Освен това сам той притежава вдъхновението, което му позволява да тълкува богословието на отец Софроний.

Второ, тази книга е евангелие за всеки православен християнин, особено монасите, защото показва какво е духовен живот и кой е истински монах. Това е особено важно днес, защото живеем във време на големи смутове. Богословието на стареца Софроний се разкрива с цялата възможна достоверност.

Трето, тази книга е химн на живото богословско слово на о. Софроний, а също и кратко изложение, квинтесенция на неговото богословие. Старецът много активно е преживявал опита на пророците, апостолите и светите отци.

В това съчинение за богословието на стареца Софроний се разглеждат следните въпроси: смисълът на ипостасното начало, кеносисът на Словото и спасението на човека; разделение и изцерение; тайната на пътя на спасението; монашеският път; пътят на исихазма; от психологично към онтологично ниво; молитвата като път на творчеството и епилога „Дръж ума си в ада и не се отчайвай”. Книгата на о. Захариас е добро въведение за изучаването на всички трудове на стареца Софроний.

7. „Колесница на Израиля и негова конница”

Старецът Софроний се упокои в Господа на 11 юли 1993 г. Когато ми съобщиха за неговата кончина почувствах остра необходимост да присъствам на опелото му. Веднага след погребението на стареца написах статията: „Колесницата на Израиля и неговата конница”, която бе публикувана във вестник Църковна истина, а по-късно включена в книгата Божият промисъл в съвременния свят.

Името е заимствано от библейския разказ – това е викът на св. пророк Елисей, който вижда възнасянето на небето на св. пророк Илия: „А Елисей гледаше и извика: отче мой, отче мой, колесница на Израиля и негова конница!” (4 Цар. 2:12). Използвах този цитат, защото старецът Софроний действително беше колесница и конница на новия Израил-по-благодат в нашето време. Успението на стареца бе като успението на патриарсите и светите отци, поради което и го нарекох нов патриарх на божествената благодат на новия народ Божи. Опелото на стареца и атмосферата там описах така: „Ние гледахме светите мощи, които се покояха в обикновен гроб. Всички имаха усещането, че старецът беше окъпан в сияние. Струваше ни се, че от неговото тяло струи светлина; ръцете му, които целувахме, бяха подобни на кехлибар, а пръстите му блестяха като перли, със златист цвят, подобно на зряла дюля”. Следват няколко страници за духовния опит на стареца Софроний, а именно за преживяването на ада и рая. „Пазя много спомени за стареца. От неговите уста слушах отечески слова, чрез които вкусих вечния живот. Той ме посвети в дълбините на православното богословие, от неговата любов, която често изгаряше, но и приобщаваше към вътрешните тайни на духовния живот, усещах умиление. Как мога да забравя изпълнените с живот богословски беседи? Как да забравя благите му богословски поучения, все едно от устата му течеше мед? Как да забравя неговото трогателно богослужение и особено нашето съслужение? Как да забравя смирението му, което предразполагаше към духовен разговор, а след това широко откриваше сърцето за неговите думи. Старецът Софроний притежаваше дълбоко смирение, безгранична любов, изключително благородство и най-висше богословие. Никога не бях слушал толкова дълбок анализ за ценността и важността на словото Божие”.

За да могат читателите по-добре да разберат значението на неговата личност, споделям някои от своите изводи, в които съм убеден:

Първо: старецът Софроний съчета хармонично богословието с духовническото служение; беше велик богослов, чието богословие израсна от съзерцаването на Бога, като същевременно беше духовен отец, който възраждаше хората; бидейки богослов и боговидец, той притежаваше дара да възражда своите духовни чеда.

Второ: старецът Софроний се занимаваше с проблемите, вълнуващи съвременния човек; когато, например, ставаше дума за възпитанието на децата, неговият ум беше прилепен към Бога и свободен от всяка суетна мисъл; той наставляваше хората, като изхождаше от друг поглед към нещата; слизайки до нивото на човека, преживяваше един своеобразен кеносис, – изтощение-въплъщение – а след това извеждаше човека на неподозирани висоти; по подобен начин ние тълкуваме и целта на въчовечаването на Словото – обòжение на човека чрез кеносиса на Бога.

Трето: старецът Софроний беше богослов на съборността, защото богословието му не беше индивидуално, а се вдъхновяваше от диханието на Светия Дух; беше цялостно и дълбоко църковно; когато, например, говореше за умната молитва, той говореше едновременно и за литургичния живот; при това умната молитва не изпразваше от съдържание божествената Литургия, както и божествената Литургия не изпразваше от съдържание умната молитва, но двете се допълваха; старецът Софроний достигна до обòжението – това личи от съчиненията му, които са истински светоотечески писания, възраждащи човека; това се потвърждава и от факта, че старецът не се увличаше от националистични или други лъжеучения; молитвата му имаше велика сила и твореше чудеса.

В края на това съчинение приведох думите на прор. Исайя: „Блажен е този, който има семейство в Сион и сродници в Йерусалим” (31:9). Колко хубаво е, че сме чеда на Православната църква и имаме сродници в горния Йерусалим и семейство в Сион. Думите на стареца Софроний, силата на неговия богословски дар, ще пребъдат като могъщо семе в земята, както са думите на св. пророк и цар Давид: „Неговото семе ще бъде силно на земята; родът на праведните ще бъде благословен” (Пс. 111:2).

8. Старецът Софроний

Няколко месеца след славното успение на стареца, на 10 март 1994 г., богословът и журналист Манолис Мелинос ме покани в радиостанцията на Гръцката църква – да взема участие в беседа за личността на великия старец.

По време на беседата ми задаваха много въпроси, а именно: как съм се запознал със стареца; какво зная за неговото увлечение по будизма до момента, в който Бог му се е открил; как се е преместил от Русия на Света Гора; как е живял в Париж; как се е подвизавал на Света Гора; какво е нетварната светлина какви са били отношенията на стареца със св. Силуан, какво конкретно представлява да живееш ада и рая и как го е живял старецът Софроний; какво съм преживявал, когато съм бил заедно със стареца. Отговаряйки на тези безбройни въпроси, разказвах случаи от биографията на отеца, но най-вече се обръщах към духовния опит, който той притежаваше и на който учеше.

В края на беседата ме помолиха да кажа и няколко думи, които лично съм чул от него. Говорих за ипостасите, за учението за виждащия Бога човек, за това, как той може да предаде своя опит, когато богословието се превръща в разказ; за това, че ние не трябва да анализираме себе си; за значението на божествената Евхаристия; за любовта към монашеския живот; за пазенето на Христовите заповеди.

9. Личността като истина

Това е заглавие на доклад за конференция, посветена на стареца Софроний, която се проведе в Атина, октомври 2007 г.

Учението за личността е важен аспект в богословието и аскетичния живот на стареца Софроний. Той говори много за личността: тя е в сърцевината на неговите търсения и опит. В ранната си младост той търсил свръхличния абсолют в източния мистицизъм, но в определен момент Бог му се открил като Лице-Личност в значението на Аз съм Съществуващият. Така старецът е достигнал до богословието на лицето като единствена истина от личния опит на бооткровението. Трябва да отбележим, че независимо от факта, че о. Софроний употребява и понятието лице, той във всичко го свързва с понятието ипостас и предпочита да говори за Бога като за ипостаси.

Като говори за лице-ипостас, старецът обръща внимание на три момента. Първо, Бог-Лице се открива Сам на човека; второ божественото откровение е свързано с възраждането на човека, и трето, Лицето изразява Себе си в любовта.

В учението на стареца за Лицето-Ипостас намираме и някои интересни факти от неговия личен опит. Той често използва понятия като: ипостасно начало, свръхличен абсолют, метафизично самоубийство, с вопъл силен, утрото на възкресението.

Старецът Софроний говори и пише за Лицето-Ипостас в Бога и в човека – като образ Божи, като за Истина. За него истината не е какво, някаква вещ, някакъв смисъл, нещо безлично. Истината е Кой, т. е. Лице-Ипостас и това знание е плод от откровението. Така, Лице-Личност, като Истина, не е обяснима нито от философията, нито от психологията, а само чрез откровението и съзерцанието на Бога. Учението за Лицето-Ипостас като Истина има важно значение, защото е развито от аскет, съзерцавал Бога опитно в безмълвие-трезвение.

Всичко изложено дотук, с изключение на последните редове, е кратко изложение на работите, които публикувах до настоящия момент в различни издания, започвайки от 1976 г. С тях бих искал да приобщя читателите към богословието на стареца Софроний. Макар и през цялото време да смятах, че моят дълг пред него все още не е изпълнен. Затова си обещах, че ще напиша нещо цялостно и завършено за личността и учението му, както и казах в една от своите статии: „Естествено, всичко казано по тази тема, не я изчерпва и затова е възможно по-късно да издам по-задълбочено изследване на всичко, което съм научил от о. Софроний, внимавайки върху неговите пророчески и богословски слова”. Тази книга е изпълнение на това обещание.

Край

Превод: Венцислав Каравълчев

* Ιερόθεος (Βλάχος), μητρ. Οίδα άνθρωπον εν Χριστω. Βίος καί πολιτεία του Γέροντος Σωφρονίου του ησυχαστου καί Θεολόγου, Ιερά Μονή Γενεθλίου της Θεοτόκου (Πελαγίας) 2007, σ. 461-495. Досегашните части от книгата виж – тук (бел. прев.).