Някои мисли за възраждането на института на дяконисите

1. Общоправославно съгласие. Липса на инициативи

На общоправославния богословски семинар на Родос през 1988 г., който, редом с останалите теми, постави въпроса за служението на дяконисите,[1] възраждането на този институт бе определено като възможност, приета и насърчена от всички представители на православните църкви, без някой да изкаже възражения. Приносното проучване[2] на уважавания проф. Евангелос Теодору, включващо свидетелства на много извори, сочи, че в 4 в. и след това дяконисите от апостолските времена, също както и дяконите, биват хиротонисвани. Жена, отговаряща на условията за възраст и благочестив живот, е била издигана в степен на дякониса по същия типик, като дяконът в олтара. В литургичните и канонични извори присъединяването ѝ към чина на църковните дякони е хиротония или ръкополагане. Дяконисите имат помощна роля при извършването на тайнството Кръщение и миропомазване тялото на жени, носят божественото Причастие в домове на болни жени и в края на живота им ги повиват в саван, според тогавашните обичаи. С епископска заповед те изпълняват още и огласителни, учителни и благотворителни функции, насочени отново към жените в Църквата. При извършване на Евхаристията дяконисите стоят вътре в олтара, близо до дякона.

Въпреки това, от 1988 г., когато от всички православни бе приета възможността в църковния живот да се ползват в по-голяма степен женските харизми, до днес не бяха предложени никакви конкретни църковни инициативи – обстоятелство, каращо ни да зададем следния разумен въпрос: наистина ли съществува реална нужда този институт да бъде възроден във формата, в която е съществувал някога? Защото всичко потребно на Църквата за нейния живот или се създава, или се възражда, ако е било занемарено, или се съобразява с изискванията на епохата.[3]

2. Чинът на дяконисите и тяхната роля

В 4 в., когато редовните гонения срещу християните спират и Църквата получава свобода да проповядва евангелието на езичниците, измежду жените вдовици, девици и дякони, известни още в апостолски времена, особено се отличава чинът на дяконисите. Ролята им е свързана с огласяването на жени, влизането им в Църквата чрез тайнството Кръщение, участие в богослужебния живот и духовното обгрижване. Тези служения са извършвани в обществото, а самите те по начин на живот и вероятно по външен вид не са се отличавали от монахините. Ето защо, често дякониса е могло да бъде определена като монахиня или обратно.

В ново време рядко се говори за дякониси. Изключение са само ръкоположените в началото на 20 в. на о-в Егина от св. Нектарий и от една възрастна монахиня – в края на същия век в митрополията на Димитриада.[4]

3. Защо запада институтът на дяконисите?

Тези наблюдения пораждат въпроса, дали институтът на дяконисите е западнал, защото не бил повече необходим за Църквата или защото ролята на дяконисите е била възприета от друг институт? Един първи възможен отговор на въпроса за постепенното отслабване на института на дяконисите би могъл да е възприемането на кръщението на малките деца, което автоматично отменя необходимостта да се постригват дякониси за тайнството Кръщение на възрастни жени, поради разбираеми причини. В този дух е тълкуванието на Матей Властар: „Дяконисите обслужват кръщаваните жени, за да не ги виждат разсъблечени мъжки очи, когато се кръщават на възраст”.[5]

Разбира се, в същата епоха, от 5 в. и нататък, продължава да има необходимост от пренасянето на св. Причастие за болни жени в недостъпните за мъже гинекони. Историческите извори от първото хилядолетие съдържат спорадични свидетелтва за дякониси в различните поместни църкви и в различни периоди.[6] И все пак, изглежда с течение на времето служенията на всички женски чинове – вдовици, девици и ръкоположени дякониси – в голямата си част е погълнато от делото на монахините.

4. Съвременната роля на миряните в живота на Църквата и положението на жените

В нашата епоха учителното, огласително и благотворителното дело на дяконисите от миналото често се извършва от жени, които, като членове от миряните в енориите и светите митрополии, подпомагат работата на клириците.

В протоколите от Родос тази роля е определена като безспорна, похвална, винаги разрастваща се според нуждите на обществената среда, в която действа всяка поместна църква. Изброен е подробен списък с древни и съвременни служения, в които жените имат безспорен принос и които могат и да се разширят. Ясно е обаче, че това не може да се приложи автоматично от всички православни църкви – закостенелите възгледи и предразсъдъци за ролята на жените в обществото не могат да бъдат преодолени лесно. Освен ако външните условия не ускорят по необходимост промените в изменчивите културни елементи от миналото, които нерядко в църковния живот са облечени с авторитета на непроменимо предание.[7]

По време на разговорите на Родос от края на 1988 г., например, остро бе поставен въпросът на жените в Румъния и за допускането им до висше богословско образование, което тогава бе под контрола на Църквата и бе достъпно само за мъже, и то за бъдещи клирици. След падането на тоталитарния режим през 1989 г. и включването при общо изразената църковна воля на богословските училища към системата на общественото образование, в богословските школи автоматично започнаха да приемат и студентки. Възможността за това бе дадена с действащия закон за висше образование в Румъния, а „не по волята на мъжете”.[8] На същата конференция, при коментирането на темата за дяконисите, основният поставен въпрос бе принципно за мястото на жената в живота на Църквата, включително и хиротонията в свещенство, с цел да се дадат отговори на въпроси, поставени от събеседници на православните в междухристиянските диалози.

През 70-те и 80-те години в икуменическото движение господстваше въпросът за хиротонията на жени[9] и нарастването на разнообразните им роли в църковния живот, като православните също трябваше да отговорят на тези въпроси. Нерядко това увеличаване на ролята на жените означаваше справедливо преразпределяне на властта за вземане на решения в енорийския живот между мъже и жени. Разбираемо е, че в този случай отговорът на православните сочи към кенотичното служение на мъжете и жените по стъпките на Христос, на разнообразието на харизмите, равнопоставеността в сотириологията. Безусловно се утвърждава властта на любовта, а не любов към властта. И все пак, въпросът за съответствието между правилната вяра и правилната практика (ортодоксия и ортопраксия) постоянно е поставян и разглеждан – дори в най-малките подробности.

Например, в храма може да се видят аналои отляво и отдясно, на които най-често пеят само мъже, а непосредствено около тях има стенописи и икони с изображения на мъже и жени светци. Към изследващите проблема такава практика изпраща следното послание: това, че има изобразени жени и мъже светци, се дължи на изцелителната сила на Светия Дух, която се излива еднакво и върху жени, и върху мъже. Традицията псалтите да са само мъже се дължи на остарели социални представи за ролята на жените в общността, които с времето са придобили авторитет на неизменно предание.

Несъмнено има смесени хорове и женски хорове на монахини или мирянки. Жена с хубав глас по необходимост ще запее на аналоя на св. Литургия, когато в храма няма псалт мъж, макар и с фалшив глас. В повечето случаи обаче според местните предания жените се изключват от псалтските хорове, а ако са приети, това е плахо и с уговорки.

Докладите по темата за хиротониите дадоха повод за едно по-късно задълбочено богословско проучване. Според блаженопочиналия проф. Мацукас, „богословието е длъжно да води диалог с проблемите, които поражда всяко време и да предлага своите изводи в полза на Църквата, за да бъдат използвани, когато е необходимо. Църквата знае кога. Може и никога”.[10] Споменатите случаи на изолиране на жените и останалото от старозаветния Левит в молитвите за родилки и възприемането на физиологичните функции на жената като нечисти накараха присъстващите в конференцията да излязат с общото единодушно изявление, че:

„Поради човешката слабост и греховност християнските общности не винаги и не навсякъде са могли да се противопоставят успешно на възгледи, обичаи и обреди, плод на историческо развитие и социални условия. Човешката греховност е довела и до действия, които ни най-малко не отразяват истинския глас на Христовата Църква”.[11]

5. Изваждане от забвението на института на дяконисите

Освен разнообразните съвременни роли на жените в живота на енориите и като цяло на Църквата, особено важна е ролята на съпругите на свещениците и на дяконите в благотворителното и огласително дело в енорията, както и на членовете на женските манастири най-вече за духовното обгрижване и развитие на жените.

Особено голямо внимание бе отделено на института на дяконисите, при горещата препоръка той да бъде възроден. Видимо възраждане означава изваждане от забрава. Въпросът тук е как да бъде възстановен – изцяло или частично? Защото, ако изброим дейностите на дяконисите от 4 в., ще установим, че повечето от тях и днес съществуват според нуждите – огласителното дело, поучението, благотворителността и широкото участие в проявите на местната църква със средствата, които предоставя нашето време и др. Практиката на Църквата и днес показа, че възлагането на определени дейности на жените мирянки става чрез устно благословение или писмено назначение от местния епископ. Не се извършва хиротония. Това обяснява и начина, по който Църквата в ново време тълкува хиротонията на дяконисите – т. е. свързва я повече с присъствието им в миналото в св. олтар, по време на извършването на св. Литургия, със служението при извършване на тайнството на Кръщението и с принасянето на св. Дарове.

Наблюдение, което води до извода, че възраждането на дяконисите би означавало нужда от хиротония, за да могат да изпълняват втората част от старите си задължения, от които обаче в наше време вече не съществува необходимост – поради кръщението на младенци[12] и включването на жените в сферата на обществения живот. Единствената необходимост остава, може би, предаването на божественото Причастие при големите евхаристийни събрания, когато то се раздава само от един йерей, който често пъти е лишен от помощта на все по-рядко намиращите се дякони.[13]

Така разговорът преминава към идеята за същностно възраждане на института на дяконисите чрез хиротония и ясно определени роли, нужни за Църквата и приемани от църковната пълнота в енориите, функциониращи в западните общества. Тук обаче е видима необходимостта от преразглеждане на служенията на съвременните дякони-мъже, които се поставят чрез хиротония. Днес наблюдаваме общ упадък на дяконския институт. Женското дяконство е изчезнало, а мъжкото – занижено.[14] То масово се възприема като трамплин за следващата степен на презвитертвото и, при възможност, до епископство, без институционално участие[15] и изискване за пастирско служение в енорията. Дяконът не е служител в св. олтар. По определение обаче трябва да служи в олтара на нуждите на общността,[16] където негови съслужители са и миряните мъже и жени, нямащи хиротония. В този смисъл, ако бъде преразгледана основната роля на дяконите в живота на съвременната енория с нейните разнообразни потребности и предизвикателства, може би ще бъде дадена възможност и за сериозно изследване и за истинско възраждане на института на дяконисите с хиротония, така че той да получи по-голям институционален авторитет и защита в служението им.

6. Проблеми пред възраждането на института на дяконисите[17]

Колкото и да изглежда навременна подобна инициатива, – заради историческата точност и нуждите, поставяни от съвременните условия, – нейното осъществяване на практика изглежда много трудно, ако не се предшества от подготовка, осведомяване, уточняване и изпробване на действието на възобновения институт. Причините се крият в ключовата дума приемане (reception), означаваща този чин да бъде признат от клира и народа, за да бъде служението на дяконосите в и извън храма отговорно. Приемането им предполага познаване на тяхната роля, а знанието предполага ясно определяне на функциите им, на условията, на които трябва да отговарят кандидатките като възраст, образование, облекло, семейно положение и т. н. Още по-важно е да има съгласие за тяхното присъствие в олтара по време на извършването на светите тайнства и особено на божествената Евхаристия, при отчитане на физиологичните функции на жената.

Богословските изследвания показват съзвучието на тази инициатива с каноните и Преданието на Църквата от времето на апостолите. Същата обаче учи и че трябва да се съблюдава златното правило на разсъдителността при въпроси, които пораждат смут и многозначно тълкувание.[18]

Нашият свят е наистина като едно голямо село, което е побрало целия свят, а най-разнообразни средства за комуникация изпращат с огромна скорост сигнали до неопределени получатели. Това в повечето случаи предизвиква невъзможност изпращаните сигнали да бъдат разчетени с разбиране, сериозност и зрялост. За мнозина такива получатели на информация в глобалната мрежа образът на православната дякониса, ръкоположена с някакви отличителни знаци, е твърде възможно да се стори пасторски и отстъпление на православните, които, въпреки многобройните протести, най-накрая са се съгласили да ръкополагат в свещенството жени. Ние – православните – може и да имаме предвид хиротония на дякониси, но нашите събеседници в междухристиянския диалог ще разберат пасторки, още повече, че много от задълженията съвпадат.

Възможен отговор в този случай би бил, че всеки върши делото си и се грижи за нуждите на своя дом, без да се притеснява от грешни тълкувания от страна на външни хора. Ако под този дом обаче се разбира православието и така ценното единство на православните църкви, трябва да си зададем въпроса дали подобно начинание ще бъде прието от всички, ако не е предшествано от последователни стъпки, внимателно информиране и общо изразено желание за възраждане на служението на дяконисите в новите условия. Различията, които се наблюдават в определени среди в православните църкви по отношение творческия диалог на православието с предизвикателствата на епохата ни и преди всичко за това, как да прилагаме днес нашето Предание, са видими и много често опасни. Този страх не е от студентките в богословските факултети, които преди четвърт век липсваха, а сега плахо едва-едва започват да преподават в училища, но и от жените дякониси с хиротония, които според консервативно мислещите, може по-късно да поискат и свещенство, знае ли човек… Този страх изглежда разбираем, тъй като съвременният дякон, както вече бе подчертано, не служи по начина, определен в Деяния апостолски, но най-често търпеливо изчаква ръкополагането му в следващата степен на свещенството.

7. Царственото свещенство и новото проповядване на Евангелието

Въпросът остава открит и нуждите на всяка поместна църква, и на първо място на мисионерски ориентираните църкви, ще доведат до цялостното проучване служението на дяконисите, а сетне и до отговорното прилагане на тази информация, като, разбира се, се решат важните практически проблеми, препятстващи възстановяването на този специален чин. Докато всичко това се осъществи, клир и народ, имащите хиротония и тези, които нямат, цялото царствено свещенство без изключение, трябва да осъзнае своето задължение да свидетелства за православието в съвременното общество, което се нуждае от нова евангелизация или по-точно казано, от същинска евангелизация.[19] Жените-мироносици остават неповторими в църковния живот със своето служение. Те не само са удостоени да приемат божествената благодат, но и са видели в празния гроб на Иисус светлината на възкръсналата слава и са възликували. Макар и без хиротония!

Превод: Златина Иванова

* Κούκουρα, Δ. Α. „Προβληματισμοί για την αναβίωση του θεσμού των διακονισσών”. Доклад, изнесен на международната конференция в чест на проф. Евангелос Теодору, на тема „Дяконисите, хиротонията на жените и православното богословие”, Солун 22-24 януари 2015 г. (бел. прев.).